15-21.03.2017 Год. 26

10

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 101,50 лв.

Худ

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Тахар Бен Джелун

Възхвала на различния Човекът, който ходи с бавна крачка по улицата на изгнанието, си ти, съм аз. Разгледай го добре, това е просто личност. Тук нямат никакво значение ни времето, ни приликите, ни усмивката през сълзи, защото чужденецът винаги ще има разкъсано небе до дъното на своите очи. Нито едно изтръгнато дърво не дава нужната ни сянка, нито очаквания плод. Да, самотата не е занаят, нито закуска на тревата. Кокетството на скитници. Да молиш за убежище си е обида и рана, преглътната с надеждата, че някой ден човек ще бъде изненадан, да е щастлив тук или другаде.

Превод от френски: АТАНАС СУГАРЕВ

На 20 март се чества международният Ден на франкофонията от 84-те страни, членуващи в Международната организация на франкофонията. За всички тях френският език е носител на ценностите на демокрацията, правата на човека, културното и езиково многообразие. Настоящият брой е посветен на френскоезичната литература, дело на автори, за които френският език не е майчин и които избират да пишат на този език. Определяни като „франкофонски автори“, те често биват разглеждани като второстепенни спрямо френската литература. На това почти етническо и расово разделение поставя акцент виетнамката Анна Мои, напомняйки, че „белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“. Мишел Льобри говори за „литература-свят“ на френски език, която се разпростира на няколко континента, от своя страна, ливанецът Амин Маалуф твърди, че „в епохата на глобализация и на ускореното, главозамайващо смесване на хора и раси, която ни обгръща всички, се налга – и то спешно! – да намерим нова концепция за идентичността“. Защо нашите общества раждат насилие заради различието у другия? И защо тази тема присъства толкова силно в творбите на френскоезичните писатели, били те причислявани към някаква „етническа литература“ или по-общо към „безотечествена литература“ (Дани Лафериер)? Какво е общото между предствените в този брой автори – Анна Мои (Виетнам), Фавзия Зуари (Тунис), Ин Коли Жан Бофан (ДР Конго), Ампате Ба (Мали), Камел Дауд (Алжир), Дани Лафериер (Хаити/Канада), Самира Негруш (Алжир), Тахар Бен Джелун (Мароко), идващи от различни страни, пишещи на френски език, но всеки от тях със свой почерк, на „свой“ френски език, белязан от културата на всеки един от тези автори? Пряко или косветно всеки един от тях поставя проблема за идентичността, тъй като те се числят към така наречените „преведени хора“, по

израза на Рушди. Другият общ знаменател е много точно отбелязан в текста на Мишел Льобри: “посредством тези многообразни, изобилни, смущаващи творби се изговаряше днешният свят с неговите ритми, енергия и истински езици”.Осмислянето на значимостта на франкофонията неизбежно минава през призмата на културата. Неслучайно основоположникът на франкофонията е сенегалският поет Леополд Седар Сенгор, който е и първият президент на независима Република Сенегал. Движението „Негритюд“ е отражение на неговия идеал за диалог между културите, за обединение на европейската цивилизация с нейния аналитичен разум и африканската цивилизация, базираща се на интуицията и емоциите, в името на една универсална култура, „връщането към собствената същност и отвореността към другия“. Именно на подобно явление сме свидетели днес със зараждането на „литература-свят в момента, в който от вече общото стъбло избуяват в изобилие кръстоските, очертавайки картата на един полифоничен свят, вече останал без център, станал кръгъл“ (Льобри).Женското писане в този свят е своеобразен бунт и воля за смисъл и утвърждаване на тялото и гласа. Жертви на мъжкото господство, на зверско насилие, на обрязване и етническо изтребване (Ин Коли Жан Бофан „Конга Инс. Завещанието на Бисмарк“) африканските жени писателки, които се осмеляват да разбулят семейните тайни и да осъдят агресията, биват често маргинализирани и отхвърлени от собствените си семейства (Фавзия Зуари, „Тялото на майка ми“).Бунтът е най-силно изразен в интервюто на алжирския писател Камел Дауд, последовател на Албер Камю. И ако последният заявява в своята реч в Стокхолм на 10 декември 1957 г., че „французинът от Алжир“ получава Нобеловата награда, Камел Дауд споделя: „Алжирец съм. Не съм французин и не искам да бъда. Благодарен съм на френския език, че ми разкри не само своята култура, но и останалата част от света. Именно тези отворени врати са важните за мен“.

РЕНИ ЙОТОВА

Франкофония и национална идентичност

Avec le soutien de l’Organisation internationale de la FrancophonieС подкрепата на Международната организация на франкофонията

Гласове на франкофонията

2Литературен вестник 15-21.03.2017

Другият в хрис тиянството е основна тема в новия 118 брой на сп. „Християнство и култура“. В тази връзка маронитският архиепископ на Алепо Жозеф Тобжи разяснява в интервю пред списанието какво е да си епископ по време на война. В статията си Всеки пред всички и за всичко е виновен Клемена Антонова се спира на бежанската криза през погледа на руската религиозна мисъл, а Светослав Риболов анализира предизвикателството към европейските ценности от неконтролируемото мигриране към ЕС. В броя може да прочетете и откъс от книгата на архиепископа на Албания Анастасий (Янулатос) „Ислямът“. Темата намира своеобразно продължение в размисъла на о. Петко Вълов Христос за нас в „курбан“ се даде, както и в Размисли преди смъртта на Данаил Давидов. На „500 години Реформация“ е посветена статията на Вениамин Пеев Мартин Лутер и преводът на немската Библия. Рубриката „Християнство и литература“ присъства с откъса от Дневника за 1996 г. на писателя Жюлиен Грийн, със статията на Мария Огойска Мълчания и молитви из дебрите на Дебра и анализът на Михаел Валдщайн Толкин и Тома от Аквино. За красотата във „Властелинът на пръстените“. Броят е илюстриран с творби на Мануил Панселинос.

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: Лъчезар Бояджиев, Антон Терзиев – „През сенките, вградени в събитията”.Прочетете: Георги Данаилов – „За книгите”; Михаел Валдщайн – „Толкин и Тома от Аквино”.

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“ ОБЯВЯВА ГОДИШНИЯ СИ КОНКУРС ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА

1. Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас“ и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:

– проза (сборник с разкази, повест, роман);– хуманитаристика;

2. А също и на следните специални награди:– две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); – една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас“ на личност, която с дейността си утвърждава принципите на морала и почтеността и по този начин променя българското общество).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари – 31 декември 2016 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2017 г. в Деня на народните будители.

3. В двата конкурсни раздела се присъждат: – I награда (в размер на 5000 лв.) – II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, ул. „Неофит Рилски“ 61 – за годишните награди на Портал „Култура“.

Телефон за контакти: Портал „Култура“ 02/434 10 54.

П О К А Н И

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА УЧЕНИЦИ ОТ 6. ДО 11. КЛАС!

КАНДИДАТСТВАЙТЕ ПО ПРОЕКТ „1000 СТИПЕНДИИ“ ДО 18 АПРИЛ 2017 Г.

Кандидатства се с: формуляр, есе и автобиографияВ една от следните области на интерес: математика, физика и астрономия, химия, биология, информатика и ИТ, литература, езикознание, история, география и икономика, музика, театрално и филмово изкуство, изобразително изкуство, фотография, философия и психология.„1000 стипендии“ е социално-образователен проект със СПЕЦИАЛНО внимание към:– Деца от малки населени места– Деца от семейства с нисък семеен доход– Деца, лишени от родителска грижа.

В проекта могат да кандидатстват и учители, които се ангажират да помагат на ученика-кандидат в учебния процес. Когато те се включат в екип с ученика-стипендиант, получават символичен финансов стимул и електронен ваучер за книги. Етапи: 1. До 18.4.2017 г. – подготовка и кандидатстване2. Май-юли – обработка и проверка на кандидатурите. На 31.7.2017 г. – първо класиране.3. Септември и октомври 2017 г. – интервюта с кандидатите, достигнали втори кръг. На 1.11.2017 г. – обявяване на новите стипендианти.

Подробна информация на www.1000.bg

„Модернизъм и постмодернизъм. Мистика и мистификация” – това е темата на третото издание на проекта „Българско и модерно”, който се развива в рамките на една голяма научна, образователна, културна инициатива на Института за литература при БАН – дигитализацията и концептуалното интерпретиране на наследството на българския модернизъм, но също и на неговите продължения и отрицания. Организатори: Елка Димитрова и Георги Господинов

Време: 16 и 17 март 2017 г. от 10 до 17 ч. Място: Американски център при Столична библиотека (пл. „Славейков” 4А).

Участници: Александра Антонова, Ани Бурова, Биляна Курташева, Бойко Пенчев, Ванеса Андонова, Виолета Дечева, Виолета Русева, Георги Господинов, Добромир Григоров, Елена Азманова, Елизария Рускова, Елка Димитрова, Елка Трайкова, Калина Лукова, Лора Динкова, Мариета Гиргинова, Мария Огойска, Мария Русева, Мая Горчева, Миряна Янакиева, Михаил

Неделчев, Надежда Стоянова, Надежда Цочева, Пламен Антов, Росица Чернокожева, Румен Шивачев, Сава Сивриев, Светлана Стойчева, Хенрике Шмит, Цветана Георгиева, Яница Радева и др.

18 март 2017 г., 12:30-15:30, Литературен клуб „Перото“, НДКМаратон по четене на книгата „Тялото на майка ми“ от Фавзия Зуари, получила през 2016 г. наградата „Франкофония на пет континента“.

На 18 март 2017 г., от 12:30-15:30 часа, ФРЦЦИЕ организира петото издание на своя маратон по четене. Събитието, както показва името му, е литературно състезание по издръжливост. По време на маратона участниците ще четат последователно един роман. Целта е до края на занятието романът да бъде прочетен до край. Избраната книга е „Тялото на майка ми“ на тунизийската писателка Фавзия Зуари, получила наградата „Франкофония на пет континента” за 2016 г. За да участвате в събитието Ви каним да попълните формуляра за регистрация на адрес: www.crefeco.org/marathon

Франкофонският брой на „Литературен вестник“ ще бъде представен в Литературен клуб „Перото“ на 18 март от 19 часа. За броя ще говорят доц. д-р Рени Йотова, доц. дфн Весела Генова и д-р Явор Петков. Между представените писатели са Камел Дауд (Алжир), Самира Негруш (Алжир), Тахар Бен Джелун (Мароко), Фавзия Зуари (Тунис), Ин Коли Жан Бофан (ДР Конго), Амаду Ампате Ба (Мали), Дани Лафериер (Хаити/Канада). Сред дискутираните теми ще бъдат понятието „литература-свят“ на френски език, множествените идентичности, женското писане, напрежението между френска и франкофонска литература.

„Земята изобилства от нашите мъртви” гласи мотив от погребална песен на племето бамонго, бележещ края на романа, и оставя читателя безутешен и скръбен пред мрачната съдба на слънчевото дете на Африка – Демократична република Конго - арена на битки на жадни за власт и богатство, плодовита, но ничия територия за плячкосване, сурова мащеха на сираци, безучастен и ням свидетел на насилие, изтезание и смърт, земя, напоена с кръв и сълзи, погребала невинността на детството и достойнството на жената.

Авторът на Конго Инс. Завещанието на Бисмарк Ин Коли Жан Бофан ни пренася в света на съвременно Конго и вдига завесите пред една жестока реалност, без усилие за смекчаване или спестяване на факти. Сцените на безмилостно насилие се нижат неподправени пред очите ни и пулсират с болката на жертвите. От лицемерието на „миротворците”, алчността и ненаситността на силните и тяхното системно издевателство над неоправданите ни побиват тръпки. В примката на икономически и геополитически игри, разкъсвана от противостоящи интереси, ограбвана от свои и чужди, Демократична република Конго се превръща в сцена на множество преплитащи се, разбити съдби.Изоканга, младеж от провинцията, уморен от остарели разбирания и отегчен от живота в тази според него изолирана и безперспективна среда, решава без особени колебания да я напусне, за да опита късмета си в столицата Киншаса, земя на модерността и развитието, която в представите му предлага неограничени възможности за успех. Уви, „обетованата земя” се оказва безмилостна джунгла със свои жестоки, неписани закони. Романът обаче далеч не се изчерпва само с историята на Изоканга, романът е историята на героите, които той среща по пътя си и чиито житейски трагедии рисуват в мрачни, кървави краски портрета на една страна. Всеки герой е представителна извадка на категория - продукт на случващото се в Конго. Изоканга ни завежда далеч и ни оставя да надникнем в тяхната реалност,

неподготвени за този вид спектакъл. Особено въздействащи са женските образи. Един от тях е този на Самохвалката Саша. Още невръстно дете, тя е принудена да бяга от родното си село с двамата си малки братя на ръце, за да не ги застигнат остриетата на периодичните етнически прочиствания, отнели по особено жесток начин живота на родителите им. През дългия и труден път към неизвестното Саша губи и единия си брат, повален от треска. Пристига в Киншаса, където трябва да се бори със зъби и нокти, за да оцелее. Пораства преждевременно в ръцете на мъже, за да си осигури жизненоважните няколко долара на ден, като се обвива в пашкул от безчувственост, точно като хилядите други сираци в Киншаса, принудени да оцеляват в един безмилостен свят без закрила и на висока цена. Въвлечена в урагана на произвола и безнаказаното насилие се озовава и Адеито Калисай, жената пленница и робиня на кръвожадния командир Киро Бизимунго, автор на нечовешки масови изтребвания с цел обезлюдяване на територии. Саша и Адеито са образи с имена. Безброй са обаче безименните жени мъченици в романа, унижавани, осакатявани, изнасилвани, убивани. Ин Коли Жан Бофан ни прави свидетели на смразяващи кръвта сцени на насилие в глава шеста, озаглавена „Жени, които убиваме”. Конго, богата на залежи на природни минерали територия, се явява в колониалната епоха основен снабдител на суровини за изработка на оръжия. Около богатствата на страната гравитират интереси и днес. Експлоатацията и робството, официално принадлежащи на миналото, еволюират като вирус, но не изчезват, а просто придобиват различна форма и проявление. Конго Инс. Завещанието на Бисмарк, роман за незарасналите рани от миналото, до които се отварят нови.

СОНЯ РАДКОВА

In Koli Jean Bofane, Congo Inc. le Testament de Bismarck, Actes Sud, 2014

Конго Инс. Завещанието на Бисмарк на Ин Коли Жан Бофан

П Р И П И С К И

Литературен вестник 15-21.03.2017 3на стр. 6

Дани Лафериер

Дани Лафериер е роден в Порт о Пренс, Хаити през 1953 г. Със заплаха за живота си под диктатурата на Дювалие,

той емигрира в Квебек, Канада, през 1976 г, където живее и публикува и до днес. Пише романи на френски език, повечето

от които са част от цикъл, наречен „Една американска автобиография”. През годините Квебек го удостоява с

престижни почести, а през 2013 г. е избран за Академик във Френската академия.

Из „Как да правим любов с негър без да се уморяваме“Двама безработни чернокожи съквартиранти, Вьо и Буба, делят мизерна стаичка в Монреал. Романът проследява различните сексуални авантюри на Вьо с бели момичета от богати англофонски семейства. Миз1 Литература е приятелката, с която Вьо се среща най-често.

ПЕТА ГЛАВАКанибализмът с човешко лице

Три дискретни почуквания на вратата. Отварям. Миз Литература влиза, натоварена с пастети от гъши дроб, кроасани, сирене (бри, ока, камамбер), пушени наденици, франзели, гръцки сладкиши и бутилка вино. Поразтребвам набързо, силно ободрен при мисълта, че ще ям нещо различно от хамбургерите на Зорба или спагети със сос „Да Джовани“.Отварям широко прозореца, сухият и парещ въздух нахлува в стаята на вълни. Разчиствам мивката от мръсните чинии и чаши и отпушвам канала, за да се оттече сапунената вода. Мухата, всмукана, се спуска право към един по-добър свят. („Ала не! Кълна се в луната“2, Сура, LXXIV, 35). Сбогом, Мухо!Миз Литература почти е сложила масата. Слага да заври водата за чая. Аз сядам. Тя ми налива вино. Затварям очи. Да ти сервира англичанка (Аллах е велик). Разтапям се от щастие. Светът най-сетне откликва на молитвите ми. Улавям се, че наблюдавам Миз Литература с други очи. А тя всъщност изглежда съвсем нормална. Това е една висока девойка, леко присвита в талията, с ръце на албатрос, с прекалено живи очи (прекалено доверчиви), с фини пръсти и учудващо правилно лице. Май никога не е носила шини, което е почти невероятно за момиче от Утрмон3. Има също така малки гърди и носи десети номер обувки.– Няма ли да ядеш ? – казвам й.– Не.Отговаря ми с усмивка. Усмивката е британско изобретение. Ако трябва да сме точни, англичаните са я донесли от своя поход в Япония.– Как така? Няма да ядеш, така ли? – Гледам те – прошепва тя.Казва ми това спокойно, като не престава да ме гледа.– Така значи – гледаш ме.– Гледам те.– И какво, приятно ли ти е да ме гледаш как ям?– Имаш такъв апетит…– Ти се майтапиш с мен.– Съвсем сериозно: омайвам се, като те гледам как ядеш. Правиш го с такава страст! Никога не съм виждала някой друг да го прави така.– Смешно ли е?– Не знам. Не мисля. Просто ме трогва.Трогва я да ме гледа как ям. Ама невероятна е, тази Миз Литература! Научили са я да вярва на всичко, което й се казва. Такава е културата й. Мога да й разкажа каквато й да е измишльотина, а тя ще поклати глава с развълнуван поглед. Трогва я. Мога да й кажа, че ям човешка плът, че някъде в моя генетичен код е записано това желание да ям бяла плът, че нощите ми са обсебени от гърдите й, снагата й, бедрата й, съвсем сериозно, заклевам се, мога да й го кажа и тя ще ме разбере. Ще ми повярва, в първия момент. Представяш ли си – учи в Макгил4 (една достолепна институция, в която буржоазията праща децата си, за да ги научи на яснота, анализ и изследователско съмнение), а първият Негър, който й разкаже първата история, от която можеш да заспиш прав, си ляга с нея. И ЗАЩО? Защото тя може да си позволи този лукс. Ако аз си позволя и най-малката проява на наивност, та дори и за секунда, съм един мъртъв Негър. Буквално. Трябва да бъда подвижна мишена. Иначе при първия изблик на емоция, кожата ми няма да струва скъпо. Миз Литература спокойно може да си позволи да има мирна, ясна и чиста съвест. Разполага с нужните средства. А аз много отрано разбрах, че трябва да приключа с тази луксозна стока. Никаква съвест. Никакъв изгубен рай. Никаква обетована земя. Кажи ми, с какво една съвест може да ми е от полза? Тя може да причини само неприятности на един Негър, пълен до пръсване с незадоволени фантазми, желания и мечти. СЪВСЕМ ПРОСТО Е: ИСКАМ АМЕРИКА. Нито грам по-малко. С всичките й гърлс в Радио „Сити“, всичките й билдингс, всичките й коли, огромното й прахосничество и дори бюрокрацията й. Искам всичко: и доброто, и лошото, и онова, което е за изхвърляне, и онова, което е за запазване, и грозното, и красивото. АМЕРИКА Е ЕДНО ЦЯЛО. Така че за какво ми е някаква си съвест? А и съм твърде беден, за да си позволя такава. Така или иначе, и да имах съвест, занесъл в заложната къща.

1 Както разказвачът пояснява, „За да не предизвикаме гнева на Глория Стейнем, пишем „Миз”.” – Б. пр.2 Откъс от Корана в превод на проф. д-р Цветан Теофанов (www.koranbg.com). – Б. пр.3 Утрмон е квартал в Монреал, населен предимно с по-заможни франкофони-кореняци. – Б. пр.4 Престижен монреалски университет. – Б. пр.

Всъщност трябва да внимавам да не я будалкам много за любезността й и така нататък, защото Миз Литература все още е най-добрата партия, която един Негър може да си позволи във време на криза.

СЕДМА ГЛАВАДа й казвам ли, че бърлога и будоар не са едно и също?

(…)Гледам Миз Литература как се движи из полумрака. Стори ми се, че носи жълта рокля с бяла яка. С обувки на балерина. Представям си я как се облича старателно, парфюмира се (а, съвсем малко!), слага си сутиена (има малки гърди) и всичко това, за да дойде да измие чиниите у един Негър, в един кирлив апартамент на ул. „Сен Дени“ близо до пл. „Сен Луи“. Клошарско кътче. Миз Литература е от семейство с име, има бъдеще, добродетели, солидна култура, точни познания по елизабетинска поезия и дори членува в един феминистки литературен клуб към Макгил – „Вещиците от Макгил“, – чиито членки са си поставили за цел да преиздават незаслужено забравени поетеси. Тази година им предстои да пуснат луксозно томче с поетическото творчество на Емили Дикинсън, придружено от ръкописи на Валери Милър. Какво тогава не е наред? Това което тя прави тук: и да й бяха опрели пистолет в челото, за да го стори за някой Бял, нямаше да направи и една десета. Миз Литература пише докторска дисертация за Кристин дьо Пизан. Което си е сериозна работа. Можете ли да ми обясните тогава какво прави тя в тази кирлива дупка? Само, моля, не ми казвайте, че е поредната жертва на любовта! И лудо влюбена да беше в който и да е тип от Макгил, той не би се осмелил да поиска от нея и една десета от това, което тя прави тук спонтанно, безплатно и с финес.– Какво те прихваща, та миеш тези чинии сега?– Преча ли ти?– Ами не всъщност.– Ти четеш! О, sorry!Най-лошото е, че наистина съжалява. Четенето е нещо свещено за нея. Освен това, един четящ Негър – та това е знак за триумфа на юдеохристиянската цивилизация! Доказателството, че в кървавите кръстоносни походи в крайна сметка е имало някакъв смисъл. Вярно, Западът е ограбил Африка, но пък този НЕГЪР ЧЕТЕ.– Ето, готова съм.Тя послушно подрежда чистите съдове. Чудно момиче. Единственият й недостатък е, че иска на всяка цена да направи помещението приятно. Да му придаде едно утрмонско усещане. Затова всеки път, когато минава да ме види, носи някакъв предмет. С това темпо, след шест месеца ще бъдем заринати от редки вази, гравюри, нощни лампи и прочее боклуци, каквито продават в снобските магазинчета на ул. „Лорие“. Всичко това се дължи на факта, че в Макгил учат хората как да си разкрасяват ежедневието. Гадост ти казвам! Това пак мога да го разбера. Онова, което не разбирам, е ЗАЩО ИДВА ДА ВЪРШИ ВСИЧКО ТОВА В ТАЗИ БЪРЛОГА? ДА Й КАЗВАМ ЛИ, ЧЕ БЪРЛОГА И БУДОАР НЕ СА ЕДНО И СЪЩО? Може би иска да води двойствен живот. Един у дома, където е wasp-принцеса5, и друг – тук, където е робиня на един Негър. Сигурно е вълнуващо. С гарантиран съспенс, понеже с Негрите човек никога не знае. Ами ако я излапаме ей тук, ам-ам, със сол и пипер? Вече виждам първата страница в „Ла Прес“.

ЦЕЛИЯТ ГРАД ГОВОРИ ЗА ТОВА

– ВИДЯХТЕ ЛИ? СТУДЕНТКА ОТ МАКГИЛ, ИЗЯДЕНА

ОТ ДВАМА НЕГРИ.

– КАК СЕ Е РАЗБРАЛО?

– ПОЛИЦИЯТА Е ОТКРИЛА ЕДНА РЪКА В

ХЛАДИЛНИКА.

– О, БОЖЕ МОЙ! ЗНАЧИ ТОВА Е НОВАТА

ИМИГРАЦИОННА ПОЛИТИКА, А? ДА ВНАСЯМЕ

КАНИБАЛИ!

– НЕ СА ЛИ Я ИЗНАСИЛИЛИ ПРЕДИ ТОВА, ДОКАТО

СМЕ ОЩЕ НА ТЕМАТА?

– НЯМА КАК ДА СЕ РАЗБЕРЕ, ГОСПОЖО – ИЗЯЛИ

СА Я.

– О, БОЖЕ МОЙ!

Миз Литература дойде при мен в леглото. Оставих книгата до крака на леглото, до бутилката вино, и после я катурнах (Миз Литература). ЗАПАДЪТ ВЕЧЕ НИЩО НЕ ДЪЛЖИ НА АФРИКА.

Из „Хроника на гладкия самотек“Героят на този роман-поема скоро е пристигнал в Монреал от Порт о Пренс. Разказът му е нещо като личен дневник, в който записва мислите и впечатленията си.

Гледам тази мухас лице на червени петнаи полупрозрачни крилцакак лети из стаята ми.

5 W.A.S.P (англ.), съкращение от White Anglo-Saxon Protestant, означава бял американец с англосаксонски произход и протестантско вероизповедание (т.е. представител на бялото англоезично мнозинство). – Б. пр.

Песента й е натраплива.С нея ще прекарам нощта.

На стълбището засичам,съвсем не умишлено,съседката, в компанията на високата мускулеста блондинкас конско лице,която ми се усмихна съучастнически.

Намерих десет доларав този роман на Сандрар,който не съм отварялот доста време.Подарък от дебелата женаот обществената пералня, която смята, че такаспонсорира четенетосред необлагодетелстваните.

Върху малката етажерка.Петте „Б“-тана моя читателски живот:Борхес, Буковски,Болдуин, Булгакови Башо.

Пак се заглеждамвъв волния полет на мухата.Преминава от спалнятав кухнята.Излиза през прозореца,после се връща,като да е забравила нещо.Навсякъде е като у дома си.Такава играчка би струвала цяло състояние.Понеже е жива и свободна,хората се чудят как да я убият.

Днес следобед минахпокрай първата малка стая, в която живях като дойдох тук.Същото мръсно жълто перде.

Изведнъж ме обземастранно усещане.Всички в този градговорят креолски и изглеждатсякаш добре ме познават.Когато ви се случи нещо такова,значи сте в някой паралелен святи трябва бързо да решите:да останете в него или да си тръгнете.

Купих три ябълки,два портокала,половин кило грозде,няколко крушии един голям пъпеш.През лятото карам на плодове,момичетаи прясна вода.

Току-що съм осъзнал,че тревата, по която стъпвам,до неотдавна е билапокрита със сняг.Три дена дъжди няколко дни слънцеса изтрили зимата от паметта ни.

Малката мишка,тази стара моя дружкаот черните дни.Вчера вечерта умря.Намерих яна пода до масата.

Няма нищо по-нежнона този святот тяло на умряла мишка.

Мухата я няма.Мишката я няма.Значи съм последният представителна животинското царствов тази кирлива, но светла малка стая.

Пощенски плик от майка ми.Веднага разпознавамоблия й почерки изпадам в шок.Питам се как това писмое стигнало, без марка, чак дотук.Някой го е мушнал в пощенската ми кутия.

Седнахна външното стълбище,за да прочета писмото йс вълнениетона войник на фронта,който току-що е получилвести от базата.

4Литературен вестник 15-21.03.2017

В И Т Р И Н А

Лаура Ескивел, „Лупита обичаше да глади“, прев. от испански Десислава Антова, ИК „Колибри“, С., 2017, 174 с., 14 лв.В типичния стил на магическия реализъм, с много черен хумор и вкус към неочакваните обрати и нестандартни женски образи, с остра критика към проблемите на съвременно Мексико, романът на Лаура Ескивел е сред най-представителните за писането й.

Велислав Д. Иванов, „Образи и отражения“, ИК „Колибри“, С., 2017, 109 с., 12 лв.Този сборник с разкази е дебют, подкрепен от Националния център на книгата към НДК и по думите на своя автор следва традицията на автори като Борхес и неговите прословути разклонения, лабиринти и огледала, които затрудняват читателя да разграничи фикционалното от претендиращото за автентичност

случващо се в тях.

Ина Вълчанова, „Остров Крах“, изд. Корпорация Развитие, С., 2016, 181 с., 12 лв.Последният носител на Националния литературен конкурс „Развитие“ е Ина Вълчанова с нейния роман „Остров Крах“, който разказва за изпитването на другия, но и на себе си, за поривите по свобода, по оправяне на света, но и за примиряването и предопределеностите в личната история на всеки един човек.

Фавзия Зуари

Тялото като пристан, тялото като враг, тялото като път към другите и като бягство от тях... Въздигайки в култ тялото във всичките му проявления, Фавзия Зуари създава многопластов семеен разказ, в който фикция и автобиография се преплитат. Той пресъздава историята на Ямна, силна и деспотична берберка, представена като праправнучка на Ной. На преклонна възраст и ослепяла от диабет, Ямна е принудена да напусне родната Ебба и да изживее последните години от живота си в столицата Тунис. Тези последни години, прекарани далеч от познатия й свят, се превръщат в истинско изгнание за възрастната жена. За да противодейства на новата, враждебна среда, в която е принудена да оцелява, Ямна възприема една форма на вътрешен бунт срещу близките си, които тя счита за отговорни за нейните страдания, изразяваща се в слагането на маска: маската на болната от Алцхаймер възрастна жена. Влизайки в тази роля, Ямна успява умело да си извоюва личната свобода, която й позволява да се самосъхрани до момента, в който изпада в кома и не след дълго издъхва на болничното легло. Четири години разделят началото на историята, разказана в романа (през пролетта на 2007 г.), от момента на нейното написване (през 2011 г.), когато Тунис търпи последиците от „Жасминовата революция“. Точно толкова години са нужни на главната героиня, в която читателят бързо разпознава самата авторка, за да съзрее в съзнанието й друга, много по-значима по своите мащаби лична и творческа революция, намерила израз чрез романа „Тялото на майка ми“.Романът започва с пролог, в който читателят става съпричастен на душевните терзания на разказвачката, породени от невъзможността й да екстериоризира чрез акта на писането урагана от емоции, разбушувал се в душата й след смъртта на нейната майка. Истинското начало на историята обаче е поставено в книга първа, озаглавена също „Тялото на майка ми“. Читателят се пренася в Тунис през пролетта на 2007 г., когато разказвачката, тунизийка, живееща от дълги години в Париж, се

връща в родината си, за да бъде до майка си в последните й мигове. Пред прага на майчината смърт тя за първи път има възможност да повдигне воала на мистерията, обвиващ тялото на онази, която й е дала живот, но винаги е пазила ревностно всичките си тайни. Тази първа среща с почти безжизненото тяло на майката, изпаднала в кома, е повратна точка, бележеща началото на едно дълго пътуване назад във времето, където започва историята на Ямна, привидно студена и властна жена и съпруга, която с желязна ръка подрежда своя собствен интимен свят. Така да прогони тишината в болничната стая, където витаят много неизкзани думи, като накара тялото на майка си самї да разкрие трупаните с годините като безценно съкровище тайни, се превръща в основен стремеж на писателката. За да опознае майка си, която винаги се е дистанцирала от тази непокорна дъщеря, дръзнала да наруши порядките на мюсюлманското общество, като заминава за Франция, но най-вече за да съживи онези кътчета от съзнанието си, които я свързват с корените и които тя смята за безвъзвратно заличени.И така, чрез разказа на Найма, вярна прислужница и пазителка на всички тайни на Ямна, главната героиня е посветена в тайнството на свещеното тяло на майка си. Веднъж станала косвен свидетел на историята за нейния живот, тя изпитва непреодолимо желание да „сподели плячката си“ с читателя. Неусетно същото това тяло, което зад маската на студенината е било разтърсвано от любов и гняв, от тъга и гордост, разгръща пред нас екзотични пейзажи, на които очите не могат да се наситят. Поетичните нотки, умело съчетаващи се с финия хумор на авторката превръщат пътешествието из страниците на романа в незабравимо преживяване. И сякаш чуваме приказките за джинове, които Ямна е чувала от майка си и на свой ред е разказвала на дъщерите си.По този начин „разбулването“ на тайните на майчиното тяло се превръща в символичен акт на подреждане на пъзела на родовата памет, но и на нейното увековечаване посредством писането. Всъщност писането сякаш остава на заден план от момента, в който започва разказът за живота на Ямна, но това е само привидно. Писането и словото като цяло в романа са дълбоко символно

натоварени и се превръщат в своеобразен ритуал за възстановяване на връзката с майката, с рода, със себе си. Това обяснява и ураганът от противоречиви мисли, който се развилнява в

съзнанието на разказвачката при всеки неин опит да напише историята на майка си. Дълбоко зад тези мисли прозира именно страхът на дъщерята от гнева на майката, но и на рода, които са й вменили чувството за вина за това, че се е осмелила да прекрачи границата – географска, социална, но най-вече морална – и е станала част от света на неверниците. В този смисъл романът „Тялото на майка ми“ е също и може би най-вече роман за преминаването на границата между изживяването на емоцията и нейното обличане в думи, което всъщност представлява самото писане. След дълга вътрешна борба със себе си главната героиня в крайна сметка прекрачва тази граница и прави живота на майка си достояние на читателя, въпреки че според нея „френският език никога не би бил в състояние да разкаже нейната история, да съживи песента й, нито да избърше сълзите й“.Романът „Тялото на майка ми“ всъщност е много повече от вълнуващ семеен разказ, пресъздаващ житейския път на една берберка. Преплитайки в едно образа на жената като майка, като дъщеря, като любима, пазителка и продължителка на родовата памет, Фавзия Зуари изгражда един мистичен, събирателен, архетипален женски образ, който е „първата от всички тайни“. Именно около този образ се оформя приказният свят на романа, чийто стил се отличава с образност, поетичност и лек и ефирен изказ, които не биха могли да оставят читателя безразличен.

ЕЛЕНА ДИНЕВА

1 Романът спечели наградата на Петте континента на франкофонията за 2016 г.

Fawzia Zouari, Le corps de ma mère, Joëlle Losfeld, 2016

Тялото на майка ми1

Първата стихосбирка, преведена на български език на алжирската авторка Самира Негруш излезе на книжния пазар през 2015 г. под заглавието „Монолози на жасмина“ (Small Station Press, 2015, превод Красимир Кавалджиев). Тя се състои от пет части, като „Ако трябваше да се намери смисъл“, „Истината на природата“ и „Седем кратки монолога на жасмина“ са били поместени в различни колективни тематични сборници, а „Кафе без захар“ и „Да измислиш словото?“ са подбрани фрагменти от стихосбирката „Джазът на маслините“. „Монолози на жасмина“ даде възможност на ценителите на съвременната литература да се потопят в еклектичния и лиричен стил на творящата на френски език поетеса, чиито стихове в първо лице единствено число увличат читателя в изкусен словесен лабиринт в търсене на смисъла от поезия, култура, книжовност. Органичната и съвсем естествена връзка на Самира Негруш с литературата се корени както в ранното й поетично кръщение, тя пише първото си стихотворение на

5-6-годишна възраст, така и в спасителната роля на книгите: „През 90-те години, окървавени от тероризма, литературата ме спаси. Тя бе

убежището на моето юношество“1. Първата стихосбирка на алжирската авторка и преводачка, озаглавена „Не е слабост да се каже“, излиза от печат през 2001 г., когато тя е едва 21-годишна, но вече е решена да изгради своята лирико-философска поетична естетика на френски език. За своя избор да пише на френски език Самира Негруш говори в интервю от 2011 г.: „Обичам да превеждам и обичам френския език най-вече, затова пиша на този език, истински навлязох в литературата посредством френския език“2.Френскостта на вдъхновението за фрагментарната и плъзгаща се по границата с екзистенциалната апоетичност разбунтувана поезия на Негруш е осезаема не само на ниво епиграфи и интертекст, но и на по-имплицитно семантично и мелодично равнище. Междутекстовите връзки, преплитащи Изтока и Запада, джаза и жасмина, Аза и Другия, настоящето и миналото, традиции и авангарди, препращат както към африкански писатели като Леополд Седар Сенгор, Джамел Амрани, Жан Сенак, така и към европейски френскоезични автори като Жан-Жак Русо, Албер Камю, Артюр Рембо, Рьоне Шар или Жак Превер, за когото Самира Негруш впрочем споделя: „И аз като Превер искам да срещна нюйоркските потайности, после парижките, а защо не и да се оплача от своите малки демони и големи капризи“3.

1 „France-Algérie: la poésie en trait d‘union”, Paris Match, 08/07/2012, Propos recueillis par David Ramasseul. 2 Portrait de Samira Negrouche réalisé par Sonia Viel. Propos recueillis par Thierry Renard. Production Espace Pandora.3 „Монолози на жасмина“, Small Station Press, 2015, с. 36.

Авторката дава израз и плътност на своите лирични изповеди, но и на философските си търсения, във фрагментарната и много свободна във формално отношение стилистика на своите стихове в проза, които често не са подчинени на нормите на пунктуацията и търсят поетичното отвъд традиционните рими и жанрове. Свободните стихове, в които думите се подреждат в изненадващи и въздействащи комбинации, сякаш следват потока на съзнанието в органичния ритъм на дъха, творческото вдъхновение или тревожното задъхване. Абстрактно и конкретно, афекти и ефекти, еротизъм и лиризъм, социална ангажираност и екзистенциална дистанцираност се сливат в полифоничната тъкан на тези монолози отвъд жанр и пол. Стихове, които с дъх на нагарчащо, но живително „кафе без захар“, с импровизационната лекота на „джаза на маслините“ или с разобличаващата острота на сатиричния си щрих ни увличат по дирите на авторските търсения и ни изкушават с експерименталното звучене на една своеобразна поезия на и за смисъла, чиято необходимост се съизмерва с копнежа по свобода: „Културата, каквато и да е тя, не може да се схваща без пълна свобода да мислиш, да бъдеш, да сътворяваш и дори да пресътворяваш смисъла на митовете, да ги преосмисляш, понякога да ги критикуваш и да им вдъхваш живот. Такава е не толкова ролята, колкото свободата на твореца и поета да приемат и да срещат, да се заслушват в движещото се край тях”4.

АНТОАНЕТА РОБОВА

4 Ibid., с. 10.

Самира Негруш за уханието на жасмин и поезията на смисъла

Н А Ф О К У С

Литературен вестник 15-21.03.2017 5

не е мит, а ликуваща, щедра, жива действителност.Пътешествията са вълшебство: човек трупа всевъзможни езикови, човешки и гастрономически преживявания. Пътешественик кулинар – това е една от най-забавните странични дейности на писателя. На литературни празници през почивните дни едни ви канят напролет да опитате аспержи и гъши дроб в Елзас, други ви канят наесен в Корез да се наядете до насита с манатарки и не по-малко мазен гъши дроб, с бонбони с бергамотова есенция, сладкиши с ром, ореховки, печено месо в тесто по лотарингски, свинско задушено по лотарингски, гарнирана пита със сланина по лотарингски, млин с месна плънка по лотарингски. Изръшквате Франция от изток на запад и от север на юг; през прозореца на влака пред очите ви пробягват забързани кадри от приказните селца на Франция с покриви от шистови плочи, плочи от вулканичен камък и керемиди.Почти забравяте за дългите часове, прекарани в самота, въздържание и постене пред белия лист, докато се вслушвате и се опитвате да запишете някакво съвсем слабо, понякога и недоловимо ехо. Излезете ли от бърлогата си, преоткривате един великолепен, пъстроцветен свят. Регионалната архитектура е огледало на местни писмовности, чиято целокупност изразява (наред с всичко останало) френската идентичност. В името на стиловото единство и на опазването на културното наследство през 60-те години на ХХ в. се отстояваше идеята за интегрирана архитектура. Тя предизвика множество разногласия между привържениците на старото и на новото; от средата на 70-те тази идея подлежи на тълкуване от държавни служители, които уж бранят идеята за „хармония” под егидата на Дирекцията за архитектура и културно наследство, ръководена от историк неархитект. Несъзвучието е персона нон грата. Оттогава насетне самобитната писмовност на сградите е регламентирана и фиксирана в ущърб на свободата на словото, която е жизненоважна и в архитектурата, и в литературата. Както се изразява един архитект (чието име не споменавам, за да му спестя ГУЛАГ): „Когато моля за разрешително за строеж, изготвям документация за цензуриращ комитет – посредствен и страхлив – който иска само безцветни, безмирисни, безвкусни неща. При това положение аз представям само посредствени и скучни проекти – толкова ми е неприятно да хвърлям хубавите си чертежи на свинете. След като получа разрешителното, винаги преработвам проекта си, за да го измъкна от калта, в която дотогава съм го крил”. Дали в името на френската литература и идентичност някой ден ще разрешат на заместник-кметовете да цензурират ръкописите на писателите и да ги задължават да не пишат изречения, надвишаващи петдесет знака, да заглушават думите, лишавайки ги от твърдо „р” или пък да изхвърлят от речника си думите от провансалски

В И Т Р И Н А

„Императорите на сладоледа”. Литературни есета. Съст. и превод Стоян Гяуров, ИК „Колибри“, С., 2017, 287 с., 18 лв.Изглежда, че „Колибри“ все по-активно ще се обръща към преводната хуманитаристика. След есеистиката на Вирджиния Улф и „Писмата на Рилке” от миналата година сега издателството представя някои от най-интересните теоретици и писатели на днешния ден, които разсъждават за промените в езика, писането, жанровете и самата литература. Сред тях са Джордж Стайнър, Джеймс Уд, Дж. М. Кутси, Колъм Тойбин.

Хавиер Мариас, „Сантименталният мъж”, прев. от испански Теодора Цанкова, ИК „Колибри“, С., 2017, 173 с., 15 лв.Хавиер Мариас е може би най-известният и утвърден испански писател, носител на множество награди, превеждан на десетки езици. На българската публика той е известен с повечето от по-късните си романи и е сред чуждите писателски имена, успели да формират своя вярна българска публика. „Сантименталният мъж“ е сред по-ранните творби на автора и най-ранната от преведените на български, което прави срещата с този роман още по-интересна и предизвикателна.

Ориана Фалачи, „Гневът и гордостта“, прев. от италиански Иво Йонков, изд. „Сиела“, С., 2017, 162 с., 12 лв.Българската публика познава едноименното есе, излязло в „Кориере дела Сера“, но тук ще има възможност да се запознае с целия текст на Фалачи, писан непосредствено след атентатите на 11 септември и обясняващ много от по-нататъшните й идеи, развити в „Силата на разума“. Може ли да се противостои на тероризма с толерантност, трябва ли западната цивилизация да отстъпва от фундаменталните си принципи, как да стане и възможно ли е мюсюлманите да се интегрират в западните общества и да приемат ценностите им, това са само част от въпросите, на които авторката се опитва да отговори с много примери и много страст.

О Б М Е Н

Анна Мои

Днес франкофонията мит ли е или реалност? Намерих отговор на този въпрос в Мароко – страна - членка на Международната организация на франкофонията, както и в Италия – една чисто и просто франкофилска страна, където по инициатива на Мануела Вико, директорка на френския алианс в Кунео, изнасям цикъл беседи за франкофонията и писателството – от Пиемонт до Пулия.В тези страни франкофоните са реалност. Удоволствието да споделяш с другиго трети език, в случая френски – език на велики поети и бележити философи, е своего рода ликуване. В Италия хората не се учудват от нищо, защото в Италия човек накрая се пресища от премногото изненади във всички области (гастрономия, живопис, архитектура). Та нима Итало Калвино не е написал някои от книгите си на френски? Италофонията не съществува, защото има малко италофони. Има просто италианци, които свободно са си присвоили света, пренебрегвайки непонятните критерии на Клуба на франкофонията. Официален език в Мароко е френският: 70% от мароканците са двуезични – истински късмет за милионите френски посетители, които пребивават в страната всяка година, без да се натъкват там на хаоса от хулиганщина, престъпност и ислямизъм, поддържан във френските крайни квартали от недотам законни и недотам франкофонски имигранти, които според някои висши държавни институции би следвало да бъдат експулсирани след бунтовете от есента на 2005 г. Тревожи ме перспективата за масово експулсиране. В подобна драматична ситуация могат да се окажат и французите англофони, пребиваващи недотам законно в нефранкофонски страни, където се радват на по-добри условия на живот – например в Китай, Тайланд или Виетнам – страна, в която франкофонията е слабо застъпена, но пък отношението към чужденците е крайно дружелюбно. Освен петдесет и трите диалекта на народностите, населяващи страната, там се говорят и множество други езици: виетнамски, китайски, английски, японски, руски, немски, унгарски, полски.Няма значение, че и на територията на Франция съществуват многобройни езици: те не са несъвместими с чувството за национална принадлежност. Френският език си остава спойката, която скрепява различните бастиони на територията на страната, стига само те да не издигат непреодолима и от двете страни стена пред свободното движение на идеите, на материалните и нематериалните богатства.Това се потвърждава и от член първи на Хартата на франкофонията:„Тъй като осъзнава връзките, които създава споделянето на френския език между нейните членове и се стреми да ги поставя в услуга на мира, сътрудничеството и развитието, франкофонията си поставя за цел да подкрепя: установяването и развитието на демокрацията, предотвратяването на конфликти и подпомагането на правовата държава и правата на човека; укрепването на диалога между културите и цивилизациите; сближаването между народите чрез взаимното им опознаване [...]”.Тази декларация е в сила извън Франция, но тя не се прилага на френска територия, където няма подписана никаква харта. Франкофонията – мит или реалност? Въпросът е сложен, а отговорът – непълен. Предлагам следния отговор: в чужбина франкофонията без французи

произход – например frousse, от испански произход – например bizarre, от нидерландски произход – например varlope?Разбира се, архитектурата се натрапва на всички, докато книгата никога не е неизбежна принуда; но именно поради яркото присъствие на дадена сграда нейната посредственост е по-вредна от тази на някоя книга. Впрочем законите за културното наследство, които ограничават дейността на архитектите, с лекота се заобикалят на местно равнище благодарение на съглашателството между някои избраници и техните избиратели. Това тайно споразумение (табу) брани със закона на мълчанието неправомерните сгради. Тук-там из дивите свръхзакриляни области никнат посредствени жилищни сгради, които със сигурност обезобразяват пейзажа много повече от стилово несъзвучното дело на истинския творец.Днес Франция е още по-разнообразна със своите несамобитни анклави – опорочена версия на френските селца, вклинени в традиционни бастиони, които пък се отбраняват, издигайки повече или по-малко виртуални стени и строейки подвижни мостове. Села без църква, без площад, без дървета и кафене, без покриви от цинк, плочи или керемиди, без паметник – независимо дали исторически или не: разположени над сивите застояли води на околовръстните шосета, всички те се наричат „жилищни комплекси”. Построени далеч от историческите паметници и архитектурните резервати, комплексите можеха да се възползват от победоносното въображение на създалите ги архитекти: тях не ги ловеше задължителната „хармония”, изисквана от цензуриращите комитети. Но не стана така: вероятно не е лесна работа да проявяваш творчество в доходоносен, ноограничаващ проект за хиляда апартамента. Построиха „машини за живеене”. Според един архитект (носител на Голямата награда за градоустройство) тези анклави „полагат основите на извънградския град”. Според него тези крайни квартали „утвърждават прехода от едновремешния град, разположен в концентрични кръгове около историческия център, към днешната реалност – градът с предградия”. А той самият в град с предградия ли живее или в едновремешен град?Жилищните комплекси – села без дребни благородници и замъци, са си отгледали свои собствени главатари и наркобосове, измислили са си свой собствен кодиран език, както подобава на независима територия. Пишат го на лингва франка, съставена главно от френски, арабски, английски, цигански, арго, верлан и вьол. „Мъж” е mec и keum; „арабин” е Beur и Rebeu. Какъв фън, какъв nuf. Този бунтарски кодиран език, на който говорят обитателите на комплексите независимо от цвета на кожата си, този универсален език е другоезичието на отчаянието. Таен език – или по-скоро не-език, чийто стремеж към междуетническо общуване е спъван от волята да остане неразбираем за другите, които са извън очертанията на комплекса. Не съм изкушена от невъзможността за общуване – отчаяние по подразбиране. Нещо ми говори, че съм далеч от изгнанието; писателството ме е доближило до територии, където могат да се положат камъни и да потекат реки. Нещо ми говори, че стоя на входа на необятна арена, където моите хищници ще могат да изреват.

Превод от френски: АЛЕКСАНДРА ЖЕЛЕВА

Anna Moï, Espéranto, désespéranto, Gallimard, 2006.

Анна Мои е френска писателка от виетнамски произход, родена през 1955 г. в Сайгон.

Национална идентичност

6Литературен вестник 15-21.03.2017

говорят в празно пространство – та кой извън границите ни още четеше френските автори? В училището, в университета, в литературната критика, в издателската дейност, навсякъде гномовете бяха взели подмолно властта, настървени да сведат литературата до собствената си мяра. Романът, на който беше наредено вече да говори единствено за себе си, като предварително заскобява смисъла, сюжета, фабулата, с други думи – света, вече можеше да се мисли само когато „изрича собствената си критика в самия порив на изказа си“; преподаването на френски език се ограничаваше до изучаването само на критическите инструменти, сякаш самата мисъл, че едно произведение може да говори за нещо, за света, за себе си, за човешкото положение чрез някаква история, беше непристойна или наивна; приключенският разказ (и впрочем всеки един разказ) беше призован да изчезне, за да отстъпи място на истинската литература, тоест на „приключенията на повествованието“, но на повествование, затворено в себе си, без никакъв друг референт. Та нали един от големите мислители на победоносния структурализъм прикани в края на 60-те години авторите, уличени в „наивна употреба на езика“, да се преквалифицират в лингвистиката – като при това, естествено, лингвистите щяха да творят вместо тях!Как да продължаваме да търпим тези гномове, техните вредоносни слова, тяхната арогантност? Те ежедневно убиваха литературата в името на теории, за които дори не си даваха сметка – като с това ставаха още по-смешни, – че вече са рухнали, по признанието на самите им създатели, не в резултат на някакъв напредък в техните търсения, а по-прозаично, под ударите на реалността, която се опитваха да ограничават: завръщането на сюжета, смисъла и фабулата след 1968 година и дисидентското движение. Накратко, Теорията за Знака брутално се разкри като това, което винаги е била: дискурс за завладяване на властта. „Един лингвист вече не може да крие, че се проваля пред поезията“ – писа през 1982 г. лингвистът Анри Мешоник в своята Критика на ритъма2: „Теорията за Знака и за езика изглежда изчерпана“. Никола Рюве, който въведе във Франция генеративната граматика, признава същата година, че тя се е оказала „в затруднение пред теорията на смисъла“, и добавя с въздишка: „Вече стана ясно, че започвам да се отнасям с недоверие към формалистките или структуралистки обяснения: смисълът на една структура не може да бъде друга структура“3. Цветан Тодоров също се дистанцира от структурализма в своята книга Завладяването на Америка4. Да се изплъзнеш от властта на гномовете, от модите на времето, да си извоюваш пространство, в което се диша по-свободно, и ако трябва, да се бориш за това: в един порив създадох списание „Гъливер” и фестивала Удивителни пътешественици, лансирах идеята за писателя пътешественик в няколко издателски поредици в издателствата „Пайо”, „Фебюс”, „Табл Ронд”, спомогнах за откриването – освен на други – на Никола Бувие, верен спътник в цялото това приключение и чиято книга Употребата на света днес единодушно е признавана за един от великите текстове на XX век, предприех публикуването на Есета за изкуството на фикцията на Стивънсън, на кореспонденцията му с Хенри Джеймс и впрочем на цялото му творчество. Движеше ме убеждението, че присъствам на раждането на един нов свят, обезпокоителен, обаятелен, за който вече няма карти или ориентири, които да ни насочват, и че отново е задача на творците, създателите, писателите да ни го разкрият, да ни върнат живото му слово: та нали писането е опит за придаване на форма и лице на непознатото в света и на непознатото в себе си? Нали писането е сътворяване на произведение от хаоса, опит да направим хаоса обитаем?Да събирам около себе си внуците на Стивънсън и на Конрад от цял свят, да убеждавам френските писатели, които разпознават себе си в това „желание-свят“, че не са сами или маргинални, а напълно се вписват в основното течение на световната литература – такова беше моето приключение и приключението на Удивителни пътешественици през всичките тези години. Отговорът на едните и на другите, на всички онези, които създадоха „семейството“ на фестивала около Алваро Мутис, Франсиско Колоане, Джеймс Кръмли, Джим Харисън, Никола Бувие, Жак Лакариер, без да се стремят да създават клан, движение или школа, за мен беше най-голямата награда. Ех! Литературата остава най-прекрасното приключение, стига човек да не е изгубил смелостта да създава светове, в които да навлиза с биещо сърце, стига още да има амбицията да изговаря този свят, да възстановява живото му слово, да го възпламенява до нажежаване, стига още да дръзва да твори книги-светове, просторни, щедри и страшни като самия живот.Тогава ние знаехме от опит от какво може да умре литературата, пишех аз: от това, че слугува на идеологиите под претекста за ангажираност, дави се в

2 Henri Meschonnic, Critique du rythme, Éditions Verdier, 1982.3 Nicolas Ruwet, Grammaire des insultes et autres études, Le Seuil, 1982.4 Tzvetan Todorov, La conquête de l’Amérique, Le Seuil, 1982.

За литература-свят на френски езикМишел Льобри

Писателят и философ Мишел Льобри е роден в департамента Финистер. Той е основоположник и директор на фестивала Удивителни пътешественици. Неговата книга

Дневник на романтизма (Le Journal du romantisme, Skira), приветствана като събитие при излизането си през 1982 г.,

преведена на пет езика и получила множество награди, е преиздадена през 2002 г. в издателство „Фламарион” със

значителни добавки и под заглавието Le défi romantique (Романтичното предизвикателство). Льобри е белетрист, публикувал Флибустиерите от Сонора (Les Flibustiers de la

Sonore) (поредица J’ailu). Специалист по Стивънсън, той му е посветил монументална биография.

Не си представям произведение, откъснато от живота.Антонен Арто, Пламтящите преддверия

Вероятно впоследствие ще кажат, че моментът е бил исторически: за първи път във френския литературен живот пет от седемте най-големи есенни литературни награди са връчени на четирима от онези автори, които обикновено с нотка на снизхождение са наричани „франкофони“. Няколко месеца по-рано един от бъдещите лауреати, Ален Мабанку, публикува във в. „Монд” текст, който прозвуча като манифест за разграничаване на цяло поколение писатели: „Дълго време бях наивник и мечтаех за включването на франкофонската литература във френската. С времето си дадох сметка, че греша: франкофонската литература е една огромна цялост, простряла пипалата си на няколко континента. Нейната история се уточнява, а автономията й бурно се утвърждава...“ – и спрямо това многообразие и това разгръщане, продължава той, френската литература се явява като национална литература, така че именно тя ще трябва да реши дали иска да се присъедини към тази огромна цялост, или не. Малко преди него същият вестник публикува рязкото обръщение на Анна Мои към литературните среди, в което питаше поради какви твърде подозрителни причини в тези среди белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“. С присъщата си мълниеносност Уабери обобщи общото за всички усещане: сбогом на франкофонията.Тези обръщения и внезапното изобилие от есенни награди са признаци за развитие на чувствителността, а и за края на една епоха. Те могат да бъдат съпоставени с появата на децата на бившата британска империя в английското литературно пространство в повратния момент на 80-те години, когато след Среднощни деца на Салман Рушди те започнаха да получават един през друг награди „Букър”. Така моментът е исторически: това е смъртният акт на едно определено виждане за франкофонията, схващана като пространство, над което Франция разпростира своето просвещение предполагаемо в полза на все още потъналите в мрак маси. Това е краят на тази франкофония и появата на една литература-свят на френски език.

Литература-свят… За първи път използвах тази дума през 1992 г. в едно малко сборно издание1, предназначено да предложи осмислен поглед върху кипежа около фестивала Удивителни пътешественици и което утвърждаваше наложителната необходимост от завръщане към литературата „след десетилетия на подчинение на диктатите на хуманитарните науки, мачкане под тежките колесници на идеологията, деконструкция в името на Знака-властелин или отдаване на дребните лични вълнения“. Отново се върнах към нея следващата година по повод на брой от сп. „Гъливер”, представящ някои от размирните индийски, пакистански, шриланкийски и карибски автори, които тогава разтърсваха английската литература, брой, издаден в навечерието на фестивала Удивителни пътешественици и който избухна като фойерверк. Още преди самата дума обаче идеята беше залегнала в самата основа на фестивала, чието подзаглавие беше (и си остава) „Когато писателите преоткриват света“ – за да изрази изискването „за една приключенска, пътешественическа, открита към света и съзнателно заявяваща това литература“.Този фестивал се роди от огромното отвращение от състоянието на френската литература, която сякаш беше станала глуха и сляпа за устрема на света, тъй като се смяташе за единствена, уникална, краен ориентир, завинаги възхитителна, модел, даден на човечеството – признавам, че се роди от изблик на гняв пред невероятната надменност на педантите, които тогава се носеха на гребена на вълната, налагаха своите норми, диктуваха вкусовете и отхвърлянията като самопровъзгласили се служители на универсалното, до такава степен погълнати от чувство за собствена значимост, че дори не си даваха сметка как отдавна

1 Pour une littérature voyageuse, Éditions Complexe, 1992 (rééd. 1999). Contributeurs: Alain Borer, Nicolas Bouvier, Michel Chaillou, Jean-Luc Coatalem, Alain Dugrand, Jacques Lacarrière, Gilles Lapouge, Michel Le Bris, Jacques Meunier, Georges Walter, Kenneth White.

Из „Аз съм един японски

писател“Героят на този роман е чернокож писател в творческа криза, който обикаля града, четейки Башо, докато се опитва да напише своя нов роман. Засега обаче единствено заглавието е готово – „Аз съм един японски писател“. Служител на японското посолство го забелязва, моментално решава, че книгата е проява на преклонение пред Япония и започва да го популяризира там, и то с небивал успех. В откъса по-долу, героят говори по телефона с издателя си, който е отседнал в един стокхолмски хотел. Между другото, от хотела са му казали, че в сградата няма бар, което предизвиква силно притеснение у него.

Един издател в Стокхолм

(…)– Телевизорът беше включен и изведнъж гледам вашето лице в близък план срещу ми…– Но какво съм правел по телевизията в Стокхолм? Та аз не знам нищо за този град!– Такъв е животът днес, приятелю. Познават ни на места, които дори самите ние не познаваме... Беше репортаж на японската телевизия. Вие се разхождахте в един парк в Монреал. Наистина имах чувството, че халюцинирам, когато чух да говорят за вашия роман „Аз съм един японски писател“. Преди това слушах разсеяно, но в този момент вече бях изправен пред телевизора. Смайваща новина все пак ... Какво ли не ми мина през ума! Че някой малък шегаджия си е поиграл с телевизора в хотела, за да ми скрои номер. Или дори, че в хотела има бар и че от известно време си играят с нервите ми. Трябва веднага да ви кажа, че моят проблем не е в алкохола … Не знам дали осъзнавате в какво положение съм. Хората са видели репортажа. Още утре ще ме обсипят с въпроси. Ще има издатели, които ще искат да купят правата ви. Какво да им кажа?– Ако ще се опитвате да продадете книгата ми на някое шведско издателство, имам само едно условие: никакви заглавия от сорта на „Аз съм един шведски писател“!– Защо не? Това е много добра идея! Ще правим така с всяка страна, в която искат да издадат романа. Гениален подход при превод.– Ще изглеждам като хамелеон…– Ама каква е тази работа!? Още дори не съм получил книгата, а ето че вече е преведена, и то на японски. Аз издател ли съм, или какво?– Успокойте се, аз още не съм я и написал. Тези японци могат да направят репортаж за книга, която още не е написана. Именно това им дава тази преднина спрямо нас. Направо сме жалки с нашите писани, издавани, обсъждани и не много четени книги – твърде много етапи!– Искам ръкописа до две седмици… Искам да настигна японците.– Две седмици!– Така, слизам до ъгъла да пийна нещо… А като се върна, надявам се да заваря книгата върху леглото си. Ако успеете да направите това, имам грижата

да ви уредя Нобелова награда.– И едно питие би било достатъчно.

Превод от френски: ЯВОР ПЕТКОВ

Дани Лафериер

Дани Лафериер. Снимка: Ян Дубле, в-к „Le Soleil” (Източник: www.lapresse.ca)

Литературен вестник 15-21.03.2017 7

прекомерността на Аза под претекста за психологизъм или, обратно, задоволява се да бъде вече чисто и просто „литература“ под формата на игрословици. Може би за нея ще остане възможността, за да открие отново своя смисъл и своите сили след десетилетия на поробване от Знака-Властелин, да преоткрива света. Не за да ни разиграе отново вариант на ангажираността или да се потопи в „нова журналистика“, не и за да окове за пореден път творенията на въображението в името на „реализма“ (няма стойностно пътешествие без видения), а защото над литературата продължава да тегне опасността да се превърне в блудкава „литература“, в речи и игри на езика, ако светът не я зове постоянно, не я буди и наелектризира, двамата подобни на два електрода, които трябва да се доближават един към друг, докато между тях не блесне ослепителна волтова дъга. Оставаше само – но нали това е същността на приключението и за писателя, и за пътешественика – да се намери правилното разстояние.Писах горното преди повече от двайсет години. Не бих променил нито дума от него.Без школа, без задължителна форма и несъмнено без никаква претенция за свеждане на всяка възможна литература към някой „жанр“, а с твърдата убеденост, че няма „чиста литература“, че само изпитанието на другото, на другаде, на света може да не позволи на литературата да склерозира в „литература“ – тоест в префърцунени танцови стъпки, в превзетост, в лоша литература. Всяко слово застива, ако не внимаваме, литературата е постоянно застрашена да загине под тежестта на модите, условностите, реторичните форми, до такава степен подчинена на литературната среда, че понякога се свежда единствено до преструвки, ритуали на прехода, чрез които цели котерии се разпознават и се възпроизвеждат – а светът в крайна сметка би бил нейният необходим очистител, който бързо ще смъкне от нея празните форми и измамните привидности. Необходимо е при това обаче да си даваме сметка, че единствено живото слово, възпламенено от творците, поетите, писателите, което назовава света и ни го разкрива, го сътворява и оживява и не му дава да се захлупи като затвор около нас. Казано другояче, едното се освобождава единствено чрез другото…Така, както няма основание да се противопоставят приключенската и романтична школа на Другото място, чийто завършен израз е литературата на пътешествията, така скъпото на британците travel writing, и категорично „негероическото“ изискване за всекидневното и баналното като непреодолим хоризонт на човешкото съществуване, нова материя на едно още по-артистично поради своята „невидимост“ писане, няма основание да се противопоставяти естетиката на Външното, която заявява, че не знае нищо за вътрешността, и естетиката на Вътрешното (на „бездните на човешката душа“), олицетворявана от предполагаемото течение на „автофикцията“ – разбира се, че в опита от пътешествието участва и моето „аз“, но едно „аз“ – и именно в това е важната и съществена особеност, – което в сблъсъка си със света е свлякло от себе си своите излишъци, илюзии, дребни хитрини и понякога се е оголило дотолкова, че изживява опита за „не-аза“, диамантения блясък на чистото осезание. Накратко, това е едно „аз“, което не се мисли за пъпа на света. Едно „аз“, подложено на изпитанието на другия.

Ето защо приемам като знак за промяна на епохата това, че един Цветан Тодоров, една от най-великите фигури на структурализма и взискателен интелектуалец, тази година се обезпокои от опасността, която грози литературата5, вероятно оставяйки безмълвни множество от своите обичайни ласкатели, на които предложи да си спомнят (трябва да признаем, че това припомняне е винаги приятно), че „специалистите, литературните критици, професорите повечето пъти не са нищо повече от джуджета, покатерили се на раменете на исполини“: „В обучението, в критиката и дори сред множество писатели се е наложила една тесногръда концепция за литературата, която я откъсва от света, в който живеем“ – установява той. В гимназията вече се преподава единствено „догмата, съгласно която литературата няма връзка с останалата част от света“. В университета „тенденцията, която отказва да види в литературата дискурс за света, заема господстваща позиция и упражнява осезаемо въздействие върху ориентацията на бъдещите преподаватели“, а „новото течение на деконструкция не води в по-различна посока“. Тази „ограничаваща концепция за литературата е масово представена и сред журналистите, които пишат рецензии за книгите, а дори и сред самите писатели. Нима това трябва да ни изненадва? Всички те са минали през училището, а повечето и през университетското обучение по литература […]. Ако писателите искат да получават похвали от критиците, те са длъжни да се съобразяват с това схващане, колкото и неубедително да е то; впрочем самите те често са започнали като критици. Това развитие е по-изявено във Франция, отколкото в останалата част на Европа, и в Европа, отколкото в останалата част от света. В същото време можем да се запитаме дали тук не се крие едно от обясненията за слабия интерес към френската 5 Tzvetan Todorov, La littérature en péril, Flammarion, 2006.

литература днес извън границите на страната“.Необходимо е да се оцени мащабът на настъпилата промяна – към която аз призовавах в пожеланията си и с почти същите думи четвърт век по-рано6. Днес, бидейки по-оптимистично настроен от Тодоров, при все че се възхищавам от финеса, с който той показва как днес в същата „абсурдно ограничена и обеднена“ визия се градят системите на формализъм (отрицание на репрезентацията), нихилизъм (репрезентация на отрицанието) и солипсизъм (благосклонност към нарцисизъм, обратната страна на нихилизма), ще дръзна да кажа, че неговата констатация е малко закъсняла, че френската литература, след като действително беше изложена на голяма опасност, според мен се възражда, изобилстваща с нови перспективи, сякаш времето на дребнавите педанти, техните диктати и караници е забравено и все повече писатели си възвръщат вкуса към света, особено онези френскоезични писатели, които още са наричани (вярвам, не за дълго) „франкофонски“.

Литературата-свят… В същото време, когато се създаваше фестивалът, от другата страна на Ламанша се налагаше с категоричност една нова литература, шумна, пъстроцветна и смесена, която говореше за раждащия се свят и носеше грохота на големите метрополии, в които се наслагваха, разбъркваха и смесваха културите на всички континенти. Няколко години по-рано силни размирици бяха разтърсили предградията на големите индустриални градове във Великобритания като първо вземане на думата под формата на крясък от младежите, които несъмнено бяха от индийски, пакистански, ямайски произход, но отстояваха английската си идентичност в една нова, вече мултикултурна Англия – родени в Англия, тези младежи вече не живееха в носталгия по завинаги изгубената си страна на произход, а се чувстваха между два свята, седнали на два стола, опитваха се на всяка цена да превърнат това наслагване в началото на един нов свят – свят, който внезапно завзе рафтовете в книжарниците и киноекраните, свят, за който добра илюстрация би бил My Beautiful Launderette на Ханиф Курейши. Налагането на писатели, творящи на език, който изначално е чужд за тях, не беше нещо ново (нека си спомним за Конрад, Набоков, Сингер, Бекет), но за първи път поколение писатели с имигрантски произход, вместо да се влее в избраната от тях култура, решават да творят, тръгвайки от констатацията за своята множествена идентичност и в нееднозначното и подвижно поле на това приплъзване. В този смисъл, както отбелязва писателят пътешественик Пико Айер в една статия в Times Magazine, те бяха не толкова продукти на деколонизацията, колкото първите деятели на една нова международна и транскултурна вълна. В сърцето на този бурен кипеж бяха Казуо Ишигуро, Бен Окри, Ханиф Курейши, Майкъл Ондатжи, Нийл Бисондат и Салман Рушди, който изследваше с рядка проницателност този нов въпрос за „преведените хора […], които предлагат на света стереоскопичен, а не обобщен поглед“. Успоредно с това и по поразителен начин почти едновременно се развиваха интегризмите, навсякъде се пробуждаха национализми, за да не кажем делириуми на идентичностите – разбира се, в името на културата, схващана като застрашена или целяща хегемония, като и едната, и другата вземаха за заложници своите творци, призовани да бъдат техни изразители, говорители на тяхната „общност“. „Салман Рушди срещу интегризмите“ – това беше разделителната линия, преминаваща през самата идея за култура и за творческо съзидание. Издадената срещу този писател фетва отбеляза радикалността на залога: действително течеше промяна на света.Струваше ми се, че най-добрият начин да не се разбере нищо беше да се сведе този кипеж до определен „жанр“, екзотична категория или вариант на „регионалните“ или „етническите“ литератури – общо взето, малко живописност, щипка подправки, за да събуди за кратко отегчените ни небца. Впрочем именно това опасение от редуцираща визия обясняваше неохотата на авторите да се наредят под едно и също знаме, след като с толкова мъки се бяха изтръгнали от гетото на „литературите на Британската общност“, от тази подглава, която винаги се слага в приложението към историите на английската литература и в която по ироничния израз на Рушди от писателя изглежда не се очаква нищо друго, освен да „изразява“ своята националност („Патрик Уайт – своята австралийскост, Дорис Лесинг – своята южноафриканскост, В. С. Найпол – своята антилскост – макар да се съмнявам, че някой би имал смелостта да му го каже в лицето“). Можем ли да си представим да се хвали някой роман за това, че е „автентично английски“ или „автентично немски“? „Наистина, странна школа – продължава Рушди – чиито предполагаеми членове яростно отричат да са част от нея!“И така, нима между Рушди, Ишигуро, Окри, Курейши, Ондатжи, Бисондат няма нищо общо? Има, но трябва ясно да се разбира, че залогът, който се разиграва чрез тях, важи за цялата литература. Увличащо, възбуждащо и ентусиазиращо беше именно усещането, че посредством тези многообразни, изобилни, смущаващи творби се

6 По-специално в Mort du Signe, retour de la fiction (Смърт на знака, завръщане на фикцията), написана през 1982 г., публикувана в списание Roman през 1986 г. и включена в Le grand dehors, Payot, 1992.

изговаряше днешният свят с неговите ритми, енергия и истински езици. Родоотстъпници, имигранти, номади, родени в култура, която са изоставили поради превратностите на историята или по лична воля, за да живеят в друга, разкъсани между своите общности, в крехко равновесие между традициите, от които се отделят, и личните свободи, които нашата цивилизация обещава, пишещи на език, различен от майчиния си, „преведени хора“ по израза на Рушди, „международни мелези, появили се в едно място и решили да живеят в друго, които прекарват целия си живот в борба да намерят или да изградят родината си“ според Ондатжи, всички тези автори се утвърждават като създатели и като продукти на един нов международен ред. С основание Карлос Фуентес привижда незабавно в тези автори „пратениците, хералдите на литературата на XXI век“. Все така Рушди: „Ние неизбежно сме международни писатели в епоха, в която романът повече от всякога е международна форма. Писател като Борхес говори за влиянието на Робърт Луис Стивънсън върху неговото творчество; Хайнрих Бьол признава влиянието на ирландската литература: кръстосаното опрашване е повсеместно“.Разбира се, за да се стане писател днес, не е нужно човек да е имигрант от Шри Ланка или изгнаник от Хаити или от Тринидад! Особеното положение на тези автори между няколко култури обаче придава забележителна острота на погледа им и същевременно събужда литературата и й вдъхва нов живот, изважда я от черупката на предразсъдъците, светското бъбрене и идеологиите, които от десетилетия я задушаваха – като чрез това ни отвежда към една друга, прекалено често забравяна истина: всяко творчество предполага в даден момент отчуждаване от самия себе си. С други думи, творенето, писането не означава „да изразяваш“ дадена култура, а да се откъснеш от нея, когато тя се затваря в норми и диктати на групата над всеки от нейните членове – а като се откъсваме по този начин от културата, ние я разкъсваме, пробиваме и отваряме за диалог с другите.В този смисъл тази нова литература участва в същото движение като онова, възродило преди повече от десет години традицията на британското travel writing. И наистина, какво е един писател пътешественик, подобен на Брус Чатуин, Колин Таброн или Джонатан Рабан, ако не някой, който чрез пътешествието превръща литературата в опит от „преминаването към другия“, в наслагване на културите в него? Затова не е съвсем случайно, че двете движения са родени приблизително по едно и също време, в едни и същи места и сред приятелски групи от писатели, било то в Лондон или в Торонто. „Втората традиция на индийските писатели в Англия, напълно различна от собствената им расова история, е културата и политическата история на феномена на миграцията, на преместването, на живота в малцинствена група“ – пише Рушди във Въображаеми родини: „Ние с основание можем да посочим като наши предци хугенотите, ирландците или евреите; миналото, към което принадлежим, е едно английско минало, историята на имиграцията във Великобритания, Суифт, Конрад и Маркс са също толкова наши литературни предци, колкото Тагор или Рам Мохан Рой“.

на стр. 10

Худ

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

8Литературен вестник 15-21.03.2017

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

На 6 февруари Варненският драматичен театър показа първата си премиера за 2017 г. „Влюбеният Шекспир” пред софийската публика, изпълнила салона на Народния театър. Спектакълът е създаден от режисьора Пламен Марков по драматизацията на Ли Хол на сценария за популярния едноименен филм на Марк Норман и Том Стопард. Автор на декора и костюмите е МИРА КАЛАНОВА. Предлагаме ви едно интервю на Виолета Тончева със сценографката, в което тя говори за визуалните предизвикателства в изграждането на концентриран визуален образ на

сцената, за актуалността на Шекспир и за влиянието на киното върху природата на театралното.

Влюбеният Шекспир” се стреми да стане подчертано хомогенен спектакъл, в който режисурата, визията и музиката се допълват по впечатляващ начин. Всъщност това не е изненадващо, доколкото партньорството в театъра между режисьора Пламен Марков, сценографа Мира Каланова и композитора Калин Николов отдавна е знак за висок артистизъм. Как работи синхронът вътре в

това постановъчно трио и как се получи той при „Влюбеният Шекспир”? Работейки дълги години вече с режисьора Пламен Марков, сме си създали модел, в който всеки от нас се ползва с голямо доверие от страна на другия и когато уточним жанра и стилистиката на спектакъла, изразните средства и характера на пространството, всеки работи в своята територия с грижа за целостта на спектакъла. За това помага много предварителната подготовка и задълбочените проучвания, които заедно правим и към които се отнасяме с много внимание. Във „Влюбеният Шекспир“ Пламен ми се довери повече от всякога. Пространството изискваше много динамични промени и над 15 различни места на действие: от зала за балове в двореца на kралица Елизабет I, през театрална сцена и лодка във водите на река Темза. И всичко това да се случва на сцена, която освен въртящ се кръг не разполага с друга механизация. Според мен пространството трябваше да създава оптични илюзии за дълбочина или ширина, както е в киното. Пламен ме остави да го създам без въпроси и след това, разбирайки същността и образа му го изпълни с живота на историята и героите в нея. Това е въпрос на доверие. Той знае, че не бих създала на сцената нищо, което да е в противовес с идеите и вижданията, които той има за спектакъла. С Калин също работим така. Той гледа много репетиции, разговаряме за идеите си, за цветовете и смисъла на образите, за светлината. Той също прави това, което е важно за спектакъла като музика и звук, а не това, което е важно за него. Ние работим тихо.

Как заниманията с феномена Шекспир моделираха мисленето ти за театралното му пресъздаване в годините? Имам предвид „Юлий Цезар”, „Както ви се харесва”, „Макбет” от Шекспир и „Магбед” от Йонеско в НТ „Иван Вазов”, за които си отличена с АСКЕЕР, разбира се „Ричард III” – върховия спектакъл на Варненския театър с най-много номинации и награди ИКАР от последните години, ето сега и „Влюбеният Шекспир”, адаптация по едноименния филм, обиколил света. Личността на Шекспир определено влияе върху работата ми. Енигмата около него, както и многото версии за това кой е той дават възможност да гледаме на темите в пиесите му под различен ъгъл. За мен е важно кой и в какъв контекст е писал пиесата. Всяка версия дава нови възможности за прочит. Освен това по времето на Шекспир на сцените на английските публични театри няма декори, а костюмите на актьорите са купувани по тържищата, т.е. не са в епохата, описана от автора. А днес обичайно интерпретираме пиесите му с пищни декори и костюми и публиката очаква зрелищни спектакли. Шекспир кани публиката да си представя средата, да използва въображението си. Затова си служи с богат описателен език. Той превръща публиката в съавтор, очаквайки от нея да съпреживява случващото се на сцената чрез представи и асоциации, чрез образи, които не са видими и веществени. Изкуството в Европа стига до тези идеи в края на XIX век, развива ги в началото на XX век, и то благодарение на психолoгията и науки като физиката и оптиката. Авангардът променя публиката, предлагайки й да мисли абстрактно,

в театъра Шекспир го прави 400 години по-рано. Това са неща, които във времето ме карат да осмислям по нов за мен начин работата си по пиеси на Шекспир, независимо каква е задачата, жанрът или стилът на представлението.

Сценографията във „Влюбеният Шекспир” въвежда асоциативно в атмосферата на онзи прочут дървен театър „Глобус” чрез един обемен модул, който позволява действието да се развива на две нива, а чрез завъртането на кръга се разкриват още няколко пространства. Незабравим остава и твоят мост в „Ричард III”, който също създава динамични пространства. Различни визии, провокирани само от един мултифункционален модул – това ли решение обобщава подхода ти към сценографията на този етап?Вероятно. Когато има толкова много места на действие и няма сценична механизация освен кръг, декорът трябва сам да се движи. Ако разполагах с коли, подиуми и пропадала, сигурно щях да подходя различно. Това са големи, мащабни спектакли с над 20 актьори на сцената. Костюмите са част от образа и обичайно балансирам средствата. Епохата изисква голям ресурс от много пищни, тежки костюми, на които аз държа и харесвам да правя. Те са важни и за актьорите, а аз обичам да виждам, че те са вдъхновени от костюмите. Това довежда до лаконична среда, в която търся концентриран образ. Често бюджетът на спектакъла трудно понася повече декори затова никога не проектирам нещо, което бихме могли да реализираме с компромиси. Публиката не трябва да вижда компромисни изпълнения.

Костюмите на „Ричард III” за мен са еманация на театралния костюм като визуален прочит не само на епохата и драматургичния текст, но и на конкретния режисьорски замисъл. От друга страна, те въздействат като висша мода в театъра. Неслучайно тъкмо с тези сценични костюми ти влезе в изложбата «World Stage Design 2013” в Лондон – едно признание за България и за теб като един от 100-те дизайнери в света с най-добри Шекспирови костюми. Излиза, че във „Влюбеният Шекспир” сега се сравняваш със самата себе си... Аз винаги се надбягвам със себе си. Винаги търся предизвикателство. Рутината не ме интересува. Винаги се опитвам да правя неща концептуално и технически, които не съм правила. Всеки спектакъл е извървян път, следващият започва там, където предишният е стигнал. Мисля, че всеки артист, който иска да се развива в това, което прави, се отнася по този начин към работата си. Понякога откривам изразни средства или технически възможности, материали, идеи, които не мога докрай да развия и чакам да се появи спектакъл, в който да мога да надскоча възможностите им. Това прави работата ни трудна и много вълнуваща. Освен това чета за колегите ми по света, търся книги и интервюта, в които те споделят опита си и когато гледам филм или спектакъл, който много ми хареса, се питам дали и аз мога да се справя толкова добре. Това не е надбягване с тях, а стимул и скачане в собствената ми територия. Обичам да разговарям и с колегите си тук и има такива, от които много съм научила. А иначе, изложбата в Кардиф беше удовлетворение. На тези и подобни форуми се събират много сценографи и споделянето на знание и творчество е особено зареждащо. През 2015 г. бях поканена, отново след селекция на подобна световна изложба в Москва “Costume at the turn-off the century 1990-2015”. Участвах заедно с Марина Райчинова, представяхме не само себе си, а България. Тук повечето ми колеги живеят с усещането, че творчеството им е валидно и изключително само на територията на България. Излизането извън пределите на страната опровергава това мнение и определено влияе на начина, по който гледам на работата си. Дава ми самочувствието да мечтая и да упорствам в реализирането на проектите си по най-добър възможен начин.

Ако в костюмите на „Ричард III” си концентрирала усещането за разпад, за полюсните негативни човешки състояния, предизвикани от злоупотребата с власт като доминанта на сюжетната интрига, към „Влюбеният Шекспир” тръгваш от съвсем различен ъгъл. Гледайки назад към „Ричард III”, създаването на костюмите ми се струва много лесно и естествено. Може би защото имах ясна идея за образа и внушението. „Влюбеният Шекспир“ ме изправи пред трудни избори и много проблеми. Историята този път се развива в епоха и има за основен герой личност, която колкото и да е обвита в мистерия, е реална. В този контекст не можех да се занимавам с интерпретация на епохата, а трябваше да я пресъздам по възможно най-добрия начин. Прекарах месеци в четене на изследвания за вида на дрехите, различни конвенции на социално поведение и етикет, характеристики на текстила, моделирането и конструирането на дрехите от епохата, събрах стотици гравюри и живописни портрети от епохата. Слава Богу, англичаните публикуват много изследвания, а в интернет могат да се намерят оригинални сведения от епохата. Помогнаха ми и споделения опит на костюмографи, работили в епохата в киното. После затворих книгите и компютъра и създадох своите костюми, мислейки не само за персонажите, но и за актьорите. Определих по тях цветовете, на което много държа, както и пластиката и аксесоарите. Най-трудно се оказа намирането на еднотипни като текстура и пластика платове. Когато трябва да се ушият 5-6 костюма не е проблем, но когато са 40 и всички трябва да са в синхрон като материалност и цветова палитра е много трудно. Трябваше и да разговарям с шивачките с дни, за да уточним технологията на ушиване и моделирането на костюмите. Епохата има специфики и аз държах да ги спазваме. Правихме проби, кроихме всичко от американ, понякога по няколко пъти, за да постигнем това, което

исках. Рисуването на костюмите и измислянето им се оказаха най-лесни от целия процес на реализация и като се има предвид, че на сцената актьорите имат по-малко от минута да облекат костюм от четири части, това утежняваше работата още повече. Костюмите на Кралица Елизабет I на портретите изглеждат великолепно, но когато трябва да се разделят на части и да се разбере последователността на обличане от актрисата и се добавят аксесоарите, настава истинска главоблъсканица. В тази епоха всички части на дрехите се връзват една за друга. Не можехме съвсем да спазим това, но аз държах да изглеждат така.

Във „Влюбеният Шекспир” разкошните костюми на Кралицата и на Виола, също костюмите на Шекспир, Хенслоу, Марлоу, на Бърбидж и Уесекс са истинска наслада за окото на съвременника, свикнал с унифицирания дрескод на улицата. Детайлите също говорят …Да, аз държа на детайлите. Гледам на театралния костюм, както бих гледала на него, ако беше за филм. Мисля, че е ретроградно отношението към театралния декор и костюм като към неща, чиято прецизна изработка може да бъде спестена, защото публиката ги гледа отдалече. Работата ми в киното много повлия на вниманието ми към детайла, но и това е личното ми отношение към костюмите. Щом аз виждам и актьорите виждат, всичко трябва да бъде направено с внимание. Тогава и публиката от балкона усеща, че го има това внимание. Костюмите във „Влюбеният Шекспир” са изработени с много прецизен детайл, но това е част от желанието ми на сцената всичко да изглежда автентично, така че публиката дори да вижда черната кутия и условността на преместването в пространството и средата, да има усещане, че е там, в Лондон през 1589 г. Патината на декора и детайлите на дървените конструкции, както и реквизитът също са направени с внимание и със същото отношение.

Знам, че обикновено създаваш костюмите според актьора, едва ли си изменила на себе си и този път...Не, не съм. С Пламен Марков работим така. Той моделира образа по актьора, извайва го по мярката на собствената му природа, съобразява се с личностните му, граждански и най-вече актьорски качества. Аз рисувам по време на репетициите и искам да съм сигурна, че пластиката на дрехата ще е част от образа, който актьорът ще създаде. В актрисите обичам да подчертавам красотата им и винаги гледам да скрия тези части от тялото им, които те не харесват. Във „Влюбеният Шекспир” имах късмет с красиви актриси и актьори, които умеят да разбират костюмите ми. Винаги съм насреща да говорим как се носи костюмът, какви пластични възможности създава, как се съблича и кога и т.н. Цветовете на костюмите също ги избирам спрямо актьорите. Мисля, че така трябва, за да станат едно цяло.

Доколко киното влияе върху заниманията ти с театър? Докторската ти дисертация е свързана именно със светлината и цветовете в киното. Разчитам много на светлината като изразно средство и като важна част от драматургията и внушението на спектакъла. Киното много ми помага, защото пластичното изграждане на пространството е свързано с гледната точка на камерата, която може да бъде навсякъде и да вижда конкретни неща в близък план, което в театъра трудно се постига. Освен това в киното светлината има различни функции и език, който е много богат и съществен за създаването на внушения и образи. Срещите ми с оператори и техници ме научиха на много неща. Писането на дисертацията ми за цвета в киното беше дълъг процес. Открих много неподозирани за мен неща в историята на киното, теориите за структурата на езика му и взаимовръзките между визуалния разказ в различните епохи. Открих и връзки между живописта и киното, които продължавам да изследвам и да прилагам в театъра. Времето, в което живеем, създава нови форми на изкуство, преоткрива стари и ги интерпретира. Средства на едно или второ изкуство се имплантират в трето. Киното често използва театрални похвати, а театърът често търси кинематографични средства.

За филма „Каръци” на Ивайло Христов получи номинация за най-добра сценография на Българската филмова академия, за „Нощта на 16-ти януари” в Театър „София” бе отличена с втория си АСКЕЕР и това са само някои от успешните ти изяви на различни сцени. Сред тях какво място отреждаш на Варненския драматичен театър? На сцената на Варненският театър наистина съм направила едни от най-важните за мен спектакли и колкото и трудно понякога да е било, постигнатото винаги ми е носело голямо удовлетворение, не само защото аз съм постигнала нещо, а защото спектаклите са забележителни. Няма особено щастие от красиви костюми и модерен декор в представление, което не е вълнуващо за публиката. А във Варна има актьори и атмосфера, които раждат прекрасни спектакли и пътят на създаването им е вдъхновяващ. Освен това хората, които работят в ателиетата, винаги ме посрещат с усмивка и нетърпение да видят проектите ми и им харесва да работим заедно, а какво по-хубаво от това тези, които правят двуизмерните ми рисунки реалност, да искат да го направят по най-добър начин.

Въпросите зададе ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА

Винаги се надбягвам със себе си

Мира Каланова

Литературен вестник 15-21.03.2017 9

Ин Коли Жан Бофан

Джипът на Киро Бизимюнгю беше паркиран в съседна на Големия пазар улица. Вратите на колата бяха отворени, за да влиза свеж въздух в купето. Войник във военномаскировъчна униформа седеше на предната седалка и с единия си крак бе стъпил на земята, докато унесено се опитваше да си запали цигара. Друг войник се подпираше на колата, цевта на оръжието му сочеше към земята. Киро Бизимюнгю се бе настанил отзад и се опитваше да чете вестник, но вниманието му непрекъснато се отклоняваше към претъпканата улица. Изпитваше ужас да идва тук, но тъй като колата на жена му беше на поправка, му се бе наложило да я придружи. Невижданата навалица, коятовинаги се събираше на това място, караше човек да се съмнява в някои предварително установени представи за този град. Всичко показваше, че ситуацията тук бе катастрофална. Хората твърдяха, че за тях вече няма надежда, че всичко бе свършено, че страната бе затънала в потресаваща беднoст и въпреки това магазините и сергиите на Големия пазар се пръскаха под тежестта на най-разнообразни стоки и хранителни продукти, платени най-често с непознати дори на Световната банка валути. Изглеждаше сякаш оскъдицата царуваше навсякъде, но първоначално човек не си даваше сметка за това. В същото време населението, което смяташе, че е изпаднало в положението на Йов, че живее в най-лошите условия, всекидневно носеше своите конголийски франкове, своите долари и изтъркани банкноти, носеха го под формата на звънливи монети, на пачки, на цели пакети, захванати с ластици, скрити в гънките на тънките ивици плат, препасани около кръста, напъхани в сутиените, в чорапите, в пътни чанти. Всичко това с цел да се купува, да се продава, според търсенето и предлагането, на фона на постоянно повишаващите се цени. Напомняха на стадо антилопи гну, разбягали се във всевъзможни посоки, в пълен безпорядък и хаос.Около всяко уважаващо себе си стадо неизменно дебнат и хищници като хиени, чакали, лешояди, които в човешкото общество приемат формата на престъпници и всякакви поставени извън закона индивиди. Те на своя глава ловко измъкват банкноти от джобовете, късат златни верижки и обеци, като оставят разранени уши и вратове. Най-отгоре в тази хранителна верига стоят големите грабители, полицаите и цивилните военни, които тихомълком се опитват да се измъкнат безнаказанo, катоизолират жертвата си и оголват зъби в широка усмивка, за да я оставят лишена от голяма част от имуществото й, и то без да може да противостои по никакъв начин, тъй като това беше законът, който диктуваше правилата на Големия пазар и на който в даден момент всеки неизбежно се подчиняваше. Невъобразимата врява, клаксоните на колите и шумът на моторитезаглушаваха жалбите на тези, които посред бял ден биваха ограбвани и изнудвани.Киро Бизимюнгю четеше статия за шеге1, които бяха организирали размирици. В статията се говореше за някакъв пигмей. Беше сниман как се здрависва с губернатор. На не особено ясната снимка, до една от колоните, се различаваше изправен силует, което караше хората да спекулират, че той се ползва с подкрепата на Китай. Преди два дни Киро беше видял младежа по телевизията. Едно шеге случайно бе убито на улицата от член на органите на реда и децата се бяха разбунтували. Бяха взели за заложници един полицай и двама военни. „Какви смелчаци са тези хлапета”, мислеше си бившят бунтовник. В отговор на това действие един пигмей беше дошъл да преговаря с властите и очевидно се бе справил добре, тъй като Киро си спомни, че го бе видял да се усмихва широко на екрана и заложниците бяха освободени без каквото и да било насилие. Киро потъна в размисъл. В крайна сметка, откакто бе назначен за главен директор на Управлението за защита на Национален парк Салонга, това беше първият път, в който негов подчинен се изявяваше в медиите. И то как! Биваше си го този човек! И трябваше да признае, че имаха доста общо помежду си. Първо, и двамата произхождаха от малцинство, на което хората не гледаха с добро око. Вярно е, че в страна, в която живееха повече от четиристотин етноса, в крайна сметка всеки е представител на някаква малцинствена група, но някои повече от други, продължаваше да размишлява Киро. Той беше тутси, другият беше пигмей, това по някакъв начин ги сближаваше. Другата допирна точка помежду им беше отношението им към бунта. Нито единият, нито другият не позволяваха на който и да било да оказва влияние върху живота им. Пигмеят не каза кой знае какво пред камерата, с изключение на едно изречение по повод бистрата вода на Швейцария. Може би по този начин искаше да намекне за своята етническа неутралност, Киро не можеше да бъде сигурен, но човекът бе успял да освободи заложниците без капка кръв, задоволявайки почти всички изисквания на похитителите, и всичко това за час или два, наистина беше впечатляващо, малко хора биха се справили.- Вода от Швейцария!Киро Бизимюнгю първоначално забеляза голямо пластмасово корито, което сякаш се придвижваше самї и под него, едно хилаво създание, дерящо се с пълно гърло:- Вода от Швейцария! Маи ианго ойо!Това беше той, установи Киро, нямаше никакво съмнение.- Хей, йо2!Изооканга се спря пред джипа.1 Деца и младежи, живеещи на улицата в столицата Киншаса на Демократична Република Конго.2 „Хей, ти!”

- Дай ми една вода.Младият еконда хвърли поглед към охранителя, облегнат на колата, който хвана коритото и му помогна да се премести на тротоара. Изооканга отвори кутията, хвана една найлонова торбичка, пълна с вода и я подаде през прозореца на бившия командир. Той я взе, откъсна със зъби едното крайче, отпи, поклати глава и каза:- Никак не е лоша твоята вода. Наистина ли идва от Швейцария?Изооканга се усмихна.- Защо не? Живеем в глобализиран свят, Старче. В днешно време не трябва да се питаме откъде идват нещата. Ако Луи Вюитон произвежда чантите си в Гуанджоу, какво ще пише на етикета? Париж, нали така? Това е то, свободното движение на стоките. Разбирате ли? Харесва ли ви водата ми?

- Ужасна е! Дай малко и на хората ми.

Изооканга доброволно се подчини. Мъжът, облегнат на колата, си взе един пакет, разкъса го със зъби и с огромната си ръка, с която допреди малко държеше пушката, го изтиска целия в устата си, така както се изтисква портокал. Погълна водата за отрицателно време. След което изглади найлоновото пликче, за да се отцедят и последните останали капки и го хвърли в канавката като обелка от банан.- Дребен, откъде си?- От Чуапа.- Познаваш ли ме?- Не, Старче.- Аз съм твоят шеф.Под учудения поглед на Изооканга, той добави:- Аз съм новият главен директор на Управлението за защита на Национален парк Салонга. Натоварен съм с мисията да контролирам тази зона. Добре ли я познаваш?- Познавам я, но сега живея в Киншаса. Какво се случва в Салонга, вече не мой проблем. А знаеш ли какво представлява тропическата гора?Киро слушаше как този човек говори за глобализацията, чийто крайъгълен камък не бяха дърветата, а икономиката и пазарните индекси, и си мислеше. Имаше нужда да научи повече за региона, който му бе поверен и странният тип пред него безспорно можеше да му свърши работа. И предвид посоката, която разговорът бе поел, той го баламосваше, това бе сигурно.

- Слушай – каза той, докато му подаваше визитната си картичка, – офисът ми е наблизо. Мини някой път, аз съм там всеки ден. Деогратиас! Боско! Виждате ли този човек? Ако мине през управлението, качете го при мен.- Ето, за водата.Без да брои, той му подаде пачка банкноти.- Добре! - каза Изооканга. – Ще мина. Вземете си един пакет с вода, това е подарък. – Подаде му три. – До скоро.

И младият еконда се отдалечи, като продължи да вика:

- Вода от Швейцария! Маи ианго ойо!

Той крепеше коритото върху главата си и криволичеше в тълпата, с душа и джобове пълни с мечти.Малко по-късно, очакваната с нетърпение съпруга на Киро се появи, придружена от охранител, облечен във военномаскировъчна униформа, който носеше голям кашон, пълен с хранителни продукти. Сложи го в багажника на джипа и когато госпожата се качи, затвори вратите, хвърли обхождащ поглед върху тълпата и на свой ред се качи на задната седалка. Джипът потегли, като даваше непрестанни сигнали с клаксон, за да си проправи път сред множеството.Взаимоотнопенията между Адеито Кализаи и Киро Бизимюнгю бяха особени. Бяха се срещнали на, така да се каже, територията на Муенга, в южно Киву, там, където някой, по всяка вероятност голям факир на глобализацията, беше постановил, че земята е по-плодородна, отколкото на други места, тъй като изобилстваше от ситни камъчета и редки метали, и че бе достатъчно само да се изоре леко пръстта, за да стане възможно изработването на който и да е телефон ново поколение. Според думите на гадателя, земята на Киву трябваше да се напои с малко кръв, за да могат природните й богатства да станат притежание на телекомуникационни гиганти с изключителни възможности и технологични качества. По този начин, залагайки на постоянен грабеж на ресурсите, което бе напълно постижимо, щяха да притежават средствата да развият и оборудват едно толкова технически сложно въоръжение, че щяха да станат непобедими. А с малко повече услилия, ако успееха тихомълком да премахнат населението от тези територии, щяха да завладеят света. И така, хората на Киро Бизимюнгю, наричан още командант Кобра Зулу, бяха пристигнали, за да спомогнат за реализацията на тази утопия на бивши държавници и милиардери, събрани в Уругвиро Вилаж3.Дружината на Кобра Зулу обсади селището, след което отекнаха изстрели, които хвърлиха хората в паника. Имаше убити на място мъже, жени и деца. Бяха изкарали обитателите от колибите и къщите им и ги бяха събрали на един кръстопът, където имаше малък пазар, няколко магазинчета, както и велосипеден пункт за толека4. Няколко изстрела бяха достатъчни, за да избият последните дъски на рекламното пано. На металните прътове, които се появиха отдолу, с помощта на 3 Седалище на президентсвото в Руанда.4 Дървен велосипед.

електрически жици провесиха един човек, изваден от най-голямата и богата къща. Той не се съпротивляваше. Махнаха ризата и панталона му, докато не остана съвсем гол. С разкрачени крака, с ръце, скръстени на гърдите, той наблюдаваше тълпата.Обикновено мястото бе пълно със селяни, дошли да купят хранителни продукти от първа необходимост от търговския център, разположен покрай пътя. Днес картината бе напълно различна. Хората присъстваха на демонстрация на новия ред, наложен в Киву и в цяло източно Конго. Няколко дена по-рано, конвой от руандски войници и бунтовници бе атакуван от маи-маи5, недалеч оттук и имаше многобройни жертви. Трябваше да се напомни на възможно най-много хора, че съпротивата бе приключила отдавна, че всяко неподчинение щеше да бъде безмилостно наказано. За да се наложи тази идея за новия ред, трябваше да прибегнат до действия, които за дълго време да бележат душите на хората. Един местен лидер трябваше да бъде пожертван. Ужасът и страхът бяха най-ефективното средство в краткосрочен и дългосрочен план.Събраното множество бе притихнало в страхопочитание, респектирано от оръжията от всевъзможен калибър. Войниците гледаха мрачно. Всичко изглеждаше застинало. Листата на дърветата едва помръдваха под лекия прохладен ветрец. Единствено трескавите очи на изтезавания шареха неспокойно на всички посоки, като от време на време се спираха на някой човек, сякаш го призоваваха за свидетел. На хората бе заповядано да пазят тишина, да гледат внимателно и най-вече никой да не плаче. Това, което предстоеше, щеше да отнеме известно време.Беше наложено правило. Просто, но деликатно за изпълнение, наименованието му бе „Правило за бавното, но бързо изрязване” и се състоеше в това да разрежеш човек на парчета, но така, че преди кръвта му напълно да изтече, да е в пълно съзнание и да усеща разчленяването на тялото си, държащ собствените си гениталии в уста.След кратка реч на командант Киро Бизимюнгю, ножът влезе в действие, изрязвайки парче по парче плътта покрай тестисите и члена на заложника. Човекът бе здраво вързан, но се наложи допълнително да го придържат. Въпреки ужасяващите му викове, войникът продължаваше да върши изкусно работата си, с уверени, почти елегантни жестове.Тогава един от военните подхвана песен на киняруанда. Веднага се присъединиха и други гласове, придружени с пляскане на ръце. Един човек подскочи, размахвайки щурмовата си пушка като копие над главата си. На фона на небето оръжието се въртеше бясно на всички посоки. Друг започна да имитира сватбения танц на жерава, с разперени ръце, наподобяващи криле. Трети скочи на невероятна височина и се приземи с подгънато коляно, другият му крак изпънат назад. Завъртя няколко пъти глава като наподобяваше лъв, който заплашва бъдещата си плячка. Усмивки се появиха по лицата на войниците. Няколко гласа заедно подхванаха древна песен, разказваща за отминалите славни времена. Войнишките ботуши потропваха в ритъм и създаваха мощен бас. Танцьорите отмерваха темпото, като удряха ръце в бойната си униформа и размахваха калашниците си. Полифоничните песнопения се разпростираха в атмосферата, докато кафявите и зелени петна на военните маскировъчни дрехи се въртяха в див и главозамайващ танц.

5 Борци срещу окупацията на Руанда.

Жени, които убиваме

на стр. 13

Худ

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

10Литературен вестник 15-21.03.2017

Колко спасителен изглеждаше тогава погледът, който всички тези писатели отправяха към Запада! Наистина, те подлагаха на въпроси нашите претенции за универсалност. Понякога твърде агресивно. Често с болка. Най-вече с прозорливост. С това обаче те бяха много по-интересни от привържениците на Третия свят, които, отхвърляйки безкритично Запада, считан за виновник за всички техни беди, по този начин си отнемаха възможността за какъвто и да било поглед върху самите себе си. Защото тези нови писатели бяха също и западни, и то изцяло. Рушди: „Ние приличаме на мъжете и жените след грехопадението. Ние сме индуси, прекосили тъмните води на океана; ние сме мюсюлмани, които ядат свинско. В резултат ние отчасти принадлежим към Запада. Нашата идентичност е едновременно множествена и частична. Понякога изпитваме усещането, че се намираме едновременно в две култури, а понякога – че седим между два стола. Макар и това поле да е нееднозначно и подвижно обаче, то не е целина за писателя. Ако литературата донякъде се състои в откриването на нови перспективи за проникване в реалността, то тогава за пореден път нашата отдалеченост, нашата широка географска перспектива може да ни открие подобни перспективи“. За него (за тях) и дума не може да става да изтеглят от обращение в един демонизиран Запад демократичния идеал, правата на човека, понятието за личност. Дори по-скоро те ни поставят под въпрос, зоват ни и ни безпокоят точно в името на тези ценности. Също както понякога смущаваха чак до истерия привържениците на Третия свят, фанатиците на идентичността, идеолозите на „правото на различие“.

Фестивалът през 1993 г. беше паметно събитие. Завръщайки се към тази тема дванайсет години по-късно за петнайсетия ни рожден ден, в желание да обобщим пътищата, по които е поел романът в това начало на века, да оценим тяхната сила във време, в което унилите духове охотно го определяха като залязващ, унищожен от „комуникиращите“, превърнал се в обикновена потребителска стока или осъден от новите технологии, ние имахме щастието да го открием по-жив от всякога, многообразен, пъстроцветен, изобретателен – поел по пътя, за който ни предизвестяваше поколението на Рушди. Всъщност Карлос Фуентес беше прав, което първоначално изобщо не беше очевидно: наистина, тези млади автори описваха яростните кратери на градовете-светове, в които се смесваха идентичности и култури, но предизвикваха полемики и дебати. Издадената срещу автора на Сатанински строфи фетва беше краен случай, но колко много публикации в страните им на произход – или страните на произход на родителите им – ги клеймяха като продажници на империализма, на глобализирания капитализъм, предатели на родината си? Сдържаността на индийските или пакистански автори, които тогава интервюирахме, беше осезаема: те не споделяха дори иносказателно тези радикални идеи. Кой е Салман Рушди ли? Английски автор. Бхарати Мукержи? Американска авторка. Избрали да скъсат свещената връзка. Какво развитие само се наблюдава дванайсет години по-късно! Движението, което първоначално беше ограничено в англосаксонските градове, вече беше придобило световни измерения, свидетелстващи за гигантска, общочовешка глъч. Според единодушните мнения най-великият жив нидерландски писател е… от марокански произход – Абделкадер Бенали, чийто последен роман, написан на нидерландски, беше приветстван направо като „върховен“. За немската литература се казваше, че е повяхнала, смазана под тежестта на поколение от исполини. Ние я откривахме в пълен възход. Нейните водещи автори обаче бяха… от иракски произход (Шерко Фата) или от хърватски (Марица Бодрожич), турски (Феридун Займоглу), руски (Владимир Каминер), унгарски (Зуза Банк). Ако кажем днес „Лондон“, събираме на едно място Ма Дзиен (Китай), Акил Шарма (Индия), Хари Кунзру (Индия), Ромеш Гунесекера (Шри Ланка), Моника Али (Пакистан), Зейди Смит (Ямайка) – навсякъде същото бурно движение, същото наслагване на култури.Ние решихме да организираме фестивала около четирийсетина млади автори от цял свят, измежду най-талантливите, за да откроим по-добре силовите линии, различията и сходствата, евентуалните повтарящи се теми в тази световна литература. Много бързо и по изненадващо категоричен начин стигнах до заключението, крайно омразно за някои интегристи и алтермондиалисти, че промяната на света по западен модел е приключила. Всъщност всички тези млади писатели се чувстваха граждани на света, бяха чели

цялата световна литература, и в частност европейската и американската, много рядко посочваха като определящо въздействието на национални

автори, а по-скоро това на рок музиката, понякога на фантастиката като общ планетен език или още на Фокнър, Достоевски, Конрад, великите фигури на всеобщата литература независимо от страната им. „В културен план Индия е много по-зависима от Запада днес, отколкото беше преди – заявява Панкай Мишра. – Националистическата клика, която се отдели от движението за независимост, е практически смазана. Аз принадлежа към едно „глобализирано“ поколение и съм израснал основно с руската и с европейската литература. Пиша за хора, които са чели същите книги като мен, като например Флобер, Тургенев и Чехов, автори, благодарение на които съм се изградил.“Втората очевидност беше културното наслагване, основна и повтаряща се тема. Навсякъде, не само у писателите изгнаници: отхвърляйки немалко клишета, новата индийска литература ни показваше великолепното раждане на модерността там. С писателите от поколението Рушди, в приетия хаос на техните множествени идентичности, стана възможно да се каже, че Изтокът е влязъл в Запада: по същия начин с икономическия подем и световното разпространение на културните му модели днес можеше да се каже, че Западът влиза в Изтока, за добро или за зло, като преобръща традиционните структури, отприщва сблъсъци и разриви между поколенията. Това чудовищно и омайващо зараждане ни се разказваше без украсяване, далеч от фалшивите декори на Боливуд, без отстъпки пред някоя мода от типа United Colors of Benetton, а като огромна болка – което същевременно свидетелстваше за могъществото на литературата да поражда форми, разкази от хаоса, да измисля на всяка цена помежду им възможност да се живее в света. Именно това придаваше на тези творби тяхната сила и тяхната наложителност.Трета очевидност: тази промяна на света по западен модел имаше двояки последици и изискваше известен хегелиански подход. След като светът погълнеше Запада, той го смилаше, разтваряше и преобразяваше в непрекъснат процес на множествени кръстосвания. Продукцията на тези млади автори всъщност ни показваше своеобразното разтваряне на Запада в обширното полифонично пространство-свят, а без съмнение именно в момента, в който можеше да се вярва в неговия триумф, ние присъствахме и на края на превъзходството му. Наистина, отпратката към западния романов модел беше очевидна и всеобща, но от това общо стъбло се разклоняваха множество хибриди. В Далеч от Чандигар Тарун Тейпал привидно се вписваше в добре разпознаваемите форми на английския роман само за да влее малко по малко в тях повествователните форми на Махабхарата, една много силна връзка с мита, с тялото, с устността. Критиците бързо откриха в Токио: полет отменен на Рана Дасгупта отпратка към Кентърбърийски разкази, но със същите основания можеха да посочат и източната традиция на кервансараите, в които пътници, дошли от четирите краища на света, си разказват истории през нощта. Така продуктът от това удивително поглъщане вече не беше първоначалният Запад, а многоцветно излъчване на нови фигури; присъствахме на появата на нещо различно – раждането на една литература-свят. Множествена, многообразна, пъстроцветна, многополюсна, а не еднообразна, както се опасяваха унилите умове.Всъщност земята ставаше кръгла. За нас това беше най-добрата възможна новина.

Чисто и просто литература-свят, за да се върнем към една по-обхватна и по-силна идея за литературата, преоткриваща своята амбиция да изрича света, да придава смисъл на съществуването, да изучава човешкото положение, да връща всеки към най-съкровеното в него самия. Литература-свят, за да изразим наслагването в огромния котел на модерните мегаполиси на множествени култури и раждането на един нов свят. Накрая, литература-свят в момента, в който от вече общото стъбло избуяват в изобилие кръстоските, очертавайки картата на един полифоничен свят, вече останал без център, станал кръгъл…Къде е френската литература в това велико приключение? Именно такова беше предназначениетона фестивала Удивителни пътешественици: да се опита да възобнови диалога между литературите на света и френската литература, да се опре на останалия свят, за да разклати малко зидовете на множеството школи, които ни държаха в плен, да спомогне за появата в така освободеното пространство на една литература-свят на френски език. Нима трябваше, приемайки идеята за една затворена в себе си Франция, упорито нежелаеща да знае каквото и да било за външния свят, опасяваща се даже от сянката си, сгърчена над собствените си привилегии и предъвкваща отминалата си слава, да се примирим същото да сполети и френския роман, занапред ограничен в дребните си егоистични вълнения? Ние пренебрегнахме роптаещите привърженици на формализма, нихилизма и солипсизма, за да си послужим с категориите на Тодоров, и от самото начало започнахме да събираме колкото се може повече френски писатели около тази идея за литература-свят. На френски език.

Искам да бъда разбран правилно. По никакъв начин не се чувствам натоварен с някаква мисия, още по-малко със защита на френските ценности, застрашени от външния свят, от американския културен империализъм или не знам още от какво. Още по-малко се мисля за защитник на една бивша френска империя, последна останка от нашето величие, макар и прикрита под овехтелите сърмени одежди на „франкофонията“. Като писател аз се чувствам принадлежащ на целия свят, в мен живеят всички книги, които са били важни за мен, писани по четирите краища на света на всички възможни езици, литературната ми култура е поне също толкова англосаксонска, колкото и френска, и за да стане още по-сложно, аз смятам, че всеки белетрист, пишещ днес на даден език, е обкръжен от ромона на всички други езици на света. Писател съм и по чиста случайност пиша на френски. От това се чувствам и наследник на една дълга история, в известен смисъл отговорен за едно недовършено приключение, което аз заедно с други трябва да продължа. Затова винаги съм възприемал тълпата от дребни, сиви душици, деконструктивисти, интертекстуалисти, структуралисти, формалистки Диафоарюсовци, като враждебна, настървена да унищожи единственото съкровище, което има значение за мен. Да вляза в едно друго пространство, където да дишам по-свободно далеч от тях, се превръщаше в необходимост – за мен това пространство се наричаше литература-свят на френски език. Не за да се съпротивлявам на някакво чуждестранно „нашествие“ или, обратно, да печеля външни завоевания, а за да се включа в обширния диалог на днешните литератури.Създаването на фестивала Удивителни пътешественици в Бамако, посветените на африканската и на карибската литература издания на този фестивал в Сен Мало, бяха важни етапи в това търсене. В Бамако той придружаваше раждането на едно поколение на „франкофонски“ африкански писатели, които утвърждаваха ценности и позиции, сходни с тези на техните англоезични колеги, в понякога конфликтни взаимоотношения с писателите от предходните поколения, изградили се в антиколониалните борби и според които африканският писател трябва непрекъснато да доказва своята „африканскост“, възприемайки се като говорител на дадена борба или на дадена общност. Ален Мабанку, Абдурахман А. Уабери, Коси Ефуи, Фату Диом се определяха преди всичко като писатели, подобно на Бен Окри или на Нурудин Фарах, на английски език. Та нали и те като тях се намираха между няколко култури, африканска и френска, живееха най-често във Франция и в Германия, понякога преподаваха в САЩ, където можеха да водят диалози със своите англоезични колеги – и да си задават въпроси за това странно несъответствие, което ги отхвърляше в маргиналните гранични полета като „франкофони“, екзотичен вариант, който сякаш продължаваше да съществува единствено като огледало, в което френското превъзходство можеше да се оглежда и да продължава да си вярва, че притежава всеобща ценност, щом други поддържат неговата слава: значи колониализмът не е носел само злини. Тежка съдба в епохата, в която децата на бившата Британска империя бяха завладели английската литература! „Можем ли да си представим един ден включването на многоцветни съдби в ореола на франкофонията?“ – пита Анна Мои в цитираната по-горе статия: – „Ще станем ли свидетели на раждането на френска читателска публика, чувствителна към въпросите на децата в Африка, последиците от независимостта в Индия, съдбите на циганите, кастите? Дали забранената и фатална любов между индийка от Керала и един недосегаем ще трогне толкова френски читатели, колкото и любовните вълнения на участниците в парижкия микрокосмос?“ „Сигурно ще ми отговорят – добавя тя, предугаждайки толкова често повтаряното възражение: „Все пак трябва да има и франкофонски писатели от такова качество!“: „Съмнявам се, че таланти се раждат само измежду бившите поданици на британската корона. Намирам за подозрителна идеята за вроденото дегенериране на наследниците на френската колониална империя“.Литературата-свят на френски език беше пред нас – не цялата, но част от нея, и не можеше да стане нищо по-лошо от това бившите „франкофони“ отново да бъдат заточени в литература-свят, за да оставят писателите от Франция в собствения им кръг: тези автори също са френски, и днес, когато бариерите на „франкофонията“ са вдигнати, залогът е в установяването на нов диалог – тази литература се разгръщаше малко повече с всяка година, осъзнаваше себе си и с това се освобождаваше от всичко, което дотогава я беше обуздавало: безумната нужда от признание от френските „литературни среди“. От тази гледна точка статията на Ален Мабанку беше освободителна: да, така наречената „франкофонска“ литература е обширна, многообразна, световна, води диалог с англоезичната литература-свят – и Франция е тази, която трябва да реши дали желае да се включи в тази обширна съвкупност. На равни начала. В отношения на обмен. Това ли е краят на

За литература-свят на френски езикот стр. 7

Литературен вестник 15-21.03.2017 11

франкофонията, както обобщава Уабери? Да, ако под това се разбира пространство, над което Франция, майка на изкуствата, хранителка на всеобщото, разпростира своето просветителско сияние. Краят именно на тази франкофония и възможното раждане на една литература-свят на френски език7.

Това е краят и на едно империалистическо схващане за езика. Действително, или се постулира „органична“ връзка между нацията и езика, който изразява нейния индивидуален дух, и в такъв случай франкофонията трябва да се признае за последното превъплъщение на колониализма, или пактът между нацията и езика се отменя, а освободеният език става дело на всички и навсякъде.Отвъд него самата идея за литература-свят приканва към преобръщане на Империята на Знака. Свеждането на литературата до чисти формални игри без никаква връзка с реалността не беше невинно или случайно, а част от стратегия – за завземане на властта. Всичко е знаци и системи от знаци, повтаряше лингвистът през годините на победоносния структурализъм – но знаците по определение могат да бъдат преведени едни чрез други, взаимнозаменяеми са: да претендираш да подчиниш човешкото пространство на Империята на Знака следователно означава да искаш хората също да могат да бъдат превеждани едни чрез други, да са взаимнозаменяеми. Теорията за знака препраща към прагматика и политика на знака, подчертава Анри Мешоник в своята Критика на ритъма: „в името на инструментализма, на държавата, на разума и на държавния интерес“.Именно писателят обаче усеща, докато пише, че всеки език, и на първо място неговият, му е чужд – защото той създава творба именно от тази връзка на чуждост с езика, която разрушава и преоткрива постоянно, като с това й вдъхва живот. Защото неговата цел е да изрече неизречимото – в противен случай защо, по дяволите, да имаме литература? Всичко би било казано отдавна и не би имало никаква нужда от толкова фасони! Само че колкото и да не харесва това на наставниците по мислене, не всичко е знаци и системи от знаци. Стихотворението не е изградено от знаци. В противен случай то би било преводимо на собствения си език, а това не е така. То казва нещо, което не би могло да се каже другояче. Наистина, в езиков план стихотворението е съставено от думи и знаци, но то минава през тях. С ритъма си, който е силата да означаваш без знак. И който в същото време показва, че езикът несъмнено включва знаците, „но също така [отново Мешоник] и действията, съзиданията, връзките между телата, скритото и показваното от несъзнателното, всичко, което не се случва на знака и което ни кара да вървим от ескиз към ескиз“. Стихотворението не означава нищо освен себе си, то не отговаря, а разкрива. То е онзи опит, който чрез ритъма се стреми да превърне индивида в сюжет. Ритъмът, индивидът, сюжетът: ето какво се опитваше да възпре и се ожесточаваше да редуцира Теорията за Знака, оръжие на формалистите. Само че словото надхвърля безкрайно езика и експериментира с всеки писател, а значи няма „език на майстора“, както твърдят всички националисти, независимо дали за да го заклеймят или за да го защитят, от всеки зависи да го прекоси, да го преобърне и пресъздаде, и по този начин чрез него да се превърне в сюжети.Така пожеланията ни за литература-свят на френски език изобщо не са насочени към насърчаване на някакъв езиков империализъм в ущърб на този или онзи друг език – макар да е сигурно, че оцеляването на френския език в световен мащаб ще зависи от нашата способност да освободим езика от неговия пакт с нацията. Такъв е и залогът: или тази нова свобода, това свободно разгръщане на езика, който става дело на всички, а с това и език на множество култури, или за да използвам израза на Анна Мои, отказ за включване на „многоцветието на народите, допринесли за изграждането на тази универсалност“ и след това неизбежно редуциране на неговата територия на изразяване.Вече от часове съзерцавам залива Теренез от прозореца на кабинета си, прелитащите сенки на облаците над Жълтите скали, изкусните форми, издълбани в тинята от отдръпналото се море, по които притичват забързани последните зимни птици. Папратите по височините припламват отдалеч под лъчите на слънцето. А в още голите клони на дърветата подскачат свраки, гарвани и мишелови. Пролетта едва пристъпи плахо напред, а сивкавият, леден източен вятър я стисна за гърлото и не я пуска. Оттогава всичко сякаш е замряло в очакване – също като мен.Не съм обърнал внимание, че приливът е дошъл. Натоварени със стриди шлепове се плъзгат към Кернелеен. Ято платноходки, изскочили от заливчето 7 Искам да бъда ясен: това в никакъв случай не е нападка – точно обратното! – срещу всички онези, които в организациите на франкофонията се борят за повече признание за така наречените „франкофонски“ писатели. Как обаче да не видим, че самата дума „франкофония“ се е превърнала в препятствие и утвърждава сегрегацията? Доказателство за това е твърде ограниченият брой на френски писатели, които определят себе си като „франкофонски“… Ние смятаме, че епохата ни задължава да предвидим смяна на мирогледните координати – а значи и на думите.

Треурен, се стрелват в открито море въпреки студа. Нови кораби са спрели надалеч – скоро ще дойде време да опънат дънните мрежи за първите раци. Колко ли дълго съм останал така неподвижен? Един ден, ако съм достатъчно упорит, ще се слея с пейзажа, ще се разтворя в него като шепа пясък. Или ще ме намерят вкаменен, като блок от светъл гранит пред морето…Ще трябва да закрия този прозорец или да обърна масата си към стената, ако искам да се съпротивлявам на това бавно поглъщане. Вече половин век се взирам в този пейзаж. Би трябвало да познавам и най-малкото кътче от него, а всяка сутрин ми се струва, че го откривам нов и удивителен, както в първия ден. Може би именно това ежедневно удивление ме възпира да се разтворя в него – или може би този пейзаж е нахлул в мен някой ден, без да се усетя, също както приливът изпълва залива пред очите ми, после се отдръпва, а после пак приближава, плъзгайки се по пясъка, всеки път различен според луната и ветровете. Някой може да каже, че тази замечтана неподвижност, в която съм се потопил, е странно състояние за човек, толкова бленувал за пътешествия! Защо да се обикаля светът, да се броят чудесата му, да се опияняваме от непознати мириси, вкусове, цветове, да възпроизвеждаме сами експедициите на Одюбон, Джон Мур или Луис и Кларк, ако в крайна сметка отново се озоваваме като морско камъче на брега, там, откъдето сме тръгнали?Може би остава да се разбере и какъв е залогът във всяко едно пътешествие. Да влезеш в кожата на другия, както се казва, да разнообразиш идеите си, тоест да придобиеш идеи, да оживиш погледа си, да се научиш отново да виждаш онова, което ежедневието на дните и изтъркването на времето лека-полека заличават от остротата на възприятието на нещата. Да откриеш, далеч от „контекстите“, към които големите мислители толкова много биха искали да ни сведат, великия текст на света. Жо льо Гуен, гребецът на Атлантика, един ден спомена пред мен за момента на абсолютна благодат, изостреното усещане за съвършено съзвучие със света, което е изпитал, разменяйки погледи с един албатрос, кацнал в морето близо до него, почти на разстоянието на протегната ръка. Мисля, че и аз съм изживявал много сходни мигове: тежкият плясък на крилете на отлитащите диви гъски в една ясна утрин по Кламат, леденото око на сив кит, което ме фиксира втренчено някъде около Гереро Негро в Южна Калифорния – и тишината, която се издига към мен и понякога ме обгръща, когато с кораба си се залутам сред островчетата в залива… От най-близкото и до далечното разстоянието не е толкова важно, колкото е онова, което търсим.То може да бъде доловено за миг в смайването и отстраняването, които пътешествието прави възможни. Може да бъде намерено на място, ако се търси все на едно и също място, оголва се до кости, до душа, от всичко, което иначе ни тегне. Тук наричаме най-вдадения в морето нос на Теренез Пен ар Бед: ден след ден, година след година дебна от брега, от брега на света. Какво? Другия свят, разбира се, който стои зад този и му придава смисъл. Нали не си мислехте, че оставам толкова дълго време нащрек само за да съзерцавам три камъка тук? Другият свят, който понякога прониква през този и го озарява. Другият свят, откъдето иде цялата красота на нещата…Като дете слушах със зяпнала уста разказите на моряците в кръчмите по пристанището, в които толкова много вълшебни имена отекваха като покани за отпътуване. Корабите в пристанището вдигаха котва, когато приближавах към тях, а вятърът шепнеше в техните въжета. И аз щях да замина един ден! Тичах по брега, когато товарен кораб излизаше от залива Морле, подскачах по скалите на нос Фор, сякаш за да го съпроводя, и оставах с треперещи колене и свито сърце, когато той потъваше зад хоризонта. Там, зад преградата на сините вълни, имаше светове, които ме очакваха, непознати брегове, нови светлини, извори, от които можех да утоля жаждата, която разяждаше душата ми. Именно оттам идеха онези ветрове, които се втурваха в залива Морле, като помитаха всичко по пътя си, люлееха стените на къщата ми, опипваха вратите и затворените капаци на прозорците. Чувах вълците от Севера да вият в техните пориви, долавях могъщото бучене на атлантическите вълни. Зимните птици сякаш ми обещаваха нещо. Та нали те бяха долетели от сибирската тайга? Мечтаех си как един ден след тях щяха да доплават айсберги, да изпълнят хоризонта – или как червеногушите гъски и дъждосвирците щяха да ме вземат с тях, когато се запролети. Там именно там бяха моите родни земи…Вярно е, че междувременно се добавиха и други трепети, открити на прашния таван, където се подслонявах с биещо сърце и само небето зад прозорците като свидетел, големите коне от царството на облаците като съзаклятници, които така настойчиво ме молеха понякога да дойда да ги пояздя, а моето убежище вече се издигаше като кораб, фрегата, разкъсваща времето със своя вълнорез, лодка с весла, която тръгваше за онзи друг свят, там далеч, отвъд хоризонта, който е като обратното за нашия свят, неговата истина, във всички случаи неговата носталгия, защото казват, че

там човек можел да си набере от златните ябълки на слънцето. По онова време единствената музика за мен бяха ветровете, дофучали яростно от Блоском, между Роскоф и Бац, над Дуон, Аномер и Меньор, понесли цялото бучене на атлантическите корабокрушения, които скоро се изгубваха в присмехулен шепот сред клоните на дърветата, резкия крясък на чайките, кръжащи в търсене на плячка, когато приливът блъскаше в зида на градината, и великолепното дихание на морето, което размесваше камъчетата на Треурен във вечността…На този таван бяха струпани чудеса: Островът на съкровищата в издание на английски, илюстрирано от несравнимия Н. К. Уайът, поредици броеве от списанията Списание за пътешествията и Бдения в колибите, Рейн на Виктор Юго, илюстриран от Босе и Лансло, няколко томчета от детската „Зелена серия“ от Джек Лондон, Джеймс Оливър Кърууд и Хенри Райдър Хагард. Така бях комендант на крепост редом с Юго, рейнски барон, хищна птица, стаена сред камъните и папратта, подобно на поземления благородник Блигер фон Щайнах, ястреб и бухал, скрит в своята кула Швалбенест и предизвикващ Рудолф Хабсбургски; после бях един от онези съвършени, сериозни и вглъбени монаси с блестящи от треска очи, дошли от един друг свят, които се спускаха по реката и по пътя им множествата, мълчаливи и смаяни, се покръстваха – бях на десет години и на свой ред станах писател в тези часове, застинали между земята и мечтата, бях преобразен от вълшебно огледало само благодарение на една книга. След това дойдоха разбъркани Войната за огъня, един пренебрегван шедьовър, Саламбо, Човешкият жребий, в която вероятно не успявах да разбера всичко, но какво от това, щом всяка дума, всяко изречение ме изгаряше със своята музика, с ритъма и с мълчанията си – така по Рейн, превърнал се във великата фантастична река на поезията и на митовете, аз като дете достигах до изгубения свят на Словото. „Има хора-океани“ – казва Юго в едно великолепно изречение от своя Уилям Шекспир, „тези вълни, тези приливи и отливи, това страховито движение напред и назад, тези мрачни дълбини и тези прозрачности […] едно и също е да гледаш тези души или да гледаш океана“ – вместо да кажа „хора-океани“, аз чисто и просто бих казал: има океан у всеки човек, огромен глас на онова, което у всеки от нас не се подчинява само на закона на света, на строгите детерминизми на историята или на материята, и което постоянно е пробуждано от нашите истории, нашите фикции и фигурите на смисъла, това причудливо приключение, наречено литература, за да ни припомни в противовес на всичко, което претендира да ни ограничава и да ни налага принуди, че ние не сме снопове слама, захвърлени в реката на Историята и изоставени на произвола на нейния ход, а че Историята е в нас, също както нашето изгнание или нашия Изход.Аз, роденият край морето, като дете благодарение на една книга открих в себе си океани, по-обширни от вселената.И днес, когато казвам „литература-свят“, аз осъзнавам добре какво дължа на реката и на тези океани.

Превод от френски: ВЕСЕЛА ГЕНОВА

Pour une littérature-monde, sous la direction de Michel Le Bris et Jean Rouaud, Gallimard, 2007.

Худ

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

12Литературен вестник 15-21.03.2017

Участници: Доц. д-р Рени Йотова, студенти от франкофонската магистърска програма „Франкофония, многоезичие и междукултурна медиация“ към Софийския университет - Мария Миланова (М. М.), Нина Василева (Н. В.), Савина Янкова (С. Я.), Ренета Лазева (Р. Л.)

Р. Й.: В рамките на франкофонската магистърска програма „Франкофония, многоезичие и междукултурна медиация“ към факултета по класически и нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски“ за първи път имаме повод да се запознаем с автор от Мали – Амаду Ампате Ба - един от основоположниците на малийската литература на френски език, смятан за мъдрец в своята страна. Неговият роман „Странната съдба на Вангрин“ е един исторически и културологичен в известен смисъл роман, изпълнен с много хумор. Ако опитаме да определим произведението само с една дума, то тя би била „роман-енциклопедия“. Какви са вашите впечатления?М. М.: Произведението „Странната съдба на Вангрин“ е един великолепен роман, представящ африканската култура в епоха на колониализъм, преплитайки в себе си исторически факти, митология и житейска мъдрост. Няма да е преувеличение, ако наречем книгата „роман- енциклопедия“, тъй като тя е като огледало на африканското общество и култура не само в епохата, в която е писана, но и досега. Н. В.: Романът е свързан с конкретен момент от историята на страната и разглежда не само взаимоотношенията в африканското общество, но и връзката между африканци и европейци - белите и черните.Р. Й.: След прочита имаме чувството, че сме били в Мали и че познаваме бита на хората и взаимоотношенията между половете в семейството – как си изкарват хляба, как оцеляват, и всички суеверия, в които вярват.С. Я.: Романът разглежда африканската култура, прави един прочит на поминъка и на начина, по който живеят обикновените хора в Африка.Н. В.: Можем да добавим, че това е роман, в който се разкриват отношения между доста герои, в които са преплетени не само личностни взаимоотношения, но и исторически моменти от морална гледна точка, от представители на различни слоеве на обществото. Също така е представена и тясната връзка между личностни взаимоотношения и история, а читателят е привлечен от начина на представяне на тези отношения. Има и неща, които са свързани с психологията на човешката личност от гледна точка на морал и етика. Р. Л.: В Африка се смята, че детето е изпратено от Духовния свят на Земята, за да донесе важна информация от този свят, да изпълни някаква мисия и да дари обществото с нови знания. Раждането обикновено е съпроводено с песни, чрез които майката подканва бебето да се роди.М. М.: Романът проследява целия живот на един африканец и всички перипетии, през които минава, за да се добере до желаното място в обществото. Главният герой получава елитно образование и научава няколко креолски езика, които му проправят път до поста на преводач на френския комендант в региона. Така измества досегашния такъв. В текста се открояват редица словесни битки с новосъздадените съперници, преплетени с африканска мъдрост. Р. Й.: Историята на Вангрин е поднесена с много хумор от автора, който разкрива по оригинален начин не само отношенията между бялата и черната раса, мъжете и жените, но и ролята на традицията, религията и митологията в африканската култура.Н. В.: Също така откриваме и теми, свързани с езика като инструмент за комуникация и манипулация, ролята на преводача в отношенията между поддръжници на различни религии, както и връзката колонизатор - подчинен, богат – беден.Р. Л.: Макар често неразбираеми, местните традиции са изключително интересни и определено си заслужава да бъдат опознати. Нито един обичай не е случаен, защото всеки носи своята роля в израстването на индивида и най-вече във функционирането и поддържането на рода и обществото. М. М.: Не можем да не обърнем внимание на начина, по който са разказани перипетиите на героя, тъй като стилът на автора е много специфичен. Вметки и коментари вървят редом с нишката на действието и превръщат произведението в роман, изпълнен с хумор. Именно чрез този хумор романът оживява. С. Я.: Читателят се наслаждава на изтънчения хумор на Ампате Ба. Вместо да представи тъжната и агресивна страна на процеса на колонизация, авторът описва как

африканците намират начин да бъдат щастливи и спасението си в епоха на колониализъм.Р. Л.: Нека обърнем внимание на

взаимоотношенията черен към бял и бял към черен. Според книгата бялата раса е превъзхождала черната и този факт се приема нормално и стоически от обществото. Съществува установена йерархия, спрямо която има 3 категории хора – „бяло-бели“, „бяло-черни“ и „черно-черни“. Образът на колонизатора влиза в най-висшата категория и прави силно впечатление. Единствено бели хора, родени във Франция, имат достъп до високите етажи на властта в колонията. М. М.: Притежанието на бяла кожа автоматично дава право на храна, подслон и жена за през нощта. Облеклото и други аксесоари говорят за ранга в обществото. С. Я.: Цветът на кожата определя достъпа до различни привилегии. „Бяло-черните“ са африканци, които служат на висшите в домовете им и също се ползват с някакви придобивки, а на дъното са обикновените африканци. Вангрин е новодошъл в Диагарамба – описан е като „черно-бял“, който успява с дипломатичното си поведение да се доближи най-много до бялата раса, но в началото не може да я подчини. Главният герой не се опитва да заеме мястото на коменданта, а на неговия преводач Ракутие и постига целта си с хитрост. Надмощието на черния човек над бялата раса се случва по-късно, когато Вангрин наема бял мъж и бяла жена за служители. Разделението, което се прави, се отнася и до речта на хората. В речта си те са благородни и снизходителни, но поведението им е на превъзхождащи.

Роля на преводача и езикът като средство за комуникация и манипулацияР. Й.: Ракутие, чието място иззема Вангрин, неслучйно прави разлика между нивата на езика, които се определят по много интересен начин. Ракутие се страхува от съперника си Вангрин, защото той умее да говори френски „с цвят на вино бордо“ – тази метафора е много любопитна, тъй като в представата на героя Вангрин говори един изискан, „луксозен“ френски. М. М.: Вангрин до голяма степен успява във всички свои планове, защото владее много добре езика като средство за комуникация и инструмент за манипулация. Като преводач Вангрин не само превежда и препредава дадена информация от един на друг език. Дори може да се твърди, че той не използва буквалния и безпристрастен превод, а завоалира казаното. За него езикът е истински инструмент на властта. Намира слабите места на съперниците и знае точно с кои думи и действия може да ги атакува – посредством словесното оръжие.Н. В.: Дори на моменти малко странен, Вангрин успява да запази самообладание и да предаде най-верния и точен смисъл на казаното, да намери най-подходящия начин за убеждаване и верния начин за разрешаване на спора.М. М.: Главният герой успява да води преговори с различните събеседници, налагайки мнението си и убеждавайки противника, че и вълкът ще си е сит, и агнето ще остане цяло. Той е един истински медиатор между различните култури, религии и езици. Н. В.: Вангрин умее да общува, но и да спори. Това е въпрос не само на комуникация, но и на психология. Той съумява да се дистанцира от конфликта и да реши с толерантна гледна точка конкретните проблеми. Не заема ничия страна в дадената ситуация, а гледа да реши спора по свой специфичен начин. Понякога прибягва и до конструктивна критика, с която да коригира някои пороци у хората.

М. М.: В началото на произведението е поставен акцент върху образованието на Вангрин. Той посещава елитно училище, където само отбрани деца на африканци имат право да учат. Изпратени са с идеята да застанат на страната на колонизатора и да бъдат преводачи и поданици на Франция, да пропагандират френските ценности, да са по-сервилни и да се подчиняват на Франция. Това се оказва нож с две остриета, тъй като Вангрин получава знания и от двата свята и култури, които успява да обедини в себе си и да използва срещу богатите. Външно да изглежда, че сервилничи, но едновременно с това да е доблестен африканец, който помага на народа си и на бедните в нужда.Р. Й.: Умението да боравиш със словото е много важно, тъй като африканската литература е предимно устно творчество. Съществува професия „разказвач на приказки“, тъй като нивото на неграмотност

е високо и единственият начин за предаване на култура е чрез устното народно творчество. Тези разказвачи пресъздават легенди, а човекът, който си служи добре със словото, е на висока почит.С. Я.: Вангрин загърбва благополучието си, за да бъде достоен водач на хората и на тези, които зависят от него.

Взаимоотношения между мъже и жени Н. В.: Авторът не взема позиция по темата, а само описва отношенията между мъжете и жените. Разкрити са етични норми, морални норми, начин за разрешаване на проблеми.Р. Й.: „Африканците разбират полигамията, но не толерират изневярата.“ В западните общества полигамията не се толерира и изневярата е основание за развод от юридическа и морална гледна точка. Съществуват много теории, свързани с идеята, че на един мъж не му е присъщо да бъде само с една жена през целия си живот. В тази връзка в тези мюсюлмански общества полигамията се приема, за да се регулират взаимоотношенията между мъжете и жените. Считана като знак на престиж, полигамията дава възможност на жените да имат социален статут и материална осигуреност.Н. В.: От европейска гледна точка несъмнено в този модел жената е в дискриминирано положение, но ситуацията се оказва доста по-сложна в колониална Африка. В тази епоха африканката е двойно подчинена – както на черните, така и на белите мъже, но и на белите жени. Установени са норми на поведение, валидни за африканките, които и черните мъже не могат да променят.М. М.: Прокрадват се негативните последици от колониализма – отношението на белите към черните жени и експлоатацията на жената. Френският колонизатор има право по време на мандата си (в случай че съпругата му откаже да го придружи в колонията) да „ползва услугите“ на африканска жена. Веднъж избрана, тя няма право да откаже да споделя леглото на коменданта. След приключване на мисията той няма право както да вземе малийката в Европа, така и да осигури нейния статут в Мали. Тя остава само една бивша жена на комендант, имайки правото да се омъжи, ако някой я пожелае. Р. Й.: Като че ли това не е роман, в който се говори за любов, за семейство. Няма разкриване на истинска любов или романтична връзка, а по-скоро клони към материалното. Прави впечатление и отсъствието на любовни диалози и споделяне на чувства между мъж и жена.М. М.: Читателят не знае какви са отношенията на Вангрин с членовете на семейството му. Темата за любовта и приятелството е изместена от ценности като чест, богатство, слава, репутация. Няколкото диалога по темата, които се прокрадват в една от главите, са придружени от коментарите на автора, които обясняват реалната цел на казаното от героя. Действията и обясненията в любов са просто сметки, които ще му помогнат за в бъдеще да реализира някакви свои планове. Вангрин се врича в любов на африканската жена на един комендант, но тя не си дава сметка, че това е стратегия, с която той може да получи информация за коменданта.

Дискусия върху книгата на Амаду Ампате Ба „Странната съдба на Вангрин“

Худ

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 15-21.03.2017 13

За да приложат Правилото докрай, развързаха измъчвания и го положиха на циментова плочка, която да послужи за дръвник. Наложи се да прибегнат до мачетето, за да разрежат костите и сухожилията, които не се поддаваха на други инструменти. Колкото до хората, те се опитваха да не чуват ужасяващите хрипове, излизащи от дробовете на полуразчленения човек. След това остана единствено непоносимият звук на острието в камъка, което разрязваше плътта на малки късове. Един от войниците взе голям леген, пълен с шушулки от маниока, изпразни го и го занесе на своя колега, който изпълняваше задачата по разчленяването. Той сложи в него парчетата отрязано месо, огромна купчина човешка плът, над която се виждаше гримасничещата му глава, сякаш над тезгяха на особено перверзен и извратен месар. Сложиха легена пред тълпата, за да може всеки подробно да огледа и осмисли приложението на „Правилото за бавното, но бързо изрязване” в Киву, в зловещия контекст на принудителното и безпощадно „освобождение”.Когато процедурата по разлченяването приключи, ужасът нарасна още повече, а автоматичните оръжия отекваха едновременно, вдигайки облаци барут във въздуха. В паниката и объркването телата падаха едно върху друго. Няколко войникци се хвърлиха върху една жена, притиснаха я към земята, извиха ръцете й, друг изкълчи крака й, докато трети вкарваше члена си в нея. Мъже и деца бяха принудени да наблюдават позорната гледка. Повечето бяха изпозастреляни, на останалите главите бяха размазани с тояги или чукове в момента, в който бяха погледнали палача си в очите. Един войник, застанал на колене пред разтворените крака на жена, заби със сила камата си в ануса й и с едно движение разряза гъвкавата и жилава мембрана, която разделя ректума от вагината. Трябваше да се нанесат непоправими, категорични щети, обилно да се пролее кръв, да се достигне до най-крайната точка на болката. Мъжете присъстваха на изнасилването и осакатяването на своите съпруги и оставаха импотентни за цял живот. Щеше да е практично да не избиват всички и да оставят няколко оцелели, които да разказват какво се бе случило.Всяка група бунтовници притежаваше своя собствена техника за осакатяване на женските полови органи. Някои през вагината вкарваха голяма грапава пръчка, докато не стигне до корема и я въртяха, както се върти заяждащ ключ, други стреляха от упор, трети, с помощта на фризьорска ножица, изрязваха месестите издадености около половия орган: големите и малките срамни устни и клиторът по този начин биваха изцяло премахнати. Всички тези способи не винаги бяха смъртоносни, но те оставяха жертвата напълно опустошена физически и психически, осъдена да живее сред рояци мухи и комари, тъй като никога повече нямаше да може да задържа урина и изпражнения. Киро Бизимюнгю предпочиташе камата. Съпротивата на плътта и на хрущялите водеше до едно по-ярко осъзнаване на жеста, което пък способстваше да закорави сърцата на хората му. Този метод ги правеше още по-безчувствени (доколкото това бе възможно), а за да се приключи с работата по етническото прочистване, трябваше да се мине и през това.В този безпорядък и хаос, една от жените привлече вниманието му. Киро никога нямаше да узнае защо. Дали заради начина, по който се съпротивляваше, без да издаде нито звук? Или бе някаква игра на светлината върху бедрото й, разголено от хората му, чийто издължен мускул, опънат до крайност, го прикова като магия? Нямаше как да разбере.- Доведете ми я, се бе чул сам да казва.

След като операцията приключи, той я бе взел със себе си в зоната, която бе под негово командване. Беше я заключил в една стая и всяка нощ я посещаваше. Тя беше там, за да уравновесява метаболизма му, за да му помогне да свали нивата на ендорфин, секретиран обилно през целия ден, и той се отдаваше на тласъците на телата им едно в друго, като в битка, докато единият от тях най-накрая не се предадеше. Обикновено командант Киро беше този, който молеше за милост с хрип, идващ от дълбините на слабините му и сперма, която излизаше от члена му в неконтролируеми тласъци.

Постепенно той се привърза към нея. Вече не желаеше други жени, надяваше се да съумее да извади Адеито от мълчанието й. Но колкото и да я биеше, не успяваше. Тя покриваше лицето си с ръце и дишаше съвсем леко, като полюшваше равномерно ханша си, което дълбоко го трогваше. Искаше му се да я чуе да стене, но всеки път пропадаше сразен в хлъзгавия и топъл капан, в който намираше относително успокоение. Известно време живяха по този начин, докато не бяха подписани мирни споразумения и след няколко месеца въоръжената му групировка придоби статут на политическа партия, а той получи пост в Киншаса. Киро Бизимюнгю добре премисли ситуацията, но не успя да намери воля да се раздели със сочната плът на Адеито и в крайна сметка я взе със себе си. За нищо на света не искаше някой да му я отнеме в Киншаса, затова назначи охрана, която я придружаваше навсякъде. Единствено в църквата й беше позволено да влиза сама. Не се срещаше с никой, нямаше и роднини, цялото й семейство бе избито. Странно, но сякаш идването й в Киншаса не я бе направило по-непокорна. С времето, от секс робиня се бе превърнала просто в робиня. Киро бе повече от привързан към нея. Идеята да тича след жени в този пълен с ненормалници град никак не му се струваше привлекателна, той не се

доверяваше на никого и на нищо. Бойният инстинкт не го бе напуснал, на моменти все още се държеше като полудиво животно.

*Вече втори път лъкът, сякаш предупредително, докосваше струните на виолончелото, след което нотите се разхвърчаваха във въздуха като рояк птици, за да се свържат помежду си и да оплетат публиката във въздушните си мрежи. Дълбоките басове проникваха чак до вътрешностите, а пронизителните тонове смущаваха, сякаш бяха виковете на изпаднала в истерия жена. Звуците изпълваха концертната зала и се преплитаха в една хаотична фреска, която нежно и коварно докосваше всеки нерв на Киара Ардженто и бавно го оголваше. Вече от повече от час музиката на Бах я бе погълнала напълно. Тя дойде на себе си чак когато залата избухна в аплодисменти и възторжени възклицания. Когато отвори очи, си даде сметка, че миглите й бяха напоени със сълзи. Развълнувана, тя стана от мястото си, като леко залиташе и взе в ръка елегантната си дамска чанта. Проправи си място сред тълпата, взе палтото си от гардероба и се озова навън, сред прохладната свежест на улицата. Над Ню Йорк се сипеше ситен напоителен дъждец, но това не обезпокои младата жена. Имаше нужда от свеж въздух. Капчиците дъжд рисуваха в гъстите й черни коси миниатюрни съзвездия.Покри фината си фигура със светло палто и се опита да продължи омаята от музиката, като си представяше, че светлините на града са празнични гирлянди.Киара Ардженто се опита да не мисли за нищо. Извън това, което виждаше и което тя си представяше като феерична картина, различаваше единствено шума на гумите в мокрия асфалт и тропането на токчетата й по тротоара. Въпреки познатата й атмосфера, тя ясно долавяше някакви глухи, далечни експлозии. Навярно те се случваха единствено в собственото й съзнание. И именно защото искаше да сложи край на това, бе отишла на концерта тази вечер. Имаше нужда да чуе тревожния мелодия на виолончелото. Преплитащи се един в друг звуци, които носеха нежност и успокоение. Някои неща не можеха да останат безнаказани!, повтаряше си тя. От няколко години работеше за Международните сили на ООН за поддържане на мира и тъй като тя се занимаваше с досието на Киву, безнаказаността предизвикваше в нея почти физическа непоносимост. Просто вече не можеше да се примири с нея. Самото й тяло страдаше от това и вече не можеше да се бори с тази непоносимост. Тази вечер беше избрала виолончелото и Бах, за да притъпи вътрешните си терзания. Едно съвсем бавно каращо такси мина покрай нея и тя вдигна ръка.- Парк Авеню – каза на шофьора.

Колата потегли и пред очите й започнаха да се редуват и преплитат най-различни пастелни цветове, подчертани от червеникавокафяви петна, лимоненожълто, както и всевъзможни нюанси на синьото. През прозореца багрите милваха орловия профил на младата жена, от време на време огненият й поглед пробождаше тъмнината на купето. Телефонът започна да вибрира в чантата й. Тя го извади леко несръчно.- Да – отговори тя. Няколко секунди слушаше, без нищо да каже. – Не, не тази вечер, Селио. Добре. Лека нощ и на вас.

Младата жена се отпусна на меката седалка. Уличните лампи осветяваха колата отвътре плавно и хармонично. Постепенно Киара отново долови в себе си ритъма на музиката, която тази вечер толкова силно я бе развълнувала. Когато най-накрая успя да се отпусне, Сюита номер 1 от Прелюдията отново зазвуча в ушите й, долявяше всяка отделна нота, като капчици дъжд, образуващи поточе, сетне река, след това порой, който свлича улиците и площадите на Сан Джорджо Йонико, родния й град в Пулия. Накрая младата жена затвори очи и се остави да бъде отнесена от шеметния вихър на Мстислав Ростропович. Да не мисли за нищо. Нито за Камитуга, нито за Киву, нито за Конго. Поне за една вечер.

In Koli Jean Bofane, Congo Inc. le Testament de Bismarck, ©Actes Sud, France 2014

Превод от френски: МИНА ПЕТРОВА

Жени, които убивамеС. Я.: Не можем в никакъв случай да твърдим, че Вангрин е лишен от всякакви чувства, но те са по-скоро свързани с една любов към родната Африка. Действията му са свързани с добрини към бедните, към африканците и хората в нужда, за разлика от богатия колонизатор. Вангрин има кауза и водещ мотив в живота, за него любовта към Африка е над всички други чувства.Р. Й.: Друг приоритет е създаването на контакти и обграждането с доверени лица. Вангрин успява да се изкачи по стълбицата на славата именно с изграждане на мрежа от контакти - „прототип на съвременния преуспяващ бизнесмен“.

Врачки и марабута в романа Р. Й.: Марабутата в Мали, както Оракулът в Древния Рим, са на много висока почит и имат огромна власт. Марабутата са достойни за адмирация медиатори и тълкуватели на сънища. Те са част от културата и обществото ги приема за даденост. Не е необходимо да се търси рационално обяснение на реалността, защото обществото зависи от случайността и е доминирано от природата. Всеки човек се ражда със своята съдба и трябва да си я изживее - това е съдбата, която му е отредена.С. Я.: Наистина става въпрос за народи, които имат допирна точка в историческото си развитие. Обект на разказа е не определена личност, а народи, чиято съдба е исторически обусловена.М. М.: Действието на романа е усукано с вярвания, митология, легенди, традиция и предсказания, които карат читателя да си задава въпроса доколко романът е реалистичен. Рамковата структура на произведението доста ясно показва, че суеверията са неизменно свързани с Африка. Странната смърт на Вангрин е описана подробно от марабу в началото и се сбъдва по този предварително предначертан начин. Вангрин е илюстрация на това убеждение - той се е родил с тази съдба и независимо от мощта и властта, които притежава, не успява да избяга от нея. С. Я.: Има моменти, в които Вангрин се показва като не толкова вярващ и суеверен. Допитва се до различни марабута и до всички, които могат да предсказват. Когато силите на единия спрат да действат, той се обръща към друг, който да го пази посредством други богове. Прибягва до предлагането на пари на един марабу в замяна да го пази от злите черни сили, злите черно-бели сили и злите бели сили. Бели и черни не стоят на едно стъпало, съществува разделение между тях, което е политическо, класово, дори и обществено. Волята на по-голямата част от черните е да запазят културното наследство, останало от колониите. Белите, от своя страна, се стремят да запазят привилегиите си. Все пак те допринасят за общественото развитие на африканските държави.

Африканска мъдрост в текстаР. Й.: „Словото се ужасява от три неща – да бъде казано преди подходящия момент, да не е казано навреме или да закъснее - има момент, място и начин да се говори.“ Как тече времето в Африка и усещането за времето?М. М.: Сякаш времето тече по-бавно или спира на моменти. Усеща се силата на природата и човек разбира колко е нищожен... Хората не бързат за никъде… Успяват да оцеляват, да се развиват, да чувстват, да не забравят връзката със земята, да носят в себе си мъдростта на древните.С. Я.: Стресът на големия град липсва, а шефът се появява на работното си място по своя преценка.Р. Й.: Големите шефове закъсняват винаги. Този първоначално насрочен час е за простосмъртните. Съответно няма особена нужда да се появяват навреме.М. М.: Друга житейска мисъл от книгата, свързана със смеха: „Смейте се, хайде всички да се смеем заедно, защото смехът е най-добрият термометър за здравето и щастието“. Има и редица пословици, които в буквален смисъл са свързани с животни или растения, но всъщност са пропити с африканска мъдрост. М. М.: Като заключение може да се отбележи, че „Странната съдба на Вангрин“ е книга за възхода и паденията на една човешка съдба, независимо дали тя се случва в Африка или в Европа, със своя африкански цвят.Р. Й.: Философски роман, който ни обогатява в чисто междукултурен аспект - да се замислим над нашата съдба и историческа роля на бели хора в различни периоди от историята. Книгата помага да преодолеем много насадени стереотипи, расистки теории за превъзходство и йерархия на расите. М. М.: Книга за живота и за един друг свят, непознат на Европа – в образа на Вангрин се преплитат качества на деен човек, който се стреми да донесе добро на хората, за които се грижи въпреки недостатъците си. Интелигентният читател намира не само универсалната поука от книгата, но и открива поука за себе си.Р. Й.: Ще завърша с прочутото изречение на Амаду Ампате Ба: „В Африка всеки път, когато умира възрастен човек, все едно изгаря цяла библиотека“.

от стр. 9

Худ. Александър Байтошев

14Литературен вестник 15-21.03.2017

Комендант Гордан беше толкова доволен от труда на Вангрин след месец работа, че взе да му се доверява почти изцяло; ала това не му пречеше от време на време да пуска у дома си лични информатори, тайно и само през нощта, за да проверява и напасва сведенията, както беше обичайно за почти всички окръжни коменданти.Никой посредник не можеше да приеме подобни мерки, без да се опита да ги надхитри. За свое успокоение Вангрин трябваше да открие кои бяха тайните информатори на началника му и за да стори това, му се налагаше и той да има подръка свой човек, който да е близък на коменданта...Майордомът и жената „мусо“ на майора бяха най-подходящи; а жената беше далеч по-добрата възможност.Мусо-то на Жан Гордан се казваше Рамайе Бира. Не беше красавица. Ниска и хърбава, тя беше комплексирана от външния си вид. Рядко излизаше и посещаваше единствено членовете на собственото си семейство. Понеже не бе съумяла да си намери африкански ухажор, Рамайе Бира бе насъбрала много на мъжете от расата си. Някои я смятаха за женичка, надута от значимостта си и станала презрителна поради липсата на любов. Според други тя беше комплексирана от това, че не бе успяла да си намери изгоден жених африканец и че бе станала „успокоително“ на някакъв си анасаара1, който никога нямаше да я отведе в страната си.Вангрин въобще не обръщаше внимание на всички тези разсъждения. Важното за него беше да намери начин да вкара Рамайе Бира в играта си и да си послужи с нея, за да шпионира коменданта.Знаейки, че африканските деца изключително трудно се опълчват срещу майките си, ако и те да се окажат твърде крайни, Вангрин сметна за необходимо да спечели благоволението на старата Реенату, майката на Рамайе Бира. Но как да постигне това?Изключителен познавач на местните обичаи, Вангрин знаеше как да прилага поуките от пословиците, поговорките и притчите. Нима една фуланска поговорка не твърди: „Пчелите са привлечени от цветята заради уханието, което се носи от тях, а възрастните хора се оставят да бъдат омаяни от вежливостта на младите“2.Един неделен следобед Вангрин, наконтен като царевичен кочан3, се качи на нагиздения си кон и се отправи към къщата на старата Реенату, придружен от неколцина също така богато облечени приятели, на свой ред яхнали хубави коне.На няколко метра от входа на къщата на Реенату Вангрин подкани джелия4, който го придружаваше, да изпее хвалебствията си, докато той щеше да разиграе хубавия си кон, който беше така добре дресиран, че го наричаха „Говорещ кон“. Джелият подхвана напева си:– О! Мъже, жени, деца на Ягууахи, бързо излезте, за да видите това, което със своята красота и блясък ще заслепи очите ви и ще обърка разума ви. Вижте колко красив е Вангрин, устата5 на комендант Гордан и ушите на Мусе Гофорнер6 на цялата територия, избран измежду триста тридесет и три гофорнери, всички те бели бели7, френски бели от Бордо и Марсилия, постоянните пристанища на „корабите с пушек8“ и крайни точки на два тесни пътя от желязо9, успоредни като двама легнали близнаци и проснали се като две огромни змии боа, върху които се плъзгат земни пироги10, бързи като ястреб, понесъл се надолу към плячката си. Ехей! Елате да видите „Говорещ кон“. Той не е дългоух. А и ушите му не са отрязани. Няма бичи врат. Нито е гърбав, нито кривокрак. Няма задница на муле. Нито е инатлив, нито е плах. Знае всеки ход – отмерен, ситен, с високо вдигнати копита. Знае всякакви подскоци. Какво ли не знае той? Не знам. Ще продължа да викам към вас, ехей! Елате да видите това истинско чудо, каквото е този красив жребец, който пие мляко и се кланя на красивите моми, щом ги срещне по пътищата. Елате да видите „Говорещ кон“, който е едновременно чистокръвен състезателен, боен и параден кон.Джелият не спираше:– Идваме на гости с най-голямо почитание на своята мама-тъща11 Реенату, майка на красивата ни сестра Рамайе Бира, чист кехлибар, инкрустиран в златна табакера. Именно прелестното ухание, разнасящо се от

1 „Анасаара“ – арабска дума, означаваща „християнин“. Фуланите използват този термин общо за европейците – б.а.2 Душата и духът са като цветята. Уханието, което се разнася от тях, се нарича „вежливост“ (фуланска пословица) – б.а.3 Богато облечен в няколко ката дрехи едни над други – б.а.4 Джели, или още гриот, е нещо като западноафрикански бард, пазител на традицията – б.пр.5 Да бъдеш нечия уста означава да си най-ценният му и незаменим помощник. Без уста човек не би могъл нито да говори, нито да се храни – б.а.6 „Господин губернатора“.7 Наименование на белите в Западна Африка. „Черни бели“ са местни хора на служба на европейците – адаптирана бележка от по-късна такава на автора.8 Параходи – б.а.9 Железопътните релси – б.а.10 Влакове – б.а.11 „Еси“ на фулански – мама-тъща – в широк смисъл служи за почтително означаване на майката на някоя красива жена.

мишниците на Рамайе Бира, ни доведе до извора, на който тя е чревното втвърдяване12, благоухаещо на мускус.Това беше първият път, когато пратеничество от млади хора идваше да поздрави семейството на Рамайе Бира. Подобно събитие не можеше да мине незабелязано. Целият квартал бе обзет от вълнение при виковете на джелия и тропота на копитата.Деца се стичаха от вси страни, блъскаха се едно друго, за да се изтъпанят най-отпред, крещяха, викаха, плачеха. Възрастните, които не бяха сметнали за необходимо да излизат от домовете си, за да видят какво се случва, застанаха по вратите, зад стените или се катереха по балконите на къщите си, за да наблюдават сцената. Гледаха трупата на Вангрин, както биха сторили при актьорско представление на улично увеселение.Реенату не разбираше нищо от случващото се. За първи път в живота си тя виждаше толкова много народ пред дома си. Дотогава никой никога не бе идвал да я поздрави в качеството си на ухажор на дъщеря й.Старата жена се смути. Взе да влиза и излиза от къщата си, без да знае защо, като несъзнателно започна да мести рогозките, които поставяше на мястото на молитвените кожи, а тях пък слагаше на мястото на кухненските принадлежности.Вангрин и приятелите му влязоха в построения като навес хамбар пред къщата на Реенату. Подслонът беше обширен и застлан с изключително чист бял пясък.Макар и да бе застанал срещу Реенату, вместо сам да се обърне към нея, той прибегна до услугите на джелия, както повеляваше обичайното благоприличие. И той взе думата:– За мен този ден е сравним с деня, когато човек прибира в хамбара обилна реколта, произведена от семена на житни растения от седемте години изобилие в Египет под везирата на Юсуф (Йосиф), Пророка Божи. За мен този ден е сравним с изгрева на слънчево богатство, чиито златни лъчи ще прогонят мрака на бедността ми. Никога повече няма да нося този стар панталон около талията си, обсипана с мазоли заради лакомията на безброй въшки, точещи и смучещи кръвта ми. Въшките бяха толкоз много, че колчем просвах парцаливия си панталон под слънчевите лъчи, те, за мое безкрайно отчаяние, го дърпаха обратно под сянката. Аллах, благодаря ти! Свърши се със сиромашията ми тъй, както свършва сушата, когато дойде дъждовното време! Вангрин! Уалайе! Ти си също толкова богат и дори по-щедър от дъждовното време! Да, то ни дава водите си месеци наред, но тътнейки и понякога поразявайки с мълниите си хора, добитък и растения. Докато ти, Вангрин, без гръмотевици и светкавици, ти носиш дъжд от блага за бедните, за старите и за нас, неутолимите ти джелии. Докато благородните пинтии, чиято дясна ръка е занитена за врата13, а левицата им е слепена вътре в гърба, ни отблъскват от себе си с криво и презрително намигване, Вангрин, твоята приветлива усмивка ни кани да се сберем край теб. Ти ни даваш всичко и винаги, без никога да се уморяваш. Вангрин, в името на всички твои явни или скрити длъжници, аз ти благодаря. Благодаря е една много малка, скромна дума, но тя излиза от устата единствено под влиянието на действие, предизвикващо благодарност. Човек може да се роди благороден и същевременно да изгуби благородството си поради скъперничество и алчност. Истинското благородство е това, което човек придобива чрез собствената си доблест. Благородството е като постройка. Има основи, стени и покрив. Наследяваме основите, но сами строим стените и покрива, без което постройката ще си остане недовършена и може да се върне към първичното си състояние на запустяло място. Не такъв си ти, о, Вангрин! Ти си наследил здрави благороднически основи14, върху които си успял да изградиш здрави стени и толкова красив покрив, че птиците спират полета си, за да му се възхитят, а хората не могат да повярват на очите си.След този поток хвалебствия, отправени съм Вангрин, джелият се обърна към Реенату и каза:– О, майко на Рамайе Бира! Вангрин, придружен от всички тези млади хора, които ти виждаш с достопочтените си очи, тази неделя, свещен ден за „анасаарите“, е дошъл, за да те удостои с почтителното си внимание. Когато Аллах дарява една жена с красива и почтена дъщеря, значи той желае тя да бъде уважавана и обслужвана от младите хора. Вангрин е дошъл с тази цел, иска да го смяташ за свой собствен син и слуга. Възприема Рамайе Бира за своя сестра и приятелка. Тя би могла да стане негова възможна любовница или евентуално негова жена – понеже кой знае какво ще роди утрешният ден, освен единствено Аллах? Наистина, животът е по-дълъг от всички разстояния и преходи между всички страни по света, взети накуп! Успокояващото в един разговор с възрастни хора е предимството, с което те разполагат – те разбират нещата дори и когато са изречени с недомлъвки или са само подсказани от лицето или ръцете. Човек не се явява пред тъщата си с празни ръце. Ето защо Вангрин ти предлага четиригодишна дойна крава, от която бозае красива петмесечна юница. Освен това ти носи и този чеиз с бели дрехи за молитвите ти. Дава ти и сумата от сто франка, за да можеш да поемеш разходите по месеца на Рамадана, очакван тази седмица. Колкото до мен, джелия на всички вас, аз получих от Вангрин две бродирани роби „бубу“ с долно бубу и два панталона, които да заменят стария ми панталон, гнездо на въшки и любимо място за отдих на бълхи и дървеници. В джоба на всяко бубу той остави сумата от десет франка, а на ръка ми плати тридесет. Тъй в този 12 „Чревното втвърдяване“ е образен израз за кехлибар.13 Образен израз, служещ за показване на изключително скъперничество – б.а.14 Вангрин действително принадлежал към семейство нубигуйски вождове – б.а.

благословен за мене ден, о, майко Реенату, благословен за дъщеря ти Рамайе Бира и двойно благословен за мене, получих от щедрия Вангрин петдесет франка. Ще си купя един от най-красивите местни жребци. Ще го кръстя Благодарение-на-Вангрин и ще му дам Бира за „йетооре“15.Реенату се втурна в къщата си и хвърли бърз поглед към едно голямо огледало, което комендант Гордан беше подарил на дъщеря й. Искаше да види собственото си лице, за да се увери, че не е била превърната във фуланска принцеса с помощта на някой фокус на „гибелната“ Нджедо-Деуал, легендарна магьосница, която много обича да извърта номера на бедните хорица, които среща по пътя си.Тъй като не можеше да разбере как е възможно толкова много почитания да бъдат отправяни към един-единствен човек, Реенату проследи наум течението на живота си. Най-напред тя видя само едно малко сираче, без баща и майка, облечено единствено със стара препаска, боядисана със смърдящо индиго, с петички, покрити с кървави браздици, с малки ръце, чиито длани бяха станали едри и втвърдени от черпенето на вода от дълбоки по няколко десетки метра кладенци.После видя само една хърбава девойка с разчорлена коса, която вятърът люлееше във всички посоки като стрък трева в равнината. Видя ходеща жена, носеща на главата си голяма кратуна, пълна с мляко, в което плуваха кръгли буци масло. Бедната девойка ходеше от село на село да предлага стоката си. Тя се спираше на всяка врата и после ту биваше учтиво отпращана от състрадателни души, ту подгонвана от зло куче, а и често някой непочтен гражданин я ограбваше. И всеки път на връщане към лагера, разположен покрай едно село, й се налагаше да се изправя срещу лоши момчета, жега, студ, дъжд или тревожен мрак.След това се видя като окаяна жена, омъжена за един дрипльо, който можеше да се наема единствено като слуга.Видя раждането на дъщеря си Рамайе в ден, в който нямаше и един овен за курбан по случай кръщаването на дъщеря си с име и прякор, както повеляваше обичаят.Но всичко това се бе стопило като лош сън. Рамайе беше станала мусо на комендант Гордан и ето че сякаш за да допълни това ненадейно щастие, посредникът, вторият по важност човек в този край, идваше при нея, Реенату, някогашната жителка на „боклучавото село“16.Тя благодари на Аллах от все сърце и излезе сияйна като богиня. Обърна се към джелия и каза:– О, джели, носещ доброто предзнаменование! Нека е добре дошъл моят син Вангрин, добре да са дошли и тези, които го придружават, и накрая, благословен да си и ти, който говориш от тяхно име. Има мигове, в които радостта и силата на изпитаното щастие залепват езика вътре в устата, запушват гърлото с мъжеца и пречат на словата да излязат с подобаващата си сила. Това се случва и с мен и те моля, за да не бъда многословна, да кажеш на Вангрин „благодаря!“ Да, приемам го като син и дъщеря ми ще бъде негова сестра. Аллах да благослови всички ви!Така Вангрин спечели благоразположението на Реенату, която наивно бе повярвала на всичко, което джелият високопарно и словоохотливо бе изръсил (за което му се плащаше).Понеже според обичаите на фуланите беше забранено да се яде каквото и да било17 при родителите на една девойка или жена, към която мъж изпитва известна любовна страст (те, общо погледнато, бяха уподобявани на тъст и тъща18), Вангрин се сбогува с новата си майка, тъща и неволна съучастница. Предложи едно голямо чеверме на приятелите си. Беше неделя на паметен гуляй и пиене, озвучена от звуците на китари и от песните на жените. Бяха изстреляни много и оглушителни халосни патрони.Вангрин беше уверил коменданта, че това увеселение имаше за цел да отпразнува създаването на едно сдружение от млади хора, наречено „Приятелите на Франция“. Комендантът изпрати две каси червено вино и дойде лично, придружен от Рамайе Бира, за да почете празненството с присъствието си, символ на френското такова.От името на губернатора, представляващ генералния губернатор, началник на всички бели, работещи в Западна Африка, той връчи на сдружението голям трибагреник. Така едно несъществуващо сдружение бе признато от Държавата! Това си беше чиста проба Вангрин.

Рамайе Бира бе изключително трогната от уважението, оказано на майка й. По време на една по-късна среща тя каза на Вангрин:– Не знам как да ти докажа благодарността, която изпитвам към тебе за това, че почете моята майка измежду всичките майки от този край.– Ако някой иден ден сестра ми ми позволи да си поговорим насаме, ще й кажа как една красива и добре възпитана жена може да покаже благодарността си на брат, привлечен към нея от най-нежни чувства – отговори Вангрин. – За да достигне най-високата си стойност, златото трябва да мине през ръцете на златар и да получи за опора красотата на женско тяло. Аз съм като същинско златно кюлче. Нуждая се от теб

15 Йетооре-то е име, което служи за посочване на човек или клан, с което той бива поздравяван или комуто се изпяват хвалебствени слова – б.а.16 Буквално „купчина смет“. Това е израз за голяма материална бедност. Думите, които Реенату си е казала пред огледалото, ми бяха споделени от нейната лична джела, на която тя се доверила – б.а.17 С изключение на кола орехите – б.а.18 Фуланският обичай действително повелява да не се потребява каквато и да било храна в присъствието на тъста и тъщата като знак на почитание – б.а.

Амаду Ампате Ба

Странната съдба на Вангрин

Литературен вестник 15-21.03.2017 15

едновременно като свой златар и като женско тяло, необходимо, за да получа истинската си стойност. Никой от нас двамата няма да съжалява за това.– Не знам накъде биеш, братко мой. И все пак бих искала да бъда откровена с теб в същата степен, в която ти се показа щедър и почтителен с майка ми. Това, което ти й даде, в моите очи не представлява богатство. Благодарение на съпруга си, мога да й дам сто пъти повече. Но дълбоката ми благодарност е вдъхновена не от щедростта ти, а от несравнимия начин, по който я показа. Въпреки това споменът за благодеянието ти няма да ме накара да ти се отдам. Ще бъда твоя сестра, но не и твоя любовница. Не съм мамила никога съпруга си. Освен него не съм познала друг мъж и въобще не държа да опознавам някого извън брака.– О, Рамайе, сестро моя! – възкликна Вангрин. – Благодаря ти, че бе пряма и ясна с мен. Няма нищо по-приятно от ходенето по чист и съвсем прав път. Шях да бъда отчаян до смърт, ако ми беше казала: „Няма да позная никакъв друг мъж след първия си съпруг...“ Надеждата вдъхва живот. Комендант Гордан не е местен. Някой ден той ще се върне в страната си и кълна се, понеже бракът между фулани и бамбари не е изключен, ще те оставя да разгадаеш сама намеренията ми, нали? Виждаш ли, Рамайе, не ти пожелавам да станеш „Тубабу-мусо-коро“19. Това е злощастно клеймо, което сваля с три четвърти цената на една африканска жена в очите на сънародниците й. Това може би е глупост, но колко пъти човешката глупост е причинявала страдание на хората по тази земя? Но ти обещавам ръката си. Ти ще я хванеш, когато пожелаеш, а аз съм сигурен в едно: докато се опираш на мен, няма да паднеш, бум-тряс, в ямата на всеобщото презрение. Моето име ще ти спечели уважение, а твоят ум ще ми помогне да подготвя най-добре бъдещето си, което желая да е и твое. Ще ми родиш красиви деца и ти ще им избереш имената, които ти допадат. Така ще ти отстъпя правото на даване на име на потомството, обичай, на който впрочем бащите много държат.Рамайе Бира се усмихна, сведе поглед и каза:– Позволи ми да те оставя, преди моят „безбрад-мустакат“20 да се разтревожи от отсъствието ми.Вангрин, щастлив да чуе как тази гальовна шега излиза толкова неочаквано от устата на Рамайе Бира, я хвана за ръка и я привлече към себе си, понечвайки да я погали по кръста. Но младата жена не се остави и му каза:– Не се превземай, братко мой. Не кради. Ако ти дам още сега възможността за сладостни ласки, какво ще ми дадеш, когато стана твоя жена?– О, Рамайе, сестро моя, удържам се, за да ти допадна, но знай, че любовта е като голяма река. Водите й бясно се носят, текат и отминават, но тя никога не пресъхва и не променя състоянието си. Върни се при щастливия си „безбрад-мустакат“. И всеки път, когато си в обятията му, му отдавай тялото си, негово право е; но запази мисълта си за мен. Тя ще ми позволи да дочакам търпеливо нощ, която ще утоли жадната ми душа.Рамайе Бира обу чехлите си, закри главата си с бродирано муселиново було и на излизане каза:– Дано прекараш приятна нощ с жена си!От тези думи Вангрин разбра, че Рамайе, подобно на сом21, вече бе захапала стръвта и скоро щеше да се хване на кукичката. Действително, щом като африканска жена спомене жената или любовницата на мъжа, който я ухажва, значи изпитва някакво влечение към своя ухажор. Това е нещо като задявка, която наричат „леките ритници, които раздава женската, преди да се остави“. Мъжът, който умее търпеливо да понася тези удари, ще бъде удовлетворен.Няма човек, който да научи стара маймуна да прави гримаси, нито такъв, който да научи Вангрин да съблазнява жена или да слага в малкия си джоб някой ръководител на кантон, че дори и окръжен комендант. Рамайе Бира щеше да го разбере на свой гръб...– Постарай се – отговори Вангрин на младата жена – твоят „мустакат“ да не се досети никога, че с любов те обичам.– Не се притеснявай – отговори му тя, – съпругът ми знае, че не съм поилка22 за всеки минувач.Двамата евентуални любовници се разделиха всеки със своето си убеждение: тя – че бе намерила бъдещ местен съпруг, следователно автентичен от традиционна гледна точка; и той – че бе намерил неволен, но по всяка вероятност много ефикасен сподвижник.

Превод от френски: ВЛАДИМИР СУНГАРСКИ

19 „Стара жена на бял“ – б.а.20 Прякор на белите.21 Сладководна риба – б.а.22 Една жена с леки нрави бива сравнявана с поилка, където безпроблемно идват всякакви животни, за да пият – б.а.

И Вие ли „сте Шарли“?Камел Дауд: Да бъдеш Шарли, или да не бъдеш? За мен изборът е ясен. Аз дори бях подложен на медиен линч от консервативната ислямска преса заради това, че написах, че между художника и убиеца избирам художника.

С други думи, сте Шарли, тоест волтерианец?Камел Дауд: За мен свободата остава основопологаща ценност. Не мога да приема някой, който не умира вместо мен, да претендира, че живее вместо мен. Няма спор, че моята дълбока фантазия за свободата е свързана много повече с емоциите, отколкото с интелектуалните разсъждения. Нарушаването на свободите, било то моята свобода или на другиго, е гледка, която неизменно ме разгневява. За мен това е непоносимо, защото свободата ми е всичко, което притежавам. Никой няма право да търгува с нея от мое име.

И все пак Волтер като автор на „Трактат за толерантността“ не Ви е безразличен?Волтер никога не е бил кумир за мен. Човек понякога търси несъществуващи свои корени у набедени предтечи, а друг път бива действително повлиян от някого, без да разбере. В процеса на развитието си съм се срещал с Волтер нееднократно. Той присъства в страниците, които пиша, без това да означава, че го превръщам в идол на светогледа си. Впрочем интересно е да си дадем сметка за възраждането на някои философи днес – явление, свързано с кризите, през които преминаваме. Това си е същинско възкресение, а не просто осъвременен прочит на идеите им.

Самоук ли сте?Учил съм в алжирско училище, където езикът беше арабски. Френски научих почти сам, в моето село близо до Мостаганем, служейки си безразборно с различни източници. Отношението ми към френския език е дисидентско: избрах го отрано за език на мечтанието и фантазията. За поколенията преди мен той е бил езикът на властта, докато за мен, обратно – арабският беше такъв. Френският език ми разкри женското тяло: „Тя пристъпи към мен гола“. Какъв шок преживях само, когато го прочетох! Първата ми връзка с френския беше еротична, независимо че това изречение се намираше в криминален роман. Всъщност не съм имал учител: аз съм дете на няколко безредни библиотечни лавици. Нямах достъп до книги, нито до истинска библиотека – само една малка библиотечка в училище и петнайсетина книги у баба и дядо, където живеех.

Така или иначе, истинската родина на един писател е неговият език, нали така?Да, може да се каже.

Значи вие сте французин?Алжирец съм. Не съм французин и не искам да бъда. Благодарен съм на френския език, че ми разкри не само своята култура, но и останалата част от света. Именно тези отворени врати са важните за мен. Аз съм двуезичен. Но е истина, че не пиша нито хроники, нито художествени текстове на арабски. Все пак, пазарът на френски е по-силен, докато на арабски е крехък и слаб. Хемингуей е казвал, че авторът винаги пише под нечий поглед – бил той на жив или на мъртъв, на мразен или на обичан човек. Пише също, за да прелъсти хората, чийто поглед иска да привлече. Прелъстяването е част от играта, без да бъде движеща сила на писането, защото човек пише също, за да произведе смисъл все пак.

Наричали ли са Ви „предател“, родоотстъпник, какъвто е разказвачът в новелата Ви „Приятелят от Атина“?О, да – предател, евреин, харки… Във вестниците, в интернет и в социалните мрежи се сипе обичайният набор от епитети. В Алжир предизвиквам разнопосочни страсти. Когато един имам призова да бъда убит, хората се събраха на улични протести в моя защита, което става много рядко.

А режимът?Режимът дава зелена улица на всички, които са против мен – ислямисти, консерватори, завистници, националисти, комунисти, такива, които се пишат модерни, но не успяват да направят избор, без да забравяме ляво ориентираните алжирски елити, ужасени от мисълта, че в Оран един писател печели от перото си! Режимът недвусмислено се стреми да ме прогони от страната. Когато си човек, който пише (както аз) по няколко хроники критика всеки ден, воювайки на всички фронтове, губиш легитимност и влияние, ако се оттеглиш да правиш това от Франция. Затова за мен е немислимо да замина. Трябва да деля улицата и прахта с хората, към които се обръщам, пишейки. Единственият им начин да ме накарат да замина, е да ме уплашат, т.е. да насъскат глутницата срещу мен. Всъщност това, което не понасят управляващите, независимо от политическия борд, е някой да се отличава. Тяхното кланово рамкирано мислене не може да побере идеята някой да надигне глава сам в защита на индивидуалните ценности.

Наистина, „азът“ е прокълнат от джамиите…Ами помислете само, че в отговор на лозунга „Аз съм Шарли“ те издигнаха „Ние сме Мохамед“! Това казва всичко. Те се самоидентифицират в колектива. Режимът също отрича „аза“. А разказвачът във всички мои литературни текстове говори в първо лице (единствено число – б.пр.). Азът се превърна в залог. Особено ако се осмелиш да засегнеш трите най-чувствителни алжирски бога: Историята, Исляма и Арабската идентичност.

Осъждат Ви за това, че пишете на френски, а не на арабски, и че сте скъсали с прочутата фраза на Катеб Ясин, нарекъл френския език „военна плячка“?И за това, но далеч не само… Има неща, които казваш свободно в Алжир и други, които нямаш право да казваш, когато си във Франция. Искам да живея в настоящето и не мисля, че Франция е отговорна за всичко. Колкото до исляма – нямам проблем с него. Но си задавам въпроса: с какво е бил той полезен на човечеството? И има ли някой, бил той мюсюлманин по убеждение, по верска или по културна принадлежност, който да го е обогатил с нещо? Колкото до арабската идентичност – тя ми принадлежи, но аз на нея – не.

Бихте ли казали, че сте мюсюлманин като идентичност?По-скоро като култура. Но отричам догмите и ритуалите. Отношенията ми с Бог засягат единствено него и мен. Когато го видя, ще му кажа: „Твърде много злословие има между нас“.

В младостта си сте прекарали осем години в „Мюсюлманското братство“. Какво Ви е оставил този опит?Това беше нелегално движение в Мостаганем преди Ислямския фронт за спасение. Този опит ми помага да разбирам по-добре ислямистите: чел съм техните автори и познавам отлично религиозните им позовавания. Оставил е у мен гняв; защото онова, което бе за мен духовно търсене, се оказа част от едно всеобщо лукавство: те преследваха политическа цел. Там има нещо дълбоко неискрено. Чувствам се свободен да го кажа, защото съм го изживял отвътре. Не нося никаква вина спрямо ислямизма.

Какво Ви помогна да излезете от него?Четенето. Много, много четене. Велики поети суфи, публикувани от издателство „Синдбад“ при Акт Сюд, които бяха наводнили Алжир навремето, поезията от златната епоха, тази на ал Мутанаби, на ал Газали, на Абу ал-алла Маари. Изживявах като компромис това да чета престижен мюсюлмански текст на френски език. Четях и френските поети, най-вече Бодлер – неговата напевна болезненост особено много ми повлия. И особено един философски текст на Камю, „Разбунтуваният човек“, който наистина ме покърти. Попадна ми в точния момент и ми даде отговори. Тръгнах към него, за да намеря спасение – наистина имах нужда от такова. Ако този императив, нуждата от четене и писане, изчезне у мен, ще се захвана отново да рисувам!

Но от гледна точка на аудиторията, считате ли, че един писател има повече тежест от един имам?Зависи какво търси човек и какво желание носи в себе си. Ако иска просто да се подчини и да абдикира, имамът е достатъчен. Но за да се задават въпроси към Бог, са нужни поети, писатели, философи.

„Те убиват в името на една книга, аз се отбранявам в името на всички други книги“, пишете Вие в една от хрониките си. Наистина ли е толкова просто?Не съм сигурен, че е кой знае колко по-сложно. Такава е действителността. Според „Боко Харам“ има само една книга и всичко се съдържа в нея.

Вашите издатели, Софиан Хаджадж и съпругата му Селма Хелал, са Ви предложили да прекарате известно време в Тикджа, в планините на Джурджура. Но какво промени това?Аз съм хроникьор по принуда. Пиша до пет хроники на ден. Те ме накараха да прекъсна дейността си, обезщетиха ме и ме изпратиха в град Кабили на 1600 метра височина само за да напиша романа си, съвсем близо до хижата, където наскоро бе убит френският алпинист. Там нахвърлях матрицата на „Мьорсо – повторно следствие“.

Добре ли е човек да е чел „Чужденецът“, преди да прочете „Мьорсо – повторно следствие“?Зависи от читателя. Едно съобщение, което получих по фейсбук, ме впечатли особено много. Една жена, която не беше чела „Чужденецът“ преди, а след като бе прочела „Мьорсо – повторно следствие“, ми писа: „Всяка дума на Камю ме караше да мисля за другото семейство“. Трогна ме това, че тя не казваше „другия роман“ или „другата книга“, а „другото семейство“ – доказателство, че бях създал истински свят и лица. Всъщност, доста извратено е човек да тръгне от моя роман, за да стигне до „Чужденецът“.

Не съм нито изгнаник, нито поклонникКАМЕЛ ДАУД, язвителният хроникьор от „Орански всекидневник“ за малко да бъде удостоен с наградата „Гонкур“. От декември насам личността му е обект на фетва, издадена от салафитски имам. Какво споделя с нас този бивш ислямист, приел религията на „Разбунтуваният човек“ на Албер Камю?

на стр. 16

Интервю на ПИЕР АСУЛИН

Худ

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Рени Йотова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник на броя: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

При все това Вие не харесвате „Чужденецът“ толкова, колкото „Падането“, нали?Да, защото това е най-„искреният“ роман, ако все пак тази стойност отговаря. Не бива да го четем като литературно съждение, а като емоционална реакция. Това е неговият най-религиозен роман, романът, в който Камю говори за душата си. „Чужденецът“ също представлява приказна, дръзка, омагьосваща постройка. Великолепен роман е и „Чумата“. Но „Падането“ е изповед, където е засегнат въпросът за спасението; там читателят навлиза в болката, а не във философското разсъждение. Този роман ме покърти и едновременно с това възхити със стила си.

Книгите на Камю помогнаха ли Ви?В края на един продължителен период от живота ми, в който бях погълнат от религията, прочитът на „Митът за Сизиф“ и най-вече този на „Разбунтуваният човек“ изиграха решаваща роля. Те ми помогнаха да изляза, да построя нещо друго. Книгите имат преимуществото да поддържат разговори: говорят си, една препраща към друга и т.н.; достатъчно е човек да наостри слух, за да открие, че всяка книга разказва друга. Като дете, когато нямах вече какво да чета, измислях истории от заглавията, отпечатани на гърба на книгата в рубрика „Предстоящи издания“ или „От същия автор“. После ги търсех през цялата година. Първия път, когато дойдох във Франция, се втурнах във „Фнак“1, но там имаше толкова много книги, че ме заболя коремът: всички книги, които от толкова отдавна исках да прочета, бяха там…

Кои заглавия са във Вашия литературен пантеон?Обичам този въпрос, защото, ако не избира родителите си, човек има поне възможността да намери духовното си семейство в книгите. Обикновено писателите представят като свои идейни предци изтъкнати имена или имена, на които са научени, че е добре да се позовават; всъщност лъжат. Необходими са не по-малко от трийсет години, за да видиш, че имената, на които се позоваваш и онези, които наистина са те изградили, не винаги са едни и същи. Искреността идва с възрастта. Харесах стиловото изобилие у Хенри Милър – американецът, който ни говореше за Париж. Чел съм много от Камю, но не всичко, защото не успях да намеря всичко. Арабски автори и източноевропейска литература. Четях в пълен безпорядък, според това, което намирах. Прочетох „В съмнителна битка“ на Джон Стайнбек, без да знам, че е от него, защото липсваха корицата и първите петдесет страници. Прочетох много от класиката, започвайки от третия том например, в зависимост от това какво бяха оставили французите в къщите си, където селяните намираха книгите и ми ги носеха. Тази свобода ми помогна да добия доверие в литературата. Четях без ред, каквото и да е, както ми попадне, и откривах езика сам. Жадно препрочитах десетки пъти „Тайнственият остров“ на Жул Верн.

И все пак какво поставяте най-високо, какво препрочитате редовно?Без колебание, „Мемоарите на Адриан“. Нещо необятно. Поставям го сред петте свещени книги, след Тората, Библията и т.н. На 30 години, най-силно ме разтърси „Творение в черно“. Когато прочетох историята на този човек, роден между две епохи – една умираща и друга, която не успява да се роди, тежестта на духовенството, дребната буржоазия, въздигащите се монархии, мълниевидните прозрения за бъдещето, това дискретно виждане за свободата, която героят в крайна сметка плаща с живота си – всичко ме остави с убеждението, че Маргьорит Юрсенар говори за нашето време, а не за Средновековието. Става дума за нас, днес. Странно е, но черпя вяра от тази книга. Толкова бих искал моят стил да достигне тази степен на точност: правилната дума на правилното място.

Алис Каплан, която посвети семинара си в Йейлския университет миналата година на „Мьорсо – повторно следствие“, се впусна в подробно сравнително изследване на алжирското и френското издания на Вашата книга, което показа, че разликите не са безобидни…Да, така е. В оригиналното издание имаше изречения, в които отявлено се смесваха гласовете на Албер Камю и на Мьорсо. Наложи ми се да ги премахна във френското издание по искане на собствениците на авторските права за Камю, защото Мьорсо е тяхна собственост. Трябваше да подпиша договор, за да мога да си служа с Камю.

Главният въпрос, който романът поставя, е: „Какво да правим с колониалната памет?“, нали така?По-скоро: Как да се освободим от нея. Без въпросителен знак.

1 Верига френски магазини за културни и интелектуални продукти. Б.пр.

В една от последните си хроники „Не съм нито изгнаник, нито поклонник“ Вие все пак изразявате своята неприязън към паметта, носталгията, спомена, които склерозират обществото ни. Историята също ли? Вярно е, че колонизацията е едно престъпление от миналото, но аз се чувствам уморен да нося това бреме. Цялата тази френско-алжирска памет изкривява настоящето и нашето присъствие в света. Аз изживявам нещата сега, виждам ги сега, и ако ги загубя, ги губя аз, а не другите. Отговорността е моя. Още от училище се чувствам дете на една историческа фантазия. Облъчваха ни с историята като с отрова - в учебниците, в книгите, по телевизията, отвсякъде ни заливаше история, изживяна като отричане, обезценяваща настоящето. Накрая разбрах, че става дума за култ към смъртта. Историята е патологично нещо. Намразих я, защото хвърляше вина върху мен. Историята ми казваше: всичко това е направено заради теб. Все едно се очакваше от мен да се извиня, че съм роден след войната. Разбрах, че ще прекарам живота си във връщане на един дълг, който съм сключил преди да дойда на този свят, докато в действителност не дължа нищо на никого. Ама че клопка! Почитам смелостта на героите, борили се, за да освободят страната ни, но не искам да плащам за нея цял живот. Тъгата, с която е пропит Алжир, идва от този култ към смъртта, към историята и към гробищата, а той е политически и културно изграден. Дори ислямистите ви казват, че животът тук на земята не струва нищо и че трябва да заложим всичко на отвъдния живот. Всички се опитват да ви откраднат настоящето.

Не получихте наградата „Гонкур“, но за съвсем малко да я получите. Как почувствахте това?Романът ми бе имал чудесен живот до този момент – бе пожънал голям успех и за мен това беше повече от достатъчно. Бях получил няколко награди. Пък и 100 000 екземпляра тираж си е направо чудо. Съжалявам единствено за това, че като не му присъди наградата „Гонкур“, журито пропусна възможността да изпрати едно много силно послание до франкофонските елити навсякъде по света. Наскоро бях в Сенегал и ме порази това, че гимназистите и студентите бяха следили с голяма надежда всички етапи на „Гонкур“. Впрочем очаквах в Алжир да има голямо разочарование.

А Вие разочарован ли сте?Честно казано, не. Не бях разочарован, защото знам, че за първи роман една толкова значима награда може да бъде и разрушителна. А това, че стигнах толкова близо до наградата ще ме мотивира да пиша още. Най-смешното е, че след обявяването на наградените прекарах цяла седмица в това да утешавам читатели по телефона или във Фейсбук. Всъщност тогава реагирах не като автор на книга, а като журналист с ясно заявена позиция. Казах си: ех, че жалко! Наистина жалко! Наградата „Гонкур“ за тази книга, изобличаваща абсурдността на отмъщението на арабина към французина, щеше да отекне с цялата си тежест срещу ислямистите и консерваторите, които ме тормозят.

Те не харесват хапливостта Ви, която е Ваша запазена марка както в хрониките за „Орански всекидневник“, така и в литературните текстове…Така е, точно това е думата. Обичам да се изразявам твърдо, режещо, ударно. Човек се научава да икономисва думите в школата по хроникьорство, където са му позволени 3400 знака и нито един повече. Обичам да разтърсвам читателя и да карам да се чувстват неудобно хората, които живеят в мита за националната гордост, че са победили Франция.

„Белият Алжир ли? Нищо бяло няма в този град, чаршафът на една проститутка никога не е бял“, пишете Вие в „Минотавърът 504“… А в една друга своя новела, „Керосиновият Жибрил“, пишете: „Същински сатанински стих потропва в главата ми: един арабин винаги е по-прочут, когато отвлича самолет, отколкото когато го създава!“Хапливо и закачливо. Журналистиката ни е научила, че читателят е ленив. Той се колебае между осем статии, разположени на една двойна страница. Трябва да го хванеш за яката, да му предложиш разсъждение (по възможност, интелигентно), като същевременно го караш да се усмихва - но не с безсмислени игри на думи.

Като литератор, Вас сякаш Ви вдъхновява абсолютното. Не приемате компромиси. Това ли е най-важното?Да, защото животът е твърде кратък. Човек няма време да прави компромиси с това, в което вярва. Животът ми ми принадлежи!

Изглеждате винаги разгневен!Така е. Моят гняв днес е движещата ми сила. Гневен съм за това, че искат от мен да се оправдавам, заставят

ме да давам обяснения! А аз просто пиша, не посягам на живота на другите. В какво катастрофално време живеем, че да се налага въоръжени полицаи да пазят входа на една книжарница, за да може вътре един писател да напише посвещения на читателите си! Роден съм в една задушаваща страна, която и сега е такава, и това ме огорчава. Когато бях малък, исках да бъда космонавт. По-късно разбрах, че един арабин е лишен от способността да отлита.

А следващата Ви книга? В момента изглежда работите върху Алжирските гробища…Твърде рано е да говоря за нея. Предпочитам да не го правя – донякъде от суеверие, а и за да запазя способността си да прелъстявам. Всички познаваме онези мъже, обясняващи надълго и нашироко на приятелите си как ще прелъстят дадена жена, а в крайна сметка не се случва нищо. Не бих искал и моят случай да стане такъв. Иначе – да, вярно е, сюжетът ще се върти около гробищата в Алжир, но само за да се отървем от паметта.

Пишели сте за баща си, за да се гордее с Вас. Той почина миналия октомври. Сега за кого пишете?Кълна ви се, че проблемът възникна именно тогава. Загубвайки го, аз загубих моралната си сила. Той беше особен човек, военен още от ученическите си години, който говореше много малко. С него не си говорехме, а си пишехме. Един ден, след семеен скандал, за да ми се обясни, ми беше писал, защото не можеше да ми изговори онова, което искаше да ми каже; аз му писах в отговор; той ми върна моето писмо с всички правописни грешки подчертани. Научих си урока. Никога не показа нежност към мен, до последните си дни. Беше много доволен от успеха на романа ми. От цялото ни многобройно семейство, той единствен можеше да чете и да пише, и да разбере какво означава това да пишат за мен във френски вестник. Когато умря, аз загубих единствения си читател.

НЯКОИ ДАТИ 1970 – роден в Мостаганем, Алжир1997 – първата хроника в „Орански всекидневник“, чийто главен редактор става впоследствие2011 – „Минотавърът 504“, сборник новели, публикуван от Сабин Веспиезер 2013 – „Мьорсо – повторно следствие“ излиза при Барзак в Алжир, а на следващата година – при Акт Сюд. Един глас не достига на романа, за да спечели наградата „Гонкур“.

Превод от френски: ПАВЛИНА РИБАРОВА

Le Magazine littéraire n 553 Mars 2015

„Не съм нито изгнаник, нито....от стр. 15

Когато бях малък, исках да бъда космонавт. По-късно разбрах, че един арабин е лишен от

способността да отлита.