ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО И...

1

ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВОИ СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА

2

Профессор д-р Никола Филчев. Вопросы уголовного права и судебной практики

Professor Dr Nikola Filchev. CRIMINAL LAW ISSUES AND JURISPRUDENCE

© проф. д-р Никола Филчев, автор© Дамян Дамянов, художествено оформление

София 2014

© Сиела Норма АД

ISBN 978-954-28-1475-7

3

ÂÚÏÐÎÑÈÍÀ ÍÀÊÀÇÀÒÅËÍÎÒÎ

ÏÐÀÂÎ ÈÑÚÄÅÁÍÀÒÀ ÏÐÀÊÒÈÊÀ

Ïðîô. ä-ð Íèêîëà Ôèë÷åâ

4

На дядо ми

5

Никола Филчев е роден на 25.07.1948 г. в град Варна. Завършва право в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. От 1973 г. е съдия във Варненския районен съд. През 1977 г. постъпва като научен сътрудник в Института за правни науки при БАН. Преподава в Юри-дическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“ и в същото време рабо-ти като съдия в София. Защитава докторска дисертация върху съу-частието в престъпление – 1986 г.

От 1990 г. е доцент по наказателно право. През януари 1991 г. е избран от Великото народно събрание за съдия във Върховния съд на Република България – наказателна коле-гия. От 1997 до 1999 г. е заместник-министър на правосъ-дието. От 1999 до 2006 г. е Главен прокурор на Република България. През 2005 г. е избран за професор по наказател-но право. От 2006 до 2008 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Република Казахстан. От 2011 г. е ръководител на катедрата по наказателноправни науки в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство – София.

Професор Н. Филчев е специализирал наказателно право в Русия и Германия. Участва в редица междуна-родни форуми. Автор е на множество публикации (учеб-ници, монографии, студии, статии и др.) на български, руски, английски и немски език, посветени на учението за престъплението (състав на престъпление, съучастие, вина, способ на извършване на престъплението) и на на-казателното нормотворчество (обществена опасност и криминализация на деянията, диференциация на наказа-телната отговорност) и др.

6

Nikola Filchev was born on 25 July 1948 in Varna, Bulgaria. He graduated in Law (LLM) from St. Kliment Ohridski Univer-sity of Sofia. In 1973 he was appointed judge at the Varna Dis-trict Court. In 1977 he joined the Institute for Legal Studies at the Bulgarian Academy of Sciences as a research associate. He lectured at the Law Faculty of Sofia University while serving as a judge in Sofia. In 1986 he defended his PhD thesis on complic-ity in crime. In 1990 he became Associate Professor of criminal law. In 1991 the Grand National Assembly elected Mr. Filchev judge at the Supreme Court of Cassation of the Republic of Bul-garia (the Criminal College). Between 1997 and 1999 he served as Deputy Minister of Justice. From 1999 to 2006 Mr. Filchev was the Prosecutor General of the Republic of Bulgaria. In 2005 he was conferred the title Professor of criminal law. From 2006 to 2008 Nikola Filchev was Ambassador Extraordinary and Plenipotentiary of the Republic of Bulgaria to the Republic of Kazakhstan. Since 2011 he has been Head of the Chair of Crimi-nal Law Studies at the Law Faculty of the University of National and World Economy in Sofia.

Nikola Filchev has specialized in criminal law in Russia and Germany. He has participated in a number of international fora. He is the author of numerous publications (monographs, stud-ies, articles, etc.) in Bulgarian, Russian, English and German on the teaching of crime (corpus delicti, culpa, method of commit-ting a crime) and penal lawmaking (public danger, criminaliza-tion of acts, differentiation of criminal liability).

7Съдържание

Съдържание

Предговор ........................................................................................15

Глава първаТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО ..................................................19

§ 1. Криминализация на деянията ..................................................21§ 2. Диференциация на наказателната отговорност .....................36§ 3. Способ (форма) на извършване на престъплението .............55§ 4. Цели и тежест на наказанието .................................................73§ 5. Научно-техническият прогрес и наказателният закон...........82§ 6. Организираната престъпност при прехода и наказателният закон .....................................................................97§ 7. Емпирични социологически изследвания.............................113§ 8. Институт на съучастието – структура и функции ...............138

Глава втораНАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ ПРОБЛЕМИ

В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ......................................................153

§ 9. Квалификация на престъпления, извършени в съучастие ....................................................................................155§ 10. Квалификация на „престъпления, извършени от две или повече лица“ ................................................................174§ 11. Особени форми на задружна престъпна дейност ..............184§ 12. Продължавано престъпление ..............................................199§ 13. Субективна страна на убийствотои телесната повреда ......................................................................205§ 14. Длъжностно присвояване, за улесняването на което е извършено и друго престъпление .............................................210§ 15. Допустителство на престъпление .......................................225

8 ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО И СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА

§ 16. Подкуп, който е даден или получен, за да се извърши друго престъпление във връзка със службата ...........................239§ 17. Средство или предмет на престъплението е дарът при подкупа ...................................................................................252§ 18. „Задържане под стража“ и съдебният контрол върху него .....................................................................................260

Глава третаНАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ ВЪПРОСИ В ИСКАНИЯ НА ГЛАВНИЯ ПРОКУРОР ДО КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (1999–2006) ................273

§ 19. Промени във формата на държавно устройство и на държавно управление ...................................................................275§ 20. Предложения на Министерския съвет и на Висшия съдебен съвет до Президента на Република България .....................................................................281§ 21. Обратно действие на тълкувателните решения на Конституционния съд .............................................................285§ 22. Имунитет на кандидатите за народни представители........289§ 23. Отнемане на престъпно имущество и презумпцията за невиновност ..................................................293

Глава четвъртаПРИНЦИПНИ РЕШЕНИЯ НА ВЪРХОВНИЯ СЪД (1991–1995)И НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД

НА РБ (1996–1997) ......................................................................299

§ 24. Решения на Пленума и Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд на РБ ....................301

1. Издаване на тълкувателни решения – предпоставки .......3012. Противоречие на НПК с международни договори. Habeas corpus ...........................................................................305


3. Протестиране на разпореждането на съдията-докладчик за връщане на делото за допълнително разследване .............312

§ 25. Решения на Върховния съд, I наказателно отделение по Наказателния кодекс ..............................................316

4. Причинна връзка – теорията conditio sine qua non ............3165. Вина. Неуспяло престъпление ...........................................3196. Умисъл. Убийство по хулигански подбуди ........................3227. Неопределен (алтернативен) пряк умисъл. Неуспяло престъпление. .........................................................3248. Алтернативен пряк умисъл. Опит с абсолютно негодно средство. Убийство по хулигански подбуди. ...........3279. Небрежност и случайно деяние ..........................................33110. Неизбежна отбрана – прекратяване на нападението. Превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение ..................................................33611. Неизбежна отбрана – превишаване пределите поради уплаха или смущение ..................................................34212. Задържане на престъпник .................................................34513. Доброволен отказ от довършване на престъплението.Неуспяло престъпление ..........................................................35214. Последователното съизвършителство – субективна страна ....................................................................35415. Отговорност на съизвършителите ...................................35716. Увеличаване на общото наказание при съвкупност от престъпления .......................................................................35917. Опасен рецидив. Реабилитация .........................................36118. Намалена вменяемост ........................................................36319. Справедливост и цели на наказанието. Обща превенция. .....................................................................36620. Цели на наказанието. Условно осъждане .........................37021. Отнемане на средството на престъплението ...................37322. Наказване на непълнолетните. Изменение на обвинението – закон за по-тежко наказуемо престъпление .........................................................374


23. Амнистия при продължавано престъпление (1) ..............37824. Амнистия при продължавано престъпление (2) ..............38025. Реабилитация .....................................................................38126. Длъжностно лице ...............................................................38427. Особено тежък случай (1) .................................................38628. Особено тежък случай (2) .................................................38829. Маловажен случай .............................................................39130. Убийство на повече от едно лице .....................................39331. Убийство с користна цел и грабеж, придружен с убийство ................................................................................39632. Убийство по хулигански подбуди .....................................39833. Състояние на силно раздразнение ....................................40034. „Другото противозаконно действие“ при убийство, в състояние на силно раздразнение ........................................40435. Убийство, в състояние на силно раздразнение (1) ..........40636. Убийство, в състояние на силно раздразнение (2) ..........40837. Смърт по непредпазливост, вследствие на умишлена телесна повреда .................................................41038. Умишлено убийство и умишлена телесна повреда, вследствие на която е настъпила смърт по непредпазливост .................................................................41339. Кражба – изпълнително деяние .......................................41640. Кражба, извършена чрез техническо средство ................41841. Грабеж и изнудване ...........................................................42042. Грабеж – субективна страна. Причинна връзка – привходящи фактори ...............................................................42143. Грабеж, придружен с телесна повреда, от която е последвала смърт. Изменение на обвинението ...................42344. Обсебване – изпълнително деяние ...................................42645. Измама – обективна страна ..............................................42846. Документна измама. Документът – средство за заблуждаване .......................................................................43047. Квалифицирана контрабанда на наркотични вещества ..........................................................432


48. Излизане през границата без надлежно разрешение – приготовление ..................................................43649. Пасивен подкуп – „действието по служба“. Задължително обсъждане на противоречията на доказателствените материали ............................................43750. Самоуправство ...................................................................442

§ 26. Решения на Върховния съд, I наказателно отделение по Наказателнопроцесуалния кодекс .........................444

51. Вземане на решенията по вътрешно убеждение. Реабилитация по право ............................................................44452. Липса на мотиви ................................................................44753. Гражданският иск в наказателния процес ........................44854. Задължителна защита, когато интересите на обвиняемите са противоречиви .........................................45055. Нов случай на задължителна защита – когато обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение (чл. 6, т. 3, б. „с“ от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи) .............................................45256. Встъпване на защитника в наказателното производство ................................................45757. Доказване с косвени доказателства – направеният извод трябва да е единственият възможен .......45958. Задържане под стража – основания. Съдебен контрол върху задържането ..................................................................46259. Предявяване на разследването .........................................46660. Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик ..............................................................46861. Присъствие на подсъдимия в съдебното заседание – „щателно издирване“ ..............................................................47062. Изменение на обвинението ..............................................47263. Съдържание на присъдата. Необсъждането на противоречията между доказателствата е съществено процесуално нарушение, което води до липса на мотиви


и необоснованост на присъдата, и в крайна сметка до ограничаване правото на защита на обвиняемия .............47464. Забрана за утежняване положението на подсъдимия без съответен протест – reformatio in pejus (1) .....................47865. Забрана за утежняване положението на подсъдимия без съответен протест – reformatio in pejus (2) ....................47966. Право на жалба на гражданския ищец .............................48267. Нарушаването на подсъдността – съществено нарушение на процесуалните правила...............48468. Неизвършването на предварително разследване и противоречието между диспозитив и мотиви – съществени нарушения на процесуалните правила ..............48669. Изменението на обвинението при съставяне на обвинителния акт – съществено нарушение на процесуалните правила ......................................................48870. Непълнотата на мотивите – съществено нарушение на процесуалните правила (1) .................................................49171. Непълнотата на мотивите – съществено нарушение на процесуалните правила (2) .................................................49572. Необсъждането в мотивите на доказателствени материали – съществено нарушение на процесуалните правила .....................................................................................49773. Права на защитника. Разпитването като свидетел на лице, което е участвало в процеса в друго качество, е съществено нарушение на процесуалните правила ............49974. Необсъждането в мотивите на доказателствения материал – съществено нарушение на процесуалните правила. Служебно задължение за разкриване на обективната истина .............................................................50175. Противоречието между диспозитив и мотиви относно наказанието – съществено нарушение на процесуалните правила ......................................................50476. Нарушаването на неизменността на състава – съществено нарушение на процесуалните правила...............506


77. Постановяването на присъдата от незаконен състав –съществено нарушение на процесуалните правила...............50878. Неподписването на протокола на съдебното заседание – съществено нарушение на процесуалните правила ......................................................51079. Отмяна на присъдата и признаване на подсъдимия за невинен: а) при явна необоснованост на присъдата и б) когато деянието не съставлява престъпление ...................51280. Утежняване положението на подсъдимия при повторното разглеждане на делото – ако има съответен протест от прокурора (1) .........................51581. Утежняване положението на подсъдимия при повторното разглеждане на делото – ако има съответен протест от прокурора (2) ........................................................51882. Отмяна на оправдателна присъда по жалба на гражданския ищец – ако има съответен протест от прокурора ............................................................................52083. Основания за възобновяване – промяната на обществената обстановка не е новооткрито доказателство ...........................................................................52384. Реабилитация – обжалване на определението .................525

ВОПРОСЫ УГОЛОВНОГО ПРАВА И СУДЕБНОЙ ПРАКТИКИ (Резюме) ...................................527

CRIMINAL LAW ISSUES AND JURISPRUDENCE (Summary) ......................................558

Библиография .........................................................................586Библиография (русский) .......................................................591Bibliography .............................................................................596

15Предговор

Предговор

Книгата се дели на четири глави. Първите две глави съдържат статии, публикувани в периода 1979–2007 г., които са преработе-ни, имат теоретично или практическо значение и звучат актуално и днес. Третата глава включва някои от Исканията, които като Главен прокурор (1999–2006 г.) внесох в Конституционния съд. Тези Искания съдържат наказателноправни моменти. В четвъ-ртата глава са поместени тълкувателни и принципни решения на Върховния (касационен) съд по наказателни дела, по които бях докладчик като съдия във Върховния съд (1991–1997 г.).

Първа глава е посветена на теоретични въпроси на нака-зателното нормотворчество. Два са основните проблеми, пред които се изправя законодателят, когато създава наказателния закон. Първо, да определи кръга на престъпленията, т.е. да про-веде границата между престъпното и непрестъпното поведе-ние. За целта е необходима система от критерии за кримина-лизация на деянията (§ 1). Вторият проблем е вътре в кръга на престъпното поведение да диференцира отделните престъ-пления и отговорността за тях. Това изисква да се категори-зират престъпленията, а в рамките на дадено престъпление да се разграничат по-тежко и по-леко наказуемите му варианти, т.е. да се създадат квалифицирани състави на престъпление-то. Перспективно направление в наказателноправната наука е да се изследва влиянието на различните обстоятелства върху тежестта на престъплението. Защото да се изследва как раз-личните обстоятелства влияят върху обществената опасност на дадено престъпление и да се изучат съответните конкретизира-щи норми на особената част на НК е по същество едно и също. Само че първият подход (социален) се занимава с поведението и значението на неговите елементи за обществената опасност, а вторият подход (нормативен) – с отражението на тези явления в закона, т.е. с нормите, посредством които законодателят дифе-ренцира отговорността в рамките на дадено престъпление. На


диференциацията на наказателната отговорност е посветен § 2. В § 3 се разглежда способът на извършване на престъплението като форма на престъплението. В § 7 се описва извършеното през 1982 г. емпирично социологическо изследване, при което чрез математически методи беше проверен теоретическият из-вод за влиянието на формите на съучастие върху обществената опасност на престъпленията, респективно – изводът за обхвата на съответните наказателноправни норми. Ролята на емпирич-ните социологически изследвания ще нараства в бъдеще при проверка правилността на законодателните решения.

Във Втора глава се разглеждат проблеми при прилагането на наказателния закон в съдебната практика. Подробно се анали-зират въпросите на квалификацията на престъпления, извърше-ни в съучастие (§ 9) и квалификацията на престъпления, извъ-ршени „от две или повече лица“ (§ 10). Разглеждат се особените форми на задружна престъпна дейност (§ 11) и допустителство-то на престъпление като вид престъпно бездействие (§ 15).

Трета глава включва някои Искания до Конституционния съд, които съдържат наказателноправни моменти. Забележително е Искането от 25.10.2002 г. до Конституционния съд за тълкуване разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията относно правомо-щията на Великото народно събрание (§ 19). Искането е, да се отговори на въпроса кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“. Тези проме-ни могат да се извършат единствено и само от Великото народно събрание. С решение № 3 от 10 април 2003 г. по конституционнно дело № 22 от 2002 г. (ДВ, бр. 36 от 2003 г.) Конституционният съд възприе тълкуването на Конституцията, което предложи Главният прокурор. Това решение играе важна роля в обществените про-цеси в България през последните години.

Четвърта глава съдържа 84 тълкувателни и принципни решения на Върховния (касационен) съд относно важни ин-ститути и понятия на общата част на НК (причинна връзка, вина, неизбежна отбрана, опит, съучастие, цели на наказанието и др.) и на особената част на НК (убийство, телесна повреда,

17Предговор

състояние на силно раздразнение, кражба, грабеж, измама, из-нудване и др.), както и решения относно институти на нака-зателнопроцесуалното право (доказателства и доказателствени средства, задържане под стража и съдебният контрол върху него, съдържание на присъдата, съществени нарушения на процесуалните правила и др.). Заслужава да се отбележи Реш. № 479 от 08.01.1996 г. по н. д. № 670/1994 г., I н. о., с което Върховният съд, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, приложи пряко във вътрешния правен ред нормата на междуна-роден договор – чл. 6, т. 3, б. „с“ от Европейската конвенция за правата на човека относно задължителната защита на обвиняе-мия, когато не е в състояние да заплати адвокатско възнаграж-дение (§ 26, т. 55). По-късно тази международна норма беше внедрена във вътрешното ни законодателство.

Бих искал да благодаря на големия български учен проф. дюн Живко Сталев, бивш председател на Конституционния съд, – за бащинската грижа, на забележителния наказателно-правник чл.-кор. проф. д-р Костадин Лютов, бивш Главен про-курор, – за помощта и уроците по наказателно право, както и на видните български юристи чл.-кор. проф. д-р Александър Янков, бивш посланик, чл.-кор. проф. д-р Стефан Стойчев, проф. д-р Иван Велинов, бивш председател на Върховния съд, акад. проф. д-р Ярослав Радев, бивш зам.-председател на Държавния съвет, и проф. дюн Владимир Петров, бивш зам.-ректор на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ – за подкрепата в трудни моменти.

Бих искал също да благодаря на г-н Иван Татарчев, бивш Главен прокурор на Републиката, и на г-н Иван Палазов, бивш заместник-председател на Върховния съд на РБ – за приятел-ството и неоценимата помощ в работата ми като върховен съдия, заместник-министър на правосъдието и Главен прокурор.

Благодаря на световноизвестните учени пеналисти акаде-мик проф. дюн Владимир Николаевич Кудрявцев, бивш зам.-председател на Руската академия на науките, проф. дюн Анато-лий Валентинович Наумов, бивш зам.-директор на Института


за държавата и правото при Руската академия на науките, про-фесор дюн Ханс-Хайнрих Йешек, бивш директор на Института за чуждестранно и международно наказателно право, „Макс Планк“, Фрайбург, професор дюн Улрих Зибер, настоящ Ди-ректор на същия Институт – за техните задълбочени научни из-следвания по наказателно право, от които се учех и за личната подкрепа, която ми оказаха.

Благодаря на колегите от Варненския районен съд, където започнах работа като съдия преди четиридесет години, на коле-гите от Правния институт на БАН и от юридическите факулте-ти на СУ „Св. Кл. Охридски“ и Университета за национално и световно стопанство, както и от Министерството на правосъ-дието – за приятелското отношение.

Благодаря и на колегите от Върховния съд, I наказателно отделение, с председател тогава г-н Марко Стойков – за до-брината и човещината, както и на колегите от Прокуратурата на Република България и Националната следствена служба – за предаността и вярната служба на закона.

Признателен съм на служителите от Националната служ-ба за охрана, които макар и анонимни, със своя професиона-лизъм и висок морал ми осигуряваха възможността да работя за България, както и за творческа работа.

Накрая бих искал да благодаря на ръководството на изда-телство СИЕЛА в лицето на директора г-н Веселин Тодоров и проф. д-р Иван Тодоров, както и на целия колектив за подкре-пата, дългогодишното сътрудничество и перфектната работа върху книгата.

Н. Филчев

19Криминализация на деянията

Глава първа

ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО

20 ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО


§ 1. Криминализация на деянията*

1. Престъпността не е вечно и неизменно явление, единно за всички времена и народи. Тя се мени с хода на историята през различните епохи. Съдържанието и формите на престъ-пността зависят от обществено-икономическите условия и класовата природа на законодателя. Въпросът кое поведение е престъпно и кое не, се решава конкретно от законодателя съо-бразно обективните обществени потребности и интересите на господстващата класа. В този смисъл криминализацията (обя-вяването на деянието за престъпление) и декриминализацията (изключването на дадено деяние от числото на престъпления-та) са политическа дейност.1 Посредством наказателноправни запрети господстващата класа охранява условията на своето съществуване.2 Тази служебна функция на наказателното пра-во определя неговото съдържание, в частност – определя насо-ките и интензивността на криминализация.

Материалистическата правна наука винаги е излизала от разбирането, че наказателният закон е социално обусловен, че той отразява потребностите и интересите на господстващата класа. Това разбиране е безспорно и съставлява изходно по-ложение при криминализацията. Но проблемите възникват, когато законодателят трябва да „преведе“ на юридически език икономическите потребности и политическите изисквания. Какъв е механизмът, посредством който класовите интереси се

* Публикувана в сп. Социалистическо право, 1984, № 10.1 Точната дефиниция на криминализацията е: определяне в наказа-

телния закон на деянието като общественоопасно, виновно и наказуемо. Декриминализацията може да се разглежда като криминализация с об-ратен знак. В настоящата статия, ако не е посочено друго, използваме понятието „криминализация“ в широк смисъл, който включва както кри-минализацията, така и декриминализацията.

2 Вж. Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч., т. 8, с. 531.


превръщат в наказателноправни предписания? От какви прин-ципи се ръководи законодателят, когато установява наказател-ноправна забрана в особената част на Наказателния кодекс, т.е. когато криминализира деянието?

Задачата да се създаде система от принципи (общи прави-ла и критерии) за криминализация на деянията, т.е. да се по-строи теоретичен модел на криминализацията, е сравнително нова за наказателноправната наука. Исторически дълго време наказателните норми се създават по чисто емпиричен път. Зна-чителна роля при това е играла правната традиция. Нуждата от научен подход при нормотворчеството, от научно обосно-ваване на наказателноправните решения се проявява особено остро в съвременното общество. Причините за това са две: а) динамичното развитие на обществените отношения (в частност бурният ръст на научно-техническия прогрес) и б) активната роля, която е призвано да играе правото в усъвършенстване на обществения живот.3

Научният подход при нормотворчеството изисква: а) да се установят обективните икономически и идеологически зако-номерности на общественото развитие; б) да се изучи състо-янието, динамиката и структурата на престъпността, а също и тенденциите на нейното развитие; в) да се анализира ефек-тивността на различните мерки, в т.ч. и наказателноправни, в борбата срещу престъпността; г) да се отчетат и собствените, вътрешни закономерности на правната система.4

Преди да разгледаме принципите (общи правила и критерии), от които се ръководи законодателят при наказателното нормот-

3 Ролята на принципите на криминализация – пише Г. А. Злобин, е „в по-голяма степен черта на бъдещия, отколкото характеристика на мина-лия законотворчески процес“ (Основания уголовно-правового запрета. М., 1982, колектив, отг. ред. В. Н. Кудрявцев, А. М. Яковлев, с. 211, вж. също и с. 190).

4 Вж. Основания уголовно-правового запрета, с. 19–25, автор на па-раграфа В. Н. Кудрявцев.


ворчество, и по-точно при криминализацията, трябва да излезем от ясно разбиране относно същността на правотворчеството и ро-лята на общественото (груповото) съзнание в този процес.

2. Нормотворчеството е духовна (а не практическа) дейност на държавата, която има две страни: познавателна и оценъчно-регулираща. Наказателният закон е плод на тази дейност.

В основата на закона лежат обективни обществени по-требности. Превръщането на обществените нужди в наказател-ни норми протича през следните етапи: осъзнаване на потреб-ностите въз основа на господстващата идеология, поставяне на целите и формулиране на конкретни изисквания (задачи) към борбата с престъпността (насоки на наказателната политика); избор на средства, в т.ч. и наказателноправни, за осъществя-ване на поставените задачи; изразяване на държавната воля в конкретни юридически предписания, т.е. юридически „превод“ на наказателнополитическите изисквания; съобразяване на из-дадената разпоредба с вътрешните закономерности на правна-та система. Такъв е най-общо механизмът на „преливане“ на обществените потребности в наказателни норми.

3. Наказателният закон отразява обективни обществени по-требности, но пречупени през съзнанието на законодателя (го-сподстващата класа). Ролята на съзнанието не се ограничава само до познавателно отражение на обективната действителност. Съзнанието не само и не просто отразява пасивно обществените потребности (познавателна функция), но играе и активна роля (оценъчно-регулираща функция) в нормотворческия процес – при криминализация на деянията. Когато определя кръга на престъпното поведение, законодателят (господстващата класа) оценява вредните постъпки, като ги съпоставя със своите кла-сови интереси и идеология, т.е. като се ръководи от определена ценностна ориентация. Системата от социални ценности (поли-тически, правни, морални, естетически и философски представи, идеали и цели на господстващата класа, норми, правни стандар-ти и еталони на поведение) играе ролята на критерий при оцен-


ка на човешкото поведение. Ценностната система на класата се определя в крайна сметка от положението є в обществото (от нейното отношение към средствата за производство, участие в производството и в разпределение на материалните блага).

Оценката на дадено поведение като общественоопасно за-виси до голяма степен от състоянието на общественото съзна-ние. Тази оценка предопределя реакцията на държавата, т.е. възникването и характера на социалния контрол. Свободата на законодателя при оценката е ограничена от обективните свой-ства на деянието. Решението за криминализация винаги е ре-зултат от взаимодействието на два основни фактора:

а) обективен – фактическите свойства на деянието (кои-то съществуват вън и независимо от отношението „познаващ субект – обект“) и преди всичко свойството му да причинява вреда на обществените отношения и

б) субективен – състоянието на общественото съзнание и по-конкретно – класовата оценка на законодателя за това дея-ние като нежелано.5

Следователно познавателното и оценъчното диалектиче-ски се преплитат в наказателната норма. Понятието за дадено престъпление е органическа сплав от обективно (фактическата характеристика на деянието) и субективно (оценката за соци-алното значение на това деяние).

Връзката между общественоопасното поведение (факта) и неговото отражение в закона (наказателната норма) не е твърда, абсолютно определена, а гъвкава, относително определена. Тя се опосредства от съзнанието на законодателя.6 Последни-ят разполага с известна, относителна свобода при вземане на наказателноправните решения и в частност – при определяне

5 Вж. Основания угловно-правового запрета, с. 144–146, автор на параграфа А. М. Яковлев. Вж. също и Демидов, Ю. А. Социальная цен-ность и оценка в уголовном праве. М., 1975, с. 14–15, с. 134.

6 Вж. Демидов, Ю. А. Цит. съч., с. 134, с. 137, също и Koган, В. М. Соцнальный механизм уголовно-правового воздействия. М., 1983, с. 32.


кръга на престъпното поведение. От волята на законодателя за-виси да отнесе ли някои деяния с по-ниска степен на обществена опасност към числото на престъпленията, или не. Следователно границата между престъпното и непрестъпното поведение е под-вижна, динамична. Тя се мени не само поради изменение на обе-ктивните условия, но също и по волята на законодателя. Както пише К. Маркс: „Нарушението на закона обикновено е резултат от икономическите фактори, независещи от законодателя, обаче ... от официалното общество до някаква степен зависи квали-фикацията на някои нарушения на установените от него закони като престъпления или само като простъпки. Това различие на терминологията съвсем не е без значение, тъй като то решава хиляди човешки съдби и определя нравствената физиономия на обществото. Само по себе си правото не само може да наказва за престъпления, но и да ги измисля.“7

4. Историята на наказателното законодателство в евро-пейските страни показва, че всички деяния, които са били признати за престъпления, могат да се разделят на две групи: а) действия, които се считат за престъпни в продължение на хи-ляди години и от всички народи, така наречените „абсолютни“ престъпления (напр. убийство, изнасилване, телесна повреда, кражба, грабеж, измяна, шпионство) и б) действия, които са престъпления само в даден обществен строй, и то на опреде-лен етап от неговото историческо развитие, т.е. в определена обществено-политическа обстановка (напр. двубой, богохул-ство, прелюбодеяние, заразяване с венерическа болест, хомо-сексуализъм, измамливо банкрутство, публични непристойни действия, неизпълнение на държавни доставки, деклариране на чужд недвижим имот като свой, посегателства срещу трудови-те и избирателните права на гражданите)8.

7 Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч., т. 13, с. 516.8 Срв. цитираната от В. М. Koган (цит. съч., с. 37–39) класификация

на престъпленията в седем групи, която предлагат П. А. Сорокин и Н. А. Тимашев.


При криминализация на деяния от първата категория (т.нар. „абсолютни“ престъпления) законодателят трудно може да прояви някакво усмотрение.9 Ролята на законодателната оценка обаче проличава ясно при криминализацията (или декриминали-зацията) на деяния от втората група. Касае се за постъпки, които се намират на границата между престъпното и непрестъпното поведение и могат да бъдат отнесени и на едната, и на другата страна. Тук именно се проявява свободата на законодателя. На границата между престъпното и непрестъпното поведение сле-дователно съществува широка10 и променлива област от дея-ния, които законодателят по своя преценка може да отнесе към числото на престъпленията или към непрестъпното поведение. Това се потвърждава от развитието на наказателното ни зако-нодателство.

Нека разгледаме периода от създаването на действащия НК (1968 г.) до наши дни. Преди това обаче трябва да се направи едно отграничение. В случая не ни интересуват из-мененията на законодателството, които се дължат на обе-ктивни социални промени. Например въвеждане на нови запрети в НК (криминализация) за защита на нововъзник-нали обществени отношения или поради съществено пови-шение опасността на някои прояви в новите условия11 или

9 В този случай свободата на законодателя се проявява при конструи-ране състава на престъплението, създаването на по-леко и по-тежко на-казуеми състави, а също и при определяне последиците от извършване на престъплението – степента на наказателна отговорност, предвижда-нето на лични основания за освобождаване от наказателна отговорност и т.н. Изобщо свободата на законодателя се проявява не при обявяването на деянието за престъпление, а при диференциацията на наказателната отговорност за това престъпление.

10 Според В. М. Коган (цит. съч., с. 40) „деянията, по отношение на които държавата може да избира правното решение, преобладават както в числото на деянията, признати от закона за престъпления, така и в чис-лото на реално извършваните престъпления“.

11 Напр. за защита на новите отношения, възникнали във връзка със ЗСГ през 1973 г., законодателят установи разпоредбите на чл. 221а,


декриминализация поради това, че обществената опасност на престъплението е намаляла или то изобщо е изчезнало от обществения живот12. Тук ни интересуват само онези изме-нения на НК (криминализация и декриминализация), които са проява на свободата на законодателя, при които субек-тивният фактор (законодателната оценка) е изиграл решава-ща роля за установяване или отменяне на наказателноправ-ния запрет. Като примери от този вид могат да се посочат следните изменения на законодателството: а) през 1968 г. се криминализират посегателства срещу трудовите права на гражда-ните (чл. 172), срещу семейството и младежта (чл. 178, чл. 190), срещу мира и човечеството (чл. 407–415); б) през 1975 г. се криминализират маловажните случаи на продажба на стока на цена над определената (чл. 225, ал. 7) и измама на ку-пувача при меренето на стока (чл. 232, ал. 4) – при опре-делени условия; криминализират се също различни форми на господство и подтисничество на една расова група хора над друга (чл. 417–418); в) през 1982 г. законодателят обяви за престъпление разгласяването на тайната на осиновяване-то (чл. 145, ал. 2); разшири кръга на наказуемите прояви на хомосексуализъм (чл. 157, ал. 1 и 2); разшири състава на престъплението против трудовите права (чл. 172); същев-ременно той декриминализира дребните посегателства срещу обществената собственост (кражба, присвояване, обсебване и вещно укривателство) – при определени условия (чл. 218б); разшири кръга на декриминализираните валутни прояви по

чл. 225а, чл. 234, ал. 2. 3 и 4, чл. 270а, чл. 323а; или в резултат на научно-техническия прогрес се наложи през 1975 г. да бъдат криминализира-ни различни форми на замърсяване на природната среда (чл. 352а, чл. 353), а през 1982 г. – непредпазливото създаване на опасност за жи-вота и здравето на трудещите се поради нарушаване правила за охрана на безопасността на труда (чл. 136, ал. 2).

12 Напр. през 1968 г. от наказателното законодателство отпаднаха някои разпоредби, които визират прояви срещу реда и общественото спокойствие, изпълнението на държавни доставки и др.


чл. 250, ал. 3; декриминализира и други престъпления, ука-зани в чл. 424.13

В посочените случаи ролята на законодателната оценка (а следователно – и на общественото съзнание) при криминали-зацията и декриминализацията е особено съществена. Поради това едно от перспективните направления, когато се разработ-ват научните основи на наказателното нормотворчество, е да се изследва общественото (преди всичко правното) съзнание и неговото място сред факторите, които обуславят решението на законодателя да установи или отмени наказателноправен за-прет.14

5. Основания за криминализация са тези процеси (материал-ни и духовни) в живота на обществото, които пораждат нужда-та от наказателноправна защита на обществените отношения. А принципите на криминализация – пише Г. А. Злобин – „представ-ляват отражение в общественото съзнание на общите струк-турно-функционални свойства и отношения на различните ос-нования за криминализация като социални факти и тенденции в развитието на обществените отношения“15.

През последните години в Русия се изследват интензивно принципите на криминализация (П. А. Фефелов, Н. Ф. Кузнецо-ва, И. М. Галперин, В. И. Курляндски, П. С. Дагел, Г. А. Злобин, А. М. Яковлев). У нас в това отношение трябва да се отбележи

13 Относно измененията на НК от 1982 г. вж. Лютов, К. Нови по-ложения в Наказателния кодекс. // Правна мисъл, 1982, № 4, с. 85–95.

14 Относно правното съзнание вж. в нашата литература: Б. Панев, Правосъзнание и престъпност. С., 1977; Василев, Р. Теоретико-методо-логически проблеми на социологическото изучаване на правното съзна-ние, сп. Социологически проблеми, 1970, № 6; Наумова, Ст. Социология на правото. С., 1984, // СУ „Кл. Охридски“. Във връзка с нуждата от изучаване на правното съзнание трябва да се изтъкне актуалността на емпиричното социологическо изследване, което провежда понастоящем ЕЦНДП при БАН и СКИ при Главна прокуратура, на тема „Обществено-то мнение за Наказателния закон“.

15 Основания уголовно-правового запрета, с. 209.


монографията на К. Лютов „Обществената опасност на деяни-ето по наказателното право на НРБ“ (1960 г.). Днес проблемът не е да се определят принципите на криминализация. Повечето от тях са вече формулирани. Задачата е да се създаде система от принципи (общи правила и критерии), която ще позволи във всеки отделен случай да се преценява конкретно потребност-та, допустимостта, възможността за осъществяване и целесъо-бразността на наказателноправния запрет. Задачата с две думи е да се построи теоретичен модел на криминализацията.

Без да се спираме на различните становища в литература-та, тук ще очертаем само една схема на критериите за кримина-лизация16, която отчита последните постижения на руската на-казателноправна наука. Първият въпрос, който законодателят трябва да реши, е съществува ли необходимост (потребност) от установяване на нов наказателноправен запрет в особената част на НК. На второ място – допустим ли е този запрет от гледна точка на политиката, морала и правото на господства-щата класа и възможно ли е той практически да се реализи-ра. Накрая законодателят трябва да прецени целесъобразно ли е приемането на новия запрет, като съпостави положителните и отрицателните последици на криминализацията.17 Следователно основните критерии за криминализация на деянията са потреб-ност, допустимост и възможност за реализация, целесъобраз-ност на наказателноправния запрет. Всеки от тези критерии зависи от редица обстоятелства.

6. Потребност от установяване на нов наказателноправен запрет.

а) Основният фактор, който поражда нуждата от криминали-зация на деянието, е обществената му опасност, т.е. свойството

16 По-нататък в настоящата работа вместо „принцип на криминали-зация“ ще използваме термина с по-тясно и уточнено съдържание „кри-терий“.

17 Подобна система на критериите при правотворчеството изобщо предлага В. Н. Кудрявцев. Правовое поведение: норма и патология. М., 1982, с. 267–273.


на деянието да причинява вреда на обществените отношения. Само общественоопасното поведение поставя държавата пред необходимостта да използва най-острата форма на държавна принуда – наказателноправна репресия.

Днес не е достатъчно да се каже, че обществената опасност е решаващо социално-политическо основание за криминали-зация на деянията. Научният подход при нормотворчеството изисква да се разкрие богатото съдържание (собствените пока-затели) и структура на обществената опасност, да се установят обстоятелствата, които определят обществената опасност, да се изучат признаците, чрез които тя се проявява навън.

Обикновено обществената опасност се свежда до вредата, която деянието причинява (или може да причини) на обществе-ните отношения. Но сама по себе си вредата, взета изолирано, не позволява да се разкрие действителното социално значение на деянието. Обществената опасност на деянието – пише К. Лютов – се определя „от съвкупността на всичките му елемен-ти, от специфичното им съчетание – както помежду им, така и с условията, при които престъплението е извършено“18. Освен характера и размера (дълбочината) на вредата, върху обще-ствената опасност влияят следователно редица още обстоятел-ства: способът, мястото, времето и обстановката на извършва-не на деянието, средствата, използвани за това, субективните елементи на поведението – вина, мотив, цел и др., а също и личните качества на дееца. При различните престъпления на преден план излизат различни (обективни или субективни) еле-менти на поведението и оказват решаващо въздействие върху обществената му опасност (напр. принудителният способ е ус-ловие за криминализация на редица действия, насочени срещу личността; или користната цел е съществен елемент на повече-то престъпления против собствеността).

18 Лютов, К. Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ. С., 1960, с. 179.


Законодателят забранява в НК само такива действия (без-действия), които притежават достатъчно висока степен на об-ществена опасност. Възниква въпросът – колко висока трябва да бъде обществената опасност, за да се криминализира дея-нието? Очевидно не може предварително и абстрактно да се определи някакъв минимум на обществена опасност, някакъв долен праг, който е нужен за криминализация. Във всеки отде-лен случай законодателят преценява конкретно специфичното отражение на деянието върху обществените отношения и нуж-дата от криминализация на това деяние.

б) Наказателното право регулира не отделни ексцеси, а масови явления. Наказателната норма е ориентирана към раз-пространеното типично поведение, което изразява определени закономерности. Нуждата от въвеждане на наказателнопра-вен запрет се определя не толкова от опасността на отделната постъпка, колкото от обществената опасност на съвкупността от всички такива постъпки. Следователно, за да се криминали-зира дадено общественоопасно деяние, то трябва да е достатъч-но разпространено. Само при защитата на най-ценните отно-шения законодателят криминализира действия, които рядко се срещат на практика.

Веднага трябва да се отбележи, че извънредно голямата разпространеност е пречка за криминализация на деянието.19 Да се криминализира такова деяние означава да се създаде не-ефективна норма, която практически няма да „работи“. Това означава по-нататък да се създадат условия за масово наруша-ване принципа за неотвратимост на наказанието, което на свой ред се отразява отрицателно върху обществената психика и т.н.

в) Криминализацията е необходима само когато обще-ството не разполага с други, по-малко репресивни средства за успешна борба срещу съответните отрицателни прояви. Преди

19 Вж. Дагель, П. С. Условия установления уголовной наказуемости. // Правоведение, 1975, № 4, с. 67–74, и Основания уголовно-правового запрета, с. 218–219, автор на параграфа Г. А. Злобин.


да установи наказателноправен запрет, законодателят трябва да прецени „възможностите“ на останалите методи за социално реагиране (административна, дисциплинарна, гражданскоправ-на отговорност, мерки за обществено въздействие и др.) и само ако целеният социален резултат не може да се постигне по друг начин, той следва да използва наказателната отговорност като крайно средство.

7. Допустимост на наказателноправния запрет и възмож-ност за неговата реализация:

а) Нуждата от криминализация на дадено деяние още не означава, че законодателят непременно ще забрани това деяние в НК. По-нататък трябва да се прецени допустимостта на съот-ветния запрет от политическа, морална и правна гледна точка.

Наказателното право на РБ е израз, въплъщение на определена наказателна политика. Последната като част от държавната политика се определя от Конституцията. Измене-нията на наказателното законодателство следователно трябва да съответстват на политиката на държавата и в частност – на наказателната є политика. Това означава, че всяка нова раз-поредба трябва да е съобразена освен с основните принци-пи, върху които е изградено съвременното наказателно право (законност, демократизъм, хуманизъм и интернационализъм), също и с насоките на наказателната политика на европейска-та държава днес. Тези насоки най-общо са: а) ограничаване приложното поле на наказателната репресия; б) постигане на максимално поправително-възпитателно въздействие чрез възможен минимум принуда и в) задълбочаване на диферен-цирания подход към общественоопасните деяния и наказател-ната отговорност.20

20 Диференцираният подход към наказателната отговорност – пише К. Лютов – означава „диференциация не само на наказателната отговорност, на характера и тежестта на наказателната репресия, но и на подхода при решаването на въпроса, кога и доколко да се използва или да не се из-ползва тя в борбата с правонарушенията“ (Нови положения в Наказател-


Новият наказателноправен запрет трябва да е съобразен и с морала, с обществените представи за добро и зло, за спра-ведливост и т.н. От гледна точка на морала престъплението е винаги безнравствена проява.

Накрая следва да се прецени съответства ли новият запрет на правните принципи; вгражда ли се той добре в строежа на съще-ствуващата правна система; не противоречи ли на разпоредби от други правни отрасли (които разрешават същото поведение) и т.н.

б) След като се установи, че даден запрет е потребен и до-пустим, трябва да се премине към следващия въпрос – възможно ли е този запрет да се осъществи на практика? Това изисква да се изяснят редица обстоятелства. Преди всичко възможно ли е съответното поведение да се регулира от наказателното право, подлежи ли изобщо то на външен контрол (напр. не се ли касае до твърде интимни страни от живота на хората). Едва след по-ложителен отговор на този въпрос следва да се преценяват кон-кретните юридически изисквания: а) правнотехническа възмож-ност за построяване на съответната наказателна норма (не се ли създава празнина в правото или излишък на наказателни норми; възможно ли е адекватно да се отрази обществената опасност в състава на престъплението, т.е. възможност за пълнота и опре-деленост на състава; възможно ли е да се установи отговорност, съответна на престъплението); б) възможност с правни средства да се открие и докаже фактът на престъплението (следствие и съдебно разглеждане); в) възможност за поправяне и превъзпи-тание на извършителя при изпълнение на наказанието.

8. Положителната страна на криминализацията е добре из-вестна – наказателноправните забрани охраняват обществени-

ния кодекс. // Правна мисъл, 1982, № 4, с. 85). Относно диференциацията на наказателната отговорност вж. Ненов, И., К. Лютов. Диференциация и индивидуализация на наказателната отговорност. – В: Държавната и правната система при изграждане на развито социалистическо общество в НРБ. С., 1975, с. 320–340, и Михайлов. Д. Диференциация на наказателната отговорност по НК на НРБ. // Правна мисъл, 1981, № 2, с. 22–34.


те отношения от най-опасните посегателства. Но дори когато е необходима и допустима, криминализацията поражда освен положителните и отрицателни последици. Тя неизбежно има и отрицателна страна.21 Поради това законодателят винаги след-ва да преценява целесъобразността на наказателноправния за-прет, като съпостави положителните с отрицателните последи-ци ма криминализацията.

Социалната „цена“ на криминализацията се определя от ре-дица обстоятелства: а) вредните странични последици на крими-нализацията (откъсване на осъдения от производството, от семей-ството и т.н.); б) материалните средства за приемане и прилагане на наказателния запрет (разходи за законодателна дейност, инфор-миране на гражданите, разследване на престъплението, съдебно разглеждане и изпълнение на наказанието); в) отражение на кри-минализацията върху общественото съзнание и по-конкретно со-циалнопсихологическа реакция на населението при въвеждането на новия запрет; г) отражение на криминализацията върху инди-видуалното съзнание (понижаване самооценката на осъденото лице, снижаване значението на моралните норми и др.); д) пер-спективи на борбата срещу съответния вид отрицателни прояви (продължителност на действие на новоприетия запрет, необходи-мост от други изменения на законодателството).22

Приемането на нов запрет в НК е целесъобразно само ко-гато очакваният положителен резултат надхвърля съществено отрицателните последици на криминализацията.23

9. При криминализация на различните прояви преобладават едни или други съображения, свързани с особености на деяние-

21 Колкото и да е опасно едно или друго поведение – пише Г. А. 3лобин, – неговата криминализация никога не може да се разглежда като абсолютно благо, а винаги представлява пожертване на едни обществени интереси заради други, по-значителни“ (Основания уголовно-правового запрета, с. 220).

22 Вж. Кудрявцев, В. Н. Правовое поведение: норма и патология, с. 272.23 Вж. Основания уголовно-правового запрета, с. 220, автор на па-

раграфа Г. А. Злобин.


то или на социалната обстановка. Те може да играят решаваща роля за криминализация на съответното деяние. Измененията на наказателното законодателство (приемането и отменянето на наказателноправен запрет) са свързани обикновено с.: а) изменение на обществената опасност на група деяния (пора-ди това именно законодателят криминализира през 1982 г. не-изпълнението на съдебно решение относно упражняването на родителски права – чл. 182, ал. 2, стопанския подкуп – чл. 225б, потвърждаването на неистина в писмена декларация пред съд – чл. 290а) или б) с намирането на по-ефикасни (по-малко ре-пресивни, „по-евтини“ за обществото и т.н.) средства за борба срещу съответната категория отрицателни прояви. Например посегателствата срещу обществената собственост представ-ляват по-висока обществена опасност, отколкото подобните посегателства върху личната собственост. Въпреки това зако-нодателят декриминализира през 1982 г. дребните кражби, при-своявания, обсебвания и вещно укривателство на обществено имущество, а продължи да третира като престъпления подоб-ните посегателства върху личната собственост. Решаващо зна-чение за декриминализацията в случая има не обществената опасност, а други прагматични съображения на законодателя.24

За да бъде социално обосновано решението за кримина-лизация, трябва да е съобразено с всички критерии, с цялата система от криминализационни принципи. Нито едно от ос-нованията за криминализация (висока обществена опасност, разпространеност на деянието и т.н.) само по себе си не е до-статъчно за установяване на наказателноправен запрет. За това е нужно едновременното наличие на всички основания. Следо-вателно само последователното прилагане на всички критерии позволява на законодателя да вземе оптималното решение (в частност – да създаде ефективна наказателна норма).

24 Преди всичко – за борба срещу посегателствата върху личната собственост не може да се използва успешно административната от-говорност. Подробно вж. Лютов, К. Нови положения в НК. // Правна мисъл, 1982, № 4, с. 86.


§ 2. Диференциация на наказателната отговорност*

Проблемът при наказателното нормотворчество не се свежда само до това да се определи кръгът на престъпните де-яния, т.е. до криминализацията. По-нататък е необходимо да се диференцира отговорността за различните престъпления.

1. Диференциацията на правото има дълбоки социални корени. Тя е отражение на диференциацията на самите обще-ствени явления. Законодателството се изменя в зависимост от развитието на обществените отношения. В резултат на глоба-лизацията и научно-техническия прогрес се усложнява произ-водството, преплитат се връзките между различните звена на икономическата система. Бурното развитие на науката и тех-никата предизвиква бързи и качествени промени в обществе-ния живот. Увеличава се динамиката1 на обществените отноше-ния – ускорява се икономическото развитие, усъвършенства се управлението, разширява се демокрацията, нарастват възмож-ностите за развитие на личността и т.н. Всички тези явления намират отражение в правото. С усложняване на обществения живот нараства и нуждата от диференциация на правното регу-лиране. Правната система се обогатява и усложнява. Формират се нови структурни образувания – норми, институти, отрасли. Една част от тях уреждат нововъзникналите отношения (т.е.

* Публикувана в сп. Правна мисъл, 1987, № 5. Вж. и Обществената опасност – критерий за криминализация на деянията и за диференциация на наказателната отговорност. – В: Годишник на Софийския универси-тет Св. Климент Охридски, Юридически факултет, 1989, Т. 82, кн. 2. С., 1992, с. 34–43.

1 Вж. Радев, Я. Етапи и тенденции в развитието на социалистиче-ското право в България. – В: Развитие на социалистическото право в България. С., 1984, с. 5–58.

37Диференциация на наказателната отговорност

разширява се сферата на действие на правото), а друга част от новите норми се „специализират“ в регулирането на отдел-ни страни, елементи, особености и т.н. на дадени отношения. Следователно задълбочава се „разделението на труда“ между правните предписания. Сложният, многопластов характер на регулираните обществени отношения и разнообразните зада-чи, които правото изпълнява, обуславят диференциацията на законодателството.

В същото време в глобалния свят се сближават икономи-ческите системи. В хода на своето развитие икономическите процеси обективно се доближават и уеднаквяват. Юридически израз на това е обобщаването, интеграцията на нормативния материал. Новите обществени явления могат да се обхванат само от нови, по-общи правни форми, които притежават до-статъчно висока степента на абстрактност. Поради това прав-ните норми, които регулират близки, сродни отношения, се обе-диняват и обобщават. Така правната система се издига на нова, по-висока степен на развитие. Следователно диференциацията и интеграцията са противоположни, но диалектически свърза-ни страни от развитието на съвременното законодателство2.

2. Наказателното право е специфично средство за защита на обществените отношения от престъпни посегателства. Ефектив-ността на наказателноправното въздействие зависи преди всич-ко от диференциацията на наказателната отговорност и нейната неотвратимост. Поради това едно от основните направления при усъвършенстване на наказателното законодателство е задълбо-чаване диференциацията на наказателната отговорност.

Диференциацията на наказателното законодателство се от-личава с известна специфика, която произтича от характера на самите наказателни норми. Както е известно, наказателният за-

2 Алексеев, С. С. Структура советского права. М., 1975, с. 3–54. Вж. и Правовая система социализма. Т. 1. М., 1986, с. 14–65 (автори на главата – В. Н. Кудрявцев, А. М. Васильев, В. П. Казимирчук).


кон определя кои деяния са престъпления и каква отговорност следва, когато те бъдат извършени.

Върху понятието „наказателна отговорност“ се спори ожи-вено в правната литература. Поради това е нужно да се посочи разбирането, от което излизаме тук, за същността, социалната роля и правната природа на наказателната отговорност.

3. Същността на наказателната отговорност е понася-не, претърпяване на държавна принуда от лицето, извършило престъпление. Наказателна отговорност и наказание са близ-ки, но несъвпадащи понятия. Налагането на еднакви наказания за различни престъпления не означава еднаква отговорност. Наказателната отговорност е осъждането, порицанието на ви-новното лице от държавата. Отговорността е израз на отрица-телната оценка на обществото за деянието и виновния. Обик-новено наказателната отговорност се съпровожда с наказание. Наказанието е мярка на държавна принуда, която се състои в ограничаване правата на осъдения3. Възможно е по изключе-ние да се осъществи наказателна отговорност и без налагане на наказание. В този случай наказателната отговорност се из-черпва със самия факт на осъжданото, т.е. с признаването на подсъдимия за виновен, с порицанието му4.

По своята социална роля наказателната отговорност е ре-акция на държавата на извършеното общественоопасно деяние.

3 Относно понятието „наказателна отговорност“ вж. Курс советско-го уголовного права. Т. 5. Л., 1981, с. 497–523; Каракашев, В. Наказуе-мост, наказателна отговорност и лични основания за освобождаване от наказателна отговорност. С., 1966, с. 65–86; Уголовное право УССР на современном зтапе, часть общая. Киев, 1985, с. 41–48.

4 „...отговорността може да бъде реализирана именно във форма на такова порицаване и осъждане на виновния и неговото деяние от страна на държавата и без прилагане на наказание. Затова вече самият факт на произнасяне на обвинителна присъда, независимо от налагането или не-налагането на наказание, свидетелства, че на субекта се възлага тежест-та на наказателната отговорност“. Уголовное право УССР..., с. 46.


Тя се състои в прилагане на принуда и е насочена към възста-новяване на вредата, която престъплението е причинило на обществото. Следователно наказателната отговорност по своя характер е общественополезна дейност, а по размер – съот-ветна на престъплението. Като средство за социален контрол наказателната отговорност осигурява нормално развитие на обществените отношения. „Наказанието – пише К. Маркс – е не нещо друго, а средство за самозащита на обществото против нарушаването на условията на неговото съществуване...“5

От юридическа гледна точка наказателната отговорност е правна последица на престъплението. Единствено основание на наказателната отговорност е виновното извършване на обще-ственоопасно деяние, предвидено в НК. Нормативният аспект позволява престъплението да се разглежда като юридически факт, който поражда наказателното правоотношение, т.е. пра-вото на държавата да осъди и накаже виновния и задължението на последния да понесе наказателна отговорност. Това задъл-жение е една възможност, която се претворява в действител-ност, т.е. в наказателна отговорност, след влизане на присъдата в сила. В този смисъл наказателната отговорност е резултат от прилагането на наказателноправната норма.

4. Диференциация на наказателната отговорност озна-чава да се предвиди в НК различна наказателна отговорност за различните видове престъпления (в зависимост от тяхна-та обществена опасност и морална укоримост, както и от личността на престъпника). Диференцираният подход – пише И. Ненов – означава „да бъдат установени специфични реше-ния за различните категории наказателноправно релевантни хипотези“6. При диференциацията законодателят е изправен

5 Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч. Т. 8, с. 531.6 Ненов, И., К. Лютов. Диференциация и индивидуализация на на-

казателната отговорност. – В: Сборник Държавната и правната систе-ма при изграждане на развито социалистическо общество в НРБ. С., 1975, с. 321–322.


пред два проблема: да установи типичните престъпни прояви и да предвиди съответна отговорност за тях.

Съгласно чл. 136, ал. 3 от Конституцията на НРБ (отм.), възпроизведен и в чл. 35, ал. 3 НК, „наказанието е съответ-но на престъплението“. Отговорността следва престъплението не само по време, но му съответства и по тежест, т.е. за по-тежките престъпления и на опасните рецидивисти следва да се налагат по-строги наказания, а за леките престъпления, особе-но когато са извършени за първи път – по-леки наказания. Този конституционен принцип отразява обществената представа за справедливост и стои в основата на диференциацията на нака-зателната отговорност.

Диференциацията на наказателната отговорност е после-дица от диференциацията на нейните основания – престъпле-нията. Следователно диференциацията на наказателната отго-ворност има два аспекта:

а) Първо, да се установят в закона типичните форми на престъпно поведение, т.е. да се разграничат отделните ви-дове престъпления, а също и различните варианти на дадено престъпление, които изискват специфична наказателно-правна реакция7. Основен разграничителен критерий са обществената опасност и морално-политическата укоримост на деянието. Но в някои случаи отговорността се диференцира и според особе-ности на личността на дееца – например при непълнолетните, рецидивистите и т.н.

Според Д. Михайлов под диференциация в правото „обикновено се разбира разчленяване, разбиване по признаци или показатели, които со-чат на съществени и типични различия, обосноваващи специфични из-води и решения“. – Михайлов, Д. Диференциация на наказателната от-говорност по НК на НРБ. // Правна мисъл, 1981, № 2, с. 23.

7 Както пише И. Ненов, „необходимо е преди всичко да бъдат от-граничени и очертани от закона типичните хипотези, които изискват ди-ференцирано третиране и специфицирани наказателноправни санкции“. – Ненов, И., К. Лютов. Цит. съч., с. 324.


б) На второ място е необходимо да се диференцират по-следиците от престъпленията, т.е. самата наказателна отговор-ност. За целта е създадена система от различни по вид и тежест наказания, която позволява диференциран подход. Освен това в особената част на НК се предвиждат такива санкции, които позволяват на съда да съобрази отговорността с индивидуал-ните особености на конкретната проява и конкретния деец.

Трябва да се изтъкне и още едно основание за диференци-ране на наказателноправните решения относно отговорността. Както е известно, според съвременната доктрина наказанието е не само справедливо възмездие, т.е. общественополезен ек-вивалент на престъплението, но също и средство за постигане на определени цели. Поради това, когато се установяват преде-лите на наказанието в НК, законодателят се ръководи както от тежестта на съответното престъпление (принципа на справед-ливостта), така и от конкретните цели, които преследва с дифе-ренцираното наказание (принципа на целесъобразността)8. Ди-ференциацията на отговорността се извършва следователно не само въз основа на опасността на деянието и дееца, но като се вземат предвид и редица наказателнополитически съображения за целесъобразността на наказанието. Ярък пример в това от-ношение са поощрителните норми. – Редица разпоредби на НК предвиждат смекчаване на отговорността (и дори пълно осво-бождаване от наказание), ако субектът преустанови престъпна-та си дейност и предотврати, ограничи или възстанови вредите от нея. Това са три категории случаи: доброволно прекратява-не на престъпната дейност (чл. 18, ал. 3; чл. 22 НК); послед-ваща дейност за ограничаване на вредите от престъплението (чл. 104, ал. 2; чл. 105, ал. 2; чл. 183, ал. 3; чл. 292; чл. 343а НК и др.); възстановяване на вредите от имуществено престъпле-ние (чл. 197; чл. 205; чл. 206, ал. 6; чл. 212б НК и др.). Касае

8 Вж. Лютов, К. Нови положения относно наказанията в НК на НРБ. С., 1972, с. 7–12.


се до специфичен метод за осъществяване на превантивната функция на Наказателния закон, при който посредством смек-чаване на отговорността се стимулира деецът към последващо положително поведение по предотвратяване, ограничаване или възстановяване на вредите от престъплението9.

5. Диференциацията на наказателното законодателство протича в две насоки: предметна и функционална.

а) Дълбокото основание за диференциация на наказателни-те норми е различната обществена опасност на регулираните прояви. Както е известно, обществената опасност „се опреде-ля от съвкупността на всички обстоятелства, характеризиращи престъплението“10. Ролята на отделните обстоятелства обаче при формиране на обществената опасност е различна. Едни обуславят предимно качествената страна (характера) на обще-ствената опасност, а други – нейната количествена определе-ност (степента на обществена опасност).

Характерът на обществената опасност на посегателството зависи преди всичко от обекта, т.е. от ценността на засегнатото обществено отношение. Обектът определя както фактическите особености на деянието, така и неговото социално значение. По-ради това обектът е основният критерий при разграничаване на деянията, а следователно и на нормите в особената част на НК. Друго обстоятелство, което обуславя характера на обществената

9 Вж. Ненов, И. Наказателноправни методи за предотвратяване, ограничаване и възстановяване на вредите от престъпленията. // Прав-на мисъл, 1969, № 6; Михайлов, Д. Квалификация на престъпления при възстановени вреди. // Правна мисъл, 1979, № 3; Палазов, И. Намалената наказателна отговорност при внасяне или заместване на присвоените пари, вещи или ценности – чл. 205 НК. // Бюлетин на СЮБ, 1977, № 1–2; Бойче-ва, А. Наказателноправно значение на поведението на дееца по предот-вратяване, ограничаване или възстановяване на вредите от престъплени-ето. Автореферат на кандидатска дисертация. С., 1983.

10 Лютов, К. Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ. С., 1960, с. 114.


опасност, е видът на посегателството, т.е. на причинената вреда (например престъпленията против собствеността са групирани в осем раздела според вида на посегателството – кражба, грабеж, присвоявания, измама, изнудване, вещно укривателство, уни-щожаване и повреждане, злоупотреба на доверие). Останалите обстоятелства (размер на вредата, вероятност за настъпване-то є, способ за извършване на престъплението, средствата и оръдията, обстановката, мястото и времето на извършване на деянието, разпространеността му; субективните елементи на престъплението – вид и степен на вината, мотиви, цел; личните качества на дееца и др.) влияят най-често върху степента на обществената опасност. Те служат за разграничаване на разно-видностите на дадено престъпление, които изискват специфич-на нюансирана отговорност.

Предметната диференциация на наказателното законода-телство протича следователно на няколко равнища. Според ха-рактера на обществената опасност на деянията законодателят обособява нормите на особената част и ги групира по глави и раздели. А според степента на обществена опасност на дадено престъпление той създава по-леко и по-тежко наказуеми съста-ви, т.е. конкретизира правното основание на наказателната от-говорност.

б) Успоредно с предметната диференциация в наказател-ното законодателство протича и функционална диференциа-ция11. Тя се състои в това, че дадена норма (или група норми) се специализира в изпълнението на отделна само задача при наказателноправното регулиране. Така функцията на нормата се стеснява, а предметният є обсег се разширява – тя обхва-ща всички (или повечето) престъпления независимо от техния

11 Относно функционалната специализация на правните норми изоб-що вж. Алексеев, С. С. Структура советского права. М., 1975, с. 44–54; Черданцев, А. Ф. Специализация и структура норм права. // Правоведе-ние, 1970, № 1, с. 41–49.


характер. Функционални са например институтите на вината, приготовлението и опита, съучастието, освобождаването от изтърпяване на наложено наказание и от наказателна отговор-ност и т.н. Разпоредбите на функционалните институти пред-ставляват „изнесени пред скоби“ общи положения, които са ва-лидни обикновено за всички престъпления. Те са разположени в общата част на Наказателния кодекс и изразяват по-висока степен в развитието на наказателното право.

Анализът на нашето законодателство позволява да се за-ключи, че принципът за диференциация на наказателната от-говорност стои в основата на наказателноправната система на Република България. Както справедливо отбелязва Д. Михай-лов: „диференциацията пронизва всяко понятие, категория или институт на наказателното право“12. Диференциацията на нака-зателното законодателство изпълнява определени обществено-политически и правни задачи – адекватно да отрази тежестта на различните престъпления в НК и да създаде предпоставки за налагане на справедливо и целесъобразно наказание от съда. В обективната действителност съществува богато и пъстро мно-гообразие от общественоопасни прояви. На това многообразие трябва да съответства развита система от наказателни норми в закона.

6. След тези общи положения ще посочим и някои конкрет-ни въпроси, които възникват при диференциацията на наказа-телната отговорност. Първият от тях е за класификацията на престъпленията в общата част на НК. Престъпленията могат да се разделят на групи съобразно различни критерии. Напри-мер според изпълнителното деяние те са едноактни и сложни; според съставомерните последици – формални, на поставяне в опасност и увреждащи престъпления; според вината – умиш-лени и непредпазливи; според броя на участниците в престъ-

12 Михайлов, Д. Диференциация на наказателната отговорност..., с. 33.


плението – извършени от едно или от няколко лица; според личността на престъпника – извършени от неосъждан или от рецидивист, от пълнолетен или непълнолетен; според реда за осъществяване на наказателното преследване – от общ и от частен характер и т.н.13 За диференциацията на наказателната отговорност обаче е от значение класификацията на престъ-пленията според тяхната тежест, т.е. обществена опасност и морално-политическа укоримост.

Като показател за тежестта на различните престъпления може да се използва законодателната оценка, т.е. предвиденото в закона наказание. Според него престъпленията в НК могат да се разделят на четири групи:

1) особено тежки престъпления – за които се предвижда лишаване от свобода повече от десет години; 2) тежки престъ-пления – за които се предвижда наказание лишаване от свобода от пет до десет години; 3) нетежки престъпления – за които се предвижда наказание лишаване от свобода от една до пет години или друго по-леко наказание, когато са умишлени, или наказание лишаване от свобода от две до пет години или друго по-леко наказание, когато са непредпазливи; 4) леки престъ-пления – за които се предвижда наказание лишаване от свобода до една година или друго по-леко наказание, когато са умишле-ни, или наказание лишаване от свобода до две години или друго по-леко наказание, когато са непредпазливи.

Класификацията на престъпленията е първата стъпка към диференциация на отговорност. Тя е първична, „най-груба“ диференциация. Класификацията на престъпленията позволя-ва да се усъвършенства наказателноправната система, като се предвидят еднородни последици за всички престъпления от да-дена категория. Например освобождаването от изтърпяване на наказание и от наказателна отговорност да е възможно само за леките престъпления; или приготовлението да е наказуемо

13 Пак там, с. 27–29.


само при особено тежките и някои тежки престъпления. По такъв начин ща се усъвършенстват редица институти на обща-та част на НК – приготовление, освобождаване от изтърпяване на наказание и от наказателна отговорност, давност, реабили-тация и др.

7. Диференциацията на престъпното поведение в особена-та част на НК е свързана не само с разграничаване на отделните видове престъпления и с тяхното класифициране. Освен това е нужно да се разграничат и онези варианти на дадено престъ-пление, които изискват специфицирана, нюансирана отговор-ност, т.е. да се създадат по-леко и по-тежко наказуеми състави на престъплението.

7.1. Съставът на престъплението, както е известно, е съвкупност от признаци, посредством които законодателят очертава отделните видове престъпления в особената част на НК14. Престъплението и съставът се отнасят помежду си както явлението и понятието за него. Съставът е нормативен модел на престъпните прояви от даден вид.

Съставът на престъплението изпълнява две функции при наказателноправното регулиране: а) установителна (кон-ститутивна) – посредством съставите законодателят обявя-ва съответните деяния за престъпления и б) разграничителна (диференцираща) – като установява различни състави, законо-дателят разграничава формите на престъпно поведение, които изискват специфицирана наказателна отговорност15.

Поставя се въпросът, как съставът на престъплението об-служва нуждата от диференциация на наказателната отговор-ност; кои обстоятелства закрепва законодателят в състава, за да може той успешно да изпълнява своята разграничителна

14 Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 229 и сл. Вж. и Лютов, К. Обществената опасност на деянието..., с. 165–181.

15 Вж. Кудрявцев, В. Н. Общая теория квалификации преступлений. М., 1972, с. 75 и Курс советского уголовного права. Т. V., Л., 1981, с. 534.


функция? Съставът на престъплението отразява както фактиче-ските особености на поведението, така и социалната му същност, т.е. обществената му опасност. Колкото по-точно законодателят установи и изрази обществената опасност на престъплението в състава, толкова по-правилно той ще подбере и отмери наказа-нието. Затова, когато преценява кои елементи на поведението или обстановката да отрази в състава, законодателят изхожда от тяхната връзка с обществената опасност, от това как и доколко тези елементи влияят върху обществената опасност на престъ-плението16. Обстоятелства, които са без значение за обществе-ната опасност, нямат място в състава на престъплението.

Обществената опасност се проявява преди всичко в обек-тивната страна на престъплението, в действието17. Поради това съставът на престъплението е описание предимно на обективната му страна. Обикновено в основния състав законодателят отразява най-важните елементи на престъплението – изпълнително деяние и вредни последици. По такъв начин той характеризира типич-ната опасност на престъплението, която е присъща на основ-ния му, най-общ вариант. Ако някой от останалите елементи на престъплението (размер на вредата, способ, място, време на извършване на престъплението и т.н.) влияе съществено върху обществената му опасност, като предизвиква отклонение от ти-пичното равнище, законодателят създава съответен квалифи-циран (по-леко или по-тежко наказуем) състав18. Една от прояв-ните форми на диференциацията на наказателната отговорност е конкретизацията на съставите на престъпленията.

16 Вж. Лютов, К. Обществената опасност на деянието, с. 165–186.17 Кудрявцев, В. Н. Объективная сторон преступления. М., 1960,

с. 9. Вж. също и Советское уголовное право, общая часть. М., 1977, с. 145 (автор на главата – М. И. Ковалев).

18 Относно основанията за създаване на квалифицирани състави вж. Лютов, К. Обществената опасност на деянието..., с. 187, и Михайлов, Д. Особености на деянието при усложнена престъпна дейност. С., 1967, с. 188.


Конкретните вариантни предписания на особената част (ква-лифицираните състави) са специални по отношение на съответ-ните норми, които предвиждат основния състав на престъпление-то. Специалните норми израстват от общата, като конкретизират нейното съдържание и обхващат само част от приложното є поле. Тези конкретизиращи, специални норми изразяват процеса на диференциация на наказателното законодателство. Те са плод на стремежа да се отчете по-точно обществената опасност на различните варианти на престъплението и да се предвиди съот-ветна диференцирана отговорност. Развитието на наказателното законодателство е свързано с увеличение относителния дял на конкретизиращите норми. Законодателят все повече диферен-цира значението на отделните елементи на престъплението за обществената му опасност и отразява това в НК, като създава нови квалифицирани състави. Така общата норма „обраства със свита“ от конкретизиращи положения19.

Перспективно направление в наказателното право е да се изследва влиянието на различните елементи на поведението и обстановката върху тежестта на престъплението. Всъщност да се изследва как различните обстоятелства влияят върху обще-ствената опасност на дадено престъпление и да се изучат съот-ветните конкретизиращи норми в особената част на НК е по същество едно и също. Само че първият подход (социалният) се занимава с поведението и значението на неговите елементи за обществената опасност, а вторият (нормативният) – с отра-жението на тези явления в закона, т.е. с нормите, посредством които законодателят диференцира отговорността в пределите на дадено престъпление.

7.2. Задълбочаването на диференциацията на наказателната отговорност е свързано с изменение в съдържанието на престъ-пните състави. При това се очертават следните тенденции.

19 За конкретизиращите норми в правото вж. Алексеев, С. С. Цит. съч., с. 116.


а) Увеличава се делът на материалните състави в НК за сметка на формалните. Както е известно, престъпленията се делят на формални и материални. А последните от своя страна биват престъпления на поставяне в опасност (застрашаващи) и същински резултатни престъпления (увреждащи). Обикнове-но законодателят създава състави на формални престъпления, когато вероятността за настъпване на вредата е голяма. Но съображенията могат да бъдат и други. – Например голямата ценност на защитавания обект. В този случай законодателят обявява само деянието за довършено престъпление (без да се интересува от последиците му) и по този начин изтегля фрон-та на наказателноправна защита по-напред. В други случаи не може да се предвиди и „измери“ с достатъчна точност вреда-та от престъпното деяние (напр. при клевета, укривателство, подкуп, документни престъпления и др.). Анализът на нашето законодателство показва, че две трети от съставите в НК са формални. Но тенденцията е да се увеличава броят на матери-алните състави. По такъв начин се провежда последователно хуманното разбиране, че обективна мярка за отговорността трябва да бъде реално причинената вреда на обществото.

б) Друга тенденция е да се уточняват все повече характерът и обемът на престъпния резултат при увреждащите престъпле-ния. А при деликтите на поставяне в опасност отговорността се диференцира в зависимост от вероятността за настъпване на вредата. Колкото по-голяма е тази вероятност, толкова по-опасно е деянието.

в) Преди да създаде дадена наказателна норма, законода-телят изследва обективните зависимости между обществените явления и ги отразява в състава на престъплението. При ма-териалните престъпления той изяснява не само характера на деянието и неговите последици, но и причинната връзка между тях. Причинната зависимост между две явления може да бъде твърде различна – пряка или косвена, т.е. усложнена от намеса-та на привходящи фактори. Тези фактори може да са природни


или технически сили, или действия на трети лица. Различният характер на причинната връзка съставлява също основание за диференциация на наказателната отговорност. При косвената причинна връзка деецът създава само възможност за настъпва-не на престъпния резултат, която се превръща в действител-ност под действието на други фактори. Следователно пряката причинна връзка разкрива по-висока степен на обществена опасност. Колкото по-отдалечен е резултатът от действието (по броя на привходящите фактори), толкова по-смекчена би следвало да бъде отговорността. Защото от обективна страна приносът на дееца за причиняване на престъпния резултат ще е по-малък, а от субективна страна – по-трудно е за дееца да предвиди резултата и да направлява развитието на причинния процес.

г) Друг елемент на обективната страна, който влияе съще-ствено върху обществената опасност (и поради това е основание за диференциация на наказателната отговорност), е способът (начинът) за извършване на престъплението. Определени дей-ствия са престъпни само ако бъдат извършени по определен на-чин (например влизането в чуждо жилище – чл. 170 НК). В други случаи различните способи за извършване на посегателството променят характера на обществената опасност и поради това законодателят обособява съответните проявни форми на дея-нието в самостоятелни престъпления (например кражба, гра-беж, измама, изнудване). В трета категория случаи способът влияе чувствително върху степента на обществената опасност и законодателят създава съответни квалифицирани състави.

д) Субективните елементи на поведението (вид и степен на вината, мотиви, цел и др.) също служат за диференциация на наказателната отговорност. В условията на научно-техническа революция законодателят криминализира редица непредпаз-ливи действия при използване на техниката. Перспективна е диференциацията според отношението на дееца към правилото


за безопасност, т.е. според това, дали той съзнателно, или не нарушава правилото за безопасност.

е) По нашето право тежестта на деянието определя гра-ниците на наказанието в НК (чл. 35, ал. 3 НК). Принципът на деянието обаче се нуждае от известно уточнение. Той позво-лява да се предвидят справедливи и целесъобразни наказания само в „обикновените“, типични случаи – когато дадено лице, което не се отличава с някакви съществени за наказателно-то право особености, извърши за първи път престъплението при нормални, „обикновени“ условия. Когато обаче личност-та на престъпника притежава такива черти и особености, ко-ито предизвикват съществени отклонения от „обикновена-та“ є обществена опасност (например рецидивист или лице, извършило за първи път леко престъпление, по отношение на което с успех може да се приложат мерки за обществено въздействие), тогава принципът на деянието не дава задово-лителни резултати. В тези случаи индивидуалните свойства на личността трябва да играят по-голяма роля при установя-ване пределите на наказанието в НК. „Заслуженото наказание – пише К. Лютов – невинаги е и действително необходимо (въобще или в този си размер) за осъществяване на поставени-те от закона цели.“20 Горната граница на наказанието не бива да надвишава максимума, определен от обществената опас-ност на деянието. В противен случай ще се наруши принципът за съответствие между наказание и престъпление. Но когато установява долната граница на наказанието, законодателят би следвало да отчете, че в някои случаи личността на престъ-пника има изключително ниска обществена опасност, и да слезе под минимума, определен от обективната опасност на деянието. По такъв начин той ще предостави на съда по-широки възможности да индивидуализира наказанието, като съобрази особеностите на конкретната личност. За целта се

20 Лютов, К. Нови положения относно наказанията в НК на НРБ, с. 11.


използват различни правно-технически средства: снижаване на специалния минимум на наказанието, разнообразяване на наказанията за дадено престъпление (създаване на алтерна-тивни санкции), създаване на привилегировани състави, раз-ширяване възможностите за освобождаване от изтърпяване на наложено наказание и изобщо от наказание и др.

Диференциацията е свързана със задълбочаване хуманизма на съвременното наказателно право и по-точно с широко отраз-яване свойствата на личността в закона. Тази тенденция се про-яви и при реформата на Наказателния кодекс през 1982 г. Про-блемът обаче е докъде може да стигне законодателят, когато отразява особеностите на личността в НК, без да наруши прин-ципа, че деянието е единствено основание на отговорността. С други думи, колко широки възможности следва законодателят да предостави на съда, за да може последният по-точно да отчи-та особеностите на личността при определяне на наказанието. Въпросът има пряко отношение към конституционния принцип за равенство на гражданите пред законите (чл. 6 от Конститу-цията на РБ)21. За да се реши проблемът, е нужно да се създа-дат научно обосновани критерии за оценяване опасността на личността на престъпника, а също и правила за отразяване на тази опасност в съставите на престъпленията. Същите законо-ви критерии ще използва по-нататък и съдът при индивидуали-зация на наказанието.

8. Диференциация на наказателната отговорност в тесен смисъл означава да се диференцират последиците на различни-те видове престъпления, т.е. самата наказателна отговорност. Това „предполага преди всичко установяване на система от различни по вид, тежест и продължителност наказания, както и фиксиране санкциите в нормите на особената част по такъв на-

21 Вж. Яковлев, А. М. О понятии „опасность личности преступни-ка“. – В: Проблемы совершенствования уголовного закона. М., 1984, с. 54–63.


чин, че да се осигури възможност за диференциран подход при разнообразните конкретни прояви“22. Тук няма да се спираме на белезите на нашата санкционна система. Ще изтъкнем само два от тях: широко използване на наказанията без лишаване от свобода (и особено на глобата) и разнообразяване на ненаказа-телноправните мерки за борба с престъпността.

Когато построява санкциите в особената част на НК, зако-нодателят се изправя пред два проблема. Първо, да оцени каче-ствено и количествено опасността на различните престъпления. И второ, да предвиди съответно наказание. Това изисква да се намери коефициентът на съответствие между тежест на престъ-плението и размер на наказанието; с други думи – да се устано-ви „колко“ наказание съответства на единица обществена опас-ност. Съдът на практика всеки ден върши такова съизмерване на престъплението и наказанието. Целта обаче е да се създадат науч-но обосновани критерии и методи за оценяване на обществената опасност и за построяване на санкциите в особената част на НК. Идеалното положение би било да се изработи единен измерител за обществената опасност на всички престъпления и единна скала на наказанията. Тогава диференциацията и индивидуализацията на наказателната отговорност би могло да се извършват с абсолютна точност от компютър. Но подобна перспектива е неосъществима. Защото социалните явления не могат да се опишат адекватно с цифри и математически формули. Формализацията представя дей-ствителността опростено, „грубо“. Дадена цифра не може да изра-зи богатото съдържание, всички страни и качествени особености на обществено-политическите явления.

Поради това формалните методи могат да се използват в со-циалните изследвания само в определени граници и само като допълнение на съдържателния анализ на явленията. Освен това и най-съвършеният компютър не може да замени човешката интуиция и правосъзнанието на съдията при правораздаването.

22 Ненов, И., К. Лютов. Цит. съч., с. 322.


9. Задълбочаването на диференциацията е трайна, законо-мерна тенденция в развитието на съвременното наказателно право. Уточняването на признаците на престъплението в съста-ва позволява да се определи неговата тежест и да се предвиди съответно наказание. Освен това ясните и конкретни предписа-ния осигуряват единство на правоприлагането. Въпросът обаче е докъде може да стигне законодателят при уточняването на състава: колко надълбоко следва да навлезе той, когато отчита спецификата на дадена постъпка и диференцира отговорност-та за нея от тази за сродни прояви? С други думи въпросът е, колко абстрактни (конкретни) трябва да бъдат наказателните норми?

Трудността е да се съчетаят двете насрещни изисквания – за абстрактност и за конкретност на нормата, т.е. да се намери оптималното съотношение между общото (типичното) и особеното (специфичното) при характеризиране на отделни-те престъпления в Наказателния кодекс.


§ 3. Способ (форма) на извършване на престъплението*

Извършването на престъпление е вид дейност. Способът (начинът) на извършване на престъплението е характеристика на тази дейност. За да получим по-задълбочени знания относ-но способа на извършване на престъплението, трябва следо-вателно да се обърнем към общата психология, която изучава дейността.

I. Способът в структурата на престъпното поведение

1. Дейността може да се определи най-общо като взаимо-действие между човека и заобикалящата го действителност, при което той съзнателно и целенасочено изменя тази действи-телност1.

В литературата по психология съществуват различни ста-новища за съотношението между понятията „дейност“ и „по-ведение“, но най-често се приема, че те са равнозначни2. В. Н. Кудрявцев правилно уточнява, че поведението „обхваща не всяка човешка активност, а е ограничено от два критерия: първо, нейната социална значимост и второ, нейното изразява-

* Публикувана в: Способ на извършване на престъплението. // Уни-верситетско издателство Св. Климент Охридски. София, 1990, с. 18–30.

1 Платонов, К. К. Краткий словарь системы психологических по-нятий. М., 1981, с. 36.

2 Вж. Суходольский, Г. В. Основы психологической теорий деятель-ности. Л., 1988, с. 10. Вж. и съображенията по този въпрос на Нурпеисов, Е. К. Психология правомерного поведения. Алма-Ата, 1984, с. 13–18.


не навън, във формата на конкретни физически действия“3. Тук понятието „поведение“ се използва като родово, което обхваща всички видове поведенчески актове.

Човешкото поведение се изучава от много науки – филосо-фия, социология, политикономия, право, етика и др., но с общи-те закономерности и строежа на поведението се занимава об-щата психология. Поведението има различни страни (вътрешна и външна, статична и динамична, физиологическа, психическа и социална, фактическа и юридическа и т.н.) и може да се из-следва от различни гледни точки. Основните аспекти при из-следване на поведението са пет: субект на поведението, строеж на поведението, мотивация и функции на поведението, динами-ка на поведението, разновидности на поведението4.

За да разкрием белезите и свойствата на способа, трябва да анализираме преди всичко строежа на поведението. Това изис-ква то да се разчлени на съставните му части и да се изследва взаимодействието между тях, с други думи – да се разглежда поведението като система. При системния подход поведение-то се анализира в дълбочина, във „вертикален разрез“. Тогава се откроява йерархия от елементи (равнища), чиято сложност последователно намалява. Поведението се представя като йерар-хично организирана система. И това е логично. Несъставни неща в света няма. „Действителното съществуване на света, на обе-ктивната реалност – учи материалистическата диалектика, – по необходимост предпоставя: единство от прекъснатост – устой-

3 Кудрявцев, В. Н. Право и поведение. М., 1978, с. 8. Като изхожда от това разбиране, А. М. Яковлев изтъква, че понятието „дейност“ е по-широко от „поведение“ (Теория криминологии и социальная практика, с. 109–110). К. К. Платонов счита, че дейността е висша, присъща само на човека форма на поведение и в този смисъл понятието „дейност“ според него, е по-тясно (с. 36). По въпроса вж. също Дубовик, О. Л. Принятие решения в механизме преступного поведения и индивидуальная профи-лактика преступлений. М., 1977, с. 4–5.

4 Суходольский, Г. В. Цит. съч., с. 20–22.

57§ 3. Способ (форма) на извършване на престъплението

чивост, обособеност и своя протяжност (вътрешна простран-ственост) на всяко нещо, и непрекъснатост – безкраен ред от подчинени и съподчинени нива на организация на материята, нива от материални структури, различаващи се по степен на сложност.“5 Това положение на философията важи напълно и за човешкото поведение. Не би могло да се каже, че психиче-ската концепция за поведението като система е завършена. Но трябва да се отбележат постиженията на руските учени в тази област – изследванията на С. Л. Рубинщейн, Б. Г. Ананев, Г. В. Суходолски и преди всичко на А. Н. Леонтиев. Положителна роля са изиграли и системните възгледи на Ж. Пиаже.

Системният анализ позволява поведението да се разложи мислено на следните йерархично организирани равнища: дей-ност, действие (бездействие), операция, телодвижение. Най-висшето от тях е дейността. Тя – отбелязва А. Н. Леонтиев – е „система, имаща строеж, свои вътрешни преходи и превръща-ния, свое развитие“6. Основна съставна част на дейността е действието (бездействието). Дейността се осъществява по-средством съвкупност от действия. Всяко от тях преследва конкретна, частна цел, която се отделя от общата цел, т.е. – от мотива. Мотивът определя дейността на субекта, а конкретната цел – характера на съответното действие. Освен това всяка цел

5 Основи на марксистката философия. С., 1985, с. 73–74. „Прин-ципът на системността представлява важен аспект на философската методология, съществена страна на диалектическия метод... Систем-но-структурният подход, като практическа реализация на философ-ския принцип на системността, изхожда от многоуровневата йерар-хична структурна организация на всеки обект. Той позволява да се открие спецификата на всяко от тези нива и заедно с това да се пред-ставят те в единство като многокачествена и многомерна структура“ (Коршунов, А. М., В. В. Мантатов. Диалектика социального позна-ния. М., 1988, с. 170–171).

6 Леонтьев, А. Н. Избранные психологические произведения. Т. 2. М., 1983, с. 141.


съществува в определени материални условия. Ако целта обу-славя характера, съдържанието на действието, то условията на нейното съществуване определят начина за постигане на целта, т.е. операциите, посредством които се осъществява действие-то7. Най-елементарният акт на поведение е телодвижението. „Цялото безкрайно многообразие от външни прояви на мозъч-ната дейност – пише И. М. Сеченов – се свежда окончателно до едно само явление – мускулното движение.“8

Посоченото разбиране за структурата на поведението ще илюстрираме със следния пример. Престъпното поведение по чл. 226, ал. 1 и 2 НК (престъпна частна стопанска дейност) може да се разложи на следните равнища: а) „майсторът упражнява частната дейност шивачество“ – дейност; б) „майсторът шие дрехата“ – действие; в) „майсторът пришива ръкава на дреха-та“ – операция; г) „майсторът забожда иглата“ – телодвижение. Всеки от тези актове характеризира един и същ момент от по-ведението на дееца, но с различна степен на сложност.

2. Възниква въпросът, какво е съотношението между раз-личните елементи (равнища) на поведението? Преди всичко трябва да се подчертае, че тези елементи не са нещо отделно, самостоятелно, а поведението не е сума от тях. Те се откро-яват само когато се анализира поведението в дълбочина, при

7 Това е в общи линии концепцията на А. Н. Леонтьев (Цит. съч., с. 153–159). За връзката между установката на личността и структурата на поведението вж. Вардомацкий, А. П. Моральная регуляция поведения личности. Минск, 1987, с. 89–90.

8 Сеченов, И. М. Избранные философские и психологические про-изведения. М., 1974, с. 71. Трябва да се изтъкне, че поведението не ви-наги съдържа всички изброени равнища. Изобщо задачата да се отделят съставните елементи, „единиците“ на поведението не може да се счита за окончателно решена. След анализа на поведението на психологическо равнище е необходимо да се премине към „микроструктурен“ анализ на поведението – на физиологическо равнище (подробно вж. Леонтьев, А. Н. Цит. съч., с. 159–165).


„вертикален разрез“. Различните елементи – дейност, действие (бездействие), операция и телодвижение не лежат в една пло-скост, а се намират в отношение на съподчиненост. Всяко по-сложно (по-високостоящо) равнище обхваща по-простите, кои-то са форма за неговото осъществяване. Например действието съществува само под формата на различни съчетания (серии) от движения и операции.

От друга страна, телодвижението, операцията, действието и дейността не са тъждествени, а имат самостоятелно значение. Определено действие може да се включи в твърде различни по характер дейности (например хвърлянето на камък може да по-служи за отблъскване на нападател, за игра, за повреждане на чуждо имущество, за извършване на хулиганство, за заплаха или причиняване на телесна повреда и т.н.). Възможно е и обратното – дадена дейност или по-сложно действие да се осъществи посред-ством различни съчетания от действия и операции (телесната по-вреда например може да се причини не само чрез удар с камък, но и посредством нож, огнестрелно оръжие, от автомобил или като се използват други предмети, чрез даване на отрова и т.н.). Сле-дователно връзката между съседните елементи на поведението е многозначна (съществуват различни варианти), а самите елементи са взаимно заменяеми9. Възможно е един поведенчески акт да се замени с друг от същото равнище, без да се измени характера на поведението като цяло. Поради това истинското социално значе-ние на дадено действие може да се разбере само когато то се раз-глежда във връзка с останалите елементи на поведението, т.е. като се изясни в каква по характер дейност е включено действието и посредством какви операции се изпълнява то.

Трябва да се отбележи, че поведението е процес, в който постоянно протичат трансформации. Възможно е дадено дей-

9 Вж. Кудрявцев, В. Н. Право и поведение, с. 15–16. Вж. също Жор-дания, И. Ш. Структура и правовое значение способа совершения пре-ступления. Тбилиси,1977, с. 16.


ствие да придобие самостоятелен мотив и по такъв начин да се превърне в дейност. Но възможно е и целта на действието да загуби своето самостоятелно значение и то да влезе в състава на друго, по-сложно действие. С други думи всеки структурен елемент на поведението може да се „раздроби“ и обратно – да се уголеми, като обедини няколко акта на поведение10.

II. Понятието „способ на извършване на престъплението“

3. Преди да се даде определение на способа на извършване на престъплението, е необходимо едно уточнение на термините.

Наказателното право не създава някакво собствено по-нятие за поведение, а само определя кръга на престъпното поведение, т.е. на престъпленията. Съгласно чл. 9, ал. 1 НК престъплението е общественоопасно деяние (действие или без-действие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. А конкретните особености на отделните видове престъпни деяния са очертани от законодателя в съставите на престъпленията. Престъпно е това деяние, с което се осъще-ствява състав на престъпление, т.е. с което се изпълнява да-дено престъпление. Обемът на понятието „престъпно (изпъ-лнително) деяние“ се определя от закона конкретно за всяко престъпление. Поради това понятията „деяние“ и „престъ-пно (изпълнително) деяние“ не винаги съвпадат. Деянието е външно изразен съзнателен волеви акт, който е подчинен на определена цел и има самостоятелно значение за психология-та11. А изпълнителното деяние на различните престъпления се определя във всеки отделен случай от законодателя. Обикнове-

10 Леонтьев, А. Н. Цит. съч., с. 158.11 Вж. Михайлов, Д. Н. Особености на деянието при усложнена

престъпна дейност. С., 1967, с. 9–40.


но законодателят криминализира едно деяние, един завършен (от гледна точка на психологията) акт на поведение. Такива са едноактните, прости престъпления. Но при определени ус-ловия законодателят обявява за едно престъпление и система от две или повече деяния. Това са т.нар. сложни престъпления (двуактни, съставни, продължавани, престъпления на системно извършване и т.н.). В други случаи законодателят характери-зира престъпното деяние по-общо – като описва в състава не определено действие, а по-високо равнище на поведението – сложни действия или дейности (например неправомерна частна стопанска дейност по чл. 226, ал. 1 и 2 НК; външнотърговска дейност без разрешение по чл. 234а НК и други).

Следователно понятието „престъпно (изпълнително) де-яние“ има конвенционално, определено от законодателя съдържание. Изпълнителното деяние на някои престъпления обхваща няколко действия или дори дейност. В този случай са налице множество деяния (от гледна точка на психологията), но едно престъпление, едно престъпно деяние (от гледна точка на наказателното право). Обхватът на престъпното деяние за-виси от законодателя, от това как той е конструирал състава на съответното престъпление.

4. За да определим „способа на извършване на престъпле-нието“, трябва да го отнесем към известен по-широк клас явле-ния и да посочим онези специфични белези, които го индивиду-ализират като вид от съответния род.

4.1. Най-общо може да се каже, че способът е елемент от обективната страна на престъплението. А обективната и субек-тивната страна са основните съставни части на престъплението. Възниква предварителният въпрос, допустимо ли е изобщо да се говори за части, за елементи на престъплението? Всяко пове-дение, в т.ч. и престъпното, съставлява диалектическо единство от субективна (вътрешна, психическа) и обективна (външна, физическа) страна. В действителността външното, физическо действие не може да се откъсне от своя вътрешен, психически


субстрат. Но при научния анализ е възможно и необходимо престъплението да се разчлени мислено на съставните му части и да се разкрие неговият строеж. „Такова условно разчленяване – пише В. Н. Кудрявцев – има под себе си реална почва, тъй като всеки от елементите на престъплението го характеризира от особена страна и разделният анализ на тези елементи позволя-ва по-дълбоко да се изясни социалната същност и юридическо-то значение на престъплението като цяло.“12 М. Г. Угрехелидзе също изтъква, че подобен анализ е полезен метод за изследване на престъплението. „Методологическата ценност на такова „раз-цепване“ на деянието – пише той – се състои в това, че то позво-лява ясно и отчетливо да си представим отделните структурни елементи, точно да се определи мястото на последните в единна-та структура на престъпното поведение.“13

4.2. Всяко престъпно деяние има съдържателна и формал-на страна. Както сполучливо се изразява А. Н. Леонтиев: „...освен своя интенционален аспект (какво трябва да бъде постиг-нато) действието има и свой операционен аспект (как, по какъв начин това може да бъде постигнато)...“14 Тази мисъл е твърде плодотворна и съставлява своего рода ключ за разбиране на способа на престъплението. Всъщност тя е конкретизация на общото положение на диалектиката, че всеки обект е единство от определено съдържание и форма.

Способът е тази характеристика на престъпното деяние, която показва как се извършва то – посредством какви елемен-ти (движения, операции); как са свързани елементите помежду си; в каква последователност се извършват те и т.н. Начинът

12 Кудрявцев, В. Н. Объективная сторона преступления, М., 1960, с. 9. Вж. също Карпушин, М. П., В. И. Курляндский. Уголовная ответствен-ность и состав преступления. М., 1974, с. 174–175.

13 Угрехелидзе, М. Г. Криминализация неосторожных деяний и он-тологическая структура преступления. – В: Проблемы совершенствова-ния уголовного закона. М., 1984, с. 78.

14 Леонтьев, А. Н. Цит. съч., с. 156.


на свързване на съставните елементи на престъпното дея-ние в едно цяло наричаме способ на извършване на престъп-ното деяние (или за по-кратко – способ на извършване на престъплението)15.

Съгласно психологията целта на субекта определя действи-ето, но не и процеса на изпълнението му. Изборът на един или друг способ зависи от преценката за неговата ефективност в дадените условия и в крайна сметка – от обективните предмет-ни условия за постигане на целта16.

Системният подход позволява престъпното деяние да се разглежда като система от определени елементи (телодвижения и операции), които са свързани по определен начин, т.е. систе-мата се характеризира с определена пространствено-временна структура. „Понятието структура отразява съществуващия в материалните обекти начин на свързване на елементите, отно-шенията на елементите в рамките на даденото цяло.“17 Следова-

15 „Под способ на извършване на престъплението – пише В. Н. Ку-дрявцев, – се разбира определен ред, метод, последователност на дви-женията и прийомите, прилагани от лицето“ (Объективная сторона пре-ступления, с. 71). Според Г. А. Криreр „под способ на извършване на престъплението се разбира съвкупността от прийоми, методи и движе-ния, чрез използването на които престъпникът реализира своето намере-ние“ (Советское уголовное право. Общая часть. М., 1988, с. 120).

16 „Да допуснем, че целта остава една и съща, но условията, в които тя е дадена, се променят; тогава се променя именно и операционният състав на действието“ (Леонтьев, А. Н. Цит. съч., с. 156). Вж. и Наумова, Н. Ф. Социологические и психологические аспекти целенаправленного поведения. М., 1988, с. 26–49.

17 Материалистическая диалектика в пяти томах. Т. 1. Объективная диалектика. М., 1981, с. 147. Структурата е „строеж и вътрешна форма на организация на системата, която се явява като единство на устойчиви-те взаимовръзки между нейните елементи, както и на законите на даде-ните взаимовръзки. Структурата е неотделим атрибут на всички реално съществуващи обекти и системи. В света няма тела без структура, която притежава способността да се изменя вътрешно“ (Философски речник.


телно, от гледна точка на системния подход, способът на извър-шване на деянието е структурата на деянието, неговата вътрешна организация.

Тази дефиниция на способа е приложима към всички престъ-пни деяния, колкото и „прости“ да са те от фактическа страна. Защото няма обекти без структура – учи материалистическата диалектика. Всеки обект е неизчерпаем, безкраен „в дълбочи-на“. Не съществуват „последни тухлички на мирозданието“18. Във връзка с това И. Ненов справедливо отбелязва: „...система от „звена“ представлява даже и най-малко комплицираното от фактическа страна действие – напр. едно нараняване на дру-гиго с нож по внезапно възникнало решение изисква серия от движения с ръката и пръстите, в които се изразява „хващане-то“ на ножа, неговото „изваждане“, вдигане, насочване, както и съответни придвижвания на ръката и тялото за приближаване, заемане съответна позиция и нанасяне на нараняващия удар“19.

4.3. Не съществува престъпно деяние изобщо. То се про-явява в обективния свят под формата на едно или друго съче-тание (съвкупност) от движения и операции. Всяко от тези съчетания съставлява начин за осъществяване на съответното престъпно деяние. Например убийството може да се извърши по следните начини, т.е. посредством следните серии, комплек-си от движения: а) хващане на пистолета, изваждане от кобу-ра, зареждане, вдигане и насочване на пистолета към жертвата, прицелване, натискане на спусъка; б)изваждане на отровата от скривалището, разтварянето є във вода, доближаване до жерт-вата, подаване на чашата, приканване да пие; в) влизане в дома на пострадалия, изваждане и оставяне на взривното вещество, поставяне на фитил, отдалечаване, запалване на фитила; г) до-

С., 1985, с. 584). Вж. също Материалистическая диалектика как общая теория развития. М., 1982, с. 339–340; Свидерский, В. И. О диалектике злементов и структуры в объективном мире и в познании. М., 1962.

18 Вж. Основи на марксистката философия, с. 74–75.19 Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 250.


веждане на жертвата до пропастта, отклоняване на вниманието є, приближаване, блъскане на жертвата и др.

В случая „способ на извършване на престъпното деяние“ наричаме самото съчетание (съвкупността) от определени поведенчески актове, чрез което се осъществява престъпното деяние, т.е. външното изражение на деянието. Ако свържем казаното със строежа на поведението, излиза, че престъпно-то деяние и способът на извършването му съставляват две съседни нива, два „етажа“ в структурата на поведението. И действително всяко равнище в йерархията на поведението изпъ-лнява обслужваща, инструментална роля по отношение на след-ващото по-високо равнище – осигурява неговата реализация. Посредством серия поведенчески актове от дадено равнище се осъществява следващият по-сложен акт (престъпното деяние). Поради това някои психолози разглеждат деянието и начинът на извършването му като цел и средство20. Както една цел може да бъде постигната с различни средства, така и дадено престъпно деяние може да се извърши по различни начини, посредством различни съчетания от движения.

III. Престъпното деяние и способът на извършването му като съдържание и форма

Дадените по-горе определения на способа на извършване на престъплението се различават чувствително. От една стра-

20 Според Н. Н. Трубников дейността може да се разглежда като верига от цели, които преминават една в друга. Всяко равнище на по-ведението съставлява цел за предходните по-прости актове и средство за осъществяване на следващите по-сложни актове на поведение (О катего-риях „цель“, „средство“, „результат“. М., 1967, с. 65). Това разбиране се споделя безрезервно от И. Ш. Жордания (Цит. съч., с. 17–18). Вж. също Наумова, Н. Ф. Цит. съч., с. 28, 40.


на, способът е качествена характеристика, която показва как са свързани съставните елементи на престъпното дея-ние, т.е. структурата на деянието (т. 4.2). От друга страна, способ наричаме конкретното съчетание от телодвижения и операции, посредством което се осъществява определено престъпно деяние (т. 4.3). Втората дефиниция се среща обик-новено в литературата по криминалистика. Например според Г. Г. Зуйков и Я. Мусил „способът на извършване на престъпле-нието представлява функционална система на обединените от общ замисъл действия на престъпника (престъпниците) по под-готовката, извършването и укриването на престъплението...“21 Възниква въпросът, кое от двете определения на способа е вяр-но и дали те се изключват взаимно?

5. За да отговорим правилно на поставения въпрос, е не-обходим диалектически подход. Единствено диалектическият метод позволява да се проникне в същността на обекта (явле-нието), да се разкрият неговите свойства, страни, строеж и т.н.

5.1. Диалектическият метод най-опростено се свежда до следното: разделя се, „разцепва се“ изучаваният обект на две противоположни страни и се изследва поотделно всяка една от тях „в чист вид“ (по израза на К. Маркс), а след това и взаимо-действието (единството и борбата) между противоположните страни. „Раздвояването на единното и познанието на неговите противоречиви части... – пише В. И. Ленин, – е същина (една

21 Криминалистика социалистических стран, с. 181. Разбира се, схващането, че способът на извършване на престъплението включва и действията по подготовка и укриване на престъплението, не може да бъде споделено.

Подобно определение дава и И. Ш. Жордания: „...способът на извър-шване на престъплението... е система от взаимно свързани, целенасочени актове на поведение: действия, операции, прийоми по подготовката, извъ-ршването и укриването на престъплението...“ (Цит. съч., с. 90). Вж. също Гавло, В. К. К вопросу о криминалистической характеристике преступле-ний. – В: Правовые вопросы борьбы с преступностью. Томск, 1982, с. 159.


от „същностите“, една от основните, ако не основната, особе-ности или черти) на диалектиката.“22 А руските философи отбе-лязват: „...само „разцепването“ на обекта на противоположно-сти осигурява най-голяма пълнота и дълбочина на анализа“23. На какви противоположности да се раздели обектът зависи от характера на самия обект, а не от волята на изследователя, т.е. изборът на противоположни страни е обективно обусловен. За-щото по своята природа нещата са полярни, те са единство от противоположности.

5.2. В обективния свят не съществуват явления, които да са само „престъпно деяние“, и други, които да са само „спо-соб“. Съществуват отделни социални факти, отделни прояви, съставляващи диалектическо единство от дадено престъпно де-яние и съответния способ на извършването му. С други думи съществуването на престъпното деяние предполага по не-обходимост определена форма, в която се изразява това дея-ние. Когато говорим за дадено престъпно деяние, разбираме конкретната му проявна форма, т.е. определено съчетание от телодвижения, посредством което се реализира деянието. Сле-дователно престъпното деяние и способът на извършването му се отнасят както съдържание и форма. Те съставляват противоположности на единно цяло. От това следва, че всич-ки закономерности на връзката между „съдържание“ и „форма“ са валидни и за отношението между престъпно деяние и спо-соб на извършването му24. В литературата се срещат различ-

22 Ленин, В. И. Събрани съчинения. Т. 29. С., 1982, с. 316.23 Материалистическая диалектика в пяти томах. Т. 1. Объективная

диалектика, с. 24.24 Съдържание и форма са „философски категории, които отразяват

взаимната връзка между двете страни на природната и социалната ре-алност: на подредената по определен начин съвкупност от елементи и процеси, отразяващи предмета или явлението, т.е. съдържанието, и на начина на съществуване и израз на това съдържание, на неговите раз-лични модификации, т.е. формата. Понятието за формата се употребява


ни мнения по този въпрос. Едни автори (Я. М. Брайнин, Н. П. Пономарьова) приемат, че престъпното деяние и способът се отнасят както съдържание и форма25, а други (И. Ш. Жордания, Н. И. Панов) категорично възразяват срещу това разбиране26.

Използването на категориите „съдържание“ и „форма“ за изясняване на способа на престъплението е твърде плодотвор-но. Категориите на материалистическата диалектика поначало са мощен методологически инструмент за познаване на обектите. Особен интерес представляват противоположностите, които си противоречат и поради това изключват възможността за съще-ствуване на някакво трето в обекта27. Те именно позволяват да се приложи диалектическият анализ, т.е. да се „раздвои“ единното на противоположности и да се изследва взаимодействието меж-ду тях. Такива противоположности са съдържанието и формата.

също в значението на вътрешна организация на съдържанието и в това значение проблематиката на формата получава по-нататъшно развитие в категорията за структура“ (Философски речник, с. 593).

„Съвкупността на елементите, образуващи вещта – пише А. П. Шептулин, – техните взаимодействия и предизвиканите от тях изменения представляват съдържание на вещта“ (Ильичев, Л. Ф. и др. Материали-стическая диалектика как общая теория развития. М., 1982, с. 337).

25 „Престъпното действие (бездействие) е акт на човешко пове-дение, противоречащ на правната норма. Способът на осъществяване на престъпното действие или престъпното бездействие представлява определена форма на изражение на това действие или бездействие. За-това способът на извършване на престъплението е неотделим от само-то престъпно действие (бездействие), както формата от съдържанието. Действието и способът се намират в такова отношение помежду си, както съдържанието и формата“ (Брайнин, Я. М. Уголовная ответственность и ее основание в советском уголовном праве, с. 181). По-нататък обаче Я. М. Брайнин не аргументира и не развива своето безспорно вярно стано-вище. Вж. също Пономарева, Н. П. Цит. съч., с. 7.

26 Вж. Жордания, И. Ш. Цит. съч., с. 131; Панов, Н. И. Цит. съч., с. 29–30.

27 Вж. Материалистическая диалектика в пяти томах. Т. 1. Объектив-ная диалектика, с. 24.


От обстоятелството, че престъпното деяние и способът на извършването му се отнасят както съдържание и форма, следват няколко положения. Способът не е нещо „отделно“, което съще-ствува самостоятелно от престъпното деяние. Той е формата, в която се проявява деянието. Дадено престъпно деяние и съот-ветният способ на извършването му са диалектически свърза-ни в единство и не могат да съществуват поотделно, както няма съдържание извън формата и форма без съдържание. Опреде-лящ фактор в това единство е престъпното деяние (съдържание-то). То обуславя способа, т.е. конкретната форма, в която се „из-лива“ съдържанието. С други думи, характерът на престъпното деяние определя кръга от начини (способи), по които може да се извърши деянието. От своя страна, способът оказва обрат-но въздействие върху характера на деянието и понякога това въздействие е твърде силно. Престъпното деяние и способът са не само противоположни, но и диалектически свързани страни на отделната проява. Те се проникват взаимно и преминават едно в друго28. Това преминаване, „превръщане“ на противоположно-стите е сърцевина на диалектическата връзка между престъпно-то деяние и способа на извършването му.

6. Разбирането, че престъпното деяние и способът му са свързани в едно цяло както съдържание и форма, позволява да се изясни не само отношението на способа към престъпното деяние, но също и да се разкрият различните страни на способа. Защото понятието „форма“ е многозначно. То „се употребява и в смисъл на външна граница на съдържанието: ...и в смисъл на вътрешна структура на съдържанието... и в смисъл на части, видове на едно и също съдържание.“29 Философите различават

28 Като един от елементите на диалектиката В. И. Ленин посочва: „...не само единство на противоположностите, но и преходите на всяко определение, качество, черта, страна, свойство във всяко друго (в своята противоположност?)“ (Събр. съч. Т. 29. С., 1982, с. 203).

29 Тугаринов, В. П. Соотношение категорий диалектического мате-риализма. Л., 1956, с. 13.


вътрешна и външна форма, т.е. вътрешна структурна органи-зация на обекта и нейното външно изражение30. Както образно се изразява Д. А. Керимов: „...ако външната форма е обликът, външния вид на правното здание (или организъм), то вътреш-ната форма е неговият гръбнак (или скелет)“31.

6.1. Когато използваме понятието „способ на извършва-не на престъпното деяние“ в смисъл на вътрешна форма, трябва да се разбира начинът на свързване на съставните елементи на престъпното деяние в едно цяло, т.е. структу-рата на деянието. „Елементите представляват съдържанието (най-важната му страна), структурата се представя като фор-ма (вътрешната є страна). По такъв начин диалектиката на взаимовръзката между елементите и структурата представля-ва конкретизация на диалектиката на взаимовръзката между съдържание и форма, определен неин аспект.“32

Съгласно материалистическата диалектика съдържанието се изменя под въздействие на формата. „Нещо повече, различната структурна организация на една и съща субстанция може да даде качествено различни едно от друго съдържания.“33 Това положе-ние има важно методологическо значение за изясняване на спо-соба. То съставлява изходна база, когато се изследва влиянието на способа върху социалното съдържание (обществената опас-ност) на деянието. А това влияние, както посочихме, може да бъде твърде различно. В едни случаи способът на извършване на деянието обуславя изобщо наличието на обществената опасност на деянието; в други случаи способът променя чувствително ха-рактера на обществената опасност, а с това и вида на престъ-плението; в трета категория случаи способът влияе съществено

30 Още Г. Хегел говори за „удвояване на формата“, за вътрешна и външна форма (Енциклопедия на философските науки. Т. 1. С., 1975, с. 298).

31 Керимов, Д. А. Философские проблемы права. М., 1972, с. 313.32 Вж. Материалистическая диалектика как общая теория развития,

с. 340–341.33 Керимов, Д. А. Цит. съч., с. 224.


върху степента на обществена опасност на дадено престъпно деяние; в четвърта – той уточнява, конкретизира характера и степента на обществената опасност в рамките на определен състав на престъплението и т.н. Очевидно начинът на свързване на елементите на деянието, т.е. структурата на деянието, оказва чувствително влияние върху обществената опасност на деяни-ето. Това обяснява защо наказателното право се интересува от способа именно като вътрешна форма на престъпното деяние, като структурна организация на деянието.

6.2. Когато използваме понятието „способ на извършване на престъпното деяние“ в смисъл на външна форма, трябва да се разбира конкретното проявление на деянието, израже-нието му навън, т.е. самото съчетание от определени те-лодвижения, посредством което се осъществява престъпно-то деяние. Това съчетание е нещо материално, наблюдаемо, има пространствени и времеви измерения. От тази гледна точка способът е самата конкретна проява на дадено престъпление34. Отделните варианти на престъпното деяние се различават по способа на извършването му, но съвпадат по съдържание.

6.3. От всичко казано може да се заключи, че способът на извършване на престъплението има различни страни и свой-ства и поради това се разглежда от различни зрителни ъгли. Двете дефиниции на способа не се изключват, а само отра-зяват различни (вътрешната и външната) страни на способа. Криминалистиката акцентира върху външната страна, защото чрез нея способът оставя следи в околната действителност. А наказателното право се интересува от вътрешната страна на способа, тъй като тя има значение за обществената опасност на престъплението.

34 „Формата може да се представя като значение на явлението на нещо. В този смисъл ние говорим за явлението като форма на прояв-ление на същността“ (Акулов, В. Л. Диалектический материализм как система. Минск, 1986, с. 149–150).


Вътрешната и външната страна на способа на престъпното деяние са диалектически свързани и преминават една в друга, без обаче да са тъждествени. Отражение на тази обективна ре-алност в съзнанието на хората съставляват различните понятия за способа на извършване на престъплението, които са също тъй взаимно свързани и преминават едно в друго.

73Цели и тежест на наказанието

§ 4. Цели и тежест на наказанието*

Всеки наказателноправен проблем се свежда в последна сметка до определяне на основанието, целите и тежестта на наказанието. От възникването на наказателното право до днес тези въпроси са предмет на оживена дискусия. Още Ч. Бекария се стреми да им даде отговор в знаменитото си произведение „За престъпленията и наказанията“, 1764 г. Идеите на Бекария бързо завладяват Европа и служат за обосноваване реформата на наказателното законодателство в редица европейски страни.

1. Основание на наказанието. Различните наказател-ноправни системи се отличават преди всичко по основанието на наказателната отговорност (наказанието). В зависимост от това, дали престъпното деяние или престъпният деец съставля-ват основание на наказанието, се изгражда „наказателно право на деянието“ или „наказателно право на дееца“.

1.1. Според класическата школа (чийто създател е Ч. Бекария, а виден представител – К. Биндинг) престъпното деяние е един-ствено основание на наказанието. Деянието поражда наказание-то, като заедно с това определя и неговата тежест. С други думи, престъплението е не само основание, но и мярка на наказанието.

Принципът на деянието, съгласно който наказанието тряб-ва да съответства на престъплението, е формулиран от Ч. Бе-кария. Когато изследва съотношението между престъпление-то и наказанието, той пише: наказанията, т.е. „препятствията, които задържат хората от извършването на престъпленията, трябва да са толкова по-големи, колкото по-голяма вреда при-чиняват престъпленията на обществото... наказанията трябва да са в право съотношение с престъпленията“1. Днес идеите на

* Публикувана в сп. Правна мисъл, 1995, № 3.1 Бекария, Ч. За престъпленията и наказанията. Варна, 1993, с. 91–92.


Бекария (под формата на неокласицизъм) доминират не само в континентална Европа, но също в Америка и скандинавските страни. Ако сега Бекария извърши инспекционна обиколка в Европа, той би останал напълно доволен от реализацията на идеите си2.

1.2. Антропосоциологичната или позитивната теория възниква близо век по-късно с труда на Ч. Ломброзо „Престъп-ният човек“, 1871 г. (най-известен представител е Ф. Лист). Тя премества ударението от престъплението върху престъпника. Според тази теория причините на престъплението се коре-нят в психо-физическите особености на престъпника и в не-говата социална среда. Тогава възмездието за извършеното престъпление е безсмислено, защото не отстранява причини-те на престъплението. Те са в самата личност на престъпника. Поради това следва да се наказва не деянието, а престъпната склонност на дееца. Антропосоциологичната теория отхвърля принципа на деянието и поставя в основата на наказанието личността на престъпника. Престъпната личност следва да се третира с най-различни осигурителни, ненаказателноправни (медицински, психиатрични и др.) мерки с цел ресоциализация. Субективизмът на тази теория води до нарушаване равенство-то на гражданите пред закона и дори до съдебен произвол. Не-случайно крайните изводи на антропосоциологичната теория се отхвърлят и от самите є създатели.

2. Цели на наказанието. Наказанието е не само справед-ливо (съответно) възмездие за извършеното престъпление, но и средство за постигане на определени цели. Крайната цел на всяко наказание е ограничаване на престъпността. Непосред-ствената цел обаче на наказанието е: а) да въздейства върху престъпника (индивидуална превенция) или б) върху останали-те членове на обществото (обща превенция). Коя от двете цели

2 Кристи, Н. Пределы наказания (превод от английски). М., 1985.


ще бъде предпочетена, зависи от наказателната политика, от концепцията на държавата за борба с престъпността. Целите, поставени от законодателя пред наказанието, определят в зна-чителна степен вида и пределите на наказанията за различните престъпления. Освен това, за да се измери ефективността на наказателноправното въздействие, трябва да се формулират целите на наказанието в закона. Всичко това налага да се изяс-ни съотношението между индивидуалната и общата превенция.

В началото на XIX в. в Германия се обособяват две научни школи относно целта на наказанието. Немският учен А. Фойер-бах, привърженик на класическата теория на Бекария, поддъ-ржа, че основната цел на наказанието е общата превенция. К. Гролман, считан за ранен представител на антропо-социоло-гичната теория, заема противоположната позиция. Според него основната цел на наказанието е индивидуалната превенция. Този спор продължава и днес с нестихваща сила в наказателно-правната теория и практика. От това върху коя цел се поставя акцентът зависи и наказанието, което ще се подбере за съответ-ното престъпление. Ако основната цел на наказанието е инди-видуалната превенция, т.е. да въздейства върху престъпника, то законът трябва да предвиди такава система от мерки, в т.ч. и ненаказателноправни, които позволяват да се отчитат мак-симално индивидуалните особености на личността на престъ-пника. Но ако целта на наказанието е общата превенция, т.е. да въздейства възпиращо върху другите членове на общество-то, тогава наказанието трябва да е справедливо възмездие за престъплението: видът и тежестта на наказанието ще се опре-делят в зависимост от типичната тежест (обществена опасност и морална укоримост) на престъпното деяние.

Индивидуалната и общата превенция не бива да се проти-вопоставят. Те не стоят на два противоположни полюса. Ин-дивидуалната и общата превенция – посочва В. Каракашев – съставляват различни равнища в сложната йерархия от цели на наказателноправното въздействие. Индивидуалната превенция


е „едно от основните средства за по-цялостно реализиране на целта за генерална превенция...“3 Това разбиране позволява да се избегне изкуствената конфронтация между индивидуалната и общата превенция и да се търси оптималното съотношение между тях.

3. Тежест на наказанието. Наказателният кодекс на Репу-блика България постановява, че „наказание може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление“ (чл. 35, ал. 2 НК). А съгласно чл. 35, ал. 3 НК „наказанието е съответно на престъплението“ и по-точно – на неговата обще-ствена опасност (обективна страна) и морална укоримост (су-бективна страна). Следователно нашето наказателно право е изградено върху принципа на деянието. Престъпното деяние е единна, обща мярка за наказване на различните лица, която осигурява равенство на гражданите пред закона4.

Наказанието е съответно на престъплението. То е възмез-дие за извършеното престъпление. От гледна точка на пси-хологията наказанието е претърпяване на определени огра-ничения („болка“) от осъденото лице. По социалната си роля наказанието е реакция на държавата срещу извършеното общественоопасно деяние. То се изразява в прилагане на държавна принуда и е насочено към възстановяване на вре-дата, която престъплението е причинило на обществото. По такъв начин наказанието е средство за социален контрол върху престъпността. А от юридическа гледна точка наказанието е правна последица на престъплението, което е юридическият факт. Престъплението поражда наказателното правоотноше-ние, т.е. правото на държавата да осъди и накаже виновния и

3 Каракашев, В. Проблеми на определяне ефективността на наказа-нието лишаване от свобода. С., 1982, с. 52–87.

4 Още Аристотел, като отбелязва, че справедливостта има различни страни, пише: „Ако един… причинява вреда, а на друг тя е причинена, то законът отчита разликата само от гледна точка на вредата, а с хората той се отнася като с равни“ (Сочинения. Т. 4. М., 1981, с. 4).


задължението на виновния да понесе наказание. Справедливо е това наказание, което съответства на престъпното деяние. По-средством справедливостта на наказанието се постига целта за обща превенция, т.е. въздейства се предупредително върху другите граждани.

Освен да съответства на престъплението, наказанието трябва да е и целесъобразно, да преследва посочените от зако-на цели. Наказателният кодекс поставя две цели пред наказани-ето: обща и индивидуална превенция (чл. 36 НК). Общата пре-венция се постига посредством справедливо наказание (което съответства на престъпното деяние). А индивидуалната пре-венция изисква наказанието да е съобразено с индивидуалните особености на личността на престъпника. По такъв начин към наказанието се предявяват противоречиви изисквания. От една страна, то трябва да съответства на деянието, а от друга – на де-еца. Нашият законодател се е задоволил да формулира изисква-нията към наказанието, без да посочи изрично кое от тях има решаващо значение. Нужно е обаче ясно и научно обосновано разбиране относно съотношението между двата фактора – дея-ние и деец, определящи тежестта на наказанието. Анализът на наказателното ни законодателство позволява да се заключи, че това противоречие е решено в полза на деянието. Престъпното деяние е основание и мярка на наказанието. Поради това нака-занието има преди всичко общопревантивен ефект. Личността на дееца е допълнителен фактор, който влияе върху тежестта на наказанието. По нашето право следователно общата превен-ция е основна цел на наказанието, а индивидуалната превенция остава на втори план.

Днес в европейската наказателноправна литература също доминира идеята, че общата превенция (деянието) трябва да има приоритет пред индивидуалната превенция (дееца)5. Пока-

5 Вж. Карпец, И. И. Наказание. Социальные, правовые и криминоло-гические проблеми. М., 1973; Анденес, И. Наказание и предупреждение


зателен е докладът на Комисията по въпросите на наказател-ната политика (по повод реформата на наказателното законо-дателство в Швеция, 1977 г.). В него се прави следният извод: „Ние препоръчваме такава система на наказания, която пови-шава значението на общата превенция... Тежестта на престъ-плението и изискването за съответствие между престъпление и наказание трябва да имат решаващо значение при избора на наказанието“. Нещо повече, някои учени се опитват да обосно-ват какво трябва да бъде количественото съотношение между двата фактора – деянието и дееца, при определяне тежестта на наказанието. Ако наказанието е функция от два независими фактора (деяние и личност) – посочва П. П. Осипов, – то дея-нието трябва да има два пъти по-голяма относителна тежест от дееца при определяне па наказанието6.

3.1. Съотношението между престъпление и наказание може да се разглежда на две различни равнища – законодател-но и съдебно. Първоначално законодателят оценява, „измер-ва“ тежестта (обществената опасност и моралната укоримост) на престъплението и закрепва тази тежест в закона (състава на престъплението). А наказанието, предвидено в санкцията, е концентриран израз на престъплението, негова количествена оценка. „На всяко общо типово определение на престъпление, давано в диспозицията на закона, на всеки състав – пише А. Н.

преступлений (превод от английски). М., 1979; Кристи, Н. Пределы нака-зания; Jеscheck, H. Lehrbuch des Strafrechts. Allgemeiner Teil. 4. Auflage. Berlin, 1988; Roxin, C. Strafrecht. M., 1991; Streng, F. Strafrechtliche Sanktionen. Berlin, 1991; Individual prevention und Strafzzumessung. Wien, 1992. По повод реформата на наказателното законодателство във Фин-ландия видният пеналист И. Антила подчертава: „Наказанието трябва да има преди всичко общопредупредителен ефект“. Вж. Anttila, I. Et forslag til strafflagsreform i Finland. – NTK, 1977, 65, 102–106.

6 Осипов, П. П. Комплексное изучение системы воздействия на пре-ступность. С.-Петербург, 1978, с. 106–107.


Трайнин, – винаги съответства общо типово наказание, опре-делено в санкцията...“7 Проблемът при нормотворчеството е да се постигне тъкмо това съответствие, да се предвиди такова наказание в санкцията, което да съответства на престъплени-ето, описано в диспозицията. С една дума, проблемът е да се създаде справедлив закон.

За да се установи съответствие между престъпление и наказание, е нужно те предварително да се „оценят“. Задача-та да се предвидят в закона наказания, които съответстват на престъпленията, съдържа три етапа: а) да се оцени качествено и количествено обществената опасност и морална укоримост на различните категории престъпления; в) да се създаде един-на скала и се измери тежестта на различните видове наказания, и в) да се установи и изрази количествено зависимостта между тежест на престъплението и тежест на наказанието, а това изис-ква да се намери коефициентът на съответствие между тях (т.е. колко наказание съответства на единица обществена опасност на престъплението). В крайна сметка проблемът се свежда до измерване на социалноправни явления.

Съдът също, на практика всеки ден, съизмерва тежестта на конкретни престъпления и наказания. Съдебната преценка обаче се развива в рамките на законодателната (чл. 54 НК). Законода-телната преценка за тежестта на престъплението и наказанието има приоритет пред съдебната. Изобщо наказателното право е дълбоко проникнато от количествени оценки. Задача на наказа-телноправната наука е да създаде обосновани критерии и методи за измерване на обществената опасност и моралната укоримост на престъпленията, както и за построяване санкциите на нормите на особената част. В резултат ще се ограничи ролята на интуици-ята и субективните преценки, а ще се задъл-бочи научната обо-снованост, справедливостта на наказателноправните решения.

7 Трайнин, А. Н. Общее учение о составе преступления. М., 1957, с. 313.


3.2. Анализът на наказателното ни законодателство показва, че редица състави на престъпления съдържат признаци не само относно деянието, но и относно личността на дееца. Поставя се въпросът не се ли нарушава с това принципът, че деянието е единственото основание на наказателната отговорност. За да се изясни въпросът, е нужно да се разграничат обстоятелствата, ко-ито обуславят възникването на наказателната отговорност, т.е. образуват основанието на отговорността, от обстоятелствата, които влияят само върху степента на тази отговорност. Първи-те обстоятелства имат значение за криминализацията, а втори-те – за диференциацията на наказателната отговорност. С други думи, нужно е да се разграничат признаците на основния състав от признаците на квалифицирания (по-леко или по-тежко наказу-ем) състав на престъплението.

В основния състав законодателят очертава основанието на наказателната отговорност. Поради това основният състав на престъплението трябва да съдържа признаци само относно дея-нието. Така се провежда принципът за равенство на гражданите пред закона. А квалифицираният състав е средство за диферен-циация на наказателната отговорност. Той съдържа освен при-знаците на основния състав и признаци относно обстоятелствата, които променят съществено основния вариант па престъпление-то и пораждат нуждата от диференцирано наказание. Квалифици-ращите обстоятелства могат да характеризират поведението или личността на престъпника. Когато дадено свойство на личността на извършителя влияе съществено върху обществената опас-ност на престъплението, законодателят отразява това свойство в специален по-леко или по-тежко наказуем състав на престъ-плението. Следователно само специалната норма (квалифицира-ният състав на престъплението), която предвижда по-леко или по-тежко наказание, може да съдържа характеристика на лич-ността на престъпника8. И това е обяснимо. Особеностите на

8 Тук, разбира се, не става дума за престъпленията, които могат да бъдат извършени само от лица, притежаващи определени особени каче-


личността на дееца могат да имат наказателноправно значение само след като се установи, че поведението му осъществява всички признаци на основния състав на престъплението. Едва след като е налице основанието за възникване на наказателна отговорност, може да се обсъжда въпросът за нейната степен, т.е. за прилагането на даден квалифициран състав.

По българското наказателно право тежестта на престъпле-нието, т.е. справедливостта, има решаващо значение за вида и пределите на наказанието. Освен това законодателят отчита и целта за индивидуална превенция, която преследва с диферен-цираното наказание. Въпросът е как се съчетават изисквани-ята за справедливост (обща превенция) и за целесъобразност (индивидуална превенция) при определяне на наказанието в закона. Най-общо може да се формулира следното положение: горната граница на наказанието се определя от максималната тежест на престъплението. В противен случай ще се наруши принципът за съответствие между престъпление и наказание. Но когато установява долната граница на наказанието, законо-дателят може да слезе под минимума, определен от обективна-та тежест на престъплението, за да предостави възможност на съда да отчете максимално личностните особености на дееца. Що се отнася до съда, то безспорно е, че той в по-голяма степен отчита индивидуалните свойства на личността при определяне на конкретно наказание за извършено престъпление.

ства, т.е. за така наречените същински особени престъпления. Това са престъпления, при които особеното качество на субекта обуславя на-личието на съответното престъпление – например същински престъпле-ния по служба, военни престъпления, някои стопански престъпления. Основният състав на тези престъпления очевидно съдържа признаци и относно субекта на престъплението.


§ 5. Научно-техническият прогрес и наказателният закон*

I. Научно-техническият прогрес (НТП) и неговото отра-жение в наказателното законодателство

1. Научно-техническият прогрес (НТП) оказва влияние върху всички сфери на обществения живот – производството, бита, културата и т.н. Бурното развитие на науката и техниката се изразява преди всичко в автоматизация на производствените процеси и обслужването и в механизация на транспорта. Наред с благата, които носи на обществото, НТП предизвиква и реди-ца неблагоприятни странични последствия: силно замърсяване на околната среда, увеличаване източниците на повишена опас-ност, психическо претоварване на работниците и др.

Като всяко социално явление и престъпността изпитва влиянието на научно-техническия прогрес. От една страна, на-учно-техническият прогрес е свързан с развитие на личността, с повишаване съзнателността на гражданите и използване на новата техника в борбата срещу престъпността. Това води до намаляване на престъпленията. От друга страна, научно-тех-ническият прогрес има и отрицателно, криминогенно действие. Например в системата „човек – техника“ настъпват значителни изменения – усложнява се характерът на труда, увеличава се психическото и нервното натоварване на работниците. Пови-шените изисквания, които новата техника предявява към чове-ка, влизат в противоречие с ограничените му психо-физически възможности. В резултат на това нараства опасността от бора-венето с техниката. Неспазването на изискванията за безопас-ност може да доведе до тежки последици за живота, здравето и имуществото на хората. Особено при работа с автоматични

* Публикувана в сп. Социалистическо право, 1981, № 10.

83Научно-техническият прогрес и наказателният закон

системи за управление, и най-малката грешка има висока со-циална „цена“.1 Следователно научно-техническият прогрес се характеризира с рязко увеличение на дейностите, които състав-ляват източник на повишена опасност. Това е свързано с ре-гламентиране на новите дейности и въвеждане на отговорност за нарушаване на съответните правила. Високата обществена опасност на непредпазливите действия в областта на техниката изисква те да бъдат криминализирани, т.е. борбата срещу тях да се води с наказателноправни средства.

Разбира се, влиянието на научно-техническата революция върху наказателното законодателство не се изчерпва единствено с криминализация на някои непредпазливи деяния. Това влияние е много по-богато и разнообразно. Качествено новият етап в развитието на науката и техниката се характеризира с откриване на нови вещества и енергии, с разработване на нови области и методи на труд (откриване на радиоактивните вещества, използ-ване на ядрената енергия, създаване на електронноизчислител-ните машини и новите информационни технологии, овладяване на космоса, генетическите открития и др.). Всички тези нови процеси намират отражение в законодателството. При това се разширява сферата на действие на правото. Правните норми, в това число и наказателните, регулират нови, непознати досега или рядко срещани дейности. Така например с изменението на НК от декември 1975 г. законодателят въведе наказателна отго-ворност – за разрушаване или причиняване повреда на въздухо-плавателно средство (чл. 340, ал. 2); за поставяне във въздухо-плавателно средство на устройство, което може да го разруши или да му причини повреда (чл. 341а, ал. 1); за незаконно завла-дяване на въздухоплавателно средство (чл. 341б); за замърсява-не с петролни продукти на териториални или вътрешни морски

1 Вж. Квашис, В. Е. Научно-технический прогресс и ответствен-ность за неосторожность. – В: Сборник Основные направления борьбы с преступностью. М., 1975, с. 114–115.


води (чл. 352а); за нарушаване на правилата за производство, придобиване, пазене и т.н. на силно действащи или отровни ве-щества (чл. 354, ал. 4) или на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 4); за произвеждане, преработване, придобиване или държане на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 1–3).

Законодателството изпълнява две функции по отношение на научно-техническия прогрес – „стимулираща“ и „огранича-ваща“. Първата се състои в ускоряване на прогреса и внедря-ване на новите постижения в практиката, а втората – в ограни-чаване на вредните, странични последствия от НТП.2 Като се изхожда от съществуващите разпоредби в НК и от насоките на развитие на науката и техниката, може да се заключи, че НТП оказва влияние върху следните области на наказателното за-конодателство:

1.1. Криминализират се редица непредпазливи действия по използване на техниката.3 Обективната страна на тези действия се свежда до нарушение на нормативно закрепени правила за безопасност, в резултат на което техниката излиза извън кон-трола на управляващия субект и се причинява вреда или опас-ност за живота, здравето и имуществото на неопределен кръг граждани. От субективна страна техническите престъпления се характеризират най-често със съзнателно нарушаване па пра-вилото за безопасност и непредпазливо причиняване на обще-ственоопасния резултат.

Деяния от посочената категория са описани в следните състави на НК (или осъществяват отделни хипотези на тези състави): чл. 331 (палеж по непредпазливост), чл. 335 (навод-

2 Вж. Георгиев, Г. Проблеми на борбата с престъпността. С.: Наука и изкуство, изд. на СКИ при Главна прокуратура. 1977, с. 144–172; също и Венгеров, А. Б. Научно-технический прогресс и законодательство раз-витого социализма. // Сов. гос. и право, № 6/1981, с. 24–33.

3 Относно непредпазливостта при дейности, които са източник на повишена опасност, вж. Лютов, К. Професионална непредпазливост в наказателното право на НРБ. С., 1958.


нение по непредпазливост), чл. 341 (непредпазливо поврежда-не на транспортно средство, в резултат на което са настъпили значителни вреди), чл. 341а, ал. 5 (непредпазливо поставяне във въздухоплавателно средство на устройство, което може да го разруши или да му причини повреда, когато са настъпили по-следиците по чл. 341), чл. 343 (нарушаване правилата за движе-нието или експлоатацията на транспорта и т.н., когато от това по непредпазливост са настъпили значителни вреди), чл. 347, ал. 2 (непредпазливо повреждане на телеграфна, телефонна и т.н. уредба), чл. 351 вр. чл. 349 (туряне на опасен за живота или здравето предмет във водопровод по непредпазливост), чл. 351 вр. чл. 350 (изготвяне на хранителни продукти или питиета по такъв начин, че в тях по непредпазливост се създават опасни за здравето вещества), чл. 352, ал. 4 (опасно замърсяване на водата, почвата и въздуха по непредпазливост), чл. 352а, ал. 3 (замърсяване с петролни продукти на морски води по непред-пазливост), чл. 356, ал. 2 (нарушаване на установени строител-ни и други правила при изпълнение на строежи, когато в резул-тат на това по непредпазливост се излага на опасност животът на другиго). Освен изброените специални правила НК съдържа и по-общите разпоредби на чл. 123 и 134, които предвиждат повишена отговорност за непредпазливо причиняване на смърт или телесна повреда при изпълнение на дейност, източник на повишена опасност, независимо от характера на дейността.

1.2. Друга отрицателна последица на НТП е замърсяването на околната среда – водата, въздуха и почвата. Особено опасна за човека е ядрената радиация. Нарастват също промишлени-те и битовите отпадъци. Автомобилният транспорт поглъща значително количество кислород от атмосферата. В резултат се нарушава естественото равновесие в природата, създава се опасност за живота и здравето на човека. Това налага да се криминализират редица посегателства срещу околната среда. Съгласно чл. 31 от Конституцията на НРБ (отм.) защитата на природата е задължение на държавните органи и предприятия,


на всеки гражданин. В системата от мерки за охрана на природ-ната среда (технически, икономически, организационни, прав-ни и др.) и наказателното право заема своето място.

Понастоящем нашият НК съдържа следните норми, пред-виждащи отговорност за увреждане (или застрашаване) на при-родни обекти: чл. 230, ал. 4 (нарушаване на наредба за борба против болести и вредители по растенията), чл. 235 (сечене на дървета от горския фонд без позволително), чл. 236 (унищожа-ване или повреждане на горски дървета), чл. 237 (убиване или улавяне на едър дивеч без разрешение), чл. 238 (улавяне на риба с взривни вещества и т.н.), чл. 239 (нарушаване на правилата за запазване на рибата), чл. 240 (стопански риболов в български води от чужди граждани), чл. 323а (построяване на сграда върху обработваема земя), чл. 352 (опасно замърсяване на водата, по-чвата и въздуха), чл. 352а, ал. 1 (замърсяване с петролни продук-ти на териториални или вътрешни морски води), чл. 353 (пускане на предприятие без пречиствателни съоръжения) и др.

Веднага прави впечатление липсата на системност в на-казателноправната защита на природната среда. Кодексът не съдържа обща норма, обявяваща за наказуеми всички действия, които причиняват значителна вреда на околната среда. Той за-щитава от посегателства само отделни природни обекти. Това води до празнини в правото. Редица общественоопасни дей-ствия остават извън сферата на НК. Причината за неудовлет-ворителното състояние на правната регламентация е, че липсва единно, ясно и теоретично обосновано разбиране за околната среда като обект на защита.

По-нататъшното усъвършенстване на наказателното зако-нодателство в тази област изисква да се обособят в самостоя-телна глава на НК всички посегателства срещу околната среда; да се определят границите на наказателноправна защита и се изработят критерии за криминализация на общественоопас-ните деяния в тази област; да се създаде стройна система от норми с различна степен на абстрактност; да се усъвършен-


ства законодателната техника, като при построяване на съста-вите се намери оптималното съотношение между абстрактност и конкретност на формулировките. Трябва да се отбележи, че включването на нови норми в НК не противоречи на общата тенденция към ограничаване на наказателната репресия. То от-разява само новите явления в обществения живот, предизви-кани от НТП. При това не винаги въвеждането на нова норма означава криминализация на нова категория деяния. Една част от новосъздадените норми представляват специализирани пра-вила, които израстват от по-общата норма и служат за дифе-ренциация на отговорността.

1.3. На трето място НТП въздейства не само върху съдържанието на наказателния закон, но и върху неговата фор-ма. За характеризиране на престъпното поведение в състава законодателят използва все повече бланкетни диспозиции и оценъчни понятия. Нараства и ролята на съставите на поста-вяне в опасност.

По-долу ще се спрем само на два аспекта от влиянието, ко-ето НТП оказва върху наказателното законодателство – кри-минализация на непредпазливите деяния и отражение на НТП върху формата на наказателния закон.

II. Криминализация на непредпазливите общественоопасни деяния

2. Въпросът за криминализация на непредпазливите деяния е един oт най-дискутираните в наказателното право днес. По-вишената обществена опасност на непредпазливите деяния се обуславя от следните фактори:

а) Развитието на техниката предоставя в ръцете на човека мощни източници на енергия. Вредата от тяхното невнимател-но използване може да бъде огромна и се доближава до тази от умишлените деяния.


б) Практиката показва, че непредпазливите правонаруше-ния като цяло (престъпни и непрестъпни взети заедно) причи-няват повече материална вреда на обществото – в хора и иму-щество, отколкото умишлените.

в) В общата структура па престъпността нараства относи-телният дял на непредпазливите престъпления (и особено на непредпазливите престъпления в транспорта).4

Всичко това обуславя нуждата от криминализация на ре-дица непредпазливи действия предимно от областта на из-ползване на техниката. Разбира се, сферата на наказуемата не-предпазливост не може да се разширява неограничено. Това би довело до ниска приложимост на новосъздадените норми и в крайна сметка ще снижи ефективността на наказателното пра-во. А това е резултат, обратен на желания. Един от способите за ограничаване кръга на наказуемите деяния е да се въведат в НК нови обстоятелства, изключващи обществената опасност – оправданият риск5, съгласието на пострадалия и др.

Криминализацията на непредпазливите деяния трябва да бъде съобразена с принципа за икономия на наказателната ре-пресия и с възможностите за въздействие върху съответното поведение с наказателноправни средства. Това предполага ди-ференциран подход към различните видове непредпазливи дей-ности. Като критерии за криминализация на непредпазливите общественоопасни деяния П. С. Дагел посочва: а) характера и размера на възможните вредни последици; б) вероятността за тяхното настъпване в резултат на нарушение на правилото за безопасност; в) наличието на нормативно закрепени правила за

4 Вж. Дагель, П. С. Установление уголовной наказуемости с учетом субъективной стороной общественно опасных деяний. – В: Сборник Ос-новные направления борьбы с преступностью, с. 134–135. Срв. и Лю-тов, К. цит. съч., с. 7.

5 Относно риска вж. Гунева, М. Риск и наказателна отговорност, ав-тореферат на кандидатска дисертация. С., 1981.


безопасност при изпълнение на съответната дейност6; г) разпро-странеността на нарушението в дадена социална сфера и др.7

Дадена категория деяния може да се криминализира по два начина – чрез въвеждане на една обща норма или чрез създава-не на редица конкретни предписания. Конкретните норми имат по-силно предупредително и регулиращо въздействие, но те водят до празнини в правото. Проблемът, който стои пред за-конодателя, е не да избере между двата подхода, а да съчетае правилно общите и специалните разпоредби, установяващи от-говорност за непредпазливост в дадена сфера.

Както отбелязахме, създаването на нови състави не винаги разширява кръга на наказуемата непредпазливост. Много често новите норми възникват от по-обща норма, като се специали-зират в извършването на отделни операции, т.е. регулират само част от широкото приложно поле на общата норма. Отделянето на специализирани норми изразява процеса на диференциация в наказателното право. Тъй като непредпазливите престъпле-ния са ситуативни и обикновено не може да се предвиди харак-терът на вредата, то перспективна се явява диференциацията на отговорността в зависимост от отношението на дееца към нарушаването на правилото за безопасност – съзнателно ли е това нарушение или по невнимание.8

6 Трябва изрично да се подчертае, че криминализацията на непред-пазливите деяния зависи от степента, в която е урегулирана съответната област. Именно съвкупността от налични правила позволява да се опре-дели дължимото поведение, т.е. онова, което деецът е „бил длъжен да предвиди“ в конкретния случай – вж. подробно Лютов, К. Цит. съч., с. 88–125: също Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 340, 338, и Совершенствование мер борьбы с преступностью в усло-виях научно-технической революции. М., 1980, колектив, под ред. на В. Н. Кудрявцев, с. 246–247 (автор на параграфа О. Л. Дубовик)

7 Совершенствование мер борьбы с преступностью, с. 174–175.8 Вж. напр. Совершенствование мер борьбы с преступностью, с. 236

(автор на параграфа П. С. Дагель).


3. Обемът на криминализация зависи и от правната техни-ка, която използва законодателят при криминализацията. Както е известно, според конструкцията на състава престъпленията се делят на формални и резултатни. А последните от своя стра-на биват престъпления на поставяне в опасност и увреждащи престъпления. За престъпленията на поставяне в опасност е характерно, че вредата не настъпва реално, а се създава само възможност за това. Обективно поставянето в опасност не се различава от опита. Разликата е в субективната страна – опит е възможен само при пряк умисъл, а поставянето в опасност се извършва по непредпазливост или с косвен умисъл.

Нашият законодател е конструирал непредпазливите престъпления предимно като увреждащи и по-рядко – като формални. Наред с това в няколко случая той е предвидил и състави на непредпазливо поставяне в опасност – например в чл. 351, ал. 1, вр. чл. 350, ал. 1, предл. първо (изготвянето на храни или питиета по такъв начин, че в тях по непредпазливост се създават опасни за здравето вещества), чл. 352, ал. 4, вр. ал. 1, предл. първо (непредпазливо замърсяване на почвата, въздуха и водите, което ги прави опасни за хората, животните и рас-тенията), чл. 356, ал. 2 (нарушаване на установени строителни и други правила при проектиране и изпълнение на строежи, в резултат на което по непредпазливост се излага на опасност живота на другиго).

Днес редица автори се застъпват за криминализиране на непредпазливите действия, с които обектът се поставя в опас-ност. По този начин, смятат те, ще се засили превантивното действие на наказателната отговорност. Не бива обаче да за-бравяме, че именно вредата е онази обективна мярка, която очертава границите на отговорността. Да се създават състави на непредпазливо поставяне в опасност е оправдано само при защитата на най-ценните блага (човешки живот, независимост


на държавата), и то когато те са застрашени от невнимателното изпълнение на дейност, източник на повишена опасност.9

4. Криминализацията на непредпазливите деяния поставя на дневен ред и два проблема от по-общ характер: въвеждането на специална невменяемост и усъвършенстване на понятие-то „непредпазливост“.

а) Както е известно, психо-физическите способности на чо-века са ограничени и не винаги успяват да следват бурния ръст на техниката. Възможно е едно лице, което в обикновени усло-вия е вменяемо, при управлението на сложна техническа система да загуби способността си „да разбира свойството или значе-нието на извършеното или да ръководи постъпките си“ поради нервнопсихическо претоварване. В този случай от него не може да се търси наказателна отговорност за причинените вреди. Във връзка с това е необходимо е да се изработи „модел на специали-ста“, т.е. пълно описание на психо-физическите качества, които трябва да притежава операторът на дадена техническа система.10 Създаването на критерии за професионална пригодност към някои по-сложни дейности ще улесни съда, когато преценява в състояние на вменяемост ли е действал конкретният деец.

б) Съществуващата дефиниция на непредпазливостта в чл. 11, ал. 3 не отговаря на криминологическата реалност и се нуждае от усъвършенстване. Един от недостатъците на тази дефиниция е, че не съдържа характеристика на отношението на субекта към самото деяние. Тя следователно не може да се приложи към формалните непредпазливи престъпления, които са предвидени в особената част на НК.

9 Дагель, П. С. цит. статия – В: Сборник Основные направления борьбы с преступностью, с. 137; вж .също и Совершенствование мер борьбы с преступностью, с. 168–172 (автор на параграфа П. С. Дагель).

10 Вж. Гринберг, М. С. Психофизиологические возможности челове-ка и уголовная ответственность, // Сов. гос. и право, № 12/1974, с. 70–75, също и Совершенствование мер борьбы с преступностью, с. 112–114 (автор на параграфа О. Ф. Шишов).


Освен това на практика се срещат такива варианти на непред-пазливо психическо отношение, които, строго погледнато, не се вместват в рамките на самонадеяността и небрежността.11 На-пример извън обсега на чл. 11, ал. 3 НК остава случаят, когато деецът не е предвиждал общественоопасните последици на свое-то поведение, бил е длъжен да предвиди тези последици, но не е могъл поради незнание на изпълняваната дейност. И това незна-ние се дължи на нехайно, немарливо отношение на субекта към подготовката му, т.е. – на неизвинителна причина.12 В този случай вината се обосновава от факта, че деецът е имал възможност да осъзнае своята неподготвеност за действията, които предприема. Макар да не се вписва стриктно в определението на чл. 11, ал. 3 НК, посочената разновидност на непредпазливата вина е отчетена от законодателя в особената част на НК – при характеристиката на професионалната непредпазливост по чл. 123 и 134 НК.

III. Влияние на научно-техническия прогрес върху формата на наказателния закон

5. Съвременните социални процеси, свързани с НТП, влияят не само върху съдържанието на наказателния закон, но и върху неговата форма. Бързата смяна на научните открития и бързото им внедряване в живота повличат след себе си и съответни из-менения в правната надстройка. В областта на наказателното за-конодателство под влияние на НТП се изостря противоречието между стабилност и гъвкавост на закона.13 За законодателя ста-ва все по-трудно да определи оптималната степен на абстракт-

11 Относно положението в руското законодателство вж. Совершен-ствование мер борьбы с преступностью..., с. 156–157 и с. 163–166 (автор на параграфа П. С. Дагель).

12 Относно тази хипотеза вж. подробно Лютов, К. Цит. съч., с. 106–110.13 Вж. Совершенствование мер борьбы с преступностью, с. 81 и

следв. (автор на главата С. Г. Келина).


ност (конкретност) на наказателните норми. При построяване на съставите се срещат две противоположни тенденции: а) стре-межът към конкретност на описанието и максимално уточняване признаците, а следователно и обществената опасност на забра-неното поведение, т.е. тенденция към задълбочаване диференци-ацията на отговорността, и б) стремежът да се създаде норма с достатъчно общ характер, която да обхване всички опасни про-яви от даден вид. Абстрактността на формулировките осигурява гъвкавост на закона, т.е. приложението му към различни ситуа-ции в бързо изменящите се условия на живот.

Съвременното законодателство върви по пътя на уточнява-не на съставите.14 Това позволява да се конкретизира степента на обществена опасност и да се отмери по-точно наказанието. Но целият проблем е докъде трябва да стигне законодателят при това уточняване на съставите? Колко надълбоко следва да навлезе той, когато отчита спецификата на дадено поведение и диференцира отговорността за него от тази за близки форми на престъпно поведение?

За да отговорим правилно на този въпрос, трябва да из-лезем от характера на съвременните обществени отношения, от тяхното динамично и многостранно развитие под влияние на НТП. Бурният ръст на науката и техниката днес предоставя в ръцете на престъпника богат арсенал от средства и вариан-ти на престъпно поведение. Това обуславя нуждата от норми с достатъчно висока степен на абстрактност, които да обхва-нат всички възможни прояви на престъплението от даден вид.15 Строгият формализъм в наказателното право принадлежи на миналото. Едно средство за превръщане на казуистичните формулировки в обобщени правила е използването на повече

14 Вж. Кудрявцев, В. Н. Объективная сторона преступления. М., 1960, с. 60.

15 Срв. Ковалев, М. И. К вопросу об еффективности уголовного за-конодательства. – В: Сборник Проблемы еффективности уголовного закона. Свердловск. 1975, с. 15.


бланкетни диспозиции и на оценъчни признаци при нормотвор-чеството. Увеличението на бланкетните състави и оценъчните понятия в наказателното право следователно също е плод на научно-техническата революция.

6. Спецификата на бланкетния способ на изложение се състои в това, че законодателят описва в диспозицията не все-ки елемент на поведението поотделно, а характеризира престъ-плението като цяло посредством обобщаващи признаци. За да се приложи бланкетната норма, е нужна допълнителна ин-формация. Тя се съдържа в нормативни актове от ненаказател-ноправен характер, към които бланкетната норма отпраща.16 Характеристиката на забраненото поведение продължава и в други нормативни актове. Те конкретизират съдържанието на бланкетната норма и правят възможно нейното приложение. Нашият НК съдържа значителен брой бланкетни диспозиции и закономерно е да се очаква тяхното увеличение в бъдеще. Бланкетни са например диспозициите в чл. 136, чл. 230, чл. 239, ал. 1, чл. 251, чл. 282, чл. 338, чл. 342 и 343, чл. 354, ал. 4, чл. 354а, ал. 4, чл. 354в, чл. 355, чл. 356 и др.

Методът на правно регулиране, и в частност законодател-ната техника, зависи от предмета на регулиране, т.е. от свой-ствата на отношенията, които се регламентират. Нарастването на бланкетните диспозиции в НК е свързано с НТП. Следните особености на обществените отношения в условията иа НТП обуславят избора на бланкетен способ при нормотворчеството:

а) Динамиката на обществените отношения. Бурното раз-витие на науката и техниката поражда бързи и качествени промени в обществените отношения. Наказателните норми, охраняващи тези отношения, трябва да притежават достатъч-но гъвкавост, за да могат да се приспособят към различните

16 Вж. Соколов, В. В. Принцип „nullum crimen, nulla poena sine lege“ и бланкетные диспозиции уголовного закона. // Сов. гос. и право, № 12, 1980, с. 96–99.


жизнени ситуации. За целта е нужно да се придаде по-висока абстрактност на нормите. А това се постига посредством из-ползването на бланкетни диспозиции.

б) Високата урегулираност на обществените отношения. В условията на НТП, както посочихме, нараства броят на дейно-стите, източник на повишена опасност. За изпълнението на вся-ка една от тези дейности се създават редица правила. Колкото по-подробно е регламентирано дадено обществено отношение (дейност), толкова повече са възможните начини за посегател-ство върху това отношение. Защото последното може да бъде увредено чрез нарушаване на всяко едно от правилата за без-опасност. Дадено посегателство може да се извърши по някол-ко различни начина, посредством въздействие върху различни предмети, чрез използване на различни оръдия и т.н. Всеки еле-мент от обективната страна на престъплението се характеризира с множество еднородни варианти. Те не могат да бъдат описани всичките в състава. От друга страна, влиянието на едноименни-те елементи върху обществената опасност на престъплението е сравнително близко. Това позволява на законодателя да използва бланкетни, обобщени признаци, които характеризират поведе-нието като цяло, а не отделни негови елементи.

В заключение – високата урегулираност на обществените отношения в условията на НТП позволява на законодателя да характеризира престъплението с по-общи признаци, когато създава наказателни норми за защита на тези отношения. Кол-кото по-подробно е регламентирана дадена категория обще-ствени отношения, толкова по-абстрактна може да бъде наказателната норма, която охранява тези отношения. С това се обяснява и нарастването на дела на бланкетните диспо-зиции в съвременното наказателно право.17

17 Анализът на бланкетните диспозиции в НК показва, че законода-телят описва чрез бланкетни признаци най-често забраненото действие и по-рядко – способа, мястото, субекта на престъплението и т.н.


7. Друго отражение на НТП върху наказателното законода-телство е увеличаването броя на оценъчните признаци.18 Как-то е известно, по-общите черти на поведението се изразяват с по-абстрактни признаци, които имат оценъчен характер. А под-робностите, детайлите на поведението се описват посредством конкретизиращи признаци, които имат формален характер. За да се осигури еднаквост на правоприлагането, са нужни ясни, стегнати формулировки. Но от друга страна, в динамичните и сложни условия на съвременния живот за наказателното право са по-подходящи оценъчните понятия. Те придават гъвкавост на закона и така осигуряват неговата стабилност за един по-продължителен период от време.19 Твърдите, казуистични пред-писания обхващат ограничен брой случаи и поради това създа-ват опасност от празнини в правото. Те са подходящи, когато се приема закон с краткосрочно действие.

Проблемът за правилното съотношение между описател-ните (формалните) и оценъчните признаци в състава е един от аспектите на противоречието между стабилност и гъвка-вост на закона. Широката употреба на оценъчните категории днес изисква да се изработят критерии за тяхното използване при нормотворчеството. Според М. И. Ковальов, колкото по-абстрактно е описано действието (бездействието) в закона, толкова по-конкретно трябва да бъде определен престъпният резултат и обратно.20

По-горе очертахме някои особености и възможни промени в наказателното законодателство под влияние на НТП. Бъде-щите изменения на НК трябва да отговарят на две условия: да стимулират научно-техническия прогрес и да ограничават вредните последици от него.

18 Оценъчни са например признаците: „значителни“ вреди, „немало-важни“ вреди, „непристойни“ действия, „грубо“ нарушение, „явно“ не-уважение, „значителна“ повреда и др.

19 Вж. Совершенствование мер борьбы с преступностью, с. 88–90.20 Ковалев, М. И. Цит. съч., с. 15–16.

97Организираната престъпност при прехода и...

§ 6. Организираната престъпност при прехода и наказателният закон*

1. Понятие за организирана престъпност. Организира-ната престъпност се превърна в един от най-опасните фактори в българското общество. Тя нанася огромни вреди на държава-та и гражданите. Организираният престъпен свят влияе върху всички области на обществения живот, в т.ч. и върху вземането на политически решения.

1.1. Организираната престъпност е система от престъ-пления, които се извършват предимно в икономиката. Основна цел на тази престъпност е извличането на имуществена облага. Организираната престъпна дейност се извършва от устойчи-ви престъпни групи, обединени за продължителна дейност в икономиката, с користна цел, които се отличават с йерархично устройство и разпределение на функциите между съучастни-ците. Както в производството, така и при престъпната дейност организираните усилия на група лица са много по-ефективни от индивидуалната дейност.

1.2. Тероризмът може да се определи като насилстве-на престъпна дейност, която преследва определен политиче-ски резултат. Същественото различие между организираната престъпност и тероризма е целта на престъпната дейност. Ор-ганизираната престъпност е насочена към имуществена печал-ба, а тероризмът си поставя политически цели, свързани с про-мени в държавната власт. Обикновено тероризмът се развива в рамките на една държава. Но завоюването на политическата власт може да е стъпка към създаване на нова държава. То-гава тероризмът придобива интернационално значение. Теро-

* Публикувана в сп. Съвременно право, 2003, № 6. Вж. и Престъп-ността при прехода към пазарна икономика и наказателното законода-телство. // Съвременно право, 1995, № 6.


ристичните действия имат международен елемент и когато се извършват срещу граждани на чужда държава или на чужда територия. В този случай тероризмът съставлява международ-но престъпление и се наказва по международното право. След терористичните атаки срещу САЩ през септември 2001 г. меж-дународното наказателно правосъдие интензивно се развива в тази посока.

2. Проявни форми на организираната престъпност. Организираната престъпност може условно да се раздели на икономическа („престъпност на белите яки“) и насилстве-на („улична престъпност“). От една страна, организираната престъпност е свързана с тежки посегателства срещу личност-та – убийства, рекет, грабежи, телесни повреди и др. От друга страна, тази престъпност се развива предимно в икономиката. Криминологическите данни за периода на преход в България показват, че основните дейности на организирания престъпен свят са: контрабанда (незаконен трафик през границата на нар-котици, оръжие, петрол, цигари и др.), канали за преминаване на хора през границата, незаконна приватизация на държавна собственост (туристически обекти, банки, оръжейни заводи, те-лекомуникации, производство на електроенергия и др.), крупни финансови измами, проституция, хазарт, кражби и контрабанда на леки автомобили, грабежи по автомагистралите, изнудване под формата на „договор“ за охрана или застраховка (в т.ч. и налагане на по-ниски изкупни цени на селскостопанската про-дукция), изпиране на пари и др.

В резултат на това: а) Възникват мощни икономически гру-пировки, които трупат капитал по престъпен начин, а „мръсни-те пари“ влизат в оборот, корумпират държавни служители и пораждат на свой ред нови престъпления; б) Тези престъпни групировки изместват държавата от легалното производство и търговия, като създават „сива икономика“; в) Възникват управляващи центрове на организираната престъпност, които регулират отношенията между групировките и се стремят да ги


изведат на международната сцена, като легализират дейността им. В същото време между групировките се развива остра кон-куренция за разпределяне териториите на престъпния бизнес.

3. Причини на организираната престъпност. Органи-зираната престъпност, подобно на разбойничеството в древ-ността, е рожба на съвременния цивилизован свят – на урба-низацията, техническия прогрес и глобализацията. Но основна причина за бурния ръст на организираната престъпност у нас е смяната на обществения строй, и по-точно – отслабването на социално-правния контрол в прехода от централизирана държавна икономика и авторитарно политическо управление към свободно пазарно стопанство, основано на частна собстве-ност, и демокрация.

Преходът към пазарно стопанство сам по себе си не е престъпен. Напротив, той е общественополезен и необходим. Но в България преходът беше зле подготвен и зле извършен – без предварителна стратегия относно съдържанието и формите на прехода, относно отрицателните явления, които съпътстват прехода и мерките за противодействие срещу тях. Държавата рязко и категорично се отказа от управление на производство-то (промишлеността и селското стопанство), без да е създала условия за развитие на частното предприемачество – на дреб-ния и средния частен бизнес. Липсваше адекватен на новите реалности контрол (производствен, финансов, банков, данъчен, митнически, пограничен, приватизационен и т.н.). Админи-стративно-командният контрол на държавата отмираше, а нова система за контрол, съобразена с изискванията на пазарната икономика, още не беше създадена. Нещо повече, в редица об-ласти липсваха правни основи за икономическа дейност в усло-вията на преход.

В резултат на прехода безработицата се увеличи, населе-нието обедня, а разделението на обществото на бедни и богати се задълбочи. Правонарушенията (преди всичко незаконната печалба) станаха масова практика.


3.1. Етапи на икономическата престъпност в периода на преход. Преходът у нас се съпровожда от няколко вълни на икономическа престъпност.

а. Чрез нарушаване на ембаргото, наложено на Югосла-вия от ООН, и по-точно чрез незаконна продажба на петрол през границата (1993–1994 г.), новообразувани престъпни групи (с помощта на служители от МВР) натрупаха огромни печалби. Освен това някои действия на държавата до 1996 г., и по-специално разрешаването да се създадат множество нови банки (т.нар. бум на банките), дадоха възможност на тесен кръг хора да присвоят огромни държавни средства посредством из-мами и длъжностни престъпления, извършени в банковата сфера. Това доведе до концентриране на паричната маса в ръцете на малък брой хора. Около седем милиарда немски мар-ки бяха присвоени от няколко десетки физически лица. Всички управляващи открито се стремяха да създадат, или най-малкото допуснаха да възникне, кръг от близки свръхбогаташи. В ре-зултат на източването на финансови средства от държавата се извърши неофициална приватизация на финансовия капитал в България. Тя е предпоставка за следващата стъпка – привати-зация на материалните ценности, принадлежащи на държавата. Излиза, че в началото на икономическата реформа държавата сама създаде финансовите основи на организираната престъп-ност.

б. Втората вълна икономическа престъпност съпътства приватизацията на държавното имущество, започнала през 1997 г. Безконтролната приватизация създаде добра хранител-на среда за организирания престъпен свят. Прехвърлянето на публичната собственост в частни ръце се извърши при силно занижаване стойността на държавното имущество, подлежащо на приватизация.

През периода 1997–2001 г. беше приватизирано държавно имущество за тридесет милиарда долара, а срещу него държа-вата реално получи едва три милиарда долара. Държавните


обекти попаднаха в ръцете на новобогаташи, които не умееха да ги управляват. Така първоначалната приватизация не доведе до желаното по-ефективно управление на собствеността.

Причината за всичко това е липсата на адекватен контрол върху приватизацията. В някои случаи правилата на привати-зацията съзнателно се нарушаваха, за да се извлече незакон-на печалба. Само през 2002 г. са образувани 1577 наказателни дела за престъпления по служба, свързани с приватизацията.

в. За трета вълна на икономическата престъпност е още рано да се говори. Но опитът на другите държави в преход сочи на извършени тежки престъпления при усвояване на еврофон-довете, обслужване на чуждия дълг (който за България е около единадесет милиарда долара), при опериране с държавния ре-зерв и използване на консултантски услуги от чуждестранни фирми.

3.2.Икономическите причини за развитието на организи-раната престъпност се съпътстват и от други – политически и правни фактори. Многопартийната политическа система, плурализмът и разделението на властите (на законодателна, изпълнителна и съдебна) доведоха до отслабване на държавна-та власт. Различните механизми и системи за държавен контрол не функционираха. Влоши се взаимодействието между държав-ните органи. Разруши се и нравствената ценностна система на обществото. Упадъкът на морала, образованието и културата днес е факт.

3.3. Съществен атрибут на организираната престъпност е корупцията. Тя стана масово явление. Особено нарасна латент-ната (нерегистрираната) корупция. Организираната престъп-ност, т.е. срастването на държавните институции с престъпния свят, възниква, когато престъпниците разберат, че са нужни материални разходи за издръжка на държавния апарат (срещу което той им осигурява безнаказаност за извършените престъ-пления). Корупцията е езикът, чрез който организираният престъпен свят говори с държавната власт. Днес корупцията,


подобно на раково образувание, разяжда тялото на държавата.Системата на правозащитните органи не постига желания

резултат поради проникващата в нея корупция. От друга стра-на, обществото не разполага с достатъчно ефективни инстру-менти за контрол върху „контрольорите“ – върху правозащит-ните и административни органи.

3.4. В условията на преход правото чувствително изостана от бурното обществено развитие. Наказателният закон не от-разява новите форми на общественоопасно поведение, породе-ни от прехода към пазарна икономика.

Наказателнопроцесуалният закон не съдържа процедури, които позволяват ефективно противодействие срещу организи-раната престъпност.

4. Контрол върху организираната престъпност. Ор-ганизираната престъпност е сложно социално явление, което се поражда от взаимодействието на редица фактори: икономи-чески, обществено-политически, криминологически и правни. Проблемът за ограничаване на организираната престъпност има следователно различни аспекти: а) обществено-икономи-чески аспект – при който организираната престъпност се раз-глежда като елемент от обществено-икономическата система на държавата; б) криминологически аспект – който изследва организираната престъпност като социална патология и при-чините за това; в) наказателноправен аспект – който изучава законовите свойства и белези на престъпленията, тяхното до-казване в наказателния процес и налагането на съответни на-казания на виновните.

Състоянието (ръстът, структурата и динамиката) на престъпността не зависи пряко и единствено от законодател-ството. Правото е само един от инструментите, при това не ре-шаващият, за ограничаване на престъпността. Върху престъп-ността е нужно да се въздейства комплексно – с цяла система от икономически, обществено-политически, криминологически и правни средства. Освен това правото е консервативно и след-


ва обществените промени. Всичко това обуславя ограничените възможности на наказателното право (наказанието) в борбата срещу организираната престъпност.

За да се превърне в ефикасен инструмент за контрол върху престъпността, наказателното законодателство трябва адекват-но да отразява новите обществени реалности. Законодателните решения следва да се съобразят със състоянието и тенденциите на организираната престъпност.

5. Националното законодателство относно органи-зираната престъпност. Повечето форми на организирана престъпност и тероризъм са предвидени в Наказателния кодекс на Република България. Въпреки това са нужни сериозни на-учни изследвания, за да се приведе законодателството в съот-ветствие с криминологическата реалност.

5.1. Необходими изменения на Наказателния кодекса) Преди всичко нужно е да се изследва насилственото по-

ведение – агресията в областта на икономиката, политиката, бита, на улицата, в междуетническите отношения, разпростра-нението на оръжие сред населението, създаването на въоръже-ни групи и т.н, и да се предвидят съответни наказателни норми. Нужно е също да се усъвършенства институтът на неизбежната отбрана, който да предоставя по-големи възможности на граж-даните за самозащита; да се регламентира в закона задържане-то на престъпник като обстоятелство, изключващо обществе-ната опасност на деянието и др.

Икономиката е една от най-криминогенните сфери. Не-обходимо е да се даде нова правна оценка на икономическото поведение в условията на преход и да се определят онези дея-ния, които поради високата си обществена опасност и разпро-страненост, заслужава да бъдат криминализирани. Става дума преди всичко за различните форми на противозаконно „придо-биване“ на собственост. По-конкретно следва да се предвиди наказателна отговорност за:


а) използване на служебното положение за незаконно об-лагодетелстване при приватизацията, както и при банковата, данъчната, митническата, износната, лицензионната и др. дей-ности; б) за измамлив банкрут; в) за използване на различни форми на лъжепредприемачество (фирми, акционерни друже-ства и др.), за да се присвои чуждо имущество; г) за незакон-но пускане на ценни книги; д) за извършване на неразрешена търговска дейност; е) за получаване на кредит въз основа на неверни сведения; ж) за нелоялна конкуренция и установяване на монопол върху пазара и цените; з) за присвояване на имуще-ство с помощта на компютърна техника и др. Специално следва да се изучат механизмите и формите за незаконно придобиване на пари от европейските фондове и да се създадат съответни наказателни норми. Чуждият опит също може да бъде полезен. Например законодателството на САЩ предвижда наказателна отговорност за участие в търговска фирма, която развива дей-ност със средства, придобити чрез престъпление. Във връзка с това заслужава да се отбележат измененията на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 50 от 1.06.1995), с които законодателят обяви за престъпления: извършването по занятие на банкови и финансо-ви сделки без разрешение (чл. 252, ал. 1 НК); осъществяването на банкова дейност със средства, придобити в нарушение на установените разпоредби (чл. 252, ал. 3 НК) и др.

б) Съвременната организирана престъпна дейност не се вмества в класическите рамки на съучастието. Поради това На-казателният кодекс трябва да се съобрази с криминологическа-та реалност, като се създадат правни норми, които да отразят адекватно обществената опасност на съвременните задружни престъпни прояви. Наказателният закон трябва да се усъвър-шенства, така че да обхваща поведението на всички участници в престъпното обединение, като предвиди диференцирана от-говорност за тях, а от друга страна, да не допуска обективно вменяване. Във връзка с това се поставя и спорният въпрос за


възможността юридически лица да носят административно-на-казателна отговорност.

Що се отнася до корупцията, проблемът не е в липсата на законово определение на корупцията. Наказателният кодекс на Република България съдържа редица норми, които забраняват основните форми на корупция. Това са разпоредбите относно подкуп (чл. 301–307а НК), нарушаване на служебните задълже-ния с цел набавяне на облага (чл. 282 НК), използване на слу-жебното положение, за получаване на противозаконна облага (чл. 283 НК) и др. Необходимо е съществуващите разпоредби да се „приспособят“ към съвременните прояви на корупция, а от друга страна, да се създадат специални конкретизиращи нор-ми, които закрепват специфичните форми на корупция в отдел-ни области на обществения живот (преди всичко длъжностните злоупотреби при приватизация на държавната собственост и усвояване на еврофондовете).

в) Освен посочените изменения на НК, продиктувани непо-средствено от нуждите на живота, следва да продължи и рабо-тата по усъвършенстване на общата част на НК. Необходимо е да се преоцени тежестта на престъпните деяния при новите социални условия и да се категоризират престъпленията, като се предвидят еднакви правни последици за всички престъпле-ния от дадена категория. Трябва ясно да се посочи в закона, че основната цел на наказанието е общата превенция и че тя се постига посредством справедливост на наказанието, т.е. съот-ветствие на тежестта на престъплението. Нужно е още да се усъвършенстват системата на наказанията, институтите на не-вменяемостта, вината, освобождаването от наказателна отго-ворност и др. Наказанията в особената част на НК следва да се приведат в съответствие с изменената обществена опасност и морална укоримост на престъпленията.

5.2. Процедура за разглеждане на наказателните делаа) Организираната престъпна дейност и тероризмът обик-

новено се осъществяват тайно от група лица в конспиративна


форма. Поради това разследването трябва също да е тайно, да отговаря на характера и формите на разследваната престъпна дейност. Това означава при разследване на проявите на орга-низирана престъпност и тероризъм да се използват технически средства за персонален контрол (подслушване, проследяване и т.н.); да се внедряват тайни агенти в престъпните групи; да се улесни разкриването на банковата тайна; да се предвидят по-ощрителни норми за информаторите; да се подобри обменът на информация между правозащитните органи и т.н.

Следователно правните мерки за борба с организираната престъпност и тероризма са предимно от процесуално естество: използване на специални разузнавателни средства за събиране на доказателства в наказателния процес (т.нар. електронно сле-дене/; използване на „агент-провокатор“, който не отговаря за участието си в престъплението; защита на застрашените сви-детели; засилен контрол върху движението на мръсните пари, предварително отнемане („замразяване“) на имуществото, при-добито чрез престъпление; въвеждане на специфични бързи процедури за разследване на организираната престъпност и тероризма и др.

Във връзка с процедурата за разглеждане на наказателните дела следва да се посочат още няколко проблема:

б) Задълбочаването на диференциацията на наказател-ния процес (в зависимост от вида на престъпленията) води до по-висока ефективност на правосъдието. Днес нашият На-казателно-процесуален кодекс създава широки възможности за диференциран подход при разглеждане на наказателните дела – според тежестта и сложността (фактическа и правна) на престъпленията.

в) Новата Конституция установи, че съдебният процес в Република България е състезателен (чл. 121, ал. 1 от Конститу-цията). Състезателността се свежда до това – две равноправни страни (прокурорът и обвиняемият) осъществяват функциите по обвинението и защитата, а съдът безпристрастно решава де-


лото. Принципът на състезателността не е проведен докрай в нашия наказателен процес. Съществува мнение, че трябва да се ограничи официалното начало и служебното задължение на съда да разкрива обективната истина по делото (чл. 12, ал. 1 НПК отм., възпроизведен в чл. 13, ал. 1 от действащия НПК). Тогава съдът може би ще се освободи от обвинителния уклон в своята дейност.

г) Една от най-важните гаранции за законност на правосъди-ето и за правата на гражданите е строгото регламентиране в НПК на правилата относно доказателствените средства и доказването. Тези правила служат като критерий, когато се решава въпросът за допустимостта на доказателствения материал, за това – могат ли дадени факти да служат като доказателства по делото. Дан-ните, получени посредством нарушаване на закона, не могат да бъдат доказателства по делото; въз основа на тях не може да се обоснове извод за виновността на обвиняемия в извършване на дадено престъпление. Известно е решението на Върховния съд на САЩ по делото Миранда (1966 г.), което налага строги огра-ничения на полицията при разследване на престъпленията. Са-мопризнанието на обвиняемия Миранда, че е извършил тежки престъпления, е обявено за недопустимо доказателствено сред-ство поради това, че полицията е нарушила правото на защита на обвиняемия (първоначалният разпит е проведен без защитник и не са разяснени правата на задържания).

д) Обществената опасност на организираната престъпност и тероризма нараства. Заедно с това се увеличава и стремежът да се създаде специално законодателство, което да предвиди извънредни мерки за борба с опасната престъпност. Винаги, когато престъпността нараства, изпълнителната власт иска по-вече права (и преди всичко – възможност за извънпроцесуално събиране на „доказателства“), за да се справи с престъпност-та. Но всяко засилване на контрола върху престъпността води до ограничаване на индивидуалните права на гражданите. Така


законодателят се изправя пред две противоречиви изисквания: от една страна, да създаде ефикасни средства срещу организи-раната престъпност и тероризма, а от друга страна – да спазва основните права на човека.

Законодателната съблазън от приемане на по-строги мерки се проявява и след това – в дейността на държавните органи, които прилагат закона. Те се изкушават да злоупотребяват с властта си в името на обществения интерес. Всяка от посо-чените по-горе мерки за борба с организираната престъпност предоставя възможност за това. Индивидуалните права на чо-века могат да бъдат накърнени например при проследяване, подслушване и записване на телефонните му разговори; при арест и неоправданото му удължаване с цел да се изтръгнат са-мопризнания; при незаконно разкриване на източниците на до-ходите му или пък конфискуване на имущество без достатъчно доказателства за извършено престъпление; при безконтролно съставяне на тайни досиета и т.н.

Усилията за ограничаване на организираната престъп-ност и тероризма крият винаги опасност от създаване на без-контролни органи, които разполагат с неограничена власт. На международно равнище тази опасност се засилва още повече, защото сътрудничеството се развива сравнително отскоро, а международните договори рядко предвиждат гаранции срещу злоупотреба с власт.

6. Международното сътрудничество в борбата срещу организираната престъпност и тероризма. Организираната престъпност често излиза извън рамките на държавата. През последните години организираният престъпен свят се конфрон-тира тотално с международната общност. Основният престъ-пен „бизнес“ е незаконен трафик на наркотици. Той носи на престъпния свят милиарди долари мръсни пари.

Днес националните престъпни групи са обединени в мощни международни организации. Те получават огромни печалби от


търговията с наркотици и с тях финансират нови прояви на орга-низирана престъпност и тероризъм. Така престъпният свят упраж-нява силно разрушаващо въздействие върху живота на хората. Това налага да се обединят усилията на международната общност в борбата срещу организираната престъпност и тероризма.

6.1. Международното сътрудничество в борбата срещу ор-ганизираната престъпност и тероризма се регулира от различ-ни международни договори, които предвиждат: правна помощ при разследване на престъпленията, предаване на обвиняемите за съдене, признаване на присъдите на чужд съд, размяна на книжа по наказателни дела и на осъдени лица и др.

Бързо променящата се международна обстановка, слож-ните исторически, икономически и политически връзки между държавите не са позволили да се обединят всички международ-ни договори в един всеобщ световен кодекс относно борбата с организираната престъпност и тероризма. Усилията на експер-тите и учените да създадат такъв кодекс се сблъскват с неже-ланието на официалните представители на държавите, които не искат ограничаване на държавния суверенитет. Като че ли опасността от накърняване на суверенитета е по-силен мотив, отколкото нуждата от международно сътрудничество. Освен това бюрократичните спънки в различните държави създават допълнителни затруднения пред сътрудничеството.

Опасните прояви на организирана престъпност и теро-ризъм днес изискват нови международноправни инструменти за борба с тях. Във връзка с това важна роля могат да играят международните организации – Организацията на обединени-те нации, Европейският съюз и др. Те могат да инициират из-работването на всеобщ кодекс, който ще предвиди съответни механизми за сътрудничество в борбата срещу организираната престъпност и тероризма (положителен пример е Конвенцията на ООН за борба срещу незаконния трафик на упойващи и пси-хотропни вещества, приета във Виена през 1988 г.).


6.2. В съществуващите международни конвенции относно престъпността се проявяват някои неприемливи тенденции: ограничава се действието на презумпцията за невиновност и дори се предвиждат хипотези на обективно вменяване; в опре-делени случаи тежестта на доказване се възлага на обвиняемия; ограничава се правото на защита на обвиняемия и др. Изоб-що засилените мерки за борба с организираната престъпност и тероризма се съпровождат от увеличаване на юридическия контрол върху личния живот на гражданите.

В заключение – международното сътрудничество в борба-та срещу организираната престъпност и тероризма не е добре уредено. Не са предвидени ефикасни мерки за превенция и кон-трол върху тези опасни форми на престъпност. Необходимо е международното право да дефинира ясно и точно съответни-те престъпления и да се предвидят специфични механизми за сътрудничество между държавите в тази област. Това ще дове-де до създаване на нови международни юрисдикции и ще тлас-не напред развитието на международното наказателно право.

7. Накрая следва да се обобщи казаното. В условията на преход престъпността бурно нараства. При това съществено се променя характерът є – развива се организираната престъп-ност. Организираният престъпен свят влияе върху всички сфе-ри на обществения живот – върху икономиката и политиката.

В същото време социално-правният контрол изостава от развитието на престъпността. Наказателното правосъдие е в криза. Процедурата за наказване на престъпниците е сложна и бавна. Корупционният натиск върху правозащитните органи се засилва. Големите босове на престъпния свят остават недо-сегаеми за правосъдието.

Поради това необходимо е да се засили социално-правният контрол, да се повиши ефективността на правосъдието. Тук възниква проблемът коя от двете ценности да се предпочете – обществената нужда от контрол върху престъпността или ин-


дивидуалните права на гражданите. Всеки контрол е свързан с известно ограничаване на човешките права. Проблемът е да се намери балансът между защитата на личните права на индиви-да и защитата на обществото от престъпността чрез засилване на контрола (т.е. ефективността на наказателното правосъдие). Обществото като че ли е изправено пред избора – „държава на мафията“ (където престъпността е висока поради слабия со-циален контрол) или „държава на Мусолини“ (където престъ-пността е ниска, но контролът върху живота на хората е тота-лен).

Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, приета от Съвета на Европа през 1950 г., постави ново начало. Тя има за цел да защити личността от ограниченията и посегателствата на държавата. Конвенцията изведе на преден план индивидуалните права на личността като висша ценност. А наказателният процес трябваше да създаде максимални гаранции за правото на защита на обвиняемия и срещу злоупотреби на държавните органи.

Организираният престъпен свят също ограничава правата на гражданите и установява диктатура върху обществото. Тази криминална диктатура е не по-малко опасна от политическата диктатура на тоталитарната държава. Следователно съвремен-ните реалности изискват да се засили социалният контрол върху престъпността. Все пак Европейската конвенция за правата на човека е създадена преди половин век и не отчита новите яв-ления – организираната престъпност, тероризма, корупцията.

Днес повечето европейски държави предприемат решител-ни мерки за борба с организираната престъпност и тероризма. Но тези мерки не бива да нарушават основните права на човека. Както е известно, в света на Джордж Оруел, където държавата упражнява тотален контрол и навлиза дълбоко в личния живот на хората, като нарушава човешките права (наблюдава, следи,


подслушва, записва, прониква в жилища, нарушава тайната на съобщенията и др.), няма престъпност. Нашият идеал обаче не е държавата на Оруел.

Забележка: По въпроса за организираната престъпност и прехода виж: Кудрявцев, В. Н., В. В. Лунеев, А. В. Наумов. Организованная пре-ступность и коррупция в России. М., 2000.

Лунеев, В. В. Преступность ХХ века. Мировые, региональные и российские тенденции. М., 1997. Уголовная юстиция: проблемы между-народного сотрудничества. М., 1995.

Eser, A., M. Uberhofen, B. Huber. Korruptionsbekampfung durh Strafrecht. Fr., 1997. Вж. и материалите от дискусиите в Института за държавата и правото при РАН: Контроль над преступностью в демокра-тическом обществе. // Государство и право, 1993, № 10, с. 54–91; Орга-низованная преступность и переход к рыночным отношениям. // Государ-

ство и право, 1992, № 2, с. 84–97.

113Емпирични социологически изследвания

§ 7. Емпирични социологически изследвания*

Емпиричните социологически изследвания играят важна роля в законотворческия процес – при създаването на наказа-телни норми. Емпиричното социологическо изследване е сред-ство за проверка правилността на законодателните решения. Чрез него се проверява на практика – въз основа на конкретен емпиричен материал, дали теоретическият извод за връзката между две социални явления е верен, истинен.

По-долу ще покажем възможностите на емпиричното со-циологическо изследване за решаването на конкретен законо-дателен проблем. – Ще проверим емпирично верността на те-оретичния извод за понятието „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“, т.е. за обхвата на съответните конкретизиращи норми на особената част на НК.

Този теоретичен извод е направен в § 10. „Квалификация на престъпления, извършени от две или повече лица“.

Както е известно, за редица престъпления законът предвиж-да по-тежка отговорност, ако деянието е извършено „от две или повече лица“. Тези престъпления са: изнасилване (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК); противозаконно влизане в чуждо жилище (чл. 170, ал. 2 НК); кражба (чл. 195, ал. 1, т. 5 НК); грабеж (чл. 199, ал. 1, т. 2 НК); длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК); измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК); неразрешено произвеждане, пре-работване, придобиване и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, т. 2 НК, изм. – след изменението на НК през 2010 г., ДВ, бр. 26, това квалифициращо обстоятелство не съществува по-вече в досегашния му вид при посоченото престъпление). При други престъпления същото квалифициращо обстоятелство е

* Публикувана в монографията Способ на извършване на престъ-плението. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. С., 1990, с. 115–135.


формулирано по-различно. Непозволеният промишлен риболов в български води от чужди граждани (чл. 240, ал. 2 НК), неизпъл-нението заповед на началник (чл. 372, ал. 2 НК) и съпротивата срещу началник или военно длъжностно лице (чл. 376, ал. 3 НК) се наказват по-тежко, ако са извършени от „група лица“. А от-клонението от военна служба за срок от eдно до три денонощия (чл. 381 НК) се наказва по-тежко, ако е извършено „групово“.

Тук законодателят не прави разлика между „група лица“ и „две или повече лица“. Той просто използва различни изрази, за да означи едно и също обстоятелство, че в изпълнението на престъплението са участвали повече от едно лица.

Посочените по-горе конкретизиращи норми се отнасят до различни престъпления, но всички те съдържат един общ, по-втарящ се признак, а именно задружният начин на извършва-не на престъпното деяние – „от две или повече (група) лица“. Всички тези разпоредби визират една и съща форма на задруж-но престъпно поведение. Това позволява да се създаде единно, родово понятие за задружното поведение по чл. 152, ал. 3, т. 1; чл. 170, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н., понятието „престъ-пление, извършено от две или повече (група) лица“. Към съща-та форма на задружно престъпно поведение се отнася и бяг-ството на затворници чрез задружни усилия (чл. 298, ал. 2 НК).

Понятието „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“, се основава върху разбирането, че съизвърши-телството като способ на действие е значително „по-опасно“ от съучастието в собствен смисъл; и че същественото разли-чие в обществената опасност е между „престъплението, извър-шено от две или повече лица“ и „престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи“, (а не между последното и „престъплението, извършено от едно лице“). До това заключение стигнахме по теоретичен, дедуктивен път, като излязохме от общите положения за механизма на увреждане на общественото отношение, на-правихме частния извод за въздействието на съучастието (съизвършителство и съучастие в собствен смисъл) върху


обществената опасност на определени престъпления (вж. § 10. „Квалификация на престъпления, извършени от две или повече лица“).

Теоретичното заключение, че съизвършителството е зна-чително „по-опасно“ от съучастието в собствен смисъл, има все пак характер на хипотеза. Тази хипотеза играе ролята на из-ходно положение при определяне на понятието „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“. Поради това тео-ретичният извод трябва да се провери на практика, в живота1. За целта ще изследваме същата зависимост (между съучастие и обществена опасност на престъплението), но вече емпирич-но въз основа на конкретни фактически данни за определено престъпление. Емпиричното изследване ще даде отговор на въпроса дали теоретичният извод съответства на фактите, на действителността.

1. Програмата на всяко емпирично изследване съдържа следните раздели:

а) цел и концепция на изследването; б) основни задачи на изследването; в) обект и обхват на изследването; г) статисти-чески методи на изследване; д) емпирична интерпретация (опе-рационализиране) на основните понятия; е) основни хипотези; ж) методи за събиране и правила за записване на емпиричните

1 Според Ю. А. Суслов процесът на научното изследване преминава през следните стадии. Първоначално се формулира проблемът. „Решава-нето на проблема предполага единство на теоретичното и емпиричното из-следване. В процеса на изследването се издига хипотеза. Същественото е, че хипотезата не може с логическа необходимост да бъде изведена от тео-рията ... От хипотезата дедуктивно се извеждат следствия. Хипотезата се проверява по опитен път. Ако хипотезата се потвърди, тя става елемент на теорията, логически свързан с останалите є компоненти“ (Козлов, В. А., Ю. А. Суслов. Конкретно-социологические исследования в области права. Л., 1981, с. 44). Относно емпиричните социологически изследвания вж. също Лапаева, В. В. Конкретно-социологические исследования в праве. М., 1987; Логика социологического исследования. М., 1987.


данни; з) статистическа обработка на данните и съдържателен анализ на получените резултати.

1.1. Цел и обект на изследването. Целта на провеждано-то емпирично изследване е да се изясни зависимостта между съучастието и обществената опасност на престъплението и по-точно да се установи как двете форми на съучастие (съизвър-шителство и съучастие в собствен смисъл) влияят върху сте-пента на обществената опасност.

Обект на изследването е връзката между съучастието като способ на действие и обществената опасност на престъплението. Между тези две явления съществува причинна зависимост (отно-шение на обуславяне)2, защото изменението на формата на съуча-стие води до промяна в степента на обществената опасност3.

Способът на извършване на деянието (формата на съу-частие) играе ролята на явление-причина, т.е. независима променлива. А обществената опасност на престъплението (и по-точно количествената є страна, степента на обществената опасност) играе ролята на явление-следствие, т.е. зависима променлива. Емпиричното изследване трябва да отговори на следните въпроси: а) съществува ли причинна зависимост (обу-словеност) между двете явления; б) какъв е характерът на тази връзка, по-точно как обществената опасност зависи от форма-та на съучастие (може ли евентуално да се изведе някаква за-

2 Според Н. Ф. Кузенцова съществуват няколко вида отношения на детерминация (съответно детерминанти): а) причинна зависимост (причина); б) отношение на обуславяне (условие); в) корелационна за-висимост; г) системно-структурна детерминация (Проблемы кримино-логической детерминации. М., 1984, с. 7–16). Като се изхожда от тази класификация, следва да се приеме, че между съучастието и степента на обществена опасност на престъплението съществува отношение на обуславяне.

3 „Две социални явления са свързани помежду си с причинно-след-ствено отношение, пише О. А. Гаврилов, ако изменението на едното от тях (вариацията) повлича след себе си изменение (вариация) на другото“ (Личность и уважение к закону. М., 1979, с. 63–64).


висимост); в) съществено ли е влиянието на съучастието върху обществената опасност и каква е неговата относителна тежест сред факторите, които обуславят обществената опасност на престъплението.

Да се изследва емпирично причинната зависимост между две обществени явления поначало е сложна задача. При този анализ трябва да се абстрахираме от влиянието на всички оста-нали фактори. В живота обаче социалните връзки се преплитат и взаимодействат. Даден резултат е винаги следствие от взаи-модействието на множество причини.

1.2. Обхват на изследването. Изследването обхваща разгле-даните от Софийския районен съд дела за кражби на обществе-но имущество, по които присъдата е влязла в сила през 1979, 1980 и 1981 г. Тези кражби разделихме на три групи: а) кражби, извършени от едно лице в немаловажен случай (чл. 194, ал. 1 НК); б) кражби, извършени от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи в немаловажен случай (които до 1982 г. съдът неправилно квалифицираше по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК); в) кражби, извършени от две или повече лица в немало-важен случай (чл. 195, ал. 1, т. 5 НК).

а. По данни на Централното статистическо управление през тригодишния период 1979-1981 г. в Софийския районен съд са завършили с осъждане по чл. 194 НК около 700 дела за кражби, извършени от едно лице, и над 200 дела за кражби, осъществе-ни от няколко лица. В хода на изследването проучихме всички дела за кражби, осъществени от няколко лица (както при съуча-стие в собствен смисъл, така и при съизвършителство). Предмет на изследване обаче са само кражбите по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК. Поради това от общия брой (над 200 дела) отпаднаха следните случаи:

– задружните прояви, при които липсва предварителен сговор и поради това се квалифицират по чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20 НК;

– маловажните случаи на кражби, осъществени от две или по-вече лица, които се квалифицират по чл. 194, ал. 3, вр. чл. 20 НК;


– кражбите, осъществени от две или повече лица, на иму-щество в големи размери (по чл. 195, ал. 2 НК);

– кражбите, които представляват опасен рецидив (по чл. 196, ал. 1, т. 2 НК).

За непълнолетните законът предвижда по-леки наказания (чл. 63 НК). Тези наказания не могат да се съпоставят с нака-занията на пълнолетните дейци. Поради това изследването се ограничи само до кражбите, извършени от пълнолетни лица.

По подобни съображения отпаднаха и 23 дела за кражби по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК, за които съдът е приложил чл. 55 НК. Като е констатирал наличието на многобройни смекчаващи об-стоятелства, при които и най-лекото наказание е несъразмерно тежко, той е определил наказания на виновните под най-ниския предел, т.е. под една година лишаване от свобода. Тези наказа-ния не могат да се използват като показател за обществената опасност на извършените престъпления и което е по-важно, те не могат да се съпоставят с наказанията за „обикновените“ слу-чаи на кражба по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК.

По аналогични съображения изследването обхваща само тези кражби по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК, при които вредата не е възстановена.

Така от всички дела за кражби, извършени в съучастие, оста-наха 141 дела. От тях 112 дела са за кражби при съизвършител-ство и 29 дела за кражби при съучастие в собствен смисъл4.

Освен това, за да формираме групата на кражбите, извър-шени от едно лице, извадихме по 20 дела по чл. 194, ал. 1 НК за всяка една от трите години (1979, 1980 и 1981 г.) общо 59 дела. Тези дела са избрани случайно (непреднамерено, стохастично), а не в зависимост от тяхната представителност, типичност по отношение на общата съвкупност. В крайна сметка се образува масив от 200 дела, разделени на три групи (съответно 59, 29 и

4 Няколко дела не могат да се намерят, защото нямат архивен номер в описната книга за съответната година или защото не се намират по реда в стария архив на съда (приложени са към други дела или просто липсват).


112 дела). Данните, извлечени от тези 200 дела, обработихме в Института по математика при БАН.

б. При всички репрезентативни емпирични изследвания се поставя въпросът за достоверността на получените резултати, т.е. за това, доколко направените изводи съответстват на дей-ствителността. Задоволителен отговор на този въпрос може да се даде само като се използват математическата статистика и теорията на вероятностите.

Достоверността на получените резултати зависи от два фактора: правилността на използваните методи (теория) и на-деждността на събраната информация, т.е. качеството на емпи-ричните данни.

Надеждността на информацията се преценява въз основа на различни показатели, най-важният от които е репрезента-тивността на извадката5. В практиката на социологическите изследвания извадката се счита за репрезентативна, т.е. за до-статъчно голяма, ако вероятността за достоверност (доверител-ната вероятност) на съответния извод надвишава 95 процента.6

5 Репрезентативността е свойството на извадката да представлява (с определена точност) генералната съвкупност. Оценката на репрезен-тативността се свежда до намиране на грешката на репрезентативност. Последната характеризира степента, в която структурата на извадката се отклонява от действителната, „истинската“ структура на генералната съвкупност. Грешката на репрезентативност е правопропорционална на разнородността (пъстротата) на извадката и обратнопропорционална на обема на извадката, т.е. на броя на изучените единици.

6 Словарь прикладной социологии. Минск, 1984, с. 116. Типичното равнище (х) е обобщеното значение на даден признак,

около което в плюс и минус се разпределят балансирано единиците на изучаваното явление. Типичното равнище се изчислява посредством аритметичната средна.

Стандартното отклонение (s) измерва дисперсията (разсейването, разхвърлянето) на отделните единици в групата чрез типичната амплиту-да, с която единиците се отклоняват в плюс и минус от типичното равни-ще. От стандартното отклонение съдим дали типичното равнище правил-но характеризира групата. Грешката на репрезентативност е степента на


В хода на изследването пресметнахме каква е вероятност-та получените резултати да са достоверни. Оказа се, че тя е твърде висока и значително надхвърля 95%. Следователно и трите извадки (от 59, 29 и 112 дела) са достатъчно големи и въз основа на тях може да се направят правилни (достоверни) из-води. Рискът да се сгреши е незначителен7.

в. За да изберем престъплението кражба, излязохме от следните съображения.

Първо, квалифициращото обстоятелство „ако престъпле-нието е извършено от две или повече (група) лица“ е предвиде-но за 12 престъпления. Най-голям практически интерес от тях обаче съставляват длъжностното присвояване и кражбата (на

отклоняване на структурата на извадката от структурата на генералната съвкупност. За понятията на математическата статистика и по-точно на дисперсионния анализ вж. и Гаврилов, О. А. Математические методы и модели в социально-правовом исследовании. М., 1980, с. 50.

Теорията на вероятностите позволява да се изчисли каква е вероят-ността отклонението на средната за извадката величина от действителната (т.е. от тази на генералната съвкупност) да не надминава определена граница, която се нарича пределна грешка на репрезентативност. „Ве-роятността (p), с която се гарантира, че пределната грешка на репрезента-тивност не превишава едно-дву-трикратното стандартно отклонение, се на-рича доверителна, а показателят за кратност на стандартното отклонение коефициент на доверие“ (Словарь прикладной социологии, с. 115–116).

7 Вероятността да се направи погрешен извод се нарича ниво на значимост и се означава с а. „В социологическите изследвания за до-статъчно ниво на значимост се приема a = 0,05, което означава, че в 5% от случаите на повторни извадки изводът относно приемането или отхвърлянето на проверяваната хипотеза може да се окаже неправилен“ (Словарь прикладной социологии, с. 291–292).

Доверителната вероятност на повечето изводи от извършеното емпирично изследване е изключително висока. Например вероятност-та един от основните изводи да е погрешен, т.е. нивото на значимост е 0,0003. Това означава, че ако се разгледат 10 000 случая, само в три от тях изводът може да се окаже погрешен, недостоверен. С други думи, до-верителната вероятност е много висока 0, 9997 (или в проценти 99,97%).


обществено имущество). Присвояванията са близо една трета от всички посегателства срещу обществената собственост, а средният размер на вредата от едно присвояване е 2577 лева8. Кражбите съставляват повече от половината от всички престъ-пления против обществената собственост.

Средният размер на вредата от една кражба обаче е зна-чително по-малък – 235 лева9. Въпреки това за предмет на настоящото емпирично изследване избрахме кражбите на обществено имущество. Причината е, че механизмът на нару-шаване на обекта при длъжностно присвояване е твърде спец-ифичен чрез въздействие „отвътре“. Субектът на престъпле-нието (длъжностното лице) тук същевременно е и субект на увреденото обществено отношение. А типичният механизъм на нарушаване на общественото отношение е чрез въздей-ствие „отвън“ (както е при кражбата). Поради това, когато се изследва влиянието на способа върху обществената опасност на престъплението, трябва да се предпочете кражбата. При нея по-ярко се проявява зависимостта между способа на извършва-не на престъплението и степента на обществената опасност.

Второ, за да е налице съизвършителство в длъжностно при-свояване, трябва имуществото предмет на престъплението, да е поверено едновременно на две или повече длъжностни лица. Това рядко се среща на практика. Обикновено присвояването се квалифицира като извършено „от две или повече лица“, ко-гато „за улесняването му е извършено и друго престъпление“, и то от друго лице. В този случай са налице и двете квалифици-ращи обстоятелства по чл. 202, ал. 1, т. 1 и 2 НК. При изслед-ването обаче не може да се отдели и измери влиянието само на едното от тях (съучастието) върху обществената опасност. Поради това длъжностното присвояване не е подходящо за на-

8 Вж. Цанков, П. Борбата с престъпността против съциалистическа-та собственост. С., 1983, с. 12, 17.

9 Пак там.


стоящото емпирично изследване. Трето, длъжностното присвояване, извършено „от две или

повече лица“, може да се квалифицира по три различни разпо-редби: в обикновените случаи по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК; когато е в големи размери, по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК; а когато е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, по чл. 203 НК. Делата за присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК са подсъдни на районния съд, а делата по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК и по чл. 203 НК са подсъдни на окръжния съд. Всичко това би създало допъ-лнителни затруднения при проучване на съдебната практика.

г. За да изберем практиката на Софийския районен съд през периода 1979–1981 г., съображенията бяха следните.

Първо, разпоредбата на чл. 93, т. 12 НК, която промени съдебната практика по прилагане на чл. 152, ал. 3, т. 1; чл. 170, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н., беше приета от Народното събрание на 31 март 1982 г. и влезе в сила на 1 юли 1982 г. Сле-дователно последната година, която е представителна за ста-рата, неправилна съдебна практика, е 1981 г. За да се образува достатъчно голяма съвкупност (извадка), изследвахме и делата от предходните две години (1979 и 1980 г.).

Второ, изборите за съдии се проведоха през 1976 г. Предпо-лага се, че през втората половина на мандата (1979–1981 г.) по-вечето районни съдии са имали достатъчно съдебен опит и пра-вилно са прилагали законоустановените критерии за определяне на наказанието. Поради това следва да се очаква, че отклонения-та от принципа за съответствие между тежест на престъпление-то и наказанието са незначителни през този период.

1.3. Статистически методи на изследване. Зависимостите между обществените явления имат статистически, а не функ-ционален (динамичен) характер. Статистическа е зависимостта, която се проявява като тенденция, т.е. само при масовото прояв-


ление на явленията, а не строго във всеки отделен случай10. Сле-дователно използването на статистически методи в социалните изследвания е обективно обусловено от характера на самите обществени закономерности. Обектът на познание, учи матери-алистическата диалектика, обуславя методите за изучаването му.

Посредством статистически методи се проверява съще-ствува ли връзка между две обществени явления и какъв е ха-рактерът на тази връзка (степента на свързаност между тях). Важна роля играе статистическият анализ при изследване на престъпността11. За да се използват статистически методи, е нужно изследваните социално-правни явления (в случая „съу-частие“ и „обществена опасност на престъплението“) да се формализират, измерят и опишат количествено.

1.4. Емпирична интерпретация на основните понятия. Ем-пирична интерпретация на понятието означава понятието да се представи посредством прости, емпирично измерими показатели (признаци), т.е. да се „преведе“ на езика на фактите. При това се осъществява като че ли „демонтаж“ на понятието. То се разчле-нява на елементарни емпирични компоненти12. В случая „съуча-стието“ и „обществената опасност на престъплението“ трябва да се опишат посредством фактически показатели, които могат да се

10 Относно статистическите и функционалните (динамични) законо-мерности вж. Билярски, А. Статистическите изучавания в криминоло-гическите изследвания. // Правна мисъл, 1968, № 2, с. 52–55; Правовая статистика. М., 1980, с. 117; Право и социология. М., 1973, с. 159; Сус-лов, Ю. А. Цит. съч., с. 131 и сл.

11 „Ролята на статистическия анализ при откриване и оценка на връзките в сферата на престъпността и съдимостта, пише Г. А. Злобин, е изключително голяма. Доколкото тук имаме работа с масови явления, може да се твърди, че нито един извод за подобни връзки, който няма статистическо потвърждение, не може да се счита за достоверен“ (Пра-вовая статистика..., с. 114). Вж. също Билярски, А. Цит. съч., с. 51.

12 Вж. Козлов, В. А., Ю. А. Суслов. Цит. съч., с. 50; Личность и ува-жение к закону..., с. 52.


измерят опитно. Освен това е необходимо да се създадат правила за измерване на тези показатели, т.е. мерна единица и скала13.

а. Съучастието (способът на извършване на престъпление-то) играе ролята на причина. Съучастието се характеризира със следните емпирични показатели: а) форма на съучастие (скала-та за измерване на този признак е номинална с две значения: съучастие в собствен смисъл и съизвършителство); б) степен на съорганизираност на съучастниците (скалата е рангова с две степени: предварителен сговор и високоорганизирана група); в) брой на съучастниците общо и по видове (съизвършители, подбудители, помагачи);

г) вид на престъплението според продължителността му (скалата е номинална с две значения: еднократно престъпле-ние, продължавано престъпление);

д) продължителност на продължаваното престъпление в месеци.

Освен съучастието редица други фактори влияят върху степента на обществена опасност на престъплението: а) нали-чие и на други квалифициращи обстоятелства (скалата е номи-нална с две значения: липсва и съществува друго квалифицира-що обстоятелство); б) стадий на престъпна дейност (скалата е номинална с две значения: опит, довършено престъпление); в) предмет на кражбата (скалата е номинална: вещи, пари).

Върху степента на обществена опасност на престъпление-то се отразяват и някои свойства на личността на дееца и осо-бено неговата съдимост (скалата за измерване на този признак е номинална с две значения: неосъждан, осъждан).

б. Степента на обществена опасност на престъплението играе ролята на следствие. Като емпирични показатели за степента на обществена опасност на извършеното престъпление използваме:

13 Признакът е качествена характеристика на явлението. При измер-ването ние приписваме на този признак определени числови значения, т.е. описваме количествено явлението.


а) причинената вреда (размерът на имуществената вреда се измерва в левове) и б) наложеното наказание (размерът на на-ложеното от съда наказание се измерва в месеци). Съгласно чл. 195, ал. 1, т. 5 НК за кражба на обществено имущество, извършена от две или повече лица, наказанието е лишаване от свобода от една до десет години, т.е. от 12 до 120 месеца.

За по-пълна характеристика на отговорността на дееца, е необходимо да се вземе предвид и дали изпълнението на нака-занието е отложено на основание чл. 66 НК (скалата за измер-ване на този признак е номинална с две значения: „да“ и „не“).

1.5. Основни хипотези на изследването. Хипотезите са научно обосновани предположения за свойствата на изслед-ваните явления или за наличието на причинна връзка между тези явления14. Хипотезите са тясно свързани с концепцията на изследването. Те се извеждат логически (дедуктивно) от ос-новните положения на изследването, а след това се проверява емпирично (в практиката) тяхната истинност.

Настоящото изследване почива върху разбирането, че меж-ду способа на извършване на престъплението (съучастието) и степента на обществена опасност на престъплението съще-ствува причинна зависимост, и по-точно обусловеност. Целта е да се изучи емпирично тази връзка, да се установи опитно как различните форми на съучастие влияят върху степента на обществена опасност. Хипотезите, които издигаме, имат сле-дователно обяснителен (а не описателен) характер. Основните хипотези са две.

а. Ако се сравнят трите варианта на престъплението (едно-лично извършителство, съучастие в собствен смисъл и съизвър-шителство), то чувствителната разлика, „скокът“ в степента на обществената опасност е между „престъплението, извършено от две или повече лица“, и „престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи“ (а не между последното и „престъплението, извършено от едно лице“).

14 Вж. Козлов, В. А., Ю. А. Суслов. Цит. съч., с. 56.


б. От всички обстоятелства, които характеризират съуча-стието, съществено (най-голямо) значение за обществената опасност на задружното престъпление има формата на съуча-стие, т.е. видът на задружния способ. Останалите особености на съучастието (сплотеност между съучастниците, брой на съу-частниците общо и поотделно: съизвършители, подбудители, помагачи и др.) не влияят съществено върху степента на обще-ствена опасност на престъплението и могат да се пренебрегнат без значителна вреда за точността на изследването.

1.6. Методи за събиране и правила за записване на емпи-ричните данни. Данните, които ни интересуват, не се намират в периодичните сборници на Централното статистическо управ-ление „Престъпления и осъдени лица“ или в годишните отчети на съдилищата. Затова като източник на първична информация използвахме самите наказателни дела на Софийския районен съд за кражби на обществено имущество, по които присъдата е влязла в сила през 1979, 1980 и 1981 г.15

Данните извлякохме предимно от присъдите (диспозитива и мотивите), но често трябваше да се проверяват и материалите от съдебното следствие и предварителното производство. Тези данни са записани на специални бланки, откъдето са пренесени на перфокарти и са подложени на машинна обработка.

Всички данни за едно престъпление се нанасят на един ред в бланката, която е разделена на 27 вертикални колони. Това са данни относно: 1) формата на съучастие; 2) степен-та на съорганизираност на съучастниците; 3) общия брой на съучастниците; 4) броя на съизвършителите; 5) броя на под-будителите; 6) броя на помагачите; 7) вида на престъплението според времетраенето му; 8) времетраенето на продължавано-то престъпление в месеци; 9) наличието и на други квалифи-циращи обстоятелства; 10) стадия на престъплението; 11) пред-

15 „Изучаването на документи е един от най-старите методи за полу-чаване на информация в социалните изследвания ... Като документи за конкретно-социологически изследвания на правото служат и материали-те от правоприложната дейност“ (Пак там, с. 75–76).


мета на кражбата; 12) размера на причинената вреда в левове; 13) размера на наказанието на извършителя в месеци (в случай на съизвършителство се записва средното аритметично от на-казанията на всички съизвършители в кражбата). По-нататък се нанасят данни за всеки един от съизвършителите поотделно: наказание на съответния съизвършител; съдимост; приложение на условното осъждане по чл. 66 НК. Накрая се записва архив-ният номер на делото и годината на архивирането16.

2. Статистическа обработка на данните и съдържате-лен анализ на получените резултати. Събраните емпирични данни са обработени с компютър в Изчислителния център на Института по математика при БАН със съдействието на на-учния сътрудник в лаборатория „Компютърна стохастика“ П. Петров. Използвахме универсалния пакет от програми ВМDР, създаден от У. Дж. Диксън в Калифорнийския университет (вариант от 1981 г.). По мнението на специалистите „пакетът ВМDP се използва до този момент от двете страни на Атланти-ка и представлява интерес за историците на науката като първи сериозен пример на пакет от статистически програми, оказал се ценен за много експериментатори“17.

2.1. Анализ на данните относно вредата. Основният емпи-ричен показател за степента на обществена опасност на престъ-плението кражба е стойността на откраднатото имущество, т.е. размерът на причинената имуществена вреда.

Трите групи кражби се различават по способа на извъ-ршване на деянието (еднолично извършителство, съучастие в собствен смисъл, съизвършителство). Въпросът е дали трите вида кражби се различават и по вредата, която причиняват; по-казват ли данните относно вредата някакво различие и колко голямо е то. Анализът обхваща два етапа: първо, да се установи

16 Тук не посочваме възприетите от нас символи за записване (фик-сиране) на значенията на всеки признак в бланката, тъй като това е чисто технически въпрос.

17 Спрент, П. Как обращаться с цифрами или статистика в действии. Минск, 1983, с. 229.


изобщо има ли разлика между средната вреда, която причиня-ват трите варианта на престъплението (може ли да се обособят три групи кражби и по признака „вреда“); второ, да се открие къде е съществената разлика, „скокът“ в равнището на вредата (дали между едноличното извършителство и съучастието в соб-ствен смисъл или между последното и съизвършителството).

2.1.1. За решаването на тази задача използвахме програ-мата Р7D, която позволява, след като се опишат и изобразят графично различните групи, посредством дисперсионен анализ да се изследва структурата на масива от данни и да се получат съответни оценки.

Дисперсионният анализ е статистически метод за изслед-ване влиянието на различни, едновременно действащи, незави-сими фактори (причини) върху изменението на дадено явление (следствие). В социологическите изследвания дисперсионният анализ се използва за отграничаване и оценяване действието на определен фактор върху изменението на следствието. Диспер-сионният анализ позволява да се определи дали факторът влияе съществено върху резултата18.

а. Получената графика дава нагледна представа за стой-ностите и разпределението на вредата в отделните групи. От графичното изображение на трите групи кражби се вижда, че те се различават чувствително по средните си величини, т.е. по типичното равнище на вредата, която причиняват.

Данните за средните величини са: а) кражбите, извършени от едно лице, причиняват средно вреда 296,19 лв.; б) кражби-те, извършени при съучастие в собствен смисъл 473,46 лв., и в) кражбите при съизвършителство 835,69 лева19. Още на този начален етап от изследването се вижда, че съизвършителството

18 Вж. Словарь прикладной социологии, с. 31–33; Тотев, А. Ю. Ста-тистическо характеризиране на причинни зависимости. С., 1969, с. 19.

19 Освен средните величини, изчислени са още стандартните откло-нения за трите групи и някои помощни величини, които характеризират точността на оценката на средната.


„причинява“ значително по-голяма вреда, отколкото съучасти-ето в собствен смисъл и едноличното извършителство.

Типичното равнище на вредата не характеризира напълно различието между трите групи кражби. Затова е нужно да се намери още и дисперсията (разсейването) на отделните еди-ници във всяка от групите, т.е. отклонението им от типичното равнище. Дисперсията се измерва чрез стандартното отклоне-ние. То показва разсейването, степента на вариране на кражби-те по признака вреда и по такъв начин характеризира разнород-ността (пъстротата) на групата20. От стандартното отклонение съдим дали типичното равнище представя правилно групата. Стандартното отклонение за трите групи кражби е следното: за кражбите, извършени от едно лице 424,55 лв.; за кражбите при съучастие в собствен смисъл 491,96 лв.; за кражбите при съизвършителство 1051,14 лева.

б. По-нататък чрез еднофакторен дисперсионен анализ се сравняват трите групи кражби. Първият етап е да се провери дали те изобщо се различават по признака „вреда“. Извър-шени са стандартните за дисперсионния анализ изчисления. Получено е дисперсионно отношение 8,41 (F стойност)21. То е значително по-голямо от критичната стойност на F за тези условия. Следователно трите категории кражби (обособени по

20 Относно стандартното отклонение (s) вж. бележка № 6.21 Дисперсионното отношение се нарича още F-критерий в чест на

създателя на дисперсионния анализ Р. А. Фишер. То съставлява отношение на междугруповата дисперсия към вътрешногруповата дисперсия. Ако дисперсионното отношение е равно или близко до единица, това означава, че факторът причина не влияе съществено върху фактора следствие. Ко-гато дисперсионното отношение е значително по-голямо от единица, то факторът причина (по който е извършено групирането) влияе съществено върху следствието, вж. Тотев, А. Ю. Цит. съч., с. 25–28; Спрент, П. Цит. съч., с. 116–118. За да се отговори на въпроса дали намереното диспер-сионно отношение (F емпирично) е достатъчно голямо, т.е. значимо, са съставени таблици с минималното значение на F (F критично) за съот-ветните условия.


признака „способ на действие“) се различават съществено и по вредата, която причиняват. Факторът „причина“ (способът на действие), въз основа на който е извършено групирането, влияе съществено върху фактора „следствие“ (вредата).

Вероятността този извод да е погрешен, т.е. формата на съу-частие да не влияе съществено върху размера на вредата, е 0,0003 (или в проценти 0,03%). Което означава, че ако се из-следват 10 000 случая, само в три от тях изводът може да се окаже погрешен. Доверителната вероятност с други думи е много висока 0,9997 (или в проценти 99,97%). С тест на Льовене е провере-но съвпадат ли дисперсиите на трите групи. Извършени са и две допълнителни проверки относно това дали съществува различие между групите статистика на Уелч и статистика на Броун-Фор-сайт. Получените стойности са съответно 2,84 и 2,167, а F числата 11,21 и 14,58. Тези резултати потвърждават, че между трите групи кражби съществува значително различие по признака „вреда“ (до-верителната вероятност е много висока, близка до 100%).

2.1.2. Вторият и по-важен етап на дисперсионния анализ е да се намери степента на различие между трите групи кражби, и по-конкретно да се открие къде е „скокът“ в равнището на обществената опасност. Така ще установим кои две категории кражби имат близка обществена опасност и поради това трябва да се квалифицират по един и същ състав на престъплението.

а. Най-обща представа за различието между трите катего-рии кражби се получава, като се сравнят те по средната вреда, която причиняват. Както посочихме: а) кражбите, извършени от едно лице, нанасят средно вреда 296,19 лв.; б) кражбите, извършени от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи, 473,46 лв.; в) кражбите, извършени от две или по-вече лица, 835,69 лева.

Различието между третата група (съизвършителство) и втората група (съучастие в собствен смисъл) е два пъти по-голямо, отколкото различието между втората и първата група (еднолично извършителство).


Тази зависимост между способа на извършване на престъ-плението и вредата при кражбите може да се изрази математи-чески така: Ако означим трите средни стойности на вредата с „а1“, „а2“ и „а3“, където

а1 = 296 лв. а2 = 296 + 177 = 473 лв. а3 = 296 + 3. 177 + 9 = 836 лв.,а нарастването от 177 лв. означим с „b“, то връзката между

трите стойности на вредата е следната: а1 a2 = a1+ b a3 = a1 +3 . b = а2 + 2 . b (с известно приближение). Този математически модел дава нагледна представа за

връзката между способа на извършване на деянието и размера на вредата при кражбите. Той показва количествено различи-ето между трите групи кражби по признака „вреда“. Средната вреда при съучастие в собствен смисъл е със 177 лв. по-голяма от тази при еднолично извършителство. А средната вреда при съизвършителство е с 540 лв. (приблизително три пъти по 177 лв.) по-голяма от вредата при еднолично извършителство и с 363 лв. (приблизително два пъти по 177 лв.) по-голяма от вредата при съучастие в собствен смисъл. От друга страна, нарастването от 177 лв. е твърде значително по отношение на средните стой-ности на вредата.

б. Само типичното равнище (аритметичната средна вели-чина) не е достатъчно, за да се характеризира напълно и все-странно различието между трите групи кражби. Поради това са извършени и две по-сложни изчисления, тест на Бонферони и статистика на Стюдент. Особено показателен е Т-критерият на Стюдент22.

22 Докато критерият на Фишер (F-критерият) показва различието между всички групи в дадена генерална съвкупност, то критерият на Стюдент (Т-критерият) дава оценка за различието между групите две по две. Критерият на Стюдент показва колко голямо е различието между две групи по даден признак. Абсолютната величина на Т дава информация


Получените стойности на Т-критерия потвърждават разли-чието между трите групи кражби по признака „вреда“ и дават следната количествена оценка за степента на различие между групите две по две: а) различието между групата на кражби-те, извършени от едно лице, и на кражбите, извършени от две или повече лица, е Темп. = 4,73 (това твърдение е с доверител-на вероятност близо 100%); б) различието между групата на кражбите, извършени от едно лице, и на кражбите, извършени от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи, е Темп. = 1,64 (доверителната вероятност е 89,21%); в) различи-ето между групата на кражбите, извършени от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи, и кражбите, извър-шени от две или повече лица, е Темп. = 2,66 (доверителната вероятност е 99,07%). Тези стойности на Т-критерия показ-ват ясно, че същественото различие, „скокът“ в равнището на вредата е между кражбите при съучастие в собствен смисъл и кражбите при съизвършителство.

Програмата P7D позволява да се представи и графически различието между трите групи кражби (графики по стандарт-ното отклонение и логаритъма от него), като са намерени пра-вата и обратната регресионна линия.

2.2. Анализ на данните относно наказанието. Вторият ем-пиричен показател за тежестта на извършеното престъпление (след вредата) е наложеното наказание. Съгласно чл. 35, ал. 3 НК „наказанието е съответно на престъплението“. Явната не-справедливост на наказанието е основание за изменяване на присъдата23. При това не трябва да се забравя, че определеното

за степента на различие между сравняваните групи. Колкото по-голяма е стойността на Т, толкова по-съществена е разликата между двете групи. Това обаче е вярно само когато Т-стойностите са значими.

23 За да използваме наложеното наказание като емпиричен пока-зател за тежестта на извършеното престъпление, трябва да знаем за-коносъобразна ли е практиката на съда по определяне на наказанията,


наказание отразява не само тежестта (обществената опасност и морална укоримост) на извършеното престъпление, но и осо-беностите на личността на дееца (обществената опасност на дееца и другите обстоятелства, които имат значение за индиви-дуализация на наказанието)24.

Данните относно наказанията на извършителите при трите вида кражби (еднолично извършителство, съучастие в собствен смисъл, съизвършителство) са подложени също на дисперсионен анализ: а) средният размер на наказанието за кражби, извършени от едно лице, е 6 месеца; б) за кражби, извършени от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи, е 15 месеца; в) за кражби, извършени от две или повече лица 19 месеца. Стандарт-ното отклонение за всяка от групите е съответно 3,5 месеца, 3,7 месеца, 8,3 месеца, а изчисленото F емпирично е 72,55. Следова-телно факторът „причина“ (способът на извършване на деянието), въз основа на който е извършено групирането, оказва съществено влияние върху фактора „следствие“ (в случая наказанието). Веро-ятността този извод да е достоверен е близо 100%.

Анализът показва, че при наказанието положението е об-ратно на това при вредата. Разликата между средните наказа-

т.е. доколко съдът се отклонява от законовия модел за съотношението „тежест на престъплението наказание“. Поради това е необходимо да се сравни емпирично намерената (фактическата) зависимост между тежест на престъплението и наказанието с установената в закона (теоретична) зависимост между същите две явления, т.е. да се намери отклонението на „съществуващото“ от „дължимото“. Подобно изследване на практиката по определяне на наказанията за кражби на обществено имущество (при което се използва регресионен и корелационен анализ) вж. у Филчев, Н. Престъпление, извършено от две или повече лица. Дисертация. С., 1985, с. 113–127.

24 Според П. П. Осипов относителното тегло на деянието при опре-деляне на наказанието трябва да бъде два пъти по-голямо от относител-ното тегло на дееца (Комплексное изучение системы воздействия на пре-ступность. Л., 1978, с. 106–107).


ния за еднолично извършителство и за съучастие в собствен смисъл е 9 месеца, а разликата между средните наказания за съучастие в собствен смисъл и за съизвършителство е 4 месе-ца. С други думи, значителната разлика (по признака „наказа-ние“) е между а) престъплението, извършено от едно лице, и б) престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи.

Този извод се потвърждава и от намерените стойности на Т-критерия на Стюдент. Според критерия на Стюдент разли-чието между а) първата група (еднолично извършителство) и третата група кражби (съизвършителство) е 14,6; б) между първата и втората група (съучастие в собствен смисъл) е 10,59; в) между втората и третата група 3,81 (Т-стойности). Довери-телната вероятност на направените изводи е твърде висока.

2.3. Изводи от емпиричното изследване. Анализът на ре-зултатите от емпиричното изследване позволява да се направи крайният извод, че издигнатите хипотези се потвърждават на практика.

2.3.1. Вреда. Когато трите категории кражби се сравняват по нанесената вреда (като обективен показател за тяхната об-ществена опасност), то същественото различие е между краж-бите при съучастие в собствен смисъл и кражбите при съизвър-шителство. Последните причиняват близо два пъти по-голяма имуществена вреда.

2.3.2. Наказание. При наказанията положението е по-различно.

а. Размер на наказанието. Наказанията, които съдът е нала-гал до 1982 г. за кражби при съучастие в собствен смисъл, не съответстват на тяхната обществена опасност. Макар тези краж-би (по вредата, която причиняват) да са много по-близо до ед-ноличното извършителство, за тях са налагани почти три пъти по-тежки наказания, отколкото за еднолично извършителство. По размера на наложените наказания кражбите при съучастие


в собствен смисъл се доближават до кражбите при съизвърши-телство. Така се нарушава законовото изискване наказанието да съответства на тежестта на престъплението (чл. 35, ал. 3 НК). Причината за това е неправилната, no-тежка квалификация, ко-ято съдът (до 1982 г.) даваше на престъпленията при съучастие в собствен смисъл. В това именно се състоеше основният порок на старата съдебна практика, който трябваше да бъде отстранен.

б. Разпространеност. По данни на Централното статисти-ческо управление около 30% от кражбите на обществено иму-щество в страната се извършват задружно, т.е. в съучастие. От тях 20% съставляват кражбите при съучастие в тесен смисъл и 80% кражбите при съизвършителство. Следователно краж-бите при съучастие в собствен смисъл са малко разпростране-ни (едва 20% от задружните кражби или 6% от всички краж-би). Ниската разпространеност е допълнителен фактор (освен по-малката вреда), който обуславя значително по-ниската им обществена опасност от тази на кражбите при съизвършител-ство (които са 80% от задружните кражби или 24% от всички кражби). Графичното изображение на връзката между разпро-страненост на трите вида кражби и причинената средна вреда дава още един аргумент в полза на разбирането, че проявите на съучастие в собствен смисъл следва да се квалифицират по основния състав (в случая чл. 194, ал. 1 НК), заедно с престъ-пленията, извършени от едно лице25.

До изменението на Наказателния кодекс през 1982 г. про-явите на съучастие в собствен смисъл (един извършител с под-будители и помагачи) се квалифицираха по по-тежкия състав на чл. 195, ал. 1, т. 5 НК. Мотивът беше, че по такъв начин се повишавала ефективността на борбата срещу задружната престъпност. Но в действителност се постигаше резултат, об-ратен на желания. Защото съдиите, като квалифицираха проя-вите на съучастие в собствен смисъл по по-тежкия състав, след

25 Вж. приложената графика на стр. 136..


това интуитивно отчитаха ниската им обществена опасност и налагаха твърде леки наказания за тях. Средното наказание за кражби при съучастие в собствен смисъл е 15 месеца и е много близо до предвидения в чл. 195, ал. 1, т. 5 НК минимум от 12 месеца лишаване от свобода. Тази неправилна практика на свой ред повличаше no-либерално отношение на съда и към проя-вите на съизвършителство, за които той налагаше също ниски наказания (средно 19 месеца). В резултат – 20% от задружни-те прояви (съучастието в собствен смисъл) се наказваха по-строго поради неправилната им квалификация по чл. 195, ал.

При ло же ние № 4

Връз ка меж ду раз п рос т ра не ност та на три те ви да краж би исред на та вре да, ко я то те при чи ня ват

Сред на за гру па та

вре да

в лв.

835,69

473,46

296,19

От но си те лен дял на три те краж би по раз п рос т ра не ност


Кр

аж би

изв

ър

шен

и п

ри

съуч

асти

е в

тесе

н с

ми

съл

Кр

аж би

изв

ър

шен

и п

ри

съ

изв

ър

ши

телс

тво

кражби, извършени от едно лице

70% 76% 100%

Кражби, извършени от едно лице


1, т. 5 НК, но останалите 80% задружни прояви (съизвърши-телството) се наказваха много по-леко, отколкото съответства на тяхната обществена опасност. И в това се състоеше вторият порок на старата съдебна практика до 1982 г. По-строгата ре-пресия, както се вижда, не води до по-висока ефективност на наказателното право. Ефективността на наказателноправното въздействие зависи от: а) диференцирания подход към престъ-пленията и наказанията, б) от неотвратимостта на наказателна-та репресия и в) от бързината на наказването.

Порочната съдебна практика по квалификация и наказване на задружните престъпни прояви трябваше да бъдат прекрате-на. Поради това законодателят през 1982 г. прие разпоредба-та на чл. 93, т. 12 (нова – ДВ, бр. 28, 1982 г.), съгласно която „Престъплението е извършено „от две или повече лица“, когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица“, т.е. ко-гато е налице съизвършителство. За да се квалифицира задруж-ната проява по съответния по-тежко наказуем състав, законът изисква да са налице поне двама съизвършители, а останалите съучастници могат да бъдат подбудители и помагачи.


§ 8. Институт на съучастието – структура и функции*

1. Наказателноправни институти. Наказателноправният институт е система от наказателни норми, които регулират гру-па сродни наказателни правоотношения или тяхна разновид-ност, страна, елемент и т.н. Въпросът за правните институти е изследван задълбочено от руския учен С. С. Алексеев (Струк-тура советского права. М., 1975), чиито идеи са залегнали в основата на настоящото изложение.

Материалната предпоставка за формиране на наказател-ноправен институт е съществуването на такава група отноше-ния, които изискват самостоятелно регулиране от обособен комплекс наказателни норми1. Правният институт, разглеждан отвън, във връзка с останалите елементи на правния отрасъл, съставлява едно завършено цяло. Той регулира самостоятелно дадена област от обществените отношения. Вътре обаче прав-ният институт е изграден от редица наказателноправни норми с различна степен на абстрактност, които изпълняват различ-ни функции. Това означава, че правният институт притежава определена вътрешна организация, определена структура. Структурата на правния институт е плод на диференциацията на нормите, но също така изразява и тяхното интегриране в едно цяло. Тази обособеност, отделност на правния институт намира външен израз в разполагането му в отделна част (раз-дел, глава) на Наказателния кодекс.

Възникването и развитието на наказателноправните инсти-тути преминава обикновено през няколко етапа. Първоначално

* Публикувана в студията Обща характеристика на съучастието по наказателното право на НРБ. – В: Годишник на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, Юридически факултет, 1984, том 77, книга I. С., 1987, с. 246–253.

1 Алексеев, С. С. Структура советского права. М., 1975, с. 129.

139Институт на съучастието – структура и функции

се обособява група норми, които регулират сродни отношения. След това отделните норми „обрастват“ с редица конкретизи-ращи (вариантни, детайлизиращи) положения. Между новите предписания протича „разделение на труда“. Така постепенно групата норми прераства в правен институт, който регулира да-ден участък от наказателноправните отношения2.

Основна характеристика на наказателноправния институт е функцията, която той изпълнява при наказателноправното ре-гулиране. Всеки институт се специализира в изпълнението на отделна функция. По такъв начин между наказателноправните институти също протича „разделение на труда“.

Наказателното право регулира отрицателно поведение. То е негативно (а не позитивно) право. Наказателноправните инсти-тути съдържат забрани. Те са охранителни (а не регулативни) институти. Често дадена забрана се установява посредством съчетание от няколко конкретизиращи предписания. Тези кон-кретизиращи норми предвиждат диференцирана отговорност в зависимост от особеностите на престъпното поведение.

Друго деление на наказателноправните институти е на предметни и функционални. Предметни са институтите на осо-бената част на Наказателния кодекс, които регламентират от-говорността за дадена група престъпления, например институ-тите на убийството, кражбата, подкупа и т.н.

В резултат от специализацията на наказателноправни нор-ми се образуват функционалните институти. Те съставляват из-несени пред скоби общи положения, които са валидни за всич-ки престъпления. Поради това тези институти са разположени в общата част на Наказателния кодекс. Функционалните инсти-тути регулират дадена особеност, страна на всички наказател-ноправни отношения, независимо от различието им. Функцио-нални са например институтите на вината, опита, съучастието и т.н. Първоизточник на функционалните институти са конкре-

2 Пак там, с. 130.


тизиращите, вариантни предписания. От тях чрез интеграция и синтез на нормативния материал се получават функционалните институти. Те изразяват по-висока степен на развитие на нака-зателното законодателство.

2. Образуване на института на съучастието от норми на об-щата и особената част на НК. Съвкупността от всички норми, които регламентират отговорността за задружно осъществява-не на престъплението, съставлява институт на съучастието.

2.1. Възникването и развитието на института на съучастие-то минава през различни етапи. Става дума за логически етапи при образуването на този институт, а не за конкретните исто-рически периоди, през които преминава законодателството.

За да открием логиката при образуване на института на съучастието, трябва да излезем от основната, вътрешно присъ-ща на правото закономерност – задълбочаване специализаци-ята на правното регулиране. „Специализацията – пише С. С. Алексеев – е своеобразен (и изискващ особено внимание в на-уката) закономерен процес на „собственото правно“ развитие, въплъщаващ действието на целия комплекс системообразува-щи фактори. Същността на този процес се състои в това, че в правото се извършва и засилва „разделението на труда“, в резултат на което отделните норми и техните комплекси все по-вече се диференцират в изпълнението на едни или други опера-ции, конкретизира се тяхното съдържание и едновременно се осъществява интеграция на правното регулиране.“3 Тази обща закономерност на правното развитие се проявява и при форми-ране института на съучастието.

Първоначално, в един ранен стадий от развитието на на-казателното законодателство, нормите, които отчитат повише-ната опасност на някои задружни прояви, възникват в казуи-стична форма. След като се натрупат достатъчно много случаи, уредени по един и същ начин, законодателят изважда общите

3 Пак там, с. 52.


положения „пред скоби“. Така положението, което първоначал-но се е зародило в казуистична форма, придобива характер на общо правило. Следователно нормите на общата част на НК относно съучастието (чл. 20–22 НК) възникват в резултат на обобщаване на казуистичните предписания на особената част. Тази интеграция на нормативния материал не е само нова юри-дическа техника. Тя изразява по-висока степен в развитието на наказателното законодателство. Обратно, връщането на общи-те норми в особената част и „разхвърлянето“ им по предметни институти би било крачка назад в развитието на наказателния закон4.

Нормите на общата част отразяват обикновеното, типично нарастване на обществената опасност (при повечето престъпле-ния) в резултат на съучастие. Това нарастване е в рамките на опасността, присъща на основния вариант на престъплението. Поради това именно съучастниците се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление – чл. 21, ал. 1 НК.

2.2. Редица конкретизиращи разпоредби на особената част на НК предвиждат повишена отговорност, ако „престъп-лението е извършено от две или повече (група) лица“. Това са разпоредбите относно изнасилване (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК); противозаконно влизане в чуждо жилище (чл. 170, ал. 2 НК); кражба (чл. 195, ал. 1, т. 5 НК); грабеж (чл. 199, ал. 1, т. 2 НК); длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК); измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК); неразрешено произвеждане, преработване, придобиване и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, т. 2 НК, изм. – след изменението на НК, ДВ, бр. 26, това квалифи-циращо обстоятелство не съществува повече в досегашния му вид при посоченото престъпление). При други престъпления

4 „Функционалните институти – пише С. С. Алексеев – са не просто събрани заедно вариантни предписания и изключителни норми, а един-ни, юридически циментирани правни комплекси. Те имат „неразтворим остатък“, изразяващ високото ниво на съвършенство на правната система, високата степен на специализация на нейното съдържание“ (пак там, с. 143).


съответните разпоредби са формулирани по-различно. – Не-позволеният промишлен риболов в български води от чужди граждани (чл. 240, ал. 2 НК), неизпълнението заповед на начал-ник (чл. 372, ал. 2 НК) и съпротивата срещу началник или во-енно длъжностно лице (чл. 376, ал. 3 НК) се наказват по-тежко, ако са извършени от „група лица“. А отклонението от военна служба за срок от eдно до три денонощия (чл. 381 НК) се на-казва по-тежко, ако е извършено „групово“.

Всички тези разпоредби визират една и съща форма на за-дружно престъпно поведение – „престъплението, извършено от две или повече (група) лица“.

При посочените престъпления (изнасилване, противоза-конно влизане в чуждо жилище, кражба и т.н.) задружният спо-соб, и по-точно съизвършителството, повишава толкова много степента на обществената опасност, че тя не може да бъде отче-тена в рамките на основния състав на престъплението. Поради това законодателят създава съответните конкретизиращи пред-писания на чл. 152, ал. 3, т. 1; чл. 170, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. Конкретизиращите предписания отчитат по-високото от обикновеното нарастване на обществената опасност в резул-тат на съизвършителство и установяват по-строга отговорност, т.е. съответни квалифицирани състави. Следователно конкре-тизиращите предписания на особената част установяват едно изключение от общото правило на чл. 21, ал. 1 НК. – Съизвъ-ршителството в посочените случаи е квалифициращо, а не от-егчаващо обстоятелство (както е обикновено).

Първият етап от образуването на института на съучастието завършва с обособяване на две групи норми – общите положе-ния в общата част на НК и конкретните предписания в особена-та част на НК. Развитието на законодателството обаче не спира дотук. По-нататък продължава „разделението на труда“ между нормите в института на съучастието. Поради изменение на об-ществено-политическата обстановка например може да нарас-не опасността на даден вид задружна проява и законодателят да


създаде съответна конкретизираща норма в особената част на НК. Поначало развитието на наказателното законодателство се характеризира с увеличаване дела на конкретизиращите нор-ми.5 Законодателят задълбочава диференциацията като отчита значението на отделни елементи на поведението за наказател-ната отговорност и създава нови квалифицирани състави.

Конкретизиращите предписания „израстват“ от норма-та относно основния, типичен вариант на престъплението и регулират отделни негови разновидности. Те обхващат само част от приложното поле на общата норма. В резултат на ди-ференциацията на обществените отношения, с времето обща-та норма „обраства“ постепенно с конкретизиращи положения (квалифицирани състави). Законодателят създава най-богата гама от конкретизиращи предписания при най-опасните и най-разпространените престъпления (убийство, изнасилване, краж-ба, грабеж, присвояване и др.).

В общата част на НК също се задълбочава специализацията на нормите относно съучастието. От една страна, продължава „разделението на труда“ между тях, като се стеснява прилож-ното поле на съществуващите норми и всяка от тях обхваща все по-тесен участък. Заедно с това възникват и нови предпи-сания, които регулират освободените „бели“ полета.

От друга страна, продължава конкретизацията на норми-те на общата част относно съучастието. – От по-общите по-ложения „израстват“ конкретизиращи, вариантни предписания, които по-нататък също се уточняват и детайлизират. Така се образува верига от норми, като всяка следваща по-конкретна норма регулира част от приложното поле на предходната по-обща норма.

2.3. Следователно образуването на института на съучастие преминава логически през три етапа: а) Първоначална пред-

5 За конкретизиращите норми в правото изобщо вж. Алексеев, С. С. Цит. съч., с. 111–118.


метна диференциация на особената част на законодателството. При това от отделни норми на особената част „израстват“ казу-истични положения, които регулират задружното извършване на определени престъпления: б) Интеграция на нормативния материал. Когато се натрупват достатъчно казуистични пред-писания, законодателят изважда общото правило „пред скоби“. Така възникват нормите в общата част относно съучастието (чл. 20–22 НК). В особената част на НК остават само тези кон-кретни предписания, които отразяват специфичното нараства-не на обществената опасност в резултат на съучастие:

в) Функционална специализация на нормите на общата част на НК относно съучастието. При това се задълбочава „профе-сионалното разделение на труда“ между общите норми относно съучастието.

Така посредством диференциация и интеграция на норма-тивния материал се образува един завършен комплекс от норми на общата и особената част, който регулира задружното извър-шване на престъпленията. Този комплекс притежава всички бе-лези на самостоятелен правен институт.6 Посочените три етапа

6 В подкрепа на предложеното разбиране за образуването на инсти-тута на съучастие ще приведем две мнения:

„Историята на развитието на наказателното законодателство – пише В. Н. Кудрявцев (Общая теория квалификации преступлений. М., 1972, с. 247) – свидетелства за това, че като правило правната регламентация на определена група обществени отношения започва със създаване на норми, предвиждащи повече или по-малко частни случаи. След това по-степенното натрупване на отделни норми на особената част довежда до създаването на обобщени формулировки. Обаче след това те се изменят или допълват, нараства нова система, която впоследствие отново може да получи обобщен израз“.

Същото поддържа и С. С. Алексеев (цит. съч., с. 64). Според него развитието на особената част на наказателното право се характеризира с две тенденции: „От една страна, интеграция – създаване на нормативни обобщения, а от друга страна, диференциация – постепенно включване в нормативния материал на нови частни положения, посветени на кон-


при формиране института на съучастие могат само условно да се разграничат. В действителност те са диалектически свърза-ни, взаимно се проникват и обуславят.

Накрая трябва да се подчертае, че специализацията на нормите в наказателния закон води до диференциация на от-говорността. Посредством специализация на нормите относно задружната престъпна дейност законодателят отразява мак-симално точно обществената опасност на различните видове и форми задружно поведение и установява съответно дифе-ренцирано наказание. С други думи, той диференцира отго-ворността за задружно осъществяване на престъпленията. А известно е, че ефективността на института на съучастие в бор-бата срещу задружната престъпност зависи от диференциаци-ята на отговорността. Специализацията на нормите позволява на правоприлагащите органи да отчитат правилно обществена-та опасност на задружните престъпни проява и да определят най-подходящото наказание.

2.4. Конкретизиращите предписания на особената част (чл. 152, ал. 3, т. 1; чл. 170, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 5 и т.н.), които предвиждат повишена отговорност за задружно извършване на престъплението „от две или повече (група) лица“, съставляват неразделна част от института на съучастието. Този извод тряб-ва да се подчертае.

Обикновено в литературата под „институт на съучастието“ се разбира комплексът от норми на общата част на НК. И в подкрепа на това се изтъква, че институтът на съучастието е функционален, а не предметен. Поради това той би трябвало да обхваща само онези норми относно съучастието, които са обособени в самостоятелен раздел на общата част на НК (чл. 20–22 НК). А конкретизиращите предписания на особена-та част (чл. 152, ал. 3, т. 1; чл. 170, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 5 и

кретни случаи“. Вж. също и Галиакбаров, P. Р. Групповое преступление. Свердловск, 1973, с. 19–20.


т.н.) са предметни норми. И затова те оставали извън рамките на института на съучастието.

Посоченото разбиране не може да се сподели. Въпросът е какъв е критерият за принадлежността на дадена норма към института на съучастието. За да определим „териториалните“ граници на института, т.е. кои норми влизат в него, трябва да излезем от функцията на нормите в системата на наказателно-правното регулиране. Всички норми, които регулират задруж-ното извършване на престъпленията, принадлежат към инсти-тута на съучастието. Без значение е къде са поместени те – в общата или в особената част на НК. Няма значение също дали нормите са обединени формално в самостоятелна част на за-кона, или са „разхвърляни“ по предметни институти в особе-ната част на НК. Решаващото е, че всички те изпълняват една и съща функция.

Следователно институтът на съучастието е изграден от юридически разнородни норми на общата и особената част на НК. Различните разпоредби на общата и на особената част са обединени в един институт тъкмо защото регулират отделни страни (прояви, форми) на съучастието. Както общите норми (чл. 20–22), така и конкретните предписания (чл. 152, ал. 3, т. 1; чл. 170, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 5 и т.н.) служат на една цел – да регламентират отговорността за задружно осъществяване на престъпленията. Само че първите установяват общите поло-жения: понятието „съучастие“, основните форми на съучастие, режима на отговорността и преди всичко общото правило, че всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за едноличния извършител (чл. 21, ал. 1 НК). А предписанията на особената част предвиждат изключение от това правило. Според тях съизвършителството в определени престъпления поражда по-тежка отговорност (квалифициран състав) в срав-нение с отговорността по основния състав на престъплението.

Общите норми съставляват „изкристализирали в чист вид“ правила относно съучастието. Те не зависят от характера на


престъпното деяние. А нормите на особената част са нераздел-но свързани с характера на съответното престъпление. Те от-разяват обществената опасност не само на задружния способ, но и спецификата на конкретното престъпно деяние.

В зависимост от прилагания критерий нормите на особена-та част относно „две или повече (група) лица“ могат да се от-несат към различни наказателноправни институти. Когато взе-мем за критерий предмета на регулиране, всяка от нормите на особената част на НК (чл. 152, ал. 3, т. 1; чл. 170, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 5 и т.н.) се отнася към съответния предметен институт на изнасилването, противозаконното влизане в чуждо жилище, кражбата и т.н. НК. Ако излезем обаче от функцията на тези норми – да регулират задружното извършване на престъпле-нието, всички те принадлежат към института на съучастието. Обстоятелството, че дадена норма може да се отнесе към раз-лични наказателноправни институти, е напълно обяснимо. В зависимост от използвания критерий в Наказателния кодекс се открояват различни структури.

3. Структура на института на съучастието. Когато раз-глеждаме института на съучастието във връзка с останалите елементи на наказателноправната система, „отвън“ той се про-явява като нещо единно, цялостно. Гледан обаче „отвътре“, ин-ститутът на съучастието разкрива сложно съдържание. Цялото богато многообразие от норми относно съучастието предпо-лага известна организация, определен начин на свързване на елементите в едно цяло. Системата „институт на съучастието“ притежава следователно определена структура.

3.1. Два са системообразуващите фактори в института на съучастието – предметът на регулиране и функцията на нормите.

а. Предметът на правно регулиране. Материалното осно-вание за създаване на различни норми относно съучастието е наличието на различни видове престъпления и различни спо-соби за задружно осъществяване на дадено престъпление. В обществената действителност фактически съществуват най-


различни видове и форми задружно престъпно поведение. Някои престъпления (изнасилване, противозаконно влизане в чуждо жилище, кражба, грабеж, длъжностно присвояване, из-мама и т.н.) се извършват задружно по-често, отколкото оста-налите. Освен това двата основни способа на задружно осъ-ществяване на престъплението (съизвършителство и съучастие в собствен смисъл) притежават различна обществена опасност. Всичко това обуславя потребността от норми, които да отразят различната опасност на задружните престъпни прояви и да предвидят съответна диференцирана отговорност. На богата-та гама от задружно престъпно поведение в живота трябва да съответства развита система от наказателноправни норми в закона, т.е. институтът на съучастието. Законодателят създава института на съучастието, като: изследва социалната действи-телност и открива типичните варианти на задружно престъпно поведение; „измерва“ тяхната обществена опасност и я отра-зява в закона; предвижда съответна наказателна отговорност. Следователно наличието на разнообразни норми в института на съучастието е обективно обусловено. То е продиктувано от нуждата да се отчете различната тежест на съществуващите ви-дове и форми задружно престъпно поведение.7

С други думи структурата на института на съучастието се определя от обективно съществуващото задружно поведение, т.е. – от предмета на правно регулиране.

Но институтът на съучастието не е „сляпо“, фотографско отражение на действителността. Структурата му зависи още и от функциите на нормите, които го съставят.

б. Втори системообразуващ фактор в института на съуча-стието е функцията на нормите. Между предписанията в инсти-тута на съучастието протича не само предметно („отраслово“), но и функционално („професионално“) разделение на труда. Те се специализират в изпълнението на различни задачи в рамките

7 В този смисъл и Галиакбаров, P. Р. Цит. съч., с. 27.


на института. При това се обособяват различни функционални комплекси от норми.

Една група норми (чл. 20, ал. 3; чл. 20, ал. 4; чл. 21, ал. 2; чл. 21, ал. 3; чл. 22 НК) обявяват за престъпно поведението на подбудителя и помагача и по този начин разширяват правното основание на отговорността извън състава на престъплението. Тези норми установяват наказателна отговорност за поведение, което не съдържа състав на престъпление. Те изпълняват уста-новителна, конститутивна функция в института на съучастието.

Друга група норми относно съучастието (чл. 152, ал. 3, т. 1; чл. 170, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 5 и т.н. НК) са средство за диферен-циация на наказателната отговорност. Те отчитат специфичното нарастване на обществената опасност при някои престъпления в резултат на съучастие и предвиждат съответна по-тежка от-говорност. Тази категория норми изпълняват разграничителна, диференцираща функция в института на съучастието.

3.2. В зависимост от разграничителния критерий в инсти-тута на съучастието излизат на преден план едни или други еле-менти, т.е. открояват се различни структури:

а.) Според предмета нормите в института се делят на две групи – норми, които се прилагат при задружното осъществя-ване на всички престъпления (тези норми са поместени в об-щата част на НК), и норми на особената част, които се отнасят само за дадени престъпления (изнасилване, противозаконно влизане в чуждо жилище, кражба и т.н.);

б.) Според формата на съучастие, която регулират, норми-те се делят на три категории – норми относно съучастието в собствен смисъл (подбудителство и помагачество); норми от-носно съизвършителството и норми, които се отнасят както за съучастието в собствен смисъл, така и за съизвършителството;

в.) Според функцията, която изпълняват, нормите в инсти-тута на съучастие са – установителни (те установяват наказа-телна отговорност за подбудителство и помагачество, които не осъществяват състав на престъпление) и разграничителни


(които служат за диференциация на наказателната отговорност при задружна дейност).

Следователно структурата на института на съучастието е неразделно свързана с функциите на неговите елементи – нор-ми и групи от норми. Разгледаните по-горе различни структури на института са въплъщение на различните функции, които не-говите норми изпълняват в системата на наказателноправното регулиране. Самото съществуване на института на съучастието е продукт на определена функция на наказателноправната си-стема – да регулира задружната престъпна дейност.8

4. Функции на института на съучастието и неговите еле-менти при наказателноправното регулиране.

Институтът на съучастието може да бъде отнесен към раз-лични видове институти в зависимост от разграничителния кри-терий. „Правните институти – отбелязва С. С. Алексеев – имат собствена класификация, към която нашата общотеоретична и отраслова литература се обръща за съжаление твърде рядко. За съжаление, защото делението на правните институти на видове представлява важен аспект на структурата на съветското право ... Както и нормативните предписания, правните институти са обхванати от процеса на специализация. Иначе казано, специ-ализацията, „разделението на труда“, протича не само между отделните норми, но и между институтите.“9

4.1. Юридическите институти се делят най-общо на регу-лиращи и охраняващи. Всички наказателноправни институти, в т.ч. и институтът на съучастието, са охраняващи. Това предо-пределя някои техни особености. Важно място в правоохра-нителните институти заемат конкретизиращите предписания, които диференциратт отговорността в зависимост от особе-ностите на дадена ситуация.10 В случая нормите на особената

8 За връзката между функции и структура на правото вж. Алексеев, С. С. Цит. съч., с. 51.

9 Пак там, с. 136.10 Както пише Алексеев, С. С. (цит. съч., с. 140): „В много случаи

специализацията на съдържанието на правоохранителните институти се


част, които предвиждат повишена отговорност за извършване на престъплението „от две или повече (група) лица“, играят съществена роля в института на съучастието.

Наказателноправните институти на свой ред биват пред-метни и функционални. Предметни са институтите на особе-ната част на НК – например нормите, които защитават соб-ствеността (чл. 194 – чл. 218в НК). Всеки предметен институт регулира дадена категория отрицателни обществени отноше-ния. А функционалните наказателноправни институти се нами-рат в общата част на НК. Те регулират пряко дадена особеност (страна, елемент, форма и т.н.) на всички отрицателни отноше-ния, независимо от вида им. Функционални са институтите на вината, приготовлението, опита, съучастието, освобождаване-то от наказателна отговорност и др.

4.2. Институтът на съучастието е функционален. Неговата функция е (най-общо казано) да регламентира отговорността за задружно осъществяване на престъпленията. Вътре в институ-та на съучастие отделните елементи (групи норми) изпълняват определени по-тесни функции. Тези функции са основно две:

а. Институтът на съучастието разширява правното осно-вание на отговорността извън съставите на престъпления-та, предвидени в особената част на НК. Нормите на общата част (чл. 20–22 НК) установяват отговорност и за подбудите-ля и помагача, които не са извършили престъплението, но са съдействали на извършителя в определена от закона форма. Тези общи норми разпростират действието на разпоредбите на особената част и върху поведение, което не е предвидено в особената част. С други думи нормите на общата част обявя-ват за престъпно поведение, което не осъществява състав на престъпление. Следователно първата функция на института на съучастието е конститутивна (установителна) – той установя-

състои в закрепване на различни варианти на приложение на държавно-принудителни мерки в зависимост от конкретните фактически обстоя-телства, отразени в съставите на правонарушенията“.


ва наказателна отговорност и за поведение, което не съдържа състав на престъпление.

б. Втората функция на института на съучастието е да дифе-ренцира отговорността за задружно осъществяване на престъ-пленията. Безспорно е, че съучастието повишава обществената опасност на престъплението. Но това повишение не става в ед-наква степен при различните престъпления, както и за различ-ните форми на съучастие. Различните форми на съучастие (спо-соби) „притежават“ различна обществена опасност. Освен това нарастването на обществената опасност при различните престъ-пления е различно. Един и същ способ на действие (форма на съучастие) предизвиква нееднакво нарастване на обществената опасност. Причината е в самия характер на престъпните деяния.

В резултат от взаимодействието на двата фактора – способ на действие (форма на съучастие) и характер на престъплени-ето се получава вариант на престъпно поведение с определена обществена опасност. Това наличие на най-различни варианти задружно престъпно поведение обуславя и потребността от си-стема норми (института на съучастието), които да диференци-рат отговорността за задружно осъществяване на престъпле-нията11. Така възникват различните норми относно съучастието и в частност – разпоредбите на особената част, които предвиж-дат повишена отговорност за извършване на дадени престъпле-ния „от две или повече (група) лица“. Създаването на различни норми, т.е. специализацията на нормите вътре в института на съучастието, е средство за диференциация на отговорността за задружна престъпна дейност. В това се състои втората, разгра-ничителната функция на института на съучастието в системата на наказателноправното регулиране.

11 „В пределите на института на съучастието, в рамките на органич-ното единство от образуващи го норми – пише P. Р. Галиакбаров (цит. съч., с. 25) – всяка норма има свои ясно очертани задачи, а в механиз-ма на правното регулиране тя изпълнява индивидуализирани спрямо другите наказателноправни норми функции, обусловени от процеса на вътрешноотраслово „разделение на труда“.


Глава втора

НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ ПРОБЛЕМИ В СЪДЕБНАТА

ПРАКТИКА

155Квалификация на престъпления, извършени в съучастие

§ 9. Квалификация на престъпления, извършени в съучастие*

1. При съучастието множество лица осъществяват задруж-но едно умишлено престъпление. Институтът на съучастието определя белезите на различните форми на съучастие, кръга на наказателноотговорните лица, т.е. видовете съучастници, усло-вията и пределите на тяхната отговорност. В съдебната прак-тика възникват редица спорни въпроси при квалификацията на престъпления, извършени в съучастие. А юридическата ква-лификация на престъпните деяния има важно правно и обще-ствено значение. Тя е гаранция за законност на наказателното правосъдие – осигурява равенство на гражданите пред закона, справедливост на наказанието и т.н. По-долу ще разгледаме някои (с по-голямо практическо значение) въпроси, които се пораждат в практиката по прилагане на нормите относно съу-частието – чл. 20–22 от НК.

I. Извършителство и съизвършителство

2. Основният проблем е да се разграничи извършителството от помагачеството. В съдебната практика беше разпространено разбирането, че деецът, който съгласно предварително разпреде-ление на ролите присъства на местопрестъплението, е съизвър-шител (а не помагач). Приемаше се например, че съизвършител в кражбата е този, който по силата на предварителен сговор а) стои на стража пред къщата, докато друг вътре краде (98-1970-

* Публикувана в Бюлетин на Върховния съд на Република България, „Съдебна практика“, 1993, № 8. Вж. и Преглед на съдебната практика относно съучастието в престъпление. // Съвременно право, 1993, № 6.

156 НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ ПРОБЛЕМИ В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА

11, Сб., 106–107)1; б) който отвлича вниманието на охраната, като дава възможност на другиго да проникне в завода и да от-крадне произведените стоки; в) който подмамва стадото към го-рата, за да улесни другиго да открадне овцете, и т.н.

Това разбиране трябва да се отхвърли. Да се съгласим с него означава да приемем субективната теория, според която извършителят (съизвършителят) може и да не участва в изпъ-лнителното деяние. Нашият законодател обаче е възприел обе-ктивната теория за извършителството. Съгласно чл. 20, ал. 2 НК „извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението“. А помагачът само съдейства за извършване на престъплението, без да участва в изпълнителното деяние. С други думи, критерият за разграничаване на извършителство от помагачество е обективен и определен от закона. Това е „изпъ-лнението“ на престъплението. Съизвършител е този, който за-едно с другиго извършва изцяло или отчасти изпълнителното деяние, т.е. който осъществява поне частично признаците на състава на престъплението.

С ТР 54-1989-ОСНК, Сб., 40–45 бе преодоляна незаконосъ-образната практика на съдилищата. ВС застана на категорич-ната позиция, че никакви обстоятелства (нито предварителният сговор, нито разпределението на ролите, нито присъствието на местопрестъплението) не могат да превърнат дееца в съизвър-шител, ако той не е участвал в изпълнителното деяние. Предва-рителната организация на престъпната група и разпределението на ролите не превръщат съучастниците в съизвършители. Както правилно се приема в Реш. 121-1971-II: „дали лицето е проявило по-голяма или по-малка активност в помагаческата си дейност,

1 Решенията на Върховния съд (ВС) се посочват с номера на реше-нието, годината на издаването му и органа (отделението, Общото събра-ние на наказателните колегии, Пленумът на ВС), който го е постановил. Сборникът на решенията на наказателните колегии на ВС за съответната година се означава съкратено „Сб.“ Арабските цифри накрая сочат стра-ницата от Сборника, където се намира цитираният пасаж от решението.


това не може да промени положението му на помагач, щом е установено от обективна и субективна страна, че той умишлено само е улеснил извършването на престъплението и не е участвал в изпълнителното деяние“ (Сб., 29).

Общността на умисъла също не превръща съучастниците в съизвършители. Общият умисъл е присъщ на всички форми на съучастие, а не само на съизвършителството.

От тази принципна позиция ВС в ТР 54-1989-ОСНК, Сб., 43 даде ясен отговор на поставения по-горе проблем. Когато съу-частниците в кражбата предварително разпределят ролите си така, че единият отнема вещта, а другият само го пази, то първият е извършител, а вторият – помагач. Поведението на „пазача“ следва да се квалифицира като помагачество, защото той обективно не е участвал в изпълнителното деяние на кражбата.

3. Формалният обективен критерий („изпълнението на престъплението“) не винаги позволява да се отграничи ясно извършителството от помагачеството.

Колкото по-абстрактно е очертано изпълнителното деяние в състава (с оценъчни, бланкетни признаци или чрез вредните му последици), толкова по-трудно за правоприлагащите органи е да установят къде точно минава границата между извърши-телство и помагачество.

Този проблем се поставя особено остро, когато в състава на престъплението липсва указание относно способа на извър-шване на престъпното деяние, т.е. относно формата на деяние-то. Например изпълнителното деяние на всички кражби е едно и също по съдържание – „отнемане“. Но то се проявява в раз-лични форми в зависимост от характера на конкретния обект и предмет на посегателството, мястото и времето, средството за извършване на престъплението и т.н. Конкретното изпълнение на отделните кражби варира и обхваща различни съчетания от движения. Поради това въпросът дали дадено действие (без-действие) представлява част от изпълнението се решава кон-кретно във всеки отделен случай.


Когато е трудно да се разграничи съизвършителството от помагачеството в дадено престъпление, следва да се използ-ва и материалният критерий. Това значи да се изясни дали въпросното деяние е насочено пряко срещу обекта, създава ли то конкретна опасност за съответното обществено отношение. Докато помагачът само улеснява изпълнението, извършителят (съизвършителят) въздейства върху предмета на престъплени-ето, като причинява пряко общественоопасния резултат. Мате-риалният критерий позволява да се установи действителното социално значение на постъпката. Затова към него трябва да се прибягва, когато е нужно да се провери правилността на на-правеното (въз основа на състава на престъплението) разгра-ничение между помагачество и съизвършителство.

В съдебната практика правилно се приема, че изнасилване-то е започнато с отвличането на пострадалата2; или че взлом-ната кражба е започната с разбиването на вратата (прозореца), с поставянето на стълбата върху прозореца, с проникването в двора (помещението) и т.н. „Когато крадецът – гласи ТР 36-1961-ОСНК – насочва дейността си към помещения или места, като складове, магазини, жилищни или други помещения, же-лезни каси, джобове и др., където обикновено се намират дви-жими вещи, които могат да бъдат предмет на кражба, налице е опит, щом като той е наченал изпълнението на престъплението, т.е. щом като например той е проникнал в помещението, разбил желязната каса, бръкнал в джоба и пр. независимо от това, че в конкретния случай такива вещи не са се оказали там и поради тази причина кражбата не е била довършена.“3 Лицето, което

2 Вж. Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 1. С., 1956, с. 451–452 и цитираната там съдебна практика.

3 Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ по наказателни дела 1953–1979. С., 1982, с. 136. По-късно с Постанов-ление 6-1971-Пл. ВС Върховният съд преутвърди това свое становище относно началото на изпълнението на кражбата – вж. т. 4 от раздел II на постановлението (Сб., 9).


е извършило посочените действия или е участвало по някакъв начин в тяхното изпълнение, се счита с основание за съизвъ-ршител.

4. Поведението на лицето, което присъства по време и мя-сто на престъплението, може да има твърде различно правно значение. Това е част от проблематиката за престъпното без-действие. Както е известно съществуват два вида престъпно бездействие. В първия случай бездействието има причиняващ ефект. То е условие за настъпване на престъпния резултат (на-пример убийство чрез бездействие на майката, която е длъжна да нахрани новороденото; или чрез бездействие на стрелоч-ника, който трябва да промени движението на влака). Това са т.нар. резултатни престъпления чрез бездействие. Във втория случай се касае за „чисто“ бездействие, при което субектът не извършва определено, заповядано от наказателноправната нор-ма действие. Той отговаря не защото е допринесъл за настъп-ване на престъпния резултат, а защото не е попречил на други-го да причини този резултат (например неоказване на помощ по чл. 139 НК или допустителство на престъпление по чл. 285 НК). Тези престъпления чрез бездействие са винаги формални (безрезултатни).

Когато с „присъствието“ си субектът само окуражава извър-шителите на престъплението, той е интелектуален помагач. Но когато с „присъствието“ си субектът упражнява психическа принуда върху пострадалия и същевременно принудата е част от изпълнителното деяние на престъплението (грабеж, изна-силване), тогава субектът е съизвършител (разбира се, при на-личието на общ умисъл). В останалите случаи бездействието на присъстващото лице съставлява допустителство на престъ-пление, което поначало не се наказва (освен в изрично предви-дените от закона случаи – чл. 322, 285 НК и др.).

ВС неведнъж е имал повод да изтъкне, че „знанието само че се върши престъпление, не прави лицето съучастник в умиш-леното престъпление (в разглеждания случай – длъжностното


присвояване)“ – Реш. 220-1990-I, Сб., 17. Друг е въпросът, ако това лице е участвало в изразходване на присвоените пари и е знаело или предполагало, че те са придобити от другиго чрез престъпление. Тогава е налице вещно укривателство по чл. 215 НК. В Реш. 182-89-III, Сб., 56 също правилно се отбеляз-ва: съпругът, който при преминаването на границата знае, че другият съпруг извършва валутно престъпление по чл. 250 НК (отм.), не носи наказателна отговорност за проявеното бездей-ствие.

II. Подбудителство

5. В практиката си ВС винаги е излизал от правилното раз-биране, че подбудителство има, когато лицето с действията си е мотивирало другиго да извърши престъплението. Подбудите-лят е инициатор на престъплението. Психическото въздействие на подбудителя върху извършителя съставлява решаващо усло-вие за осъществяване на престъплението (ТР 39-1988-ОСНК, Сб., 117).

6. Няма подбудителство, когато психическото въздействие се упражнява върху лице, което вече е решило да извърши престъплението. Както изтъква ВС, „подсъдимият не може да бъде подбудител, когато извършителят сам е взел решение да извърши престъплението“ – Реш. 220-1990-I, Сб., 17. Тук се засяга интересният въпрос за разликата между подбудителство и интелектуално помагачество. И в двата случая се касае за психическо въздействие върху извършителя. Но докато подбу-дителят създава умисъла на извършителя, то интелектуалното помагачество предполага вече съществуващ умисъл у извър-шителя. Интелектуалният помагач само подкрепя, засилва ре-шимостта на извършителя да извърши престъплението.


III. Помагачество

7. Безспорно помагачеството е умишлено улесняване на дру-гиго да извърши умишлено престъпление (Реш. 39-1988-ОСНК, Сб., 117). Поради това поведението на помагача стои в причинна връзка с престъпния резултат. Тази връзка обаче не е пряка, а опосредствана от изпълнителното деяние на извършителя.

От обективната характеристика на помагачеството следва, че „дейността на помагача трябва да предшества или съпътства изпълнителното деяние на непосредствения извършител. Това е така – гласи Реш. 101-1977-I, Сб., 31, – защото дейността на помагача трябва да улеснява извършването на престъплението на извършителя чрез средствата, посочени в чл. 20, ал. 4 НК. Вън от това помагачът трябва да действа умишлено и неговото намерение да е насочено към улесняване на престъплението“.

Помагачеството бива два вида: физическо и интелектуал-но. Най-разпространените форми на помагачество са указани в закона. Докато физическото помагачество се изразява в създа-ване на материални, външни за извършителя условия за изпъл-нение на престъплението, то интелектуалното помагачество се свежда до психическо въздействие върху извършителя. Както е отбелязано в Реш. 220-1990-I, Сб., 17, „интелектуалното по-магачество може да се изрази в даването на съвети, обещание за прикриване и други форми на психическо въздействие върху извършителя, решил вече да извърши престъплението“.

8. В съдебната практика не винаги се разграничава ясно интелектуалното помагачество, изразило се в обещание да се даде помощ след престъплението, от вещното укривателство на същото престъпление. Прояви на интелектуално помагачество често се квалифицират като вещно укривателство.

Както е известно, вещното укривателство (наред с недоно-сителството и допустителството) съставлява форма на прикос-новеност към престъплението. То е вторична престъпна дей-ност на лице, което не е участвало в основното престъпление и


се изразява в укриване, придобиване или пласиране предмета на престъплението. „Вещното укривателство – гласи Реш. 780-1991-I, Сб., 46 – е друго престъпление, различно от кражбата, присвояването, обсебването. Субектът на това престъпление е различен от този на основното престъпление“. А обещанието да се даде помощ след извършване на престъплението (в т.ч. и чрез реализиране предмета на престъплението) е форма на интелектуално помагачество.

Проблемът е, как следва да се квалифицира поведението на лице, което е укрило предмета на престъплението – като вещно укривателство по чл. 215 НК или като интелектуално помагаче-ство към съответното престъпление? ВС дава принципен отговор на този въпрос с Реш. 51-1977-ОСНК, Сб., 30–31. „От съществе-но значение за разграничаване интелектуалното помагачество, из-разяващо се в обещание да се даде помощ след извършване на престъплението и вещното укривателство, представляващо реа-лизиране предмета на престъплението – гласи решението, – е мо-ментът, в който е дадено обещанието. При вещното укривателство деецът пряко не участва в присвояването на обществено имуще-ство и се намесва, след като престъплението окончателно е завъ-ршило с цел да укрие предмета на престъплението.

Когато обаче деецът обещае помощ за реализиране пред-мета на престъплението, преди още то да е извършено, налице е помагачество по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК, защото окуражава извършителя да осъществи решението си да извърши престъпле-нието.“ В този смисъл са и Реш. 54-1972-I, Сб., 25–26; 322-1975-I, Сб., 29–30; 37-1977-I, Сб., 31; 585-1980-I, Сб., 31–32; 482-1983-I, Сб., 74; 26-1991-III, Сб., 15; 780-1991-I, Сб., 45–46.

И. Ненов приема, че когато деецът предварително е обе-щал помощ и след извършване на престъплението от други-го изпълнява обещаната укривателска дейност, то налице е съвкупност от интелектуално помагачество (подбудителство) към престъплението и вещно укривателство4. Това разбиране

4 Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 1, с. 232.


не може да бъде споделено. Интелектуалният помагач е вид съучастник, „съавтор“ на престъплението. А съучастникът (било то извършител, подбудител или помагач) не отговаря за укривателство на собственото си престъпление. Участието в дадено престъпление под каквато и да е форма изключва при-косновеността към същото престъпление. Поради това не може да има съвкупност от съучастие и прикосновеност към едно и също престъпление. Съучастието поглъща прикосновеността. В случая интелектуалното помагачество към престъплението поглъща последвалите фактически действия по укриване пред-мета на това престъпление.

IV. Акцесорност на отговорността за подбудителство и помагачество

9. Съгласно основополагащия принцип на чл. 35, ал. 2, НК само деяние, което е обявено от закона за престъпление, поражда наказателна отговорност. С други думи, единстве-но основание на наказателната отговорност е деянието, кое-то осъществява признаците на предвиден в закона състав на престъпление. Подбудителят и помагачът не осъществяват състав на престъпление. Те само съдействат на извършителя, да реализира престъпното деяние. Въпреки това и те „се наказ-ват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление“ – чл. 21, ал. 1 НК. От това следват два основни извода. Първо, разпоредбите на НК относно съучастието в собствен смисъл (подбудителство и помагачество) разширяват основанието на наказателната отговорност извън състава на престъплението, защото предвиждат наказателна отговорност и за поведение, което не съдържа признаците на законов състав. Второ, отго-ворността на подбудителя и помагача е акцесорна. Тя зависи от поведението на извършителя, който трябва да е изпълнил или поне започнал изпълнението на престъплението (т.е. да е налице опит към престъплението). Акцесорността не означа-


ва, че подбудителят и помагачът отговарят за чуждо поведение. Напротив, те отговарят за собственото си поведение, за това, че обективно и виновно са допринесли за осъществяване на престъплението. Възникването обаче на тяхната отговорност е поставено в зависимост от едно условие – от изпълнението на престъплението. ТР 48-1976-ОСНК, Сб., 93–94 ясно посочва акцесорния характер на отговорността на подбудителя и пома-гача: „В нашия Наказателен кодекс е възприето основното на-чало, че съучастниците в едно престъпление се наказват, когато престъплението, в което са съучаствали, е осъществено – чл. 21, ал. 1 НК. Следователно, ако престъплението не е осъще-ствено, подбудителите и помагачите не се наказват“. А съглас-но Реш. 35-1990-ВК, Сб., 17–18 отговорността на едно лице като помагач може да бъде ангажирана само ако престъпление-то действително е извършено. Лицето „не може да отговаря са-мостоятелно при условията на чл, 20, ал. 4 НК за престъпление, което не е извършено“. Подобно е и Реш. 35а-1974-II, Сб., 27.

Поведението на подбудителя и помагача, макар да не осъще-ствява състав на престъпление, трябва да притежава основните свойства на всяко престъпление, установени в чл. 9, ал. 1 от НК. С други думи, деянието на съучастника трябва да е обществе-ноопасно, обективно да допринася за извършване на престъ-плението и да е виновно. Поради това не съставлява съучастие а) деянието, което обективно улеснява престъплението, но не е общественоопасно, защото например е извършено при неиз-бежна отбрана; или б) деянието, което не е виновно, защото е налице грешка или случайно деяние. Умисълът на подбудителя и помагача трябва да е насочен към довършване на престъпле-нието. Друг е въпросът, че престъплението може по едни или други причини да остане в стадия на опита.

10. Съгласно принципа за акцесорността неуспялото под-будителство и помагачество (при което липсва дори и опит към престъплението) не се наказва. Без изпълнение на престъ-плението, няма подбудителство и помагачество. В нашия НК


обаче съществуват някои изключения от акцесорността на съучастието. Законът предвижда наказателна отговорност за неуспяло подбудителство (подбуждане) към определени по-тежки престъпления – например убийство (чл. 117, ал. 2 НК), лъжесвидетелстване (чл. 293 НК) и др. В редица решения ВС изтъква различието между подбудителство и подбуждане към лъжесвидетелстване. „Наказателна отговорност от подбудите-ля по смисъла на чл. 20, ал. 3 НК – гласи Реш. 635-199-I, Сб., 14, – може да се търси само ако престъплението, към което е подбуждал, е извършено. Това разбиране следва от редакция-та на самия законодателен текст, в който е посочено, че под-будителят носи отговорност за извършеното от подбудения престъпление. Аргумент за това е и чл. 293 НК, с който самото подбуждане към лъжесвидетелстване е въздигнато в самостоя-телно престъпление. Следователно в случаите, когато се подбу-ди едно лице към лъжесвидетелстване, но то по едни или други причини, стоящи вън от волята на подбудителя, не лъжесвиде-телства, отговорността на подбудителя е по чл. 293 НК, а не по чл. 290, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 НК“. В същия смисъл са и Реш. 48-1976-ОСНК, Сб., 94; 31-1973-I, Сб., 117–118.

V. Ексцес

11. От субективна страна съучастието изисква общност на умисъла. Това означава, че съучастникът трябва да съзнава ос-вен елементите на престъпния състав, още и обстоятелството че действа задружно с останалите съучастници за осъществя-ване на престъплението. Принципът „без вина, няма отговор-ност“ е намерил конкретен израз в разпоредбата на чл. 21, ал. 2 НК, съгласно която подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя. ВС последователно се е ръководил от разбиране-


то, че при ексцес – когато поведението на някой от съучастни-ците надхвърля общия умисъл, за извършеното в повече не от-говарят останалите съучастници (Реш. 236-1973-II, Сб., 35–36; 88-1975-I, Сб., 30–31; 97-1988-ОСНК, Сб., 24). Както точно се отбелязва в Реш. 236-1973-II, Сб., 36, „Всеки от съучастници-те отговаря само в рамките на онова, което обхваща неговия умисъл“.

VI. Лични обстоятелства, които влияят върху наказателната отговорност на съучастниците

12. Наказателната отговорност, която законодателят пред-вижда за дадено престъпление, се определя от обществената опас-ност и моралната укоримост (вината) на престъплението – чл. 35 от НК. Когато определено лично обстоятелство (свойство или отношение на личността на престъпника) влияе съществено върху обществената опасност на престъплението или по друг начин обуславя нуждата от диференциация на отговорността, то законодателят въздига това обстоятелство в квалифициращо, като създава съответен по-тежко или по-леко наказуем състав на престъплението. Отговорността на съучастниците в този случай се урежда от правилото на чл. 21, ал. 4 НК, съгласно което особените обстоятелства, поради които законът намаля-ва или увеличава отговорността за някого от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници. „... Престъ-плението е привилегировано или квалифицирано – гласи Реш. 2-1974-II, Сб., 30–31 – само за този съучастник, за когото тези обстоятелства се отнасят, а деянията на останалите съучастни-ци, за които те не са налице, ще се квалифицират по основ-ния състав на престъплението. Фактът, че другите съучастници предварително са знаели за особените обстоятелства, засягащи някои от съучастниците, е без правно значение и не може да


доведе до еднаква квалификация на деянията на всички съу-частници, каквото разрешение беше дадено в чл. 19, ал. 2 НК (отм.).“ В същия смисъл са и ТР 54-1989-ОСНК, Сб., 44 и Реш. 315-1972-II, Сб., 27.

Аналогично е положението, когато е налице лично основа-ние за освобождаване от наказателна отговорност на извършите-ля на престъплението. Това обстоятелство не се отразява върху останалите съучастници, които отговарят на общо основание за осъщественото престъпление. Законът изисква поведението на извършителя да съставлява престъпление, а не и той да е наказан.

Когато обаче е налице лично обстоятелство, обосновава-що отговорността (напр. длъжностно или военно качество) на извършителя, т.е. обстоятелство, поради което законът въздига извършеното в престъпление, тогава за същото престъпление отговарят и подбудителят, и помагачът, които не притежават това качество (чл. 21, ал. 3 НК). Както точно се отбелязва в Реш. 183-1989-II, Сб., 72, „Помагачи и подбудители по чл. 311 НК могат да бъдат и недлъжностни лица. Важното е да се уста-нови общност на умисъла по време на изпълнителното деяние, когато се съставя документът, като лицата обективно и вино-вно трябва да са допринесли за осъществяване на лъжливото документиране от длъжностното лице.“

VII. Съучастие в съставни и в продължавани престъпления

13. Съучастието и по-точно съизвършителството в състав-ни престъпления (грабеж, длъжностно присвояване по чл. 202, ал, 1, т. 1 НК) разкрива известна специфика. Тя произтича от сложния характер на изпълнителното деяние на съставното престъпление. Както е известно, съставното престъпление


е съчетание от две сами по себе си престъпни деяния, които, взети в определена обективна и субективна връзка, образуват едно сложно престъпление. Първото деяние изпълнява подчи-нена, служебна роля – улеснява второто, което е основно.

В литературата е общоприето, че участието в една от две-те части на съставното престъпление представлява участие в цялото и следва да се квалифицира като съизвършителство в съставното престъпление. Това положение се нуждае от съще-ствено уточнение. За да е налице съизвършителство, виновни-ят трябва с участието си в едното деяние да е съдействал за осъществяване и на другото.

Субектът на първото (улесняващото) деяние в съставното престъпление допринася за осъществяване и на второто. Пора-ди това не е нужно той да извърши нещо повече, за да се квали-фицира поведението му като съизвършителство. Но субектът, който участва само във второто (основното) деяние, „ще носи отговорност за цялото съставно престъпление единствено в случай, че с отделни свои действия е подбудил или подпомогнал съучастника си да извърши „другото“ престъпление или пък се е предварително уговорил с него за съответно разпределение на ролите“5. Всъщност предварителното уговаряне е форма на подпомагане или подбуждане към първото деяние на съставно-то престъпление.

Аналогично стоят нещата и при помагачество, и подбу-дителство към едно от двете деяния, влизащи в съставното престъпление. Само когато има основание за отговорност и за другото деяние лицето ще отговаря за цялото, т.е. за съставното престъпление. Както се отбелязва в постановление З-1970-Пл. ВС, Сб., 15, относно длъжностното присвояване „подбудителят и помагачът отговарят за присвояване по чл. 202, ал. 1 НК само ако първият е подбудил към извършване и на улесняващото

5 Лютов, К. За съучастието при съставни престъпления. // Правна мисъл, 1964, № 1, с. 35.


престъпление, а помагачът е помогнал за извършването и на това престъпление“.

В редица свои решения ВС застъпва правилното станови-ще, че „при съставните престъпления съизвършителство има и когато участниците в изпълнението разпределят ролите си така, че всеки от тях участва в едно от престъпленията, елементи на общото съставно престъпление. В този случай не се изисква задължително всеки да участва във всяко престъпление“ (Реш. 363-1982-I, Сб., с. 20 по чл. 199 НК).

А Реш. 505-1977-I, Сб., 27–28 относно грабежа гласи: „Гра-бежът е съставно престъпление, затова когато две или повече лица, решили да извършат грабеж, разпределят ролите си, като една част от тях нанасят побой, за да сломят съпротивата на жертвата, а другата част отнемат имуществото му без негово съгласие, налице е съизвършителство по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК и затова всичките лица ще носят отговорност по чл. 256, ал. 1 независимо дали пряко са участвали и в отнемането на имуществото му“6.

Посочените решения създават впечатление, че квалифика-цията на съставните престъпления, извършени в съучастие, не поражда проблеми. В действителност обаче такива проблеми възникват при престъпленията, за извършването на които са нужни специални качества (т.нар. „особени субекти“). Ста-ва дума за съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК

6 От същото правилно разбиране се ръководи ВС и при квалифика-цията на съизвършителство в изнасилване. „За да е налице съучастие под формата на съизвършителство в престъплението по чл. 152, ал. III НК – гласи Реш. 617-1973-I, Сб., 72, – именно изнасилване от две или повече лица, не е необходимо всички съучастници да са имали полово сношение с изнасилената. За съизвършителство ще отговаря и този, който, макар и да не е имал полово сношение с изнасилената, е присъствал при полово-то сношение на останалите, като е участвал в упражняване на насилието върху изнасилената...“. В този смисъл са и Реш. 53-1975-ОСНК, Сб., 52; 231-1976-II, Сб., 56.


длъжностно присвояване, за улесняването на което е извърше-но и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание. В Реш. 750-1974-I, Сб., 28–29 например ВС застъпваше обратното становище, че „недлъжностните лица, които участват в документните престъпления, улеснява-щи присвояването, не могат да бъдат извършители на квалифи-цираното длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, а само подбудители или помагачи, независимо че пряко участват в осъществяване състава на документното престъпление“. По-добно е и Реш. 367-1982-I, Сб., 74–75, в което се приема, че когато след предварителен сговор едно недлъжностно лице извърши улесняващото престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, а длъжностното лице извърши самото присвояване, т.е. втората част на съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, то цялостната дейност не може да се квалифицира като престъ-пление, извършено от две или повече лица по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. Защото „предварително сговаряне по смисъла на чл. 202, ал. 1, т. 2 има само, когато в самото присвояване на обществено имущество участват най-малко двама извършители, на които общественото имущество е поверено за пазене и управление“.

Това становище не държи сметка за характера на престъ-плението по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. Касае се за съставно престъ-пление. Спецификата на съставното длъжностно присвояване е, че изпълнителното му деяние се състои от две части, от две действия (за разлика от едноактното присвояване по чл. 201 НК). Поради това при съучастие първата съставка (улеснява-щото деяние), за която не се изисква специално длъжностно качество, може да бъде извършена и от недлъжностно лице. Това лице е последователен съизвършител в съставното при-свояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. А съчетанието от действията на съизвършителите като цяло образува престъпление, извър-шено от две или повече лица по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. На прак-тика е разпространена тъкмо тази хипотеза – последователно съизвършителство в съставното присвояване по чл. 202, ал. 1,


т. 1 НК. А „чистият“ случай – съизвършителство в обикновено (по чл. 201 НК) присвояване, когато дадено имущество е по-верено едновременно на две длъжностни лица, се среща твърде рядко.

С Постановление 7-1987-Пл. ВС, т. 12 бе преодоляна про-тиворечивата съдебна практика при квалификацията на съуча-стието в съставни престъпления, като ВС застана на правилна, научно обоснована позиция. „Присвояването по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК – гласи Постановление 7-1987-Пл. ВС, Сб., 18-19, е съставно престъпление. Другото престъпление, улеснява-що присвояването, може да се извърши и от лице, което не е длъжностно по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК. Когато това лице е действало по предварително сговаряне с длъжностното, налице е съизвършителство в съставното присвояване и то следва да се квалифицира не само по т. 1, но и по т. 2.“

14. Някои разпространени престъпления (кражба, грабеж, длъжностно присвояване, измама и др.) се извършват твърде често в съучастие и под формата на продължавана престъпна дейност. Проблемите, които възникват в случая, могат да се илюстрират със следния казус. Лицето А. присвоява 4500 лева при условията на продължавано престъпление. Във веригата на неговата продължавана престъпна дейност е включен и един присвоителен акт (не първият) на 300 лв., който е в съизвърши-телство с лицето Б. Как следва да се квалифицира тази един-ствена задружна проява и какво е нейното значение за квали-фикацията на цялостната престъпна дейност?

За да възникне по-строгата отговорност по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, длъжностното присвояване трябва да е „извършено от две или повече лица, сговорили се предварително“. А сговаря-нето е предварително, когато съгласието за задружна дейност е постигнато, преди да започне самото присвояване. В раз-глеждания случай на пръв поглед липсва предварителен сго-вор, защото споразумението е сключено, след като лицето А. е започнало да присвоява. В действителност обаче моментът на


сговарянето трябва да се преценява единствено по отношение на задружната проява. И тъй като той я предхожда, тази проява осъществява състава на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. „При продължа-вано присвояване – гласи постановление 3-1970-Пл. ВС, раз-дел II, т. 3, Сб., 14 – съгласието може да бъде постигнато и по времеизвършване на отделните деяния“. От същото принципно разбиране се ръководи ВС и в Реш. 169-1977-II, Сб., 120 от-носно грабежа по чл. 199, ал. 1, т. 2 НК: „При продължаваното престъпление грабеж, извършен от две или повече лица, пред-варителното сговаряне като елемент от квалифицирания състав може да бъде постигнато и по времеизвършване на отделните деяния, съставляващи продължаваното престъпление. В този случай от значение е как квалифициращото обстоятелство се отразява върху цялостната престъпна дейност“.

Вторият въпрос е как следва да се квалифицира цялостната престъпна дейност на лицето А. – по основния състав (чл. 201 НК) или по по-тежкия състав (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК). Преди всич-ко трябва да се отбележи, че „единството на продължаваното престъпление не се разкъсва от това, че деецът е извършил една част от деянията си сам, а останалите в съучастие с трети лица“7.

Случаят, когато са осъществени различни (обикновен и квалифициран) състав на присвояване, е уреден в самия закон. Съгласно чл. 26, ал. 3 НК, ако отделните деяния на продъл-жаваното престъпление осъществяват различни състави, то цялото продължавано престъпление се наказва по по-тежкия от тях. По изключение само когато квалифициращите обстоя-телства не се отразяват значително върху тежестта на цялост-ната престъпна дейност, последната се подвежда по по-лекия състав, а квалифициращите обстоятелства се вземат предвид при определяне на наказанието (чл. 26, ал. 4 НК).

Проблемът следователно не е юридически, а фактически. Трудността е да се определи във всеки отделен случай дали

7 ТР 3-1971-ОСНК относно продължаваното престъпление (Сб., 33). В същия смисъл е и Реш. 409-1970-I, Сб., 38.


квалифициращите обстоятелства се отразяват (или по-точно не се отразяват) „значително“ върху тежестта на цялостната престъпна дейност. А това е въпрос на конкретна преценка, ко-ято съдът прави въз основа на всички обстоятелства по делото. Както се изтъква в ТР 3-1971-ОСНК, Сб., 34, „в кои случаи квалифициращите обстоятелства се отразяват или не се отраз-яват „значително“ на цялостната престъпна дейност, е въпрос, който се решава от съда, като се вземат предвид настъпилите общ престъпен резултат, резултатът от отделните деяния, под-будите, мотивите, качеството на дееца и всички други обстоя-телства“.

В разглеждания случай, ако приемем, че единственият за-дружен акт (300 лв.) не се отразява значително върху тежестта на цялостното продължавано присвояване от 4500 лв., то по-следното следва да се подведе по основния състав (чл. 201 НК), а единственото квалифицирано (по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК) дей-ствие ще се отчете при индивидуализацията на наказанието на лицето А. като отегчаващо обстоятелство.


§ 10. Квалификация на „престъпления, извършени от две или повече лица“*

1. За редица престъпления законът предвижда по-тежка от-говорност, ако деянието е извършено „от две или повече лица“. Тези престъпления са: изнасилване (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК); противозаконно влизане в чуждо жилище (чл. 170, ал. 2 НК); кражба (чл. 195, ал. 1, т. 5 НК); грабеж (чл. 199, ал. 1, т. 2 НК); длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК); изма-ма (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК); неразрешено произвеждане, прера-ботване, придобиване и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, т. 2 НК, изм. – след изменението на НК през 2010 г., ДВ, бр. 26, това квалифициращо обстоятелство не съществува повече в досешния му вид при посоченото престъпление). За други престъпления съответните разпоредби са формулирани по-различно – непозволеният промишлен риболов в български води от чужди граждани (чл. 240, ал. 2 НК), неизпълнението заповед на началник (чл. 372, ал. 2 НК) и съпротивата срещу началник или военно длъжностно лице (чл. 376, ал. 3 НК) се наказват по-тежко, ако са извършени от „група лица“. А откло-нението от военна служба за срок от eдно до три денонощия (чл. 381 НК) се наказва по-тежко, ако е извършено „групово“.

В този случай законодателят не прави разлика между „гру-па лица“ и „две или повече лица“. Той просто използва различ-ни изрази, за да означи едно и също обстоятелство, че в изпъл-нението на престъплението са участвали повече от едно лица.

* Публикувана в Бюлетин на Върховния съд на Република България „Съдебна практика“, 1993, № 9. Вж. и Групово престъпление. // Социа-листическо право, 1981, № 5; Престъпление, извършено от две или по-вече (група) лица. // Социалистическо право, 1984, № 7; Някои въпроси на квалификацията на престъпления, извършени от две или повече лица. // Социалистическо право, 1986, № 6.

175Квалификация на „престъпления, извършени от две или...

Посочените по-горе конкретизиращи норми се отнасят до различни престъпления, но всички те съдържат един общ, по-втарящ се признак, а именно задружният способ на извършва-не на престъпното деяние – „от две или повече (група) лица“. Всички тези разпоредби визират една и съща форма на задружно престъпно поведение. Това позволява да се създаде единно, ро-дово понятие за задружното поведение по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н., понятието „престъ-пление, извършено от две или повече (група) лица“. Към същата форма на задружно престъпно поведение се отнася и бягството на затворници чрез задружни усилия (чл. 298, ал. 2 НК).

„Престъплението, извършено от две или повече (група) лица“, е сложно социално-правно явление, което поражда ре-дица въпроси:

– Какви признаци притежава „престъплението, извърше-но от две или повече (група) лица“ като специфична форма на задружна престъпна дейност? С други думи, при какви пред-поставки се прилагат нормите на особената част на НК, кои-то предвиждат повишена отговорност, ако престъплението е извършено „от две или повече (група) лица“?

– Защо въпреки наличието на общи норми относно съуча-стието (чл. 20–22 НК) законодателят е създал и конкретните раз-поредби на особената част относно престъпления, извършени от две или повече (група) лица (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н.), които регулират също прояви на съучастие? По такъв начин еднородни явления се уреждат от два вида норми – на общата и на особената част на НК.

В настоящия §10 се дава теоретичен отговор на тези въпро-си – по дедуктивен път се прави извод за съдържанието на по-нятието „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“ и за обхвата на съответните конкретизиращи норми в особената част на НК. По-нататък теоретичният извод е про-верен емпирично посредством конкретно социологическо из-следване – вж. § 7. „Емпирични социологически изследвания“.


2. В наказателноправната теория и съдебната практика е безспорно, че „престъплението, извършено от две или повече лица“, съставлява проява на съучастие. То притежава всички родови белези на съучастието – множество субекти, обектив-но единство на престъпната дейност, общност на умисъла на съучастниците. По-нататък обаче мненията се разделят на две. Според първото становище посочените конкретизиращи норми на особената част обхващат всички прояви на съучастие (как-то съизвършителство, така и съучастие в собствен смисъл), а според второто становище – те се отнасят само до съизвърши-телството. Проблемът е да се определи приложното поле на конкретизиращите норми. Този въпрос предизвика разгорещен спор в съдебната практика и бе решен по законодателен път при изменението на Наказателния кодекс през 1982 г. (ДВ, бр. 28 от 1982 г.).

2.1. През целия период от приемането на действащия Нака-зателен кодекс (1968 г.) до изменението му през 1982 г. в съдеб-ната практика господстваше разбирането, че разпоредбите на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. обхващат и двете форми на съучастие – както съизвъ-ршителство, така и съучастие в собствен смисъл (когато едно лице извършва престъплението, а останалите го подбуждат и подпомагат). Това разбиране беше наложено с Постановление 3-1970-Пл. ВС относно длъжностните присвоявания и Поста-новление 6-1971-Пл. ВС относно кражбите.

Съгласно тогавашната редакция на Постановление 3-1970-Пл. ВС, т. II. 3. (изм.) квалифицирано длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК „може да бъде осъществено, ако най– малко един от участващите, като извършител в престъпление-то, се намира в посоченото в чл. 201 НК служебно отношение към имуществото, предмет на престъплението“ (Постановле-ния и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ по нака-зателни дела. Под редакцията на И. Палазов, М. Теодосиев, П. Банков. София, 1982, с. 141). С други думи, за да се осъществи


квалифицираният състав на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК бе достатъчен и един извършител, а останалите съучастници можеха да бъдат подбудители и помагачи.

По-късно с Постановление 6-1971-Пл. ВС, т. II. 13. Върховният съд разпростря това тълкуване и по отношение на кражбите, извършени „от две или повече лица“ по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК (Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд…, с. 135). Двете постановления ориентираха съдилищата към по-широко тълкуване и прилагане на разпоредбите относ-но престъпленията, извършени от две или повече лица.

Веднага трябва да се добави, че предпоставки за това се съдържаха и в самия наказателен закон. До 1982 г. разпоредби-те относно длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК), из-мама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК) и неразрешено изготвяне, придо-биване, държане и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, б. „б“ НК – изм. ДВ, бр. 26, 2010 г.) предвиждаха по-тежка от-говорност, ако престъплението е „осъществено от две или по-вече лица“. Изразът „осъществяване“ има по-широко значение от „извършване на престъплението“. Дейността по осъществя-ване на престъплението включва както самото изпълнение на престъпното деяние, така и подбудителската и помагаческата дейност. За да се приложат посочените квалифицирани съста-ви, бе достатъчно в „осъществяването“ изобщо на престъпле-нието (а не в самото изпълнение) да са участвали повече от едно лица. Излиза, че старата (до 1982 г.) формула на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК обхваща както съизвършителството, така и съуча-стието в собствен смисъл, и че тълкуването на тази разпоредба в Постановление 3-1970-Пл. ВС е съобразено с тогавашната редакция на закона.

2.2. В отделни свои решения обаче Върховният съд застъп-ваше обратното становище – че разпоредбите относно престъ-пления, извършени от две или повече лица, се прилагат само в случай на съизвършителство. Например Реш. 53-1975-ОСНК гласи: „за да е налице престъплението изнасилване по чл. 152,


ал. 3, т. 1 НК, е необходимо две или повече лица пряко да уча-стват в принудата и съвъкуплението или само в една от двете съставки на престъплението – насилието или съвъкуплението, т.е. да участват най-малко двама съизвършители... Помагачите и подбудителите на едно лице, което само върши и принудата, и съвъкуплението, не отговарят по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК... Те ще носят отговорност само за обикновено изнасилване по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК“ (Сборник решения на наказателните колегии на ВС за 1975 г., с. 52). В същия смисъл са и Реш. 617-1973-I, Сб., 72; 231-1976-I, Сб., 56 по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, както и Реш. 75-1977-I, Сб., 123 по чл. 298, ал. 2 НК.

3. Въпросът за понятието „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“, респ. за обхвата на съответните конкретизиращи норми, изисква ясен и научно обоснован от-говор. – В основния състав законодателят отразява типичната обществена опасност и морална укоримост на престъплението. Когато дадено обстоятелство предизвиква съществено нараства-не на обществената опасност или моралната укоримост (което надхвърля рамките на основния състав), законодателят закрепва това обстоятелство в съответен по-тежко наказуем състав на престъплението. Конкретизиращите предписания на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. предвиждат повишена отговорност, ако престъплението е извъ-ршено „от две или повече (група) лица“. Обстоятелството, което съществено повишава обществената опасност на престъплени-ето е съучастието. Проблемът е дали и двете форми на съуча-стие предизвикват толкова голямо нарастване на обществената опасност или само съизвършителството? С други думи, къде е съществената разлика, „скокът“ в равнището на обществената опасност – между „престъплението, извършено от едно лице“ и „престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи“ (съучастие в собствен смисъл) или между последното и „престъплението, извършено от две или по-вече лица“ (съизвършителство)? Защото по-тежко наказуемият


състав обхваща само този вариант на престъплението, който е значително по-опасен от основния вариант на престъплението.

При съучастието в собствен смисъл, както и при едно-личното извършителство, върху предмета на престъплението въздейства само едно лице – извършителят. Останалите съу-частници (подбудители и помагачи) му съдействат. Те не при-лагат усилията си пряко върху предмета на престъплението, а увреждат обекта косвено, посредством поведението на извъ-ршителя. В крайна сметка престъплението се извършва от едно лице. По това съучастието в собствен смисъл прилича на едно-личното извършителство. От друга страна, в осъществяването на престъплението участват няколко лица. По този белег съу-частието в собствен смисъл прилича на съизвършителството.

Механизмът на увреждане на обекта при съизвършителство-то е друг – всички съучастници въздействат пряко върху предме-та на престъплението. Като че ли престъплението се извършва от субект, който, образно казано, притежава обединените възмож-ности на всички съучастници – например няколко чифта ръце нанасят ударите при телесната повреда или отнемат имущество-то при кражбата. Поради това престъплението, извършено от две или повече лица (съизвършителство), причинява значително по-голяма вреда, отколкото престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи (съучастие в собствен смисъл) – при равни други условия.

Сравнението на трите форми на престъплението – еднолич-но извършителство, съучастие в собствен смисъл и съизвър-шителство показва, че същественото различие, „скокът“ в рав-нището на обществената опасност е между „престъплението, извършено от две или повече лица“, и „престъплението, извъ-ршено от едно лице със съдействието на подбудители и пома-гачи“, а не между последното и „престъплението, извършено от едно лице“. Следователно разпоредбите, които предвиждат по-строга отговорност (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н.), обхващат само проявите на


съизвършителство, а проявите на съучастие в собствен смисъл следва да се квалифицират по основния състав на съответното престъпление във връзка с чл. 20–22 НК.

Този теоретичен извод бе потвърден и от извършеното емпирично изследване на зависимостта между а) формите на съучастие и б) причинената вреда (вж. § 7. „Емпирични социо-логически изследвания“).

4. Научното разбиране за „престъплението, извършено от две или повече (група) лица“ и за обхвата на тези конкретизи-ращи норми, трябваше да се проведе последователно в закона и съдебната практика. Поради това със Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс от 31 март 1982 г. (ДВ, бр. 28, 1982 г.) бяха извършени следните промени в Наказател-ния кодекс: а) създадена бе общата норма на чл. 93, т. 12 НК, съгласно която „престъплението е извършено „от две или по-вече лица“, когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица“; б) в съответните конкретизиращи разпоредби относ-но длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК), измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК), неразрешено изготвяне, придобиване, държане и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, б. „б“ НК изм. – в редакцията му до 1982 г.) думата „осъществява-не“ бе заменена с по-тесния и строг наказателноправен термин „извършване“ на престъплението. По такъв начин теоретич-ното разбиране, че конкретизиращите разпоредби на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. об-хващат само проявите на съизвършителство, залегна в закона.

Извършено бе и съответно изменение в тълкувателните ак-тове на Върховния съд: С Постановление 7-1987-Пл. ВС, т. 12 беше изменена т. 3 от раздел II на Постановление 3-1970-Пл. ВС относно длъжностното присвояване и сега тя гласи: „за да е налице престъплението по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, е необхо-димо участието най-малко на двама съизвършители, на които общественото имущество е поверено или връчено да го пазят и управляват“ (Сборник решения на наказателните колегии на


ВС за 1987 г., с. 19). А ТР 54-1989-ОСНК изрично подчертава: „кражбата е извършена от две или повече лица, предварително сговорили се, само когато в самото изпълнение на престъплени-ето са участвали най-малко двама съизвършители“ (Сборник ре-шения на наказателните колегии на ВС за 1989 г., с. 43). В същия смисъл са и Реш. 208-1991-I, Сб., 34 и 780-1991-I, Сб., 45–46 относно квалифицираната кражба по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК.

5. След като бе създадена общата норма на чл. 93, т. 12 НК в съдебната практика не би трябвало да възникват затруднения при квалификацията на „престъпления, извършени от две или повече (група)лица“. Проблемът във всеки отделен случай се свежда до това, а) да се разграничи изпълнението на престъ-плението от помагачеството и б) да се установи колко (едно или повече) лица участват в „самото изпълнение“, т.е. колко са извършителите. В зависимост от това съответната задружна проява трябва да се квалифицира по основния или по по-тежко наказуемия състав на престъплението.

6. По-долу ще отбележим и два специфични въпроса, ко-ито възникват в съдебната практика при квалификацията на „престъпления, извършени от две или повече (група) лица“.

6.1. Конкретизиращите норми по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. се прилагат само към прояви на съизвършителство. Но това не означава, че всички участници в задружната проява трябва да бъдат съизвъ-ршители. Възможно е освен съизвършителите в осъществяване на престъплението да участват и други лица – подбудители и помагачи. Те също следва да отговарят по по-тежко наказуе-мия състав на престъплението. Както се изтъква в т. 3, раздел II на Постановление 3-1970-II. Пл. ВС (изм.), освен двамата съизвършители в квалифицираното длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК „останалите съучастници... могат да бъдат подбудители или помагачи“.

Когато поведението на подбудителите и помагачите се ква-лифицира по по-тежко наказуемия състав, обикновено не се


уточнява ролята на всеки от тях – дали е подбудител или по-магач, т.е. не се посочва ал. 3 или ал. 4 на чл. 20 НК. Но при определяне на наказанието съдът е длъжен да вземе предвид „характера и степента на тяхното участие“ – чл. 21, ал. 1 НК. Поради това съдебните органи трябва да изясняват ролята на всеки съучастник в престъплението (характера и степента на участието му) и да я отразяват в правната квалификация – като посочат, освен конкретизиращата разпоредба на особената част, още и общата норма относно подбудителство (чл. 20, ал. 3 НК) или помагачество (чл. 20, ал. 4 НК). Тази прецизност на квалификацията не е самоцел. Тя изпълнява определена со-циална и правна задача – да отрази най-точно обществената опасност и моралната укоримост на престъпното поведение и да послужи като основа за определяне на справедливо на-казание.

6.2. За да е извършено престъплението „от две или повече лица“, трябва тези лица да са наказателноотговорни. С други думи, субектите на задружната проява трябва да са пълнолетни и вменяеми лица (чл. 31, ал. 1 НК). Това положение се счита за безспорно в съдебната практика. Още в ТР 24-1967-ОСНК се изтъква, че съответните разпоредби относно изнасилване, про-тивозаконно влизане в чуждо жилище, кражба и т.н. „изискват умишлено участие в изпълнителното деяние на престъплени-ето от няколко лица, които са годни субекти за извършването. Малолетният, който участва заедно с наказателноотговорен су-бект – пълнолетен, в извършване на някои от тези престъпле-ния, не е годен субект в наказателноправен смисъл на думата… Ето защо неговото участие в извършване на едно от визирани-те престъпления с друго наказателноотговорно лице не създава съизвършителство, поради което извършваното престъпление от наказателноотговорното лице не следва да се квалифицира като такова, извършено от „неколцина“ (Сборник постановле-ния и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ 1953–1973 г. С., 1974, с. 440). Понятието „неколцина“ по стария НК


съответства на израза „две или повече лица“ по действащия НК от 1968 г.

Подобно положение залегна и в Постановление 3-1970-Пл. ВС, раздел II, т. 3: „Няма квалифицирано присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, когато длъжностното лице предварително се е сговорило само с малолетни или невменяеми лица, тъй като тези лица не могат да носят наказателна отговорност за извъ-ршените от тях деяния. В такива случаи престъплението следва да се квалифицира като обикновено длъжностно присвояване, ако не са налице други квалифицирани обстоятелства“ (Поста-новления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ по наказателни дела. Под редакцията на И. Палазов, М. Теодо-сиев, П. Банков. С., 1982, с. 141). Акцентът, че сдружаването с малолетни и невменяеми лица не образува съучастие, имаше място при старата практика до 1982 г., когато, за да се осъще-стви съставът на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, бе достатъчен и един извършител (а останалите лица можеше да бъдат подбудители и помагачи). Но днес, когато законът изисква присвояването да е извършено от най-малко две длъжностни лица (а невменяеми и малолетни не могат да бъдат длъжностни лица), то посоченият текст на Постановление 3-1970-Пл. ВС следва да отпадне.


§ 11. Особени форми на задружна престъпна дейност*

1. В особената част на Наказателния кодекс са предвидени различни форми на задружна престъпна дейност, които услов-но наричаме „особени форми на задружна престъпна дейност“. Цялото многообразие от особени форми на задружна престъп-на дейност може да се сведе до четири категории:

а) престъпление, извършено от две или повече (група) лица; б) престъпление, извършено от участници в тълпа, в) образу-ване или членуване в група (организация), която си поставя за цел да извършва престъпления, т.е. сдружение с престъпна цел, и г) необходимо съучастие в престъпление.

Тези форми на задружна престъпна дейност, предвидени в особената част на НК, пораждат редица въпроси:

а) Какви белези притежава всяка отделна форма на задруж-на престъпна дейност? С други думи при какви предпоставки се прилагат съответните норми на особената част относно за-дружна престъпна дейност?

б) Какво е съотношението (общо и различно) между съу-частието в престъпление (чл. 20–22 НК) и особените форми на задружна престъпна дейност?

в) Кои са основанията за създаване на специални разпо-редби в особената част на НК относно задружната престъпна дейност и какви функции изпълняват те при наказателноправ-ното регулиране?

Теоретичното изясняване на посочените въпроси е пред-поставка за правилно прилагане на нормите относно задружна-та престъпна дейност и следователно за увеличаване на тяхна-та ефективност.


185Особени форми на задружна престъпна дейност

2. Редица конкретизиращи норми на особената част пред-виждат повишена отговорност, ако „престъплението е извър-шено от две или повече (група) лица“ (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н.).1

От гледна точка на формата на съучастие „престъплени-ето, извършено от две или повече (група) лица“ се свежда до съизвършителство. Освен съизвършителите в осъществяване на престъплението може да участват и подбудители и помага-чи. В този смисъл общото понятие „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“ има необходими (основни) и факултативни (допълнителни) признаци.

3. Втора специфична форма на задружна престъпна дей-ност е „престъплението, извършено от участници в тълпа“. НК предвижда повишена отговорност, ако определени престъпле-ния са извършени от тълпа (участници в тълпа): а) Съгласно чл. 269, ал. 1 НК (в последната редакция от 2010 г., ДВ, бр. 26) употребата на принуда спрямо орган на властта или пред-ставител на обществеността се наказва с лишаване от свобода до шест години. Когато същото престъпление бъде извършено „от участници в тълпа“ (чл. 269, ал. 2 НК, в последната редак-ция от 2010 г.), то подбудителите и предводителите се наказ-ват по-тежко – с лишаване от свобода от две до осем години. б) Съгласно чл. 162, ал. 2 НК (в редакцията от 2011 г., ДВ, бр. 33) употребата на насилие срещу другиго поради неговата раса, народност, етническа принадлежност и т.н. се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и глоба, и обще-ствено порицание. А когато е извършено нападение от тълпа върху граждани във връзка с тяхната национална, етническа или расова принадлежност (и от него е последвала тежка теле-

1 Вж. по-подробно Филчев, Н. Престъпление, извършено от две или повече (група) лица. // Социалистическо право, 1984 г., № 7, с. 32–41, също и Групово престъпление. // Социалистическо право, 1981, № 5, с. 25–34.


сна повреда или смърт), то подбудителите и предводителите се наказват с лишаване от свобода от три до петнадесет години, а всички останали участници в тълпата – с лишаване от сво-бода до пет години, ако „не подлежат на по-тежко наказание“ (чл. 163, ал. 3 НК)2.

Към същата форма на задружно престъпно поведение може да се отнесе, с някои уговорки, опитът за преврат, бунтът и въоръженото въстание по чл. 95 НК, а също и воденето на живот в скитническа група по чл. 328 НК (отменен през 2010 г., ДВ, бр. 26).

Тълпата според И. Ненов е ,,а) множество лица, б) събрани на публично място по начин, че към тях могат да се присъединят неограничен брой хора, в) обединени около известна цел, коя-то г) определя тяхната непосредствена задружна активност“3. Характерът на дейността на тълпата се определя от целта, ко-ято тя преследва. Ако тълпата действа „с цел да бъде съборе-на, подровена или отслабена властта в републиката“, налице е въоръжено въстание по чл. 95 НК4. Когато дейността на тълпа-та е мотивирана от национална, етническа или расова вражда, се касае за престъпление против равенството на гражданите по чл. 163, ал. 3 НК (изм.). А когато тълпата въздейства върху орган на власт и представител на обществеността с цел да го принуди да извърши или пропусне нещо по служба, то налице е престъпление против реда на управлението по чл. 269, ал. 2 НК (изм.).

2 Основанията за създаване на квалифицирания състав на чл. 163, ал. 3 НК, по-точно квалифициращите обстоятелства, в случая са две: извършване на нападението от тълпа и причиняване на тежка телесна повреда или смърт.

3 Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Особена част. Т. II. С., 1959. с. 15–16.

4 Според И. Ненов понятието „метеж“ по чл. 70 от отм. НК е равно-значно на понятието „въоръжено въстание“ (Наказателно право на НРБ. Особена част. Т. I, С., 1956, с. 59–60, също и заб. № 14 на с. 59).


Тълпата трябва ясно да се отграничи от „организацията“ и „групата‘‘ като понятия на НК. „За организация или група говорим тогава – отбелязва К. Лютов, – когато две или повече лица са се съгласили да образуват една организирана единица, определена точно или приблизително по състав, договорили са се специално за нейната цел, за нейните методи, средства и т.н., договорили са се евентуално и за нейната организаци-онна структура.“5 Докато тълпата е множество от хора, което възниква обикновено спонтанно, без предварителна подготов-ка. Тълпата е открита за присъединяване, а дейността є е вина-ги явна.

В тълпата се различават две категории участници – ак-тивни и пасивни. Активни са участниците, които причиняват пряко (като извършители) или косвено (като подбудители и по-магачи) определен престъпен резултат – например упражняват принудата срещу орган на властта по чл. 269, ал. 2 НК (изм.), или нанасят телесната повреда по чл. 163, ал. 3 НК (изм.). В рамките на тълпата може да се проявят и двете форми на съу-частие – съизвършителство и съучастие в тесен смисъл. Но ха-рактеристиката на „престъплението, извършено от тълпа“, не се изчерпва само с признаците на съучастието. Дейността на активните участници предполага по необходимост присъствие-то на много хора – пасивни членове на тълпата.

Множеството е необходим фон, върху който се разгръща поведението на активните участници. Съставите на престъпле-нията по чл. 163, ал. 3 НК (изм.), чл. 269, ал. 2 НК (изм.), чл. 95 НК и др. могат да се осъществят само посредством задружни-те усилия на множество лица. По този белег „престъплението, извършено от тълпа“, прилича на необходимото съучастие.

Законодателят диференцира наказателната отговорност на различните категории участници в тълпата. В едни случаи

5 Лютов, К. Престъпления против правата на гражданите, против бра-ка, семейството и младежта. Документни престъпления. С., 1976, с. 9.


той установява по-тежка отговорност само за подбудителите и предводителите – чл. 269, ал. 2 НК (изм.), а в други случаи – за всички членове на тълпата. Например повишената отговорност по чл. 163, ал. 3 НК (изм.) възниква за всички останали участ-ници в тълпата (освен подбудителите и предводителите). Не се изисква участникът в тълпата да е причинил телесната повреда или смъртта. Достатъчен е само фактът, че той участва в тълпа, някои членове на която са причинили този престъпен резултат.6

4. Друга особена форма на задружна престъпна дейност е образуването или членуването в група (организация), която си поставя за цел да извършва престъпления, т.е. сдружаване с престъпна цел (престъпно съобщество).7 Групата е съвкупност от две или повече наказателноотговорни лица, обединени от една обща цел. А организацията е организирана (и обикновено по-многочислена) група. Тя се отличава с определена структу-ра и ръководство, което направлява задружната дейност.8

Наказателният кодекс третира като самостоятелни престъ-пления образуването, ръководенето и членуването в организа-ция или група, която си поставя за цел да извършва престъ-

6 К. Лютов приема, че престъплението по чл. 163, ал. 3 НК (изм.) е квалифицирано по резултата си престъпление (от вида на посочените в чл. 11, ал. 5 НК), при което субектът проявява непредпазливост по отношение телесната повреда или смъртта (цит. съч., с. 8). Относно ква-лифицирането на поведението на участниците в тълпата вж. Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. II, с. 17. с. 262; също и Лютов, К. Цит. съч., с. 8.

7 Или както още се е наричало в миналото, „съзаклятие“ („комплот“. „заговор“). Въпреки терминологичното различие – пише И. Ненов – в понятията „съзаклятие“ на чл. 93 НК (отм.) и „организация“ („група“) на чл. 70 НК (отм.) трябва да се вложи еднакво съдържание, що се касае до формата на задружната, съучастническа дейност (Наказателно право. Особена част. Т. I, с. 64).

8 Вж. по-подробно Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. I, с. 56– 57, 64–67, 125–126 и Т. II, с. 268–270; също и Лютов, К. Цит. съч., с. 9.


пления против републиката – чл. 109 НК (изм.)9; образуването, ръководеното и членуването в организация или група, която си поставя за цел да извършва престъпление против национално-то и расово равенство – чл. 162, ал. 3 и 4 НК (изм.); образува-нето на политическа организация на религиозна основа – чл. 166, предл. първо НК (изм.); сдружаването с цел изготвяне или разпространяване на подправени парични или други знаци – чл. 246, ал. 1, предл. второ НК (изм.); наговарянето на затворници да избягат чрез задружни усилия – чл. 298, ал. 1 НК; образу-ването, ръководенето и участието в организирана престъпна група – чл. 321 НК (изм.) и др. Към същата форма на задружна престъпна дейност се отнася и участието в тълпа, събрана за нападение върху граждани във връзка с националната, етниче-ската или расовата им принадлежност – чл. 163, ал. 1 НК (изм.).

В посочените случаи законодателят е обявил самото об-разуване или членуване в група с престъпна цел, т.е. самото сдружаване, преди да е извършена друга дейност, за довърше-но престъпление. Посегателствата по чл. 109, чл. 162, ал. 3 и 4, чл. 166, пр. първо НК и т.н. са довършени със самия факт на участието в образуването на групата, респ. – с встъпването в нея.

5. Необходимото съучастие е друга форма на задружна престъпна дейност, предвидена в особената част на НК. Някои престъпления могат да се извършат само чрез задружните уси-лия на две или повече наказателноотговорни лица – например съвъкупление между сродници (т.нар. кръвосмешение по чл. 154 НК); полово сношение или действия на полово удовлетворение с лице от същия пол, когато е извършено открито, по скандален

9 За съотношението между престъплението по чл. 109 НК и приго-товлението към престъпление против Републиката по чл. 110 НК (изм.) вж. Михайлов, Д. Квалификация на съвкупност от престъпления. – В: Лекции за следдипломна квалификация на юристи, // Изд. на СУ „Кл. Охридски“, С., 1977, Т. XIV, с. 105–107 и ТР 23-1977-ОСНК, Сб., 59–60.


начин или с користна цел – чл. 157, ал. 3 (отм., ДВ, бр. 92 от 2002 г.) и ал. 4 (отм., ДВ, бр. 75 от 2006 г.) от НК и т.н.10

5.1. При същинското (възможното) съучастие винаги съще-ствува принципна възможност престъплението да се извърши и от едно лице. Това именно е нормалната, типична хипотеза. А при необходимото съучастие самата конструкция на престъп-ния състав изисква в изпълнението на престъплението да уча-стват няколко лица. Следователно необходимото съучастие е особеност на конструкцията на законовия състав, а същинско-то (възможното) съучастие е особеност на конкретното изпъл-нение на престъпното деяние.

В литературата не винаги правилно се изяснява характерът на необходимото съучастие. Х. Симеонов например приема, че „съвместното осъществяване на престъпното деяние (визира необходимото съучастие – Н. Ф.) съставлява или елемент от ос-новния състав, или се явява обстоятелство, повишаващо обще-ствената опасност, поради което основният състав се превръ-ща в квалифициран“11. И към втория вид необходимо съучастие той отнася „престъплението, извършено от две или повече (група) лица“ – чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н.

10 X. Симеонов (Съучастието по Наказателния кодекс на НРБ, кан-дидатска дисертация. С., 1975, с. 209) неправилно приема, че разпоред-бите на чл. 180 НК (отм., ДВ, бр. 1 от 1991 г.) визират едно престъпление при необходимо съучастие. В действителност касае се за две различни престъпления – ал. 1 на чл. 180 предвижда двуактно престъпление (на-пускане на семейството и заживяване на съпружески начала с другиго), а престъплението по ал. 3 на чл. 180 е едноактно (заживяване съпружески с лице, което е напуснало семейството си). Вж. в този смисъл и Лютов, К. Цит.съч. Две различни престъпления (а не една проява на необходимо съучастие) предвижда и чл. 179, ал. 1 и 2 НК.

11 Симеонов, Х. цит. дисертация, с. 210–211. Същото пише и Н. До-лапчиев: „Общата дейност може да съставлява едно обстоятелство, кое-то принадлежи към състава на престъплението, или такова, което само увеличава вината“ (Наказателно право. Т. I. Обща част. С., 1941. с. 462).


Разбирането, че необходимото съучастие може да играе ро-лята на квалифициращо обстоятелство при някои престъпле-ния, е погрешно. За да се осъществят посочените квалифицира-ни състави, действително е необходимо в самото изпълнително деяние да участват „две или повече (група) лица“. Но това още не е необходимо съучастие. Последното е налице само кога-то основният вариант на престъплението (по основния състав) изобщо не може да се изпълни от едно лице. А престъпленията по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. обикновено, в типичната хипотеза, се изпълняват от едно лице. В случая съизвършителството повишава дотолкова опасността на престъплението, че тя не може да бъде отчетена в рамките на основния състав и затова законодателят създава съответен по-тежко наказуем състав.

5.2. При необходимото съучастие поведението на всич-ки участници в престъплението е наказуемо. Поради това не е необходимо съучастие случаят, когато за изпълнение на престъплението се изискват няколко лица, но поведението на някои от тях не е наказуемо. Например: а) при сводничеството по чл. 155, ал. 1, предл. второ НК (изм.) поведението на сведе-ната жена не е наказуемо; б) при предоставянето системати-чески на помещение на различни лица за разврат по чл. 155, ал. 2 НК изм.) поведението на самите лица не е наказуемо; в) при порнографията по чл. 159 НК (изм.) купувачът на порно-графски материал не се наказва и т.н.

Безспорно не е необходимо съучастие и случаят, при който за извършване на престъплението са нужни две лица, но едното от тях е субект на престъплението, а другото – просто постра-дал от това престъпление (например убийство, аборт, телесна повреда, блудство, изнасилване и т.н.).

6. След характеристиката на отделните форми на задруж-на престъпна дейност е нужно да се изясни съотношението между съучастието в престъпление (чл. 20–22 НК) и особе-ните форми на задружна престъпна дейност. За всяка отделна форма – a) „престъпление, извършено от две или повече (гру-


па) лица“, б) „престъпление, извършено от участници в тълпа“, в) сдружение с престъпна цел и г) необходимо съучастие, – това съотношение е различно. Въпреки това могат да се намерят и някои общи моменти.

Анализът на законодателството показва, че всички особени форми на задружна престъпна дейност притежават в една или друга степен общите, родови белези на съучастието (но съчетани по различен начин). Тези белези са: множество субекти, обек-тивно единство на извършената престъпна дейност и общност на умисъла на съучастниците. Освен родовите белези на съуча-стието всяка форма на задружна престъпна дейност притежа-ва и някои специфични черти. Отделното, учи философията, е диалектическо единство от общо и специфично. В този смисъл характеристиката на дадена форма на задружна дейност се об-разува от родовите белези на съучастието и специфичните чер-ти на съответния задружен способ.

Специфичните признаци влияят по два начина върху ха-рактера на задружната престъпна дейност.

а) В първия случай те се наслояват върху родовите белези на съучастието и в съчетание с тях образуват задружна проява, която остава по същество съучастие – „престъпление, извър-шено от две или повече (група) лица“12. Сърцевина на това за-дружно поведение е съучастието. Касае се за изменения в рам-ките на едно и също качество – съучастието в престъпление.

б) Във втория случай „особеното“ преобладава над общо-то и определя цялостния характер на задружната проява. „Спе-цифичните“ признаци13 тук играят решаваща роля. Те влияят

12 Всъщност специфичното за „престъпленията, извършени от две или повече (група) лица“ е по-високото нарастване на обществената опасност при съучастие, а не самият задружен способ на действие.

13 Тези признаци не са „специфични“ в собствения смисъл на дума-та, защото влияят толкова силно върху характера на задружното поведе-ние, че го превръщат от проява на съучастие в нещо друго, качествено различно явление.


толкова силно върху характера на поведението, че се получават форми на задружна дейност – престъпление, извършено от тълпа; сдружение с престъпна цел и необходимо съучастие, – които съществено се отдалечават от съучастието. Докато при същин-ското (възможното) съучастие винаги съществува принципна възможност престъплението да се извърши от едно лице, то изброените форми на престъпно поведение могат да се осъ-ществят само чрез задружните усилия на няколко лица. А това съставлява необходимо съучастие. Поради специфичната им обществена опасност законодателят обявява тези форми на по-ведение за самостоятелни престъпления.

Следователно особените форми на задружна престъпна дейност се делят на две категории в зависимост от тяхното отношение към съучастието. Към първата категория се отна-сят такива форми на задружно поведение, които в последна сметка се свеждат до съучастие в престъпление. Вторият вид задружни прояви имат толкова силно изразени „особености“, че съставляват нещо качествено различно от съучастието по чл. 20–22 НК.14

7. Следва да се заключи, че понятието „задружна престъп-на дейност“ е най-широко и обхваща всички престъпни прояви, които са осъществени от две или повече лица. Това понятие включва: а) както формите на съучастие, предвидени в общата част (съизвършителство, съучастие в тесен смисъл) и в особена част на НК (престъпление, извършено от две или повече лица); б) така и формите на задружна дейност, които са предвидени в особената част (престъпление, извършено от тълпа; сдруже-ние с престъпна цел; необходимо съучастие), но се отдалечават твърде от същинското (възможното) съучастие и могат да се нарекат най-общо необходимо съучастие.

14 Срв. Солнарж, В. Соучастие по уголовному праву ЧССР. М., 1962, с. 64–65.


8. Кои са основанията за създаване на специални разпо-редби в особената част на НК относно задружната престъпна дейност и какви функции изпълняват те при наказателноправ-ното регулиране? Двата въпроса са тясно свързани и показват различни страни от битието на правните норми. От една стра-на, нормите относно задружната престъпна дейност отразяват определени факти на обществената действителност – задруж-ните общественоопасни прояви на хората. Те са законодател-на реакция срещу фактически съществуващото поведение. От друга страна, нормите относно задружната престъпна дейност не отразяват „сляпо“, фотографически действителността. Зако-нодателят не само и не просто отразява задружното поведение в нормите, но им възлага и определени социални и правни за-дачи (функции). Той изгражда системата правила относно за-дружната престъпна дейност, така че да постигне целения со-циален резултат, като отчита и възможностите на държавата за борба срещу съответните прояви.

Два фактора следователно определят системата от норми относно задружната престъпна дейност: а) предметът на прав-но регулиране, т.е. фактически съществуващите форми на за-дружно поведение и б) функциите на различните разпоредби. В резултат от взаимодействието на двата фактора в системата норми протича „разделение на труда“ и те се специализират в изпълнение на различни функции при регулиране на задружна-та престъпна дейност. Основанията за създаване на различни норми не могат да се откъснат от функциите, които тези норми изпълняват при наказателноправното регулиране.

9. Дълбокото основание за създаване на норми относно задружната престъпна дейност е различната обществена опас-ност на проявите, които те отразяват. Задружните способи се делят на две категории в зависимост от тяхното значение за обществената опасност на поведението:

а) В определени случаи задружният способ (съизвърши-телството) повишава толкова опасността на престъплението,


че тя не може да бъде отчетена в рамките на основния състав. Поради това законодателят създава съответен по-тежко нака-зуем състав. Така възникват две от формите на задружно пове-дение – а) „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“ и б) „престъпление, извършено от участници в тълпа“ – чл. 163, ал. 3 НК (изм.), чл. 269, ал. 2 НК (изм.). Конкретизира-щите разпоредби на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н., както и на чл. 163, ал. 3 НК (изм.) и чл. 269, ал. 2 НК (изм.) отразяват по-високата опасност на задруж-ния вариант на престъплението и предвиждат по-строга отго-ворност.15 Следователно разпоредбите относно „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“ и „престъпление, извършено от тълпа“ изпълняват функцията диференциация на наказателната отговорност в рамките на отговорността за да-ден вид престъпление.

б) Образуването на група с цел да извършва престъпления, т.е. сдружаването с престъпна цел, само по себе си е толкова общественоопасно, че НК третира тази форма на задружна дей-ност като довършено престъпление. Освен общия случай – чл. 321 НК, законодателят предвижда и няколко специални хипо-тези на сдружаване с престъпна цел според обекта им – чл. 109 НК, чл. 162, ал. 3 и 4 НК (изм.), чл. 246, ал. 1, предл. второ НК (изм.) и др. Сдружаването е специфична форма на приготовле-ние към престъпление, която създава висока опасност за обек-та и поради това е въздигната в самостоятелно престъпление. Следователно разпоредбите на чл. 321 НК, чл. 109 НК, чл. 162, ал. 3 и 4 НК (изм.), чл. 246, ал. 1, предл. второ НК (изм.) и т.н. криминализират определени задружни прояви – образуването на група с престъпна цел.

15 „Съществуването на специалната норма наред с общата – пише В. Н. Кудрявцев – има практически смисъл тогава, когато тази специална норма решава по-различно въпросите на наказателната отговорност в сравнение с общата норма (например за вида и размера на наказание-то)“, Общая теория квалификации преступлений. М., 1972, с. 248–249.


Може да се заключи, че конкретизиращите разпоредби от-носно „престъпления, извършени от две или повече (група) лица“ и „престъпления, извършени от тълпа“ обслужват нуж-дата от диференциация на наказателната отговорност, а разпо-редбите относно сдруженията с престъпна цел служат за кри-минализация на деянията.

По-особено е положението с необходимото съучастие в престъпление. Касае се за проява, която може да се извърши само от няколко лица, т.е. която съставлява съчетание от дей-ствията на различни субекти. Тази сложна от фактическа стра-на задружна проява притежава и твърде специфична обще-ствена опасност. Последната може да бъде отразена адекватно в закона само ако се криминализира проявата като цяло, а не отделни нейни части (действията на различните лица). Поради това законодателят е създал съответните разпоредби относно необходимо съучастие – чл. 154 НК, чл. 157, ал. 3 (отм.) и ал. 4 (отм.) от НК и др.).16

10. Накрая следва да се отбележи какви са перспективите за развитие на законодателството относно задружната престъпна дейност. Принципът е: наказателният закон се изменя и допъ-лва в зависимост от състоянието, динамиката и структурата на престъпността.

На нашето общество са чужди прояви като престъпления, извършени от тълпа по чл. 163, ал. 3 НК (изм.), чл. 269, ал. 2 НК (изм.), както и образуването на група с цел да върши престъпления – чл. 321 НК (изм.), чл. 109 НК, чл. 162, ал. 3 и 4 НК (изм.) и т.н. Нормите, които регламентират отговорността за такива прояви, не се прилагат на практика, „не работят“. За-това тези норми едва ли ще претърпят съществено изменение в бъдеще. Тяхното оставане в НК е продиктувано от съобра-

16 Може да се каже, че функцията на нормите относно необходимото съучастие е криминализация на съответните задружни прояви.


жения на наказателната политика и има предимно превантивно значение.17

По-различно стоят нещата с разпоредбите, които уста-новяват повишена отговорност, ако престъплението е извър-шено от две или повече (група) лица. Това квалифициращо обстоятелство е предвидено при редица престъпления с го-лямо практическо значение – изнасилване, кражба, грабеж, длъжностно присвояване, измама и др. Тук с основание се по-ставя въпросът – как измененията на социалните условия ще се отразят върху съдържанието на съответните норми?

Известно е, че характерът на обществените отношения, т.е. обектът, обуславя способа на престъпно въздействие върху него, а заедно с това и съдържанието на съответните наказател-ни норми. Да разгледаме по-конкретно разпоредбата на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК относно длъжностното присвояване, извършено от две или повече лица. Тази разпоредба е създадена у нас след 9.IX.1944 г. за защита на нововъзникналите отношения на об-ществена собственост от задружни посегателства. Въпросът е как формата на собственост влияе върху способите за престъп-но въздействие върху собствеността и доколко тези явления се отразяват в НК.

Организационните форми на стопанисване на общественото имущество имат редица особености, които предопределят малко или повече вида на престъпното посегателство. Общественото имущество обикновено е значително. Движението, съхранени-ето и отчитането на материални ценности и пари се извършва от множество субекти – длъжностни и други лица. В резултат на разделението на труда между тях се установява служебна и производствена зависимост. Да се присвои от едно лице е почти невъзможно. Поради това длъжностните лица обединяват своите

17 Статията е публикувана февруари 1985 г., т.е. преди промените от 1990 г., при друга икономическа и политическа обстановка и съответно при друга криминологическа реалност.


усилия, за да присвоят задружно имуществото. Те често използ-ват съществуващите организационни връзки за престъпни цели. Така стопанска и престъпна дейност се преплитат, и върху про-изводствената структура на предприятието, като отровна гъба, израства престъпна група, която се отличава с висока степен на организираност – с ръководство, „разделение на труда“ между участниците, устойчивост и т.н. Следователно самите форми на стопанисване на общественото имущество „предразполагат“ към задружно присвояване – към образуване на многочислени, дълготрайни и добре организирани групи от длъжностни лица престъпници.18 Тези престъпни „предприятия“ съществено се различават от простото сговаряне на две или повече лица да извършат присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2).

Поради това старата юридическа формула „престъпление, извършено от две или повече лица“, възникнала още при фео-далния обществен строй, не може успешно да обслужва нови-те обществени нужди. Тя не отразява адекватно обществената опасност на новите социални явления – организираните престъ-пни групи. Очевидно е несъответствието между криминологиче-ската реалност и закона, между задружната престъпна дейност в живота и остарелия институт на съучастието. Съвременните задружни прояви на длъжностно присвояване не се вместват в класическите форми на съучастие. Това изисква наказателно-правната наука да се насочи към изследване на новите социал-ни явления (организираните престъпни групи) и построяване на съответни нормативни модели в НК. В института на съучастието трябва да се създадат правни норми, които адекватно да отразят новите форми на организирана престъпност и да регламентират отговорността на всички участници в задружната проява.

18 Относно „механизма“ на образуване на престъпните групи вж. Ринкявичус, Ю. И. Предупреждение групповых хищений социалисти-ческого имущества. Вильнюс, 1976 и Чернова, К. Т. Организованные группы разхитителей социалистического имущества, кандидатская дис-ертация, ВИИПРМПП. М., 1974.

199Продължавано престъпление

§ 12. Продължавано престъпление*

1. Съгласно чл. 26 от НК (изм.) продължаваното престъ-пление съставлява съчетание от „две или повече деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също престъпление, извършени са през непродължителни пе-риоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите“. Легално-то определение на продължаваното престъпление е дадено за първи път у нас с Наказателния кодекс от 1968 г.1 В чуждите законодателства липсва подобно определение. Но продължа-ваното престъпление не е изобретение на нашето наказателно право. То е добре познато на съдебната практика и литература-та в Германия и Русия още от началото на века. Разпоредбата на чл. 26 от НК (изм.) на РБ почти дословно възпроизвежда дефиницията на продължаваното престъпление, дадена с По-становление на Пленума на Върховния съд на СССР от 4 март 1929 г. относно условията за прилагане на давност и амнистия към продължени и продължавани престъпления2.

1.1. Продължаваното престъпление съставлява специален случай на еднородна реална съвкупност, при който съществу-ва определена обективна и субективна връзка между отделни-те деяния. Това множество от деяния се третира от законода-теля като едно-единствено престъпление. Продължаваното престъпление с други думи е форма на усложнена престъпна дейност. То обаче не е специфика на даден вид престъпление,

* Публикувана в сп. Съвременно право, 1994, № 6.1 Вж. Михайлов, Д. Н. Особености на деянието при усложнена

престъпна дейност. С., 1967, с. 201.2 Сборник действующих постановлений Пленума Верховного Суда

СССР 1924 – 1957. М., 1958, с. 75.


предвидено в особената част на НК (както например е състав-ното престъпление грабеж). Признаците на продължаваното престъпление са посочени в общата част на НК.

Възниква въпросът, какъв е смисълът от създаването на правния институт „продължавано престъпление“? По принцип съществуването на различни наказателноправни институти е оправдано, доколкото те решават различно въпроса за нака-зателната отговорност. Съгласно чл. 26, ал. 2 НК (изм.) „При продължаваното престъпление деецът се наказва съобраз-но включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност, и с причинения от тях общ престъпен резултат“. Следователно посредством института на продължаваното престъпление се създава особен режим на наказателна отговорност за опреде-лен случай на съвкупност от престъпления, който се отклонява от общия режим, предвиден в чл. 23–25 НК (изм.). Тук няма да коментираме справедливостта и целесъобразността на това на-казателноправно решение.

1.2. Институтът на продължаваното престъпление има ма-териалноправни и процесуални аспекти. Материалноправната страна на продължаваното престъпление (обективни и субек-тивни признаци, наказателна отговорност на дееца, квалифи-кация на различните хипотези на продължавано престъпление и др.) е подробно изследвана в литературата. От процесуална гледна точка продължаваното престъпление е създадено с цел процесуална икономия. Тази цел обаче далеч не винаги се по-стига на практика.

2. Продължаваното престъпление съставлява серия от деяния, извършени през определен период от време, които фактически (и юридически) са свързани помежду си. Процесуалният ефект от въвеждането на продължаваното престъпление – чл. 26 от НК (изм.) е, че силата на присъдено нещо се разпростира върху всички деяния, включени във веригата на продължаваното престъпление, въпреки че някои от тях не са били открити или не са били известни на съда, постановил присъдата. Съгласно


принципа non bis in idem – чл. 24, ал. 1, т. 6 от новия НПК (предишен чл. 21, ал. 1, т. 6 от отменения НПК) лицето, което е осъдено веднъж за продължавано престъпление, не може след това да бъде съдено и за части от него, които са останали неот-крити при първия процес.

По въпроса няма съмнение в наказателноправната тео-рия3 и съдебната практика. „Единството на продължаваното престъпление показва – гласи ТР3-1971-ОСНК, – че когато виновният вече е осъден или оправдан с влязла в сила присъда за едно продължавано престъпление през определен период от време, не може отново да бъде съден за отделни деяния, част от продължаваното престъпление, които не са били разкрити или по други причини са изпуснати при разглеждане на делото. Принципът нон бис ин идем се прилага и при продължаваното престъпление.“4

2.1. Когато след влизане в сила на присъдата бъде разкри-то деяние, част от продължаваното престъпление, съществуват две възможности:

а) деецът да остане ненаказан за това деяние, поради прин-ципа в чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК (предишен чл. 21, ал. 1, т. 6 от отменения НПК); или

б) Върховният съд по реда на възобновяване на делото – чл. 422, ал. 1, т. 3 от НПК (предишен чл. 362, ал. I, т. 3 от отме-нения НПК) или по реда на надзора в миналото – по отменения чл. 328, т. 3 от стария НПК, да отмени съдебните актове на първата и втората инстанция и да върне делото за ново раз-глеждане отначало, т.е. от стадия на предварителното разслед-ване. При повторното разглеждане новооткритото деяние ще бъде включено във веригата на продължаваното престъпление

3 Вж. Долапчиев, Н. Наказателно право. Т. I. Обща част. С., 1941, с. 467 и цитираното там съчинение на Хиппел; също и Ненов, И. Наказа-телно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 418–419.

4 Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на Ре-публика България по наказателни дела 1953–1990. С., 1990, с. 42–43.


и за тази нова „съвкупност от престъпни деяния“ ще се поста-нови нова присъда.

Само второто решение е законосъобразно. То обаче има твърде висока социална цена. Защото: а) съдебната система (следствие, прокуратура, съд) трябва да повтори цялото нака-зателно производство, което означава нов разход на средства, време, труд на висококвалифицирани специалисти и т.н.; б) ре-дица граждани (свидетели, в т.ч. и пострадалият, експерти и др.) трябва да загубят отново време, за да участват в процеса, като се откъснат от трудовата си дейност, семейството, почивката и т.н.; в) осъждането на виновните лица ще се забави чувствител-но, а това намалява превантивното въздействие на наказанието и влияе отрицателно върху общественото съзнание, като раз-колебава доверието в правосъдието. В крайна сметка ефектив-ността на наказателното правосъдие се влошава.

Освен това институтът на продължаваното престъпление понякога се използва от обвиняемите превратно – за да се за-бави предварителното разследване и дори да се избегне наказа-телна отговорност. Недобросъвестни обвиняеми заблуждават органите на предварителното производство, че са извършили измислени престъпни деяния, които според тях били част от продължаваното престъпление. Така органите на предварител-ното производство се насочват към разследване на несъще-ствуващи престъпления. В резултат се затруднява установя-ването на престъпната им дейност и се забавя наказателното правосъдие.

Поради тези причини следва да се отменят строгите разпо-редби на чл. 26 НК относно продължаваното престъпление. По такъв начин ще се разкъса юридическата връзка между състав-ните части на продължаваното престъпление и деецът ще се наказва за съвкупност от престъпления.

А правилото на чл. 24 НК позволява на съда да отчете по-високата обществена опасност на личността на престъпника, извършил множество престъпления, и съответно – да увели-


чи общото най-тежко наказание. Отмяната на чл. 26 НК би била логична стъпка на законодателя. Защото „продължаваното престъпление“ не е едно престъпление, а множество от престъп-ни деяния, които по силата на правната норма се считат за едно цяло.

Потребността от отмяна на чл. 26 НК е посочена в самия закон. Разпоредбата на чл. 26, ал. 6 НК предвижда, че когато се касае за престъпления против личността на различни гражда-ни, не се прилагат правилата за продължаваното престъпление. В този случай деецът ще отговаря за извършената съвкупност от престъпления. Мотивът на законодателя е, че по такъв на-чин се осигурява по-ефикасна наказателноправна защита на личността на гражданите. Няма основание обаче останалите ценности – правата на гражданите и установеният правов ред, да получават по-слаба защита. Отмяната на чл. 26 НК ще озна-чава равно третиране, равни условия за наказателна защита на всички лични и обществени ценности.

2.2. Но веднага трябва да се изтъкне – когато самият харак-тер на престъпното деяние „предразполага“ към осъществяване под формата на продължавано престъпление (при длъжностно присвояване например, контрабанда и др.), тогава съдът след-ва да квалифицира съвкупността от прояви като продължавано престъпление и да наказва дееца за причинения общ престъпен резултат. Впрочем такова е положението в Германия и Русия, откъдето е заимстван институтът на продължаваното престъ-пление. В законодателствата на повечето страни не съществу-ват изрични разпоредби относно продължаваното престъпле-ние. И за това има съответно социално и правно основание.

Отмяната на разпоредбите на чл. 26 НК ще даде на пра-вораздавателните органи известна свобода при преценка на въпроса, налице ли е продължавано престъпление. Това ще разшири дискреционната власт на съда и в крайна сметка ще му позволи по-бързо да наказва виновните за установените престъпления. Без да се създава пречка за търсене на наказа-


телна отговорност в един следващ момент – когато бъдат уста-новени и други престъпни деяния от този вид. Накрая трябва да се признае, че това предложение за изменение на Наказател-ния кодекс е продиктувано и от известна доза прагматизъм при търсенето на ефикасни решения в борбата срещу растящата престъпност в настоящия момент.

205Субективна страна на убийството и телесната повреда

§ 13. Субективна страна на убийството и телесната повреда*

Анализът на съдебната практика по прилагане на наказа-телните норми, защитаващи личността, показва, че съдилищата се затрудняват при установяване субективната страна на убий-ствата и на телесните повреди. Касае се за посегателства срещу живота и здравето на хората.

Установяването на субективната страна на телесните по-вреди поражда трудности и спорове. Те се дължат на особено-сти на обективната страна на престъпното поведение, които се отразяват в съзнанието на дееца.

Разграничението между умишлено убийство (чл. 115 НК) и умишлена телесна повреда, от която е последвала по непред-пазливост смъртта на пострадалия (чл. 124 НК), също поражда трудности в практиката. Обикновено се акцентира върху раз-личното психическо отношение на дееца към смъртния резул-тат. В действителност обаче дълбокото различие между двете престъпления е обективно. То се корени в характера на дей-ствията, чрез които се причинява този смъртен резултат – Реш. № 621 от 23.VI1I.1991 г. по н. д. № 456/1991 г. на Върховния съд, I н. о.).

Мотивът на дееца има съществено значение при квалифи-кацията на убийството. В Реш № 641 от 19.VIII.1991 г. по н. д. № 287/1991 г. на Върховния съд, I н. о. е направен опит да се разграничи личният от хулиганския мотив при убийството.

1. Наказателният закон третира различните степени на ув-реждане на здравето като отделни видове телесни повреди – лека, средна и тежка. Когато съдът изследва психиката, по-точно – субективното отношение на дееца към увреждането, е трудно

* Публикувана в сп. Съвременно право, 1993, № 1.


да установи каква представа е имало в съзнанието му – за лека, средна или тежка телесна повреда. Причината е в обективната близост на тези престъпления. Обективно е трудно да се раз-граничат ясно и категорично трите телесни повреди. Граница-та между тях е тънка и размита. Освен това деецът често има обща, неопределена представа за степента на телесната повре-да, която причинява. А за да се квалифицира законосъобраз-но посегателството върху личността, е нужно да се установи правилно субективното отношение (вината) на дееца към при-чиненото увреждане. На тези въпроси е посветено Реш. № 32 от 11.III.1991 г. по н. д. № 868/1990 г. на Върховния съд, I н. о.

1.1. „Когато виновният действа с пряк неопределен (или както още се нарича алтернативен) умисъл и поради независе-щи от него обстоятелства причини по-лекия от резултатите, той следва да отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат, който поглъща по-лекия“ (Реш. № 32-1991-I н. о.).

В съдебната практика е разпространено разбирането, че при телесни повреди деецът отговаря за фактически причине-ната вреда. Това разбиране по принцип не може да се приеме.

За умисъла при телесните повреди и убийствата често е характерна неопределеност (алтернативност) на представите на дееца. При нея той предвижда два (или повече) възможни резултата и иска или допуска настъпването на който и да е от тях. При това трябва да се разграничат двете хипотези – на пряк и евентуален умисъл. Когато виновният действа с евен-туален неопределен умисъл, той ще отговаря за реално при-чинената вреда (а не за по-тежкия резултат, който е предвиж-дал), тъй като не е възможен опит с евентуален умисъл. Но когато виновният действа с пряк неопределен (или както още се нарича алтернативен) умисъл и поради независещи от него обстоятелства причини по-лекия от резултатите, той следва да отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат. И това е така, защото двата престъпни състава се намират в съотноше-ние на поглъщане. Правилната квалификация на поведението


в този случай е опит към по-тежкото престъпление при алтер-нативен пряк умисъл.

1.2. В същото решение се разглежда още един проблем. Тъй като деецът е имал възможност да нанесе и други удари на пострадалия, но не го е направил, се поставя въпросът – на-лице ли е самоволен отказ от довършване на престъплението (чл. 18, ал. 3 НК)? Нашият наказателен закон е възприел обек-тивния възглед за опита. От разпоредбата на чл. 18, ал. 1 НК следва, че когато деецът е извършил всичко, което обикновено е необходимо от обективна страна, за да причини престъпния резултат, но поради други фактори резултатът не е настъпил, то налице е довършен опит към престъпление. Довършеният опит в случая съставлява „неуспяло престъпление“. При неуспялото престъпление не съществува фактическа възможност за дееца да предотврати настъпването на престъпните последици, както изисква чл. 18, ал. 3, б. „б“ НК. „Обстоятелството, че деецът не е повторил неуспялото въздействие – пише проф. Ненов, – не прави опита недовършен, нито представлява самоволен отказ – напр. не нанесъл нови удари, не дал нови изстрели“ (Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 389–390).

2. Различието между умишленото убийство (чл. 115 НК) и умишлената телесна повреда, вследствие на която по непред-пазливост е причинена смърт (чл. 124 НК), се състои не само в психическото отношение на дееца към смъртния резултат, но и в обективните действия, чрез които се причинява този резултат (Реш. № 621-1991-I н. о.).

Разликата между умишленото убийство по чл. 115 НК и умишлената телесна повреда, от която по непредпазливост е по-следвала смърт по чл. 124 НК, на пръв поглед е в субективното отношение на дееца към смъртния резултат (което може да бъде умисъл или непредпазливост). Но психическото отношение се проявява навън в обективната действителност в определени дей-ствия на виновния. За вината съдим по действията. Умисълът на дееца се извлича от поведението, в което той се е обективирал, а


не от голословните му декларации след извършване на престъ-плението. Следователно основното различие между умишленото убийство (чл. 115 НК) и умишлената телесна повреда, от ко-ято по непредпазливост е последвала смърт (чл. 124 НК), е в обективните действия, с които е причинена смъртта и едва след това в психическото отношение на дееца към тази смърт.

Престъплението по чл. 124 НК се отличава със следните особености:

а) Изпълнителното деяние по своя характер е обективно насочено към причиняване на телесна повреда. (Безспорно съществува разлика в обективната характеристика на деяния, които причиняват телесна повреда, и които причиняват смърт.) В разглеждания случай деянието поражда два резултата: по-близък (телесната повреда) и по-далечен (смъртта).

б) Причинната връзка между изпълнителното деяние и смъртния резултат е косвена, опосредствана от едно междинно състояние (телесната повреда).

в) Субективната страна на престъплението по чл. 124 НК се проявява в две форми на вината – умисъл към по-близкия резултат (телесната повреда) и непредпазливост към по-отдалечения резултат (смъртта).

За да се установи какво е било психическото отношение на дееца към смъртния резултат, а оттам и какво престъпление е извършено (по чл. 115 или по 124 НК), е нужно да се изслед-ва обективната страна на поведението: характерът, насоката и силата на престъпното деяние, способът на извършването му, използваните средства, засегнатите области на тялото, причи-нените преки наранявания и т.н.

3. При убийството по хулигански подбуди липсва личен мотив. Мотивът на дееца е да изрази явно неуважение към об-ществото и приетите норми на поведение, а не да засегне самия пострадал (Реш. № 641-1991-I н. о.).

3.1. Убийството е извършено по „хулигански подбуди“, когато мотивът на дееца е бил да изрази явно неуважение към


обществото, да изрази незачитане на приетите ценности и норми на поведение. Чрез хулиганския акт деецът иска да „изяви“ себе си, като погази установения ред и всичко, което се изпречи на пътя му. С поведението си той иска да покаже, че може да върши каквото си пожелае, независимо от нормите на обществото. При убийството по хулигански подбуди липсва личен мотив, липсват някакви видими поводи за убийството, които са създадени от по-страдалия. Основният мотив на дееца е да демонстрира прене-брежение към обществените ценности чрез посегателство върху пострадалия, а не да засегне самия пострадал. Хулиганските под-буди изключват другите подбуди и обратното.

3.2. В същото решение се засяга и интересният въпрос за представното съдържание на умисъла. Както е известно, инте-лектуалният елемент на умисъла обхваща две категории пред-стави: а) относно обстоятелствата, очертани от обективните признаци на състава, т.е. относно обективните елементи на престъплението и б) относно общественоопасния характер на деянието и последиците му. Но субективната страна на пове-дението съдържа и други субективни (психически) елементи, извън вината. Такива субективни елементи са мотивите (под-будите), целта, чувствата на дееца, психическото му състояние и т.н. Когато някой от тези субективни елементи (в случая мо-тивът) влияе чувствително върху обществената опасност, за-конодателят го закрепва в състава на престъплението и така създава съответен по-тежко или по-леко наказуем състав. При прилагането на правната норма съдът безспорно трябва да установи, че е налице този субективен елемент, за да е осъще-ствен престъпният състав. Но самият деец не трябва да съзнава другите психически елементи извън вината. Такъв психически елемент е мотивът. Деецът не трябва да съзнава своя мотив. Достатъчно е хулиганският мотив просто да съществува наред и заедно с умисъла (а не да се обхваща от него), за да бъде ква-лифицирано убийството като извършено по „хулигански под-буди“ по чл. 116, т. 11 (предишна т. 10) от НК (изм.).


§ 14. Длъжностно присвояване, за улесняването на което е извършено

и друго престъпление*

Длъжностното присвояване като социално явление е един от основните канали, по които изтичат паричните средства на държавата. Необходимо е да се повиши ефективността на бор-бата с тези посегателства върху собствеността. Това изисква точно и еднакво прилагане на закона при квалифициране на длъжностните присвоявания и при определяне на наказанията за тях. По-долу ще разгледаме въпроса за квалификацията на „присвояване, за улесняването на което е извършено и друго престъпление“ – чл. 202, ал. 1, т. 1 НК.

Сложната престъпна дейност в тези случаи разкрива по-висока степен на обществена опасност. Правната квалифика-ция на дейността трябва точно да отрази характера и степен-та на обществената опасност. Освен това законосъобразната квалификация е гаранция за справедливост на наказанието и за равенството на гражданите пред закона. За виновните има голямо значение дали ще отговарят по основния състав на при-свояването – чл. 201 НК (изм.), или по по-тежко наказуемия състав чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, или пък за съвкупност от при-свояване и друго престъпление. Това очертава значението на поставения проблем и нуждата от правилното му решаване в съдебната практика.

Според чл. 106, ал. 3, т. 1 от отменения НК присвоителят, „който, за да улесни или прикрие присвояването, извърши и дру-го престъпление“, се наказва по-тежко. Наказателният кодекс от 1968 г. престана да третира съвкупността от присвояване и при-криващо престъпление като едно съставно присвояване и с това


211Длъжностно присвояване, за улесняването на което е...

проведе последователно в закона научното разбиране за състав-ното престъпление. Съгласно новоприетата формула на чл. 202, ал. 1, т. 1 НК длъжностното присвояване се наказва по-тежко само когато „за улесняването му е извършено и друго престъ-пление“. Промяната на закона постави пред наказателноправна-та наука задачата да изясни конструкцията на престъплението по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК и да даде на съдебната практика ясен кри-терий за разграничаване на съставното присвояване от съвкуп-ността на присвояване и друго престъпление. Във връзка с това се поставя въпросът за улесняващото присвояването „друго престъпление“ и за времето на неговото извършване.

1. В литературата не винаги правилно се изяснява харак-терът на „другото“ престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. Така В. Бузов твърди: „...съществува възможност за едно един-ствено изключение, при което другото престъпление ще бъде съставка в съставното престъпление, макар, че ще започне и завърши след довършване на длъжностното присвояване: това е случаят, който вече посочихме, когато, преди да се довърши длъжностното присвояване, е постигнато съгласие, че престъ-пната дейност, която е необходима, за да се реализира крайният ефект от длъжностното присвояване, ще се осъществи от субек-та на другата съставка, след като се извърши присвояването“1. Според В. Бузов, когато предварително е уговорено „другото престъпление“ да се извърши след присвояването – налице е съставно присвояване, въпреки че „другото престъпление“ не улеснява, а прикрива присвояването. Това становище не може да бъде споделено. То се корени в неправилно разбиране на ха-рактера на „другото“, подчинено престъпление в съставното присвояване и на връзката му с основното деяние – длъжност-ното присвояване.2

1 Бузов, В. Длъжностни присвоявания по НК на НРБ. С., 1978, с. 70.2 За общото учение за съставно престъпление вж. Лютов, К. Състав-

но престъпление по НК на НРБ. – В: Изв. на Института за правни на-


Съгласно чл. 202, ал. 1, т. 1 НК „другото престъпление“ трябва да не е по-тежко наказуемо. Освен това законът изис-ква „другото престъпление“ да се намира в точно определена обективна връзка с присвояването – да го „улеснява“. Следова-телно „другото“ престъпление трябва да се извърши преди или най-късно едновременно с присвояването.3 Нужно е още тази обективна връзка да бъде и субективно отразена в съзнанието на дееца.

2. Като излезем от легалната характеристика на „другото престъпление“ по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, следва да отговорим на въпроса – налице ли е съставно присвояване в хипотезата, посочена от В. Бузов? Нека условно разделим цялото престъп-но поведение на три акта. Първото деяние е обещаването на прикриващо престъпление след присвояването, второто дея-ние е самото присвояване, а третото – „другото“ прикриващо престъпление.

2.1. Двете престъпления „присвояване“ и „прикриващо престъпление“ са свързани с определена обективна връзка.4 Тя се изразява в това, че подчиненото, обслужващо престъпление прикрива присвояването, като по време се извършва след него. А законът обявява за съставно присвояване само онази фактиче-ска съвкупност, в която „другото престъпление“ улеснява при-свояването. С други думи законът изисква причинна връзка меж-ду „другото“, подчиненото деяние и крайния престъпен резултат.

За да се изясни характерът на връзката между частите на съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, е полезно

уки, С., 1963, Т. 13, кн. 1, с. 57–120; За опита към съставното престъпле-ние. // Правна мисъл, 1962, № 6, с. 84–97; За съучастието при съставни престъпления. // Правна мисъл, 1964, № 1, с. 32–48.

3 Вж. П-3-70, а също и Реш.: 567-70-II, 651-70-I, 539-71-I, 38-74-II, 37-75-I, 352-75-II, 25а-76-I, 68-77-1, 27-77-ОСНК.

4 Относно връзките между частите на съставното престъпление вж. Лютов, К. Съставно престъпление по НК на НРБ. – В: Изв. на Инсти-тута за правни науки, С., 1963, Т. 13, кн. 1, с. 80–106.


и следното сравнение. Когато едно лице самостоятелно при-своява (нормалната хипотеза), то създаването на условия за присвояването е приготовление. Ако тези условия се създават от другиго, същата дейност е помагачество. Когато пък създа-ването на условия за присвояването е само по себе си престъ-пление, то налице е съставното присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. „Другото“ престъпление играе в съставното присвоя-ване същата роля, каквато приготовлението и помагането игра-ят спрямо изпълненителното деяние. За да е налице съставно престъпление, не е достатъчно 1) „другото“ престъпление да е обективно годно да улесни присвояването и 2) да е извършено с тази цел. Нужно е „другото“ престъпление действително да е улеснило присвояването. Само тогава е налице изискваната от закона причинна връзка. Ако поради едни или други причини „другото“ престъпление фактически не е улеснило присвоява-нето, то ще липсва съставно престъпление и двете престъпле-ния образуват реална съвкупност.

В хипотезата, разгледана от В. Бузов, „другото“ престъ-пление не улеснява, а прикрива присвояването. Тъй като при-чинната връзка между „другото“ престъпление и крайния ре-зултат е необходим елемент от обективната страна, то липсата є означава, че липсва изобщо съставно престъпление.5

2.2. Остана да се посочи защо другите две деяния – „обеща-ване на прикриващо престъпление“ и „длъжностно присвоява-не“, не образуват съставно престъпление. За целта ще излезем пак от законовата характеристика на „другото“ престъпление, улесняващо присвояването, по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК.

5 Още при действието на отменения НК в литературата се застъпва-ше становището, че конструкцията на чл. 106, ал. 3, т. 1, предл. второ от отменения НК като съставно престъпление не е научно издържанa – вж. Михайлов, Д. Особености на деянието при усложнена престьпна дей-ност. С., 1967, с. 222–223. Вж. и П-13-1963.


Преди всичко касае се именно за друго престъпление, а не просто за друго деяние.6 Обещанието за прикриване обаче не е друго престъпление. То е форма на съучастие в присвояването, в същото престъпление по чл. 201 от НК, което извършва глав-ният субект. Съставът на чл. 202, ал. 1, т. 1 от НК заменя едно-временното прилагане на два други състава, т.е. заменя разно-родната реална съвкупност от престъпления, които са свързани с определена връзка. Вярно е, че „обещанието на прикриващо престъпление“ и „присвояването“ са две деяния, свързани с нужната обективна връзка – „обещанието“ улеснява присво-яването. Но „обещанието“ не е самостоятелно престъпление. Налице са две деяния, но само едно престъпление. Поради това двете деяния не образуват съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК.

2.3. Следва да се изтъкне и още един аргумент против ста-новището на В. Бузов. Съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК обикновено е поведение на едно лице. – В нормал-ната хипотеза длъжностното лице, което присвоява, извършва само и другото, улесняващото престъпление. Поради сложния характер на поведението може различните части на съставното престъпление да се изпълнят от две различни лица. Винаги обаче трябва да съществува принципната възможност съставното при-свояване да се извърши от едно лице (което е нормалната хипо-теза). Такава възможност липсва обаче в случая на В. Бузов. Не е възможно деецът сам да си „обещае помощ“ след присвояване-то и това обещание да се разглежда като „друго“ престъпление, улесняващо присвояването по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК.

И един трети, допълнителен аргумент. Улесняващото въздействие на „другото“ престъпление в съставното присво-яване се изразява не в укрепване решимостта на присвоителя да действа (както е в случая), а в създаването на обективни,

6 Относно елементите на съставното престъпление вж. Лютов, К. Цит. съч., с. 59–79.


външни по отношение на присвоителя условия за осъществя-ване на присвояването.

2.4. В заключение – разбирането на В. Бузов съдържа вътрешно противоречие. Той приема, че улесняващото престъ-пление се извършвало след присвояването!? А в същото вре-ме се позовава на предварителното обещание за прикриване. В крайна сметка В. Бузов прави недопустимо смешение, като взема, or една страна, факта, че са налице две престъпления, а от друга страна, че съществува някаква причинна връзка, и събирайки ги механически, стига до погрешния извод, че е на-лице съставно престъпление.

2.5. Дотук разкрихме несъстоятелността на разбирането, че когато прикриващото престъпление е предварително угово-рено, то щяло да играе ролята на „друго“, улесняващо престъ-пление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. Но тезата на В. Бузов има и друг нюанс, който внася още по-голямо объркване. До същия извод, че е налице съставно престъпление, авторът стига, като изхожда и от съвсем различна позиция. Той твърди. Последва-щото, друго престъпление е „необходимо, за да се реализира крайният ефект от длъжностното присвояване“7.

Това твърдение е отглас от отдавна преодоляното схващане в теорията, че „фактическото довършване на престъплението“ е дейност по-широка от „осъществяване признаците на съста-ва“; и че за да се довърши престъплението, трябвало да настъпи освен съставомерният резултат, още и някакви други последи-ци, извън законовия състав. В разглеждания случай логиката на разсъждение е следната – тъй като престъпната дейност по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК не завършвала с осъществяването на състава, а продължавала и след това до достигане на крайната цел, то прикриващото престъпление стояло в причинна връзка с тази крайна цел и поради това било налице съставно престъпление.8

7 Бузов, В. Цит. съч., с. 70.8 Относно развитието на дискусията в Русия вж. Смирнов, В. По-

нятие прикосновенности по советскому уголовному праву. Л., 1957, с. 44–46 и цитираната там литература.


Изложеното схващане е погрешно. Не може да се улесни едно завършено вече присвояване. Последващото престъпление не улеснява изпълнителното деяние на присвояването и не до-принася за настъпване на престъпния му резултат. С осъществя-ването на законовия състав престъплението е вече довършено. Цитираното разбиране не прави разлика между „обществено-опасни последици“ на деянието и „престъпен резултат“. Престъ-пен резултат е само онази общественоопасна последица, която е въздигната от закона в елемент на състава. Като се излезе от това разграничение, лесно се вижда, че прикриващото престъпление не допринася за реализиране на „крайния ефект на длъжностно-то присвояване“ (както твърди В. Бузов). Прикриващото деяние може да допринесе за реализиране на някакви други вредни по-следици, които са извън състава на присвояването и представ-ляват крайна цел на дееца изобщо. Крайната цел е винаги по-далечна и по-богата от съставомерната цел на престъплението. И по тези съображения следователно не може да се приеме, че е налице съставно престъпление в разглеждания случай.

3. По-горе доказахме, че посоченото от В. Бузов престъп-но поведение не е съставно престъпление. Пита се тогава, как следва да се квалифицира това поведение на съучастниците?

Преди всичко нужна е правилна оценка на поведението на лицето, което е обещало прикриващо престъпление. Обе-щанието да се окаже помощ след извършване на присвоява-нето е форма на интелектуално помагачество. Няма значение, че помощта ще се изрази в деяние, което само по себе си е престъпление. Присвояването се улеснява не от последващото престъпление, а от обещанието за него. Обещанието е, което укрепва решимостта и волята на дееца да извърши присвоява-нето, създавайки у него представи, че ще бъде прикрит. Затова, за да се квалифицира дейността на обещаващия като помагаче-ство, е без значение дали след присвояването той е изпълнил обещанието си, или не. Касае се за интелектуално помагаче-ство в длъжностно присвояване по чл. 201 НК.


Казаното не отговаря изцяло на въпроса как следва да се квалифицира поведението на съучастниците в хипотезата на В. Бузов. Нужно е още да се изясни характерът на прикриващото престъпление и връзката му с присвояването. След като се уста-нови обективната връзка между двете престъпления, трябва да се очертае и субективната връзка между тях. Съзнанието на дее-ца отразява обективните процеси, но включва още и целта на по-ведението.9 Крайната цел, към която обективно са насочени две-те престъпления, има съществено значение за квалификацията.

Различните цели „оцветяват“ различно престъпното по-ведение, като водят до една или друга правна квалификация. Един характер ще има поведението, насочено срещу собстве-ността, а друг характер – поведението, чиято цел е резултатът на прикриващото престъпление. Инициаторът на престъпната дейност определя крайната цел и след това организира дости-гането є. В зависимост от това, кой е инициатор – присвои-телят или другият субект, се преследват различни цели. Това обуславя различно развитие на престъпното поведение и съот-ветно – различната му квалификация. Преди да разгледаме два-та варианта, следва да се изясни характерът на прикриващото престъпление и да се разграничи то от вещното укривателство по чл. 215 НК и личното укривателство по чл. 294 НК.

3.1. Друга форма на престъпно сътрудничество, освен съу-частието, е прикосновеността, или това, което в английското право наричат „съучастие след факта“10. Съучастието е съдей-ствие в извършването на престъплението. Всички съучастни-ци съпричиняват престъпния резултат и са негови съавтори. А прикосновеността е свързана с вече извършено престъпле-

9 Вж. Лютов, К. Цит. съч., с. 81.10 Относно прикосновеността и в частност укривательството вж.

Бушуев, И. А. Ответственность за укрывателство преступлений и не-доносительство. М., 1968; Смирнов, В. Г. Цит. съч.; Баймурзин, Г. И. Ответственность за прикосновенность к преступлению. Алма-Ата, 1968; Курс советского уголовного права, т. 2. М., 1970, с. 486–498.


ние. Прикосновеното деяние не допринася за изпълнение на престъплението. И в това е разликата със съучастието. Липсва причинна връзка между прикосновеното деяние и престъпния резултат на основното престъпление.

Една от формите на прикосновеност е необещаното пред-варително укривателство, визирано в чл. 215 НК и чл. 294 НК. Укривателството е активна физическа дейност, която за-труднява разкриването на престъплението. То се изразява в: а) лично укривателсто по чл. 294 НК (изм. ДВ, бр. 62, 1997 г.) – укриване личността на престъпника и б) вещно укривателство по чл. 215 НК (изм.) – укриване предмета на престъплението. Укриване, придобиване и спомагане да бъде отчужден пред-метът на престъплението – това са различни форми на реали-зация на плодовете на престъплението. Целта на субектите по чл. 294 НК и по чл. 215 НК е различна. Първият се стреми да укрие престъпника от органите на правосъдието, а вторият да получи имотна облага. Обективно обаче деянията и на двамата изпълняват една и съща функция – те пречат за разкриване на престъпника.11

Когато действията по укриване са извършени от самия присвоител или негови съучастници, те не влияят върху ква-лификацията на поведението им (а се отчитат само при опре-деляне на наказанието). Но когато дейността по укриване се извършва от трето лице, което не е участвало в присвояването, тогава укриването има решаващо значение за квалификацията на неговото поведение.12 Укривателството е винаги престъпно сътрудничество в престъплението на другиго.

В разглежданата хипотеза е налице специален случай на укривателство, при който прикриващото деяние е само по себе си също престъпление, и то различно от вещното и лично укри-

11 Вж. Бушуев, И. А. Цит. съч., с. 83, според когото е възможна иде-ална съвкупност от вещно и лично укривателство.

12 Вж. Смирнов, В. Г. Цит. съч., с. 21–24.


вателство – чл. 215 НК и чл. 294 НК. Тъй като с едно деяние се извършват едновременно две престъпления, то налице е идеална съвкупност от укривателство (вещно или лично) и другото – при-криващо присвояването престъпление.

Прикриващите престъпления биват два вида според това дали чрез тях се реализира присвоеното имущество, или не:

а) Престъпления, които прикриват следите на присвоява-нето, но не реализират плодовете му. Например документно престъпление (чл. 311 НК), нарушение на службата (чл. 282 НК), кражба (чл. 194 НК), измама (чл. 209 НК), принуда (чл. 143 НК), изнудване (чл. 214 НК), сключване на неизгодна сдел-ка (чл. 220 НК) и др. При определени условия тези деяния осъ-ществяват в идеална съвкупност и състава на лично укривател-ство по чл. 294 НК.

б) Престъпления, чрез които се реализира присвоеното имущество – спекулация (чл. 233 НК, отм. ДВ, бр. 10, 1993 г.), измама на купувачите (чл. 232 НК), продаване стока на цена над определената (чл. 225 НК) и др. Те осъществяват в идеална съвкупност и състава на вещно укривателство по чл. 215 НК.

Анализът на съдебната практика показва, че най-често за прикриване на длъжностното присвояване се използват престъ-пления от първата категория – документни престъпления (чл. 311 НК) и нарушения на службата (чл. 282 НК)13. Но в своята хипотеза В. Бузов насочва към такава дейност на допълнител-ния субект, която съставлява реализация на присвоеното иму-щество и следва да се квалифицира по съвкупност и като вещно укривателство.

След тази предварителна бележка относно прикриващото престъпление остава да се квалифицира поведението на съучаст-ниците в сложната проява, очертана от В. Бузов. Споразумение-то между съучастниците да се извърши прикриващо престъпле-

13 Вж. например Реш.: 418-70-II, 523-70-II, 242-70-II, 81-74-I, 315-75-II, 68-77-I.


ние се постига винаги предварително. По-нататък в зависимост от това кой от двамата субекти е инициатор на престъпната дей-ност и каква цел преследва се очертават две хипотези:

3.2. Типичният случай е извършителят на присвояването да играе активна роля при споразумяването за последващо при-криване. Ако това уговаряне е създало решението на „другия“, допълнителен субект да извърши прикриващото престъпление, то присвоителят ще отговаря и за подбудителство към прикри-ващото престъпление. Това прикриващо присвояването престъ-пление е нещо различно от вещното и личното укривателство.

За да се установи какви състави са осъществени и от кого, следва да се проследи развитието на престъпното поведение, неговата анатомия. Хронологически се открояват четири етапа в поведението:

1. Решен да присвои, главният субект иска от другия, допъл-нителния субект да му окаже помощ след присвояването. По-мощта се изразява в друго престъпление, прикриващо присво-яването. Поради това главният субект (длъжностното лице) е и подбудител в прикриващото престъпление.

2. Подбуденият, който обещава на главния субект (под-будителя) да му помогне след присвояването, като извърши прикриващо престъпление, е интелектуален помагач в присво-яването. Той въздейства обратно върху съзнанието на подбуди-теля, като укрепва решимостта му да присвои. Касае се до две различни отношения на волеизявлението на подбудения, че ще извърши прикриващо престъпление. От гледна точка на под-буждането това волеизявление е указание, че главният субект е успял да създаде умисъл у „другия“, подчинен субект. Но взето в отношението му към присвояването, същото това волеизяв-ление е помагаческо деяние (обещание да се даде помощ), щом като е съобщено на присвоителя.

3. Окуражен от полученото обещание, главният субект извършва длъжностното присвояване.


4. След това подчиненият субект изпълнява обещаното прикриващо престъпление.

От анализа на престъпното поведение се вижда, че и две-те лица осъществяват реални съвкупности от престъпления. Извършителят на присвояването ще отговаря и за подбудител-ство към прикриващото престъпление, а извършителят на по-следното е освен това и интелектуален помагач в присвояване-то.14

Пита се, защо извършването на прикриващо престъпление в случая няма да се квалифицира по съвкупност и като вещ-но или лично укривателство? Предварителното обещание за укриване е помагачество – чл. 20, ал. 4 НК.15 Лицето, което е обещало прикриване, участва в присвояването. То е съавтор на длъжностното присвояване. Ако прикриващите действия бяха извършени от трето лице, те щяха да се квалифицират и като вещно (лично) укривателство. Но тъй като тези действия са извършени от съучастник, т.е. съавтор на присвояването, те не могат да се квалифицират и като укривателство по чл. 215 или чл. 294 НК. Участието в дадено престъпление изключва при-косновеността към същото престъпление. Присвоителят и не-говите съучастници не отговарят за укривателство (вещно или лично) на собственото си престъпление. Без значение е дали те са извършители на прикриващото деяние или само съучаст-ници в него. Касае се за специален случай, при който квалифи-кацията на едно поведение като интелектуално помагачество поглъща последващите фактически действия по укриване.16

14 Вж. в този смисъл и Никифоров, А. С. Совокупность преступле-ний. М., 1965, с. 115–117. Вж. също и Постановление на Пленума на ВС на СССР от 11 юли 1972, пункт 13.

15 За разликата между обещаното предварително укривателство и необещаното предварително укривателство вж. Реш.: 51-77-ОСНК, 37-77-I, 322-75-I, 54-72-I.

16 Същото принципно становище поддържа и В. П. Малков. Сово-купность преступлений. Казан, 1974, с. 135.


В заключение, престъпната дейност на подчинения субект (укривателя) не може да се квалифицира като реална съвкуп-ност от помагачество в присвояването и укривателство на присвояването (вещно или лично)17. Изобщо не е възможна съвкупност от съучастие в дадено престъпление и прикоснове-ност към същото престъпление.

3.3. Във втората хипотеза инициатор на престъпната дей-ност е „другият“ допълнителен субект, а не присвоителят. Тя се среща по-рядко. Например – допълнителният субект е за-интересован да реализира присвоено имущество и поради това склонява длъжностно лице да присвои, като му обещава след това да закупи присвоеното и го продаде. В случая обещаната помощ се изразява в прикриващо престъпление – спекулация по чл. 233 НК (отм. ДВ, бр. 10, 1993 г.), чрез което се реали-зират плодовете на присвояването. Прикриващото престъпле-ние може да бъде също измама на купувачите по чл. 232 НК, продаване на цена по-висока от определената по чл. 225 и др. Крайната цел на престъпната дейност е не присвояване, а реа-лизацията на придобито чрез присвояване имущество.

Обективната насоченост на престъпното поведение в двата случая е съвсем различна. Докато в първия, типичния случай целта е посегателство върху собствеността, то във втория слу-чай целта е незаконна стопанска дейност.

Когато крайната цел е засягане на собствеността – с при-свояването целта е постигната. Последващото прикриващо престъпление играе допълнителна, подчинена роля по отноше-ние на присвояването.

Но когато крайната цел е престъпно реализиране на при-своеното, тогава присвояването е само етап във веригата на престъпното поведение. Тогава присвояването играе ролята на обслужващо, подчинено престъпление, защото е само сред-

17 Обратното приема, макар и с резерви, И. Ненов. Наказателно пра-во. Особена част. Т. 1. С., 1956, с. 23.


ство за постигане на по-далечната цел. В случая последващото престъпление прикрива присвояването, а самото присвояване улеснява последващото престъпление.18 Получава се система от деяния, подобна на съставното престъпление, в която обаче присвояването играе второстепенна, подпомагаща роля. „Раз-мяната на ролите – изтъква К. Лютов – изменя коренно не само характера на връзката между двете деяния, но и обществено-по-литическата характеристика на цялото ... Отпада насочеността на двете деяния към общата крайна цел, определяща същността на предвидената в закона сложна престъпна дейност.“19 Пора-ди това именно законодателят не третира тази съвкупност като съставно престъпление.

В разглеждания случай съучастниците ще отговарят за съвкупности от престъпления. Като продава на спекуланта по-вереното му имущество (с което няма право да се разпорежда), длъжностното лице извършва присвояване и в същото време с това деяние улеснява последващата спекула по чл. 233 НК (отм.).20 Дейността на длъжностното лице следва да се квали-фицира като идеална съвкупност от присвояване и помагаче-ство в спекулата. А инициаторът на престъпната дейност – спе-кулантът, който е склонил длъжностното лице да присвои, ще отговаря за реална съвкупност от подбудителство към присво-яването и извършителство на прикриващото престъпление спе-кулация21. Спекулантът използва като средство за подбуждане съчетание от обещание за укриване и обещание за имотна об-

18 Това е възможно само когато прикриващото престъпление е от такъв характер, че посредством него може да се реализират плодовете на присвояването – вж. напр. Реш. 567-70-II.

19 Лютов, К. Цит. съч., с. 96 20 В същия смисъл и Яковлев, Д. М. Совокупность преступлений.

М., 1960, с. 89–90. Вж. също и Постановление на Пленума на ВС СССР от 20 септември 1946.

21 Вж. Постановление на Пленума на ВС СССР от 11 юли 1972, пункт 13.


лага, която присвоителят ще извлече от продажбата. Обеща-нието за укриване създава умисъла на присвоителя и затова съставлява подбудителство, а не интелектуално помагачество. Възможно е обаче спекулантът (подбудителят) да окаже и по-мощ на присвоителя, след като го е мотивирал. Тогава поведе-нието му ще се квалифицира като подбудителство и същевре-менно като помагачество в длъжностното присвояване по чл. 201, вр. чл. 20, ал. 3 и 4 НК. Подбудителството, като форма на съучастие, не поглъща помагачеството. И тази прецизност на квалификацията не е самоцел. Тя служи на определена обще-ствена и правна задача – да отрази точно, всестранно обще-ствената опасност на престъпното поведение.22

По-горе разгледахме въпроси на квалификацията на при-свояване, за улесняването или прикриването на което е извър-шено и друго престъпление. Проблемът е да се разграничи съставното присвояване от съвкупността на престъпления. Ре-шаването на този проблем изисква научно, почиващо на закона разбиране за характера на „другото“ престъпление в съставно-то присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК.

22 Вж. в този смисъл Реш. 5-78-ОСНК и 630-59-III.

225Допустителство на престъпление

§ 15. Допустителство на престъпление*

Настоящата статия има за цел да насочи вниманието към една наказателноправна норма, която почти не се прилага на практика. Става дума за нормата на чл. 285 НК: „Длъжностно лице, което съзнателно допусне подчинено нему лице да извър-ши престъпление, свързано със службата или работата му, се наказва с наказанието, предвидено за извършеното престъпле-ние.“ Прокуратурата твърде рядко привлича към отговорност виновните длъжностни лица в допустителство на престъпление.

Престъпленията по служба са най-тежките нарушения на държавната дисциплина. Борбата с престъпното бездействие на длъжностни лица има важно значение при защитата на лич-ността и нейните права, на собствеността и стопанството. Не-обходимо е нормата на чл. 285 НК, предвиждаща отговорност за допустителство, да бъде „съживена“ и „заработи“ ефектив-но. Социалната значимост на тази норма обуславя нуждата и от съответно правно изследване.

1. Престъплението по чл. 285 НК засяга едновременно ня-колко вида обществени отношения. То е многообектно престъ-пление. Основен (непосредствен) обект на допустителството по чл. 285 НК е правилната дейност на държавния апарат. Затова и съставът е разположен в раздела „Престъпления по служба“ на глава осма „Престъпления против дейността на държавни органи, обществени организации и лица, изпълняващи публич-ни функции“ от НК (изм. ДВ, бр. 43 от 2005 г.). Едновременно с държавния апарат допустителството засяга и два други допъл-нителни обекта: а) дейността на правосъдието по предотвратя-ване и разкриване на престъпленията и

б) отношенията, които са обект на самото допуснато престъпление.



2. Субект на допустителство по чл. 285 НК може да бъде само длъжностно лице, което изпълнява ръководни или контрол-ни функции („началник“, както е казано в чл. 267 на отменения НК). Субектът трябва да има в свое подчинение други лица, по отношение на които е овластен да издава задължителни разпо-реждания.1 Тези лица може да бъдат длъжностни или не.

3. Изпълнителното деяние на допустителството е бездей-ствие. То се изразява в непопречването на подготвящо се или извършващо се престъпление. Допустителят не взема мерки, не възпрепятства извършването на престъпление от подчине-но нему лице, макар че е бил длъжен и е могъл да стори това. Конструкцията на състава в чл. 285 НК включва освен изпъл-нителното деяние и още един обективен елемент – престъпле-нието на подчинения. Следователно обективната страна на до-пустителството по чл. 285 НК е изградена от поведението на две лица: а) бездействие на ръководното длъжностно лице и б) престъпление във връзка със службата на подчиненото лице.

3.1. Възниква въпросът, съществува ли причинна връзка между бездействието на допустителя и резултата от престъп-ното деяние на подчинения? С други думи, бездействието под-помага ли престъплението на подчиненото лице? По-общо проблемът е да се разграничи съучастието (във формата на по-магачество чрез бездействие) от прикосновеността (във фор-мата на допустителство и недоносителство за извършващо се престъпление).

Този въпрос е предмет на оживена дискусия в литерату-рата. Едни автори приемат, че бездействието на допустителя улеснява деянието на подчинения и следователно стои в при-чинна връзка с престъпните му последици.2 Това становище е

1 Вж. Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 2. С., 1959, с. 219–220, и Михайлов, Д. Длъжностното лице – особен субект на престъп-ление. С., 1969, с. 36–37.

2 Към това разбиране с различни уговорки се придържат Ненов, И. цит. съч., с. 219–220; Исаев, М. М. Советское право в период Великой


спорно. Най-силният аргумент против него се съдържа в самия закон: Съгласно чл. 285 НК допустителят бездейства „съзна-телно“, т.е. умишлено. А подчиненият може да извърши както умишлено, така и непредпазливо престъпление. На практика жизнена е първата хипотеза, но по-долу ще разгледаме и двете.

Да допуснем, че съществува причинна връзка между без-действието и настъпилия престъпен резултат.

а. Когато подчиненият действа умишлено, началникът би трябвало да отговаря за помагачество, защото с бездействието си умишлено улеснява извършването на умишлено престъпле-ние. Налице ще са и двете предпоставки за съучастие – причин-на връзка и общност на умисъла (при едностранна субективна връзка). Но щом допустителят е помагач, защо тогава е било нужно да се създаде нормата на чл. 285 НК. Допустителят про-сто щеше да отговаря за помагачество съгласно общите норми за съучастие – чл. 20–22 НК. Остава да потърсим другаде при-чините за създаването на чл. 285 НК.

б. Макар и рядко, възможно е началникът умишлено да улеснява (чрез бездействие) извършването на непредпазливо престъпление от негов подчинен. В този случай поведението на допустителя ще се квалифицира като посредствено извърши-телство. Защото началникът осъществява състава на основното престъпление посредством подчиненото лице, което няма да от-говаря за същото престъпление (поради липса на умисъл). Касае се за посредствен извършител, който само улеснява, но не скло-нява оръдието – подчиненото лице. А за посредственото извър-шителство се прилагат правилата за единично извършителство.

Отечественной войны, ч. 2. М., 1948, с. 24; Смирнов, В. Г. Понятие при-косновенности по советскому уголовному праву. Л., 1957, с. 110, 116 и 121–122; Кузнецова, Н. Ф. Об одной дискуссионной работе. // Вестник МГУ, серия права, № 1, 1958, с. 149; Панченко, П. Преступное попусти-тельство. Иркутск, 1976, с. 38, 40–42. С Реш. 140-72-II ВС също приема, че бездействието на длъжностното лице по чл. 285 НК допринася за осъ-ществяване на престъплението от подчинения.


Следователно и в тази хипотеза съществува друго основание за отговорността на началника (извън тази по чл. 285 НК).

Така предположението, че съществува причинна връзка, ни доведе до извода, че нормата на чл. 285 НК е излишна. Защото допустителят би бил или помагач (когато подчиненият действа умишлено), или посредствен извършител (когато подчиненият действа непредпазливо). Така излиза, че правилото на чл. 285 НК дублира установени вече основания за отговорност и по-ради това няма право на живот. Това не може да се приеме. Обратното – тъкмо защото липсва причинна връзка и няма как да се обоснове отговорност за бездействието на ръководното длъжностно лице, законодателят е създал нормата на чл. 285 НК, предвиждаща отговорност за допустителство.

Съществуването на тази норма не може да се обясни и с диференциране на отговорността, защото допустителят по чл. 285 НК, помагачът и посредственият извършител се наказ-ват еднакво – все „с наказанието, предвидено за извършеното престъпление“ (чл. 285 и чл. 21 ал. 1 от НК). Следователно не потребността от диференциация на наказателната отговорност, а самобитната правна природа на допустителството е накара-ла законодателя да го обяви за самостоятелно престъпление и уреди отговорността за него в чл. 285 НК.

В заключение – между бездействието на допустителя и ре-зултата от престъплението на подчинения не съществува при-чинна връзка, т.е. допустителството няма каузален ефект.3

3 Становището, че при допустителството липсва причинна връзка, се застъпва в една или друга форма от Меньшагин, В. Д., 3. А. Вышин-ская. Coветское уголовное право. М., 1950, с. 156–157; Шнейдер, М. Со-участие в преступлении. М., 1962, с. 64–65 и 57; Гришаев, П. П., Г. А. Кригер. Соучастие по советскому уголовному праву. М., 1959, с. 203–205; Трайнин, А. Н. Учение о соучастии. М., 1941, с. 130; Пионтковский, А. А. Курс советского уголовного права. Т. 2. М., 1970, с. 497 и 486; Церетели, Т. В. Причинная связь в уголовном праве. М., 1963, с. 272–274 и 255; Бушуев, И. А. Ответственность за укривателство преступлении


Според английската наказателноправна доктрина за съуча-стието не е нужна причинна връзка; достатъчно било някаква връзка въобще. Това разбиране заличава разликата между при-косновеност и съучастие. То води до необосновано разширява-не сферата на наказателната репресия. Разширителното тълку-ване на съучастието, поддържано и от А. Я. Вишински, води до възлагане наказателна отговорност – като на съучастници – и на лица, които са само прикосновени към престъплението. Оче-видна е вредата, която подобна теория може да нанесе на закон-ността, ако бъде проведена на практика. Поради това тя трябва решително да се отхвърли.

3.2. Характерът на връзката между бездействието на до-пустителя и престъплението на подчинения има решаващо зна-чение за разграничаване на съучастието от прикосновеност в престъпление. Тъй като допустителството се изпълнява чрез бездействие, преди да изясним връзката между бездействието на допустителя и престъплението на подчинения, е нужно да посочим особеностите на самото бездействие като вид престъ-пно поведение.4

и недоносительство. М., 1965, с. 34, 28, 51; Баймурзин, Г. Ответствен-ность за прикосновенность к преступлению. Алма-Ата, 1968, с. 56–60 и 134–145; Ковалев, М. И., А. К. Щедрина. Советское уголовное право. М., 1977, с. 285; Ушаков, А. В. Основание и пределы ответственности соучастников преступления по советскому уголовному праву. Афторе-ферат. М., 1971, с. 13; Носкова, Н. А. Недонесение о преступления по сов. уголовн. праву. Автореферат. М., 1971, с. 23; Тельнов, П. Ф. От-ветственность за соучастие в преступлении. М., 1974, с. 165; Уголовное право. История юридической науки. Под ред. на В. Н. Кудрявцев. М., 1978, с. 73–74.

4 Относно престъпното бездействие изобщо вж. Ненов, И. Наказател-но право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 252, 254, 290–291; Михайлов, Д. Н. Особености на деянието при усложнена престъпна дейност. С., 1967, с. 35–40; Брайнин, Я. М. Уголовная ответственность и ее основание в со-ветском уголовном праве. М., 1963, с. 212–213; Пионтковский, А. А. Цит. съч., с. 152; Церетели, Т. В. Цит. съч., с. 271–274; Ковалев, М. И. Цит.


Бездействието се проявява в различни форми. В едни слу-чаи субектът отговаря за причиняване на вреда посредством бездействие. В други той отговаря за невмешателство, за това, че не е попречил на другиго да причини престъпния резултат. По-долу ще характеризираме двете категории престъпно без-действие и ще отнесем допустителството към една от тях.

а. В първия случай бездействието поражда престъпните последици. Това е възможно само когато субектът заема такова положение в системата на обществените отношения, което го задължава да действа. Неговото действие трябва да бъде не-обходимо звено от развитието на общественото отношение. Тогава неизвършването на това действие, т.е. бездействието, причинява престъпния резултат.5

Дадено действие е необходимо когато, поради мястото на субекта в обществото, се очаква от него определена активност. Фактическата необходимост е облечена най-често в правна форма. Юридически източник на задължението за действие може да бъде: а) юридически факт, визиран от позитивна прав-на норма; б) договор; 3) служебна или професионална функция на лицето. Задължението за действие може да произтича и на-право от фактическото му положение – напр. предходното по-ведение на субекта.6

Причиняването на престъпния резултат чрез бездействие също съставлява престъпление в определени случаи. Това не на-рушава принципа, че престъпно е само деянието, предвидено в закона, защото става дума за резултатни престъпления чрез без-действие (delikta commissiva per ommissonem). Самото деяние

съч., с. 149–151; Уголовное право. Под ред. на В. Н. Кудрявцев, с. 73–74; Прохоров, B. C. Курс советского уголовного права. Т. 1. Л., 1968, с. 327; Renneberg, J. Die objektive Seite des Verbrechens. Berlin, 1955, S. 31.

5 Ненов, И. Наказателно право. Обща част, с. 252.6 Такъв е случаят, когато деецът увлича навътре в морето лице, кое-

то не знае да плува и след това го изоставя или когато хирургът по сре-дата на операцията отказва да я продължи.


не е описано изрично в наказателна норма, но неговата противо-правност произтича от факта, че причинява един, забранен от наказателната норма резултат. При комисивните престъпления чрез бездействие се нарушава не само забраната за причиняване на резултата, но и една заповед за действие. Съдържанието на тази заповед обаче, т.е. дължимото действие, се определя от по-зитивна правна норма, която е извън наказателния закон.

б. Втората категория бездействие – невмешателството, няма причиняващ ефект. Поради това то обикновено не е на-казуемо. Само когато Наказателният кодекс изрично установи задължение за определено действие, неизпълнението на това задължение повлича след себе си наказателна отговорност. По своя характер „дължимото действие“ се изразява в попречва-не, предотвратяване на вреда, която се причинява от другиго. Противоправността на това бездействие произтича пряко от наказателна норма.

3.3. Допустителството се отнася към тази втора категория бездействие. То е наказуемо само в изрично предвидените от закона случаи и съставлява формално престъпление. А за при-чинна връзка може да се говори единствено при резултатните престъпления.

Пита се тогава, защо законодателят е свързал в един състав (чл. 285 НК) деянията на две лица и каква е връзката между тях? Не бива да забравяме, че юридическата обвързаност е отраже-ние на фактически съществуващата връзка между явленията. Тази връзка в случая не е причинно-следствена. Причинното от-ношение е само една от формите на обективна връзка между яв-ленията. Тук връзката се изразява в зависимост, в обусловеност на поведението на допустителя от престъплението на другиго. Без основно престъпление няма допустителство. Бездействието на допустителя става правно релевантно само когато друго лице извърши или поне започне изпълнение на престъплението.

Следователно наказателноправното значение на деяни-ето на допустителя зависи изцяло от характера на основното


престъпление. В такъв смисъл допустителството има акцесор-но, допълнително, несамостойно значение. Това намира отра-жение и в закона. Съставът на допустителството по чл. 285 НК включва като елемент престъплението на подчиненото лице. Поради това отговорността на допустителя възниква само ако подчиненият извърши престъплението, „свързано със служба-та или работата му“.

3.4. Институтът на прикосновеността е способ за разширя-ване кръга на наказателноотговорните лица при едно извърше-но престъпление. Към отговорност се привличат и лица, чието поведение не стои в причинна връзка с престъпния резултат. Поради това този способ трябва да се използва много внима-телно – само когато чистото бездействие е достатъчно обще-ственоопасно и се налага да бъде криминализирано.7

Разпоредбата на чл. 285 НК възлага на ръководните длъжностни лица определено задължение във връзка с престъп-ната дейност на подчинените им. Неизпълнението на това задъ-лжение повлича отговорност за допустителство. За да възник-не отговорността обаче е нужно субектът да е имал реална възможност да предотврати престъплението. Липсва ли такава възможност, няма отговорност за допустителство.

3.5. Допустителството е продължено престъпление. Пора-ди това трябва да се определи неговият начален и краен момент. Допустителството започва от момента, в който са изпълнени едновременно следните условия: а) Получаване на информация за готвещо се или извършващо се престъпление, при задълже-ние на длъжностното лице да попречи на това престъпление;

7 В УК на РСФСР напр. липсват престъпните състави, предвидени у нас в чл. 285 и 322 НК. Относно основанията за криминализация на общественоопасните деяния вж. Лютов, К. Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ. С., 1960, с. 84–86, 181–190; Злобин, Г. А., С. Г. Келина. Некоторые теоретические вопросы крими-нализации общественноопасных деяний. – В: Проблемы правосудия и уголовного права. М., 1978, с. 102–119.


б) Наличие на реална възможност за това; в) Неизпълнение на посоченото задължение след изтичане на времето, необходимо за попречване.

Съвкупността от посочените три обстоятелства е начало на престъпното допустителство. От този момент волята на до-пустителя се обективира в бездействие, което съдържа призна-ците на състава по чл. 285 от НК.8 Но това бездействие ще стане наказуемо едва, когато подчиненият започне изпълнителното де-яние, т.е. извърши поне опит. Защото съставът на чл. 285 НК е конструиран така, че отговорността на допустителя е поставе-на в зависимост от поведението на подчинения – от това, дали той извършва престъплението.

Допустителството продължава най-късно до завършване на престъплението на подчиненото лице. Преди това бездей-ствието може да бъде прекъснато от самия допустител (който решава да попречи на престъплението) или пък от намесата на трети лица (напр. надлежни действия на орган на властта).

4. Субективната страна на допустителството се характери-зира със „съзнателност“. Това изискване означава, че престъ-плението по чл. 285 НК е умишлено. Умисълът на допустителя разкрива някои особености, които са отражение на обективна-та страна на състава по чл. 285 НК.

Интелектуалният елемент на умисъла за допустителство съдържа следните представи: а) Допустителят съзнава харак-тера на подготвящото се или извършващото се от подчинения престъпление. Това знание трябва да е достоверно, т.е. да почи-ва на реални факти. б) На второ място допустителят съзнава, че бездейства въпреки задължението и възможността да действа. Връзката между бездействието и основното престъпление е от-разена в съзнанието на допустителя. Той съзнава несамостой-ния характер на своето бездействие, отговорността за което ще

8 Вж. Кудрявцев, В. Н. Объективная сторона преступления. М., 1960, с. 92 и Носкова, Н. А. Цит. автореферат, с. 20.


настъпи само ако подчиненият извърши престъплението. Сле-дователно той съзнава както фактическата страна на своето бездействие, така и общественоопасния му характер.

Бездействието на допустителя няма причиняващ ефект, а чл. 285 НК визира формално престъпление. Поради това во-левият елемент на умисъла включва само отношението на до-пустителя към собственото бездействие. Допустителят не иска нищо друго освен своето бездействие. Той просто не желае да пречи и следователно има пряк умисъл относно самото бездей-ствие. А отношението на допустителя към престъпния резултат от поведението на подчинения не влиза в състава на чл. 285 НК. Дали допустителят а) иска вредните последици от престъпле-нието на подчинения, б) дали ги допуска или в) е уверен, че те ще бъдат предотвратени, или пък г) изобщо не ги предвижда при задължение и възможност за това – всичко това е без зна-чение за състава на чл. 285 НК и следва да се отчете само при определяне на наказанието.

5. Накрая остана да отграничим допустителството от други близки форми на престъпно поведение.

5.1. Преди всичко се поставя въпросът за различието между помагачество чрез бездействие и допустителство на престъплени-е.9 Въпросът е, защо в едни случаи бездействието улеснява извъ-ршването на престъплението, а в други случаи то няма каузален ефект? В крайна сметка това зависи от положението на субекта в системата на обществените отношения.10 Колкото и да е опасно бездействието на длъжностното лице, което не попречва на подчи-нения да извърши престъпление, то не може да бъде приравнено на причиняване на престъпния резултат. Този резултат не е по-следица от бездействието на допустителя. За да се убедим в това,

9 Още Наказателният закон от 1896 г. прави разлика между „спома-гане“ (като форма на съучастието) и „допускане“ (като форма на прикос-новеност) – вж. чл. 439 от НЗ от 1896 г.

10 Вж. Rеnnеbеrg, J. Цит. съч., с. 31. В този смисъл и Солнарж, В. Соучастие по уголовному праву ЧССР. М., 1962, с. 170–175.


е достатъчно да си представим, че бездействащото лице не знае за извършването на престъплението. Тогава неговото бездействие не съставлява обективиране на воля и следователно не е деяние. Въпреки това престъпният резултат настъпва.

Допустителят (бездействащият) не участва в отношението, в рамките на което настъпва вредата. Бездействието му не е „условие, без което не може“ да настъпи вредата. Както точно се изразява Т. В. Церетели, със своето бездействие допусти-телят не развързва естествените, физически или други сили, улесняващи осъществяването на престъпния резултат.11 Пред-варително допустителят не се намира в такава връзка с обекта, че да може да повлияе върху развитието на причинния процес. Той случайно узнава и се оказва в положение на фактическа възможност да предотврати престъплението.

Съвсем друга е ситуацията, когато субектът заема такова положение в обществената система, че на него се възлага да възпрепятства някои или всички престъпления. В този слу-чай на субекта се възлага специално задължението по борба с престъпността. Тук служебният статут, установен с позитивна норма, е източник на задължението за попречване на престъп-ни деяния. Неизпълнението на задължението е необходимо ус-ловие за извършване на съответното престъпление. Следова-телно това бездействие стои в причинна връзка с престъпния резултат и при съответен умисъл то е помагачество. Например пазачът, който съзнателно не заключва склада или не попречва на крадеца, е помагач в кражбата.

В заключение – бездействието, непопречването на престъ-плението съставлява помагачество само когато на субекта на бездействието е възложено специално служебно задължение да предотвратява престъпления от този вид. Задължението за предотвратяване трябва да произтича от позитивна правна нор-ма, т.е. от норма извън наказателния закон12.

11 Церетели, Т. В. Цит. съч., с. 273–274.12 Вж. в същия смисъл Церетели, Т. В. Цит. съч., с. 274, и Солнарж,

В. цит. съч., с. 175.


5.2. Следва да се отграничи допустителството по чл. 285 НК от умишлената безстопанственост по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.).13 Съгласно чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) стопански ръководител, който умишлено „въпреки задълженията си не е упражнил достатъчен контрол върху работата на лица, на кои-то е възложено управлението, разпореждането или отчитането на обществено имущество, и от това са последвали значител-ни щети на предприятието или на стопанството“, се наказва за безстопанственост. Самият закон изрично е посочил, че между бездействието на ръководителя и причинената от другиго вреда на стопанството съществува (макар и опосредствана) причинна връзка. Бездействието тук има каузален ефект, защото за су-бекта по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) съществува служебно задължение да контролира стопанската дейност на подчинени-те си.

Съдържанието на контрола се определя от съответните нор-мативни актове, уреждащи служебния статут на ръководителя (П-7-76, Реш. 379-76-II). Този контрол е необходимо звено от развитието на общественото отношение и липсата му създава обективни предпоставки за извършване на определени престъ-пления. Ако неизпълнението на контролната функция се пред-приема с цел да се улесни подчинения да извърши конкретно престъпление, т.е. със съответен умисъл, субектът по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) ще е помагач – – при условие, разбира се, че подчиненият извърши умишлено престъпление. Напри-мер главният счетоводител, който преднамерено не упражнява надлежен контрол върху работата на касиера, улеснява послед-ния да присвои.14

13 Относно безстопанствеността вж. Ненов, И. Наказателно пра-во. Особена част. Т. 1. С., 1956, с. 255–266; Палазов, И. Проблеми на престъпната безстопанственост в практиката на ВС на НРБ. // Изд. на СУ Св. Кл. Охридски. С., 1979.

14 Срв. Реш. 286-78-I. „Не може да се сподели практиката на ВС (222-72-I, 647-74-I) да квалифицира като безстопанственост по чл. 219,


При допустителството по чл. 285 НК задължението за дей-ствие има друг характер и произход. Както посочихме, то е задължение да се попречи на подготвящо се или извършващо се престъпление от подчинения и произтича пряко от наказа-телна норма. Безстопанствеността по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) е неупражняване на определен задължителен контрол върху стопанска дейност, а допустителството по чл. 285 е не-попречване на престъпление, което подчинено лице извършва във връзка със службата.

5.3. В реда на едно изброяване само на проблемите следва да се отграничи допустителството по чл. 285 НК от наказуе-мото недоносителство за извършващо се престъпление против Републиката – чл. 112 НК (отм. ДВ, бр. 99 от 1989 г.). Разликата се състои преди всичко в съдържанието на задължението. До-като при недоносителството субектът е длъжен да съобщи на властта за извършващо се престъпление, при допустителството той е длъжен да попречи, обикновено чрез лични усилия, на извършването на престъплението. Разбира се, в някои случаи попречването може да стане и чрез донасяне на надлежните ор-гани. Ако в този случай обаче субектът е имал възможност да попречи лично и не го е сторил, съобщаването не го освобож-дава от отговорност за допустителство.

5.4. Когато допустителят предварително е обещал на под-чинения да бездейства, не възникват проблеми при квалифика-цията, защото това е форма на интелектуално помагачество в престъплението на подчинения.

ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) деяния, които са предприети след настъпване на вредата. Съставът на престъплението по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) изисква поведението на ръководителя (бездействието) да стои в причин-на връзка с вредата от поведението на подчинения. Ако ръководителят е узнал за престъплението на подчинения си след неговото довършване и умишлено бездейства, за да го прикрие, той следва да отговаря за лично укривателство по чл. 294 НК, а не за безстопанственост – поради липса-та на причинна връзка.“


Допустителството по чл. 285 НК може да се определи като специален случай на по-общата хипотеза, визирана в чл. 322 НК.

Длъжностното лице по чл. 226, ал. 3 (предишна ал. 2, ДВ, бр. 89, 1986 г.) от НК, което допусне да се извършат „престъ-пленията по предходните алинеи“, не е задължително да бъде ръководител на субектите на тези престъпления.

Накрая трябва да се признае, че предложените разрешения на проблемите не са безспорни. Поради това дискусията върху тях трябва да продължи.. Тя ще допринесе за изясняване съста-ва на допустителството по чл. 285 НК и ще осветли по-общия и недостатъчно изследван въпрос за престъпното бездействие.

239Подкуп, който е даден или получен, за да се извърши...

§ 16. Подкуп, който е даден или получен, за да се извърши друго престъпление във връзка със

службата*

Подкупът уврежда обществените отношения, свързани с нормалното функциониране на държавния апарат. Той подрива авторитета на държавните органи. Обществената опасност на подкупа е твърде висока.

Наказателният кодекс на РБ не прави разлика между под-купа, който се дава, за да бъде извършено действие по служба, и подкупа, който е възнаграждение, загдето вече е извършено такова действие. Вторият, последващият подкуп не обуславя поведението на длъжностното лице и затова е по-малко опасен. Той рядко се среща на практика. Обикновено подкупът пред-варително се дава на длъжностното лице, за да извърши то в бъдеще служебно деяние. Тази именно, жизнена в практиката, хипотеза ще разгледаме по-долу.

За изходна точка ще послужи разбирането, че подкупът в този случай е средство за мотивиране на длъжностното лице към определено поведение. Това поведение може да бъде пра-вомерно или неправомерно. А неправомерното поведение от своя страна може да се изрази в дисциплинарно нарушение или в престъпление. Склоняването на другиго към престъ-пление, независимо от средството за това, е подбуждане към престъпление. Ако длъжностното лице действително извърши престъплението, към което е мотивирано чрез подкуп, възник-ва въпросът – как следва да се квалифицира поведението на различните субекти в тази сложна престъпна дейност?

Правилният отговор изисква да се изяснят съставите на квалифицирания подкуп, предвидени в Наказателния кодекс.



Нашият закон регламентира подкупа като две отделни насрещ-ни деяния – даване и получаване, а не като едно престъпление при необходимо съучастие. Активният и пасивният субект осъ-ществяват различни състави на престъпления. По-долу ще раз-гледаме квалифицирания активен подкуп по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) и квалифицирания пасивен подкуп по чл. 301, ал. 3, предл. първо НК (изм.), когато нарушението на службата съставлява престъпление.

1. Квалифицираният активен подкуп по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) преминава през две фази: а) Деецът дава дар на длъжност-ното лице, за да го склони към определено престъпление по служба. б) В резултат на това въздействие длъжностното лице извършва исканото от дееца престъпление. Подкупът по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) е довършен с осъществяване на престъпле-нието по служба. Той следователно е конструиран като резул-татно престъпление. Съставът му включва освен изпълнително деяние и един резултат – поведението на длъжностното лице. Това поведение в разглежданата хипотеза е само по себе си престъпно.

Изпълнителното деяние на субекта по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) е даване на дар. Вследствие на това длъжностното лице трябва действително да е извършило престъплението по служ-ба. Едва тогава ще се породи отговорността по чл. 304, ал. 2 НК (изм.). За разлика от обикновените резултатни престъпле-ния, при които със започване на изпълнителното деяние е на-лице наказуем опит, тук причиняването на определен резултат е необходимо условие за наказуемост на подкупа по чл. 304, ал. 2 НК (изм.). Възникването на повишената отговорност е поставено в зависимост от осъществяването на длъжностното престъпление.

Пита се, защо законодателят е прибягнал към такава кон-струкция на състава? Разпоредбата на чл. 304, ал. 2 НК (изм.) обявява за самостоятелно престъпление всъщност един случай на подбудителство, когато средството за подбуждане е „дава-


не на дар“. Субектът по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) е подбудител към длъжностното престъпление. А съгласно принципа за ак-цесорност на съучастието и отговорността за подбудителство възниква само ако подбуденият е извършил или поне започнал изпълнение на престъплението. В конкретния случай тази идея е изразена правнотехнически чрез включването на длъжност-ното престъпление в състава на чл. 304, ал. 2 НК (изм.). От-говорността за даване на подкуп е поставена в зависимост от това, дали е осъществено престъплението, към което деецът подбужда чрез подкупа. С други думи, съставът на чл. 304, ал. 2 НК (изм.) е конкретно изражение на общото положение за акцесорния характер на отговорността на съучастниците.1

1.1. След като изяснихме как е конструиран съставът на квалифицирания активен подкуп, ще отговорим на поставения в началото въпрос. Той се свежда по-конкретно до това – нали-це ли е идеална съвкупност от квалифициран подкуп по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) и подбудителство към длъжностното престъ-пление, или се касае за едно-единствено престъпление по чл. 304, ал. 2 НК (изм.), което поглъща подбудителството?

За да конкурират две норми, трябва поглъщащата да обхва-ща изцяло резултата, визиран от погълнатата норма. Но така ли е в случая? Нормата на чл. 304, ал. 2 НК (изм.) отчита само повишената опасност на подкупа, когато той се използва за под-буждане към престъпно нарушение на службата. Тази норма от-разява едната само страна на даването на подкупа, – че накърнява безкористното функциониране на държавния апарат. Но тя не отчита, че се засяга и друг обект – обектът на самото длъжност-но престъпление. Нормата на чл. 304, ал. 2 НК (изм.) не отчита приноса на лицето, което е дало подкупа, за осъществяването на длъжностното престъпление. С други думи квалификацията

1 По подобен начин е конструиран и съставът на чл. 127, ал. 1, предл. второ от НК, където обаче самоубийството не е само по себе си престъпление.


само по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) не отразява всички страни на обществената опасност на деянието. За това е нужно същото деяние да се квалифицира и като подбудителство към длъжност-ното престъпление.2 Щом с едно деяние се осъществяват два състава и се засягат два обекта, налице е идеална съвкупност от престъпления.

Възниква въпросът, винаги ли субектът на активния под-куп по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) ще отговаря и за подбудителство към съответното длъжностно престъпление? Винаги ли е на-лице идеална съвкупност? Очевидно не. Ограничението за това се съдържа в самия закон. Когато престъплението, извършено от длъжностното лице, е наказуемо с лишаване от свобода над осем години, се изключва приложението на ал. 2 на чл. 304 НК (преди изменението от 2000 г. чл. 304, ал. 2 НК предвижда наказа-ние „до пет години лишаване от свобода“ – ДВ, бр. 51 от 2000 г.). Тогава поведението на дееца, който подбужда чрез дар, ще се квалифицира само като подбудителство. Въпреки че деянието на подбудителя съдържа всички признаци на активния подкуп, то няма да получи съответна правна квалификация поради из-куственото ограничение, въведено от закона. Законодателят е счел, че в тези случаи не се налага засилване отговорността на подбудителя посредством третирането му и като субект на активен подкуп. Съображението е, че с нарастване тежестта на престъплението, което извършва длъжностното лице, ще се по-виши и отговорността на подбудителя до степен, че да може да бъде пренебрегнато използваното средство за подбуждане.

Върху това разрешение би могло да се спори. Действител-но, когато длъжностното лице извърши престъпление, наказу-емо с лишаване от свобода над осем години, подбудителят ще

2 Същото поддържа и И. Ненов. Наказателно право. Особена част. Т. 2. С., 1959, с. 245; от сьщия автор – Наказателно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 399–400 и бележка под линия № 710.


получи такова по размер наказание, което практически няма да се повлияе от това, че ще квалифицираме поведението му и като активен подкуп. Но установеният в чл. 23 НК принцип за наказуемост при съвкупности не бива да се нарушава зара-ди практическото удобство. De lege ferrenda следва да се пре-махне съществуващото органичение в чл. 304, ал. 2 НК (изм.). По такъв начин юридическата квалификация ще изпълнява по-добре своето предназначение – да отрази пълно и всестранно обществената опасност на деянието.

От субективна страна за активния подкуп е нужен пряк умисъл и специална цел – да се склони длъжностното лице към конкретното престъпление по служба.

1.2. В заключение могат да се направят следните изводи. – По ал. 1 на чл. 304 НК (изм.) се наказва, който даде дар на длъжностно лице, за да извърши деяние по служба. Без значе-ние е какво е това деяние – правомерно или неправомерно. Щом като то не е извършено, лицето, дало облагата, ще отговаря по ал. 1. По алинея първа ще отговаря то и когато длъжностното лице извърши деяние, което е правомерно. Но ако длъжностно-то лице извърши неправомерно служебно деяние (администра-тивно нарушение или престъпление), възниква отговорността по ал. 2. Когато извършеното е престъпление, лицето, дало облагата ще отговаря освен за квалифициран подкуп и за под-будителство. Но ако наказанието, предвидено за длъжностното престъпление, е по-голямо от осем години лишаване от свобо-да, нормите за активен подкуп не действат. De lege lata, който подкупи длъжностно лице да извърши престъпление, което се наказва с лишаване от свобода над осем години – ще отговаря само за подбудителство, въпреки че използваното средство за подбуждане е подкуп.

Обратното приема Върховният съд с Постановление № 8/1978: „Когато след получаване на неследващата се облага длъжностното лице извърши документна измама, далият облага-


та ще отговаря за обикновен подкуп по чл. 304, ал. 1 (?! – Н. Ф.) и отделно като съучастник в документната измама по чл. 212, ал. 1–3 и 5, т. 2 НК (в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 28 от 1982 г.). Това е така, защото в тези случаи изма-мата като „друго престъпление“ по смисъла на чл. 304, ал. 2 се наказва по-тежко от подкупа.“

Цитираното становище не би могло да се сподели. Вярно е, че документната измама по чл. 212, ал. 1–3 и 5, т. 2 (в ре-дакцията преди изменението с ДВ, бр. 28 от 1982 г.) се наказва с лишаване от свобода повече от пет (днес – осем – Н. Ф.) го-дини.3 Поради това правилно ВС е приел, че далият облагата няма да отговаря по ал. 2 на чл. 304 НК (изм.). Но той няма да отговаря и по ал. 1, както е прието в постановлението. Али-нея първа на чл. 304 НК (изм.) обхваща само онези случаи, при които длъжностното лице не е извършило престъплението по служба. Бъде ли извършено това престъпление – изключва се приложението на ал. 1 и влиза в действие ал. 2 на чл. 304 НК (изм.). Но и тя важи само в определени граници – докато наказанието за длъжностното престъпление не надвишава пет (днес – осем) години лишаване от свобода. Над този размер се изключва приложението и на ал. 2. Тогава „даването на облага“ ще се квалифицира само като подбудителство към престъпле-нието по служба.

По-нататък Постановление № 8/1978, т. 12 продължава: „Ако обаче тя (документната измама – Н. Ф.) е по чл. 212, ал. 4 или ал. 5, т. 1 и 3 НК (в редакцията до изменението с ДВ, бр. 28, 1982 г.) далият облагата ще отговаря само (?! – Н.Ф.) за квалифициран подкуп по чл. 304, ал. 2 НК.“ Излиза, че квали-фицираният подкуп по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) поглъща подбу-дителството към длъжностно престъпление, което е наказуемо

3 Тези съображения се отнасят за редакцията на чл. 304, ал. 2 НК преди изменението є от 2000 г., ДВ, бр. 51, когато разпоредбата пред-вижда „до пет години лишаване от свобода“.


с лишаване от свобода до пет (днес – осем) години. Вече посо-чихме, че далият облагата в този случай следва да отговаря и за двете престъпления по правилата на съвкупността.

2. Пасивен подкуп по чл. 301, ал. 3, предл. първо НК (изм.) е налице, ако длъжностното лице е получило подкупа, „за да извърши ... друго престъпление във връзка със службата“. Тук разглеждаме хипотезата, когато това „друго“ престъпление“ действително е извършено.

2.1. За да квалифицираме поведението на длъжностното лице, е нужно да се изясни конструкцията на квалифицирания пасивен подкуп – включва ли съставът на чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) „другото престъпление“, или не? В зависимост от това на-лице ще е съставно престъпление или реална съвкупност.

Старата редакция на текста в отменения НК даваше осно-вание да се смята, че „другото“ престъпление по служба е еле-мент от състава на чл. 259, ал. 2 (отм.) НК4 и следователно ал. 2 визира съставно престъпление.5 Днес обаче подобно разбиране не почива на закона. Въпреки това съдебната практика по при-ложението на чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) не е категорична, а проявява колебание.6

Какви са аргументите в подкрепа на становището, че под-купът по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) не е съставно престъ-пление?

а. Ако условно приемем, че съставът на чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) включва „другото“ престъпление, веднага се вижда, че полученото сложно цяло не съдържа признаците на съставно престъпление. Липсва необходимата обективна връзка между двете деяния – приемането на подкупа не улеснява извършва-

4 Вж. Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 2. С., 1959, с. 238, също и с. 210–211.

5 Вж. Лютов, К. Съставно престъпление по НК на НРБ. – В: Изве-стия на Института за правни науки. С., 1963, Т. 13, кн. 1, с. 75–77 и цитираната там съдебна практика.

6 Тъкмо това наложи издаването на Реш. 72-74-ОСНК.


нето на „друго“ престъпление. Нещо повече – липсва общата крайна цел на поведението. Цялостната проява няма определе-на от закона типична цел, която да характеризира всички про-яви от тази категория.

Анализът на текстовете в НК, които предвиждат съставни престъпления, показва, че всички съставни престъпления са ориентирани и обективно насочени към постигането на опре-делен от закона резултат.7 Съставното престъпление е целево единство. Целта е, която споява двете престъпления в едно цяло и го насочва към засягането на точно определено обще-ствено отношение. А това липсва в хипотезата на чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.). Законът не е определил обща крайна цел, ко-ято да превърне съвкупността от две престъпления в едно цяло. „Другото“ престъпление не е еднозначно определено по вид, а е характеризирано най-общо – само с връзката си със службата на дееца. То няма завършена и ясно очертана от закона правна физиономия. Поради това с „другото“ престъпление могат да се преследват различни цели и в зависимост от тях да се засягат раз-лични по вид обществени отношения. От казаното става ясно, че престъплението по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) не е съставно.

б. Но дори и от граматическото тълкуване само на текста се вижда, че пасивният подкуп е едноактно престъпление. Изпъл-нителното му деяние е „приемане на дар“. С получаването на дара се довършва не само изпълнителното деяние, но и цялата обективна страна на подкупа. Бъдещото служебно действие, за-ради което е получена облагата, не влиза в състава на подкупа.8

Няма значение какво е това действие – правомерно, дисципли-

7 Лютов, К. Цит. съч., с. 81–82.8 Това приемат повечето автори – вж. Ненов, И. Цит. съч., с. 235;

Здравомыслов, Б. В. Должностные преступления. М., 1975, с. 126; Курс советского уголовного права, Т. 4. Л., 1978, с. 288; вж. също и поста-новление на Пленума на ВС СССР от 23 септември 1977 г., пункт 6. Обратното твърди Светлов, А. Я. Ответственность за должностные пре-ступления. Киев, 1978, с. 201–204.


нарно нарушение или престъпление. Следователно пасивният подкуп е безрезултатно престъпление. Не прави изключение от това общо положение и квалифицираният пасивен подкуп. „Другото престъпление във връзка със службата“ лежи извън състава на чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.).

2.2. Спецификата на пасивния подкуп е в субективната му страна и по-точно – в съдържанието на вината. За да разкрием тази специфика, трябва да вземем предвид, че двете деяния – даване и получаване, макар да са обособени в самостоятелни престъпления, съставляват части от едно фактическо цяло. Ако ги обединим и юридически в едно престъпление, ще се получи сложна проява, чието изпълнение изисква задължително за-дружните усилия на две лица, т.е. необходимо съучастие. Две-те деяния – даване и получаване, се допълват взаимно, едното обосновава престъпния характер на другото.

Тази обективна обвързаност на деянията на подкупа се от-разява и върху съдържанието на субективната страна. Умисълът за подкуп по форма прилича на умисъла при съизвършителство. Както всеки съизвършител съзнава освен признаците на съста-ва и това, че действа задружно с друг, така и субектите на под-купа трябва да съзнават взаимното си престъпно сътрудниче-ство. Интелектуалният елемент на умисъла за пасивен подкуп включва следните представи: а) Длъжностното лице съзнава, че получава неследваща се облага, за да извърши престъпление по служба, т.е. съзнава всички обективни признаци на състава по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.); б) Наред с това длъжност-ното лице трябва да съзнава, че и даващият облагата действа с умисъл за подкуп. А това означава, че и активният субект съзнава горните обстоятелства. Защото, ако даващият облагата не знае, че върши подкуп, няма и пасивен подкуп.9 Без даване на подкуп няма получаване на подкуп. Тогава длъжностното лице би отговаряло за използване на служебното положение по

9 Вж. в този смисъл и 3дравомыслов, Б. В. Цит. съч., с. 139; Светлов, А. Я. Цит. съч., с. 212.


чл. 283 НК или за нарушаване на службата по чл. 282 НК. Следо-вателно за подкупа е нужна двустранна субективна връзка – всеки да съзнава, че действа задружно с другия.10 Иначе казано, който дава облагата, трябва да съзнава, че върши подкуп, а който я приема, на свой ред да съзнава този психически факт.

2.3. След като разкрихме специфичното в умисъла на па-сивния субект, остана да видим какво е значението на другите субективни елементи (признаци) за квалификацията на деяние-то по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.). Влизат ли мотивът и целта в състава на пасивния подкуп по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.), или остават извън него?

В литературата не винаги се разграничава ясно вината от останалите субективни елементи на поведението.11 Твърди се например, че користната цел и користният мотив са задължи-телни признаци от състава на пасивния подкуп, наред с вина-та.12 Други автори, изхождайки от прекия умисъл за подкупа, смятат, че умисълът тук поглъща целта. Тези схващания не може да се приемат. Вярно е, че безмотивни и безцелни деяния няма. Вярно е също, че целта е органически свързана с прекия умисъл. Мотивът и целта формират съдържанието и насоката на умисъла.13 Но тясното взаимодействие между вината и дру-

10 В Реш. 489-70-II ВС се отбелязва: „При липса на съгласуваност не може да се приеме, че е налице даването на подкуп.“

11 Н. Манчев напр. приема, че мотивът и целта са елементи на вината – Вината в наказателното право. С., 1969, с. 138–149. Относно субектив-ните признаци на престъплението вж. Михайлов, Д. Мотивът и другите субективни признаци на престъпното деяние. – В: Годишник на Соф. университет, ЮФ. Т. LX, 1969 и Т. LXI, 1970; от същия автор – Мотив и квалификация на престъплението. Лекции за следдипломна специализа-ция на юристи. Т. XI, част I. С., 1974, с. 99–166.

12 Вж. Кучерявый, Н. П. Ответственность за взяточничество. М., 1957, с. 140; 3дравомыслов, Б. В. Цит. съч., с. 139; също и Светлов, А. Я. Цит. съч., с. 212.

13 Михайлов, Д. Мотивът и другите субективни признади на престъ-пното деяние. – В: ГЮФ, т. LXI, 1970, с. 124 и сл.


гите субективни моменти не заличава самостоятелния характер на тези психически явления. А въпросът дали мотивът и целта принадлежат към състава се решава единствено от законодате-ля. Нашият закон не е въздигнал користната цел и користните подбуди в елементи от състава на пасивния подкуп.

Не може да се приеме и разбирането, че мотивът, заради който се извършва пасивният подкуп по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.), е „другото“ престъпление. Не представата за „другото“ престъпление мотивира длъжностното лице да приеме подкупа. А обратното – подкупът е мотивът, заради който длъжностното лице да извърши „друго“ престъпление, свързано със служба-та. Съзнанието защо се получава подкупа, т.е. представата за „другото“ престъпление, е само част от представното съдържа-ние (интелектуалния елемент) на умисъла на длъжностното лице, което приема подкупът. Тази представа, при съответната волева насоченост, повишава опасността на субективната стра-на и оттам на цялото деяние по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.).

Не принадлежи към състава на чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) и намерението за „друго“ престъпление.14 Законът не изисква длъжностното лице да е взело решение да извърши „другото“ престъпление и още по-малко – действително да го е изпълни-ло. Напротив, длъжностното лице може изобщо да няма наме-рение да върши „друго“ престъпление още в момента, когато приема подкупа. Достатъчно е само да съзнава, че получава об-лагата, за да осъществи престъпление.

Следователно никакви други субективни елементи, освен вината, не принадлежат към състава на пасивния подкуп по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.).

2.4. След като изяснихме обективната и субективната стра-на на подкупа по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК, следва да отговорим на поставения в началото въпрос – как ще се квалифицира по-ведението на длъжностно лице, което, след като е приело дара,

14 Ненов, И. Цит. съч., с. 236.


действително извърши и „другото“ престъпление. Както посо-чихме подкупът по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) е довършен с приемане на дара при наличие на съответен умисъл. Ако бъде извършено и „друго“ престъпление, то налице е реална съвкуп-ност. Длъжностното лице ще отговаря за съвкупност от ква-лифициран подкуп по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) и „друго престъпление във връзка със службата“.

Същото приема и Върховният съд в ТР 72-74-ОСНК: „Ко-гато дарът е получен от длъжностното лице, за да се извърши в бъдеще друго престъпление, но деянието е разкрито и затова другото престъпление във връзка със службата въобще не е започнало, ще е налице само престъпление по чл. 301, ал. 3 НК (изм.). Когато обаче дарът е получен от длъжностното лице и то вече е осъществило друго престъпление във връзка със службата, ще има квалифициран подкуп по чл. 301, ал. 3 НК и друго престъпление, което ще се санкционира отделно по пра-вилата на съвкупността, независимо дали другото престъпле-ние е по-леко или по-тежко наказуемо от подкупа.“15

3. Накрая – един паралел между двата квалифицирани състава на активен и пасивен подкуп. Квалифицираният паси-вен подкуп – чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) е формално престъ-пление, а квалифицираният активен подкуп – чл. 304, ал. 2 НК (изм.) е резултатно престъпление. За да отговаря длъжностно-то лице (пасивният субект) по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.), е

15 Неправилно обаче ВС приема по-нататък (72-74-ОСНК), че „дру-гото“ престъпление по чл. 301, ал. 3 НК (изм.) не може да бъде наруша-ване на службата по чл. 282 НК, защото подкупът го поглъщал (?!). Щом нарушението на службата се е изразило в д р у г а дейност, извън самия подкуп, и тази дейност съдържа признаците на състава по чл. 282 НК, то налице е реална съвкупност от подкуп по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.) и нарушение на службата по чл. 282 НК. В сходна хипотеза ВС много-кратно се е произнасял, че „другото“ престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК може да бъде и нарушаване на службата по чл. 282 НК – вж. П-3-70, т. I, 10; също и Реш. 539-71-I, 576-73-I и 37-75-I.


достатъчно „другото“ престъпление да бъде отразено в съзна-нието му. Докато отговорността за активен подкуп по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) ще възникне едва след като активният субект действително извърши и „другото“ престъпление, свързано със службата му.

Когато длъжностното лице, приемайки подкупа, съзнава, че го получава, за да извърши престъпление, то налице е ква-лифициран пасивен подкуп. А активният субект осъществява само обикновен подкуп по чл. 304, ал. 1 НК (изм.). Едва след като длъжностното лице извърши и „другото“ престъпление, за активния субект ще се породи повишената отговорност по чл. 304, ал. 2 НК (изм.). Тогава пък длъжностното лице ще отгова-ря за съвкупност от квалифициран подкуп – чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.), и „друго престъпление във връзка със службата“.

Следователно повишената отговорност възниква за пасив-ния субект в един по-ранен стадий от съвместната престъпна дейност, докато за активния субект по-тежката отговорност се поражда значително по-късно. Законът третира по-строго па-сивния подкуп и това е обществено-политически оправдано. Субект на активен подкуп може да бъде всеки, но субект на па-сивен подкуп е само длъжностно лице. Деянието на длъжност-ното лице засяга отвътре дейността на държавните органи и затова разкрива по-висока степен на обществена опасност. Това именно обуславя различната конструкция на съставите на квалифициран активен подкуп по чл. 304, ал. 2 НК (изм.) и на квалифициран пасивен подкуп по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК (изм.).


§ 17. Средство или предмет на престъплението е дарът при подкупа*

1. В съдебната практика и теорията се спори по въпроса, дарът (имотната облага), който се получава при подкупа, сред-ство ли е или предмет на престъплението?

В настоящата статия под „подкуп“ се разбира „пасивният подкуп“. Но повечето изводи относно пасивния подкуп са ва-лидни и за активния подкуп. Това се дължи на специфичната връзка между двете престъпни деяния. Нашият Наказателен кодекс третира „даването“ и „получаването“ на дара като две отделни престъпления, но фактически те са части от едно цяло. Без даване на подкуп няма получаване на подкуп. Двете дея-ния са обвързани, взаимно се обуславят и само в съчетание, като едно цяло образуват общественоопасната проява, която е насочена срещу функциониране на държавния апарат. Услов-но подкупът може да се разглежда като сделка (дарение), която противоречи на закона и е обявена от НК за престъпление.1 В някои страни подкупът се счита за едно престъпление при необходимо съучастие. Затова активният и пасивният подкуп имат общ обект. А „средството“, чрез което двете лица засягат обекта, е едно и също. Общ е и „предметът“, върху който те въздействат, за да накърнят обекта. Разбира се, действията на активния и пасивния субект са различни.

* Публикувана в сп. Социалистическо право, 1981, № 11. След като този въпрос беше повдигнат с настоящата статия, законодателят го уре-ди, като прие новата разпоредба на чл. 307а НК (ДВ, бр. 28 от 1982 г.). За съжаление беше възприето погрешното становище, че дарът съставлява предмет на подкупа.

1 За съотношението между сделка и престъпление вж. Таджер, В. Нищожна сделка, престъпление и конфискация на даденото. // Социали-стическо право, 1979, бр. 1, с. 80–86.

253Средство или предмет на престъплението е дарът при...

Въпросът дали дарът е средство или предмет на престъ-плението има важно практическо значение. В зависимост от разрешаването му за дееца ще възникнат различни правни по-следици. Ако приемем, че дарът е средство за извършване на престъплението, то на основание чл. 53, б. „а“ НК той вина-ги се отнема в полза на държавата. А ако приемем, че дарът е предмет на престъплението, той ще се отнема само в изрично предвидените от закона случаи. И тъй като разпоредбите на особената част на НК относно подкупа (чл. 301–307 НК) не предвиждат отнемане, то даденото би могло да се конфискува на основание чл. 34, ал. 3 ЗЗД2.

2. Второто становище преобладава. С ТР 18-77-ОСНК Върховният съд прие, че парите или вещите, дадени при под-купа, са предмет на престъплението и следва да се отнемат в наказателния процес на основание чл. 34, ал. 3 ЗЗД в полза на държавата.3 Аргумент в подкрепа на това схващане е разпо-редбата на чл. 224, ал. 3 НК (подкуп за издаване на стопанска тайна), която определя изрично дара като предмет на престъ-плението.

В литературата това становище се поддържа от Д. Михай-лов. Като излиза от разбирането, че „предметът е материален израз или елемент от конкретното обществено отношение, явя-ващо се обект на съответното престъпление“4, Д. Михайлов пише: „Материален израз на определени обществени отноше-ния могат да бъдат не само позитивни, но и негативни мате-риални предпоставки, фактори и явления. Нормалното функ-

2 Както посочихме, след публикуването на настоящата статия, зако-нодателят прие, че дарът съставлявал предмет на подкупа (чл. 307а НК, ДВ, бр. 28 от 1982 г.), което е погрешно.

3 Вж. Сб., с. 41–42. В този смисъл са и Реш. 654-75-I, Сб., с. 34; 46-76-I, Сб., с. 127.

4 Михайлов, Д. Проблеми при квалификацията на пасивния подкуп по НК на НРБ. – В: Лекции за следдипломна квалификация на юристи, Т. 17. // Изд. на СУ „Св. Кл. Охридски“. С., 1979, с. 96.


циониране на държавните органи и обществените организации се осигурява и гарантира както от положителни, така и от от-рицателни материални предпоставки, действия и т.н., т.е. при условие те да не възникнат или да не се проявят. Такава именно негативна предпоставка за нормалното отправление дейност-та на социалистическия държавен или обществен апарат пред-ставлява и получаването от длъжностни лица на имуществени облаги, които не им се следват.“5 Следователно – заключава авторът – дарът представлява предмет на пасивния подкуп.

Този извод не може да бъде споделен – както по същество, така и конкретната му обосновка в случая. Съображенията по същество ще изложим по-долу. А срещу конкретната аргумен-тация могат да се направят следните възражения: според цити-рания текст подкупът има за предмет отрицателна материална предпоставка и тя е получаването на дара. Първо, от това не следва, че самият дар е предмет на подкупа (както е заключил авторът накрая). Второ, получаването не може да бъде предмет на престъплението, защото то е самото престъпление „пасивен подкуп“, самото посегателство върху нормалното функциони-ране на държавния апарат. Вярно е, че за функционирането на държавния апарат (както впрочем и за развитието на всяка об-щественополезна дейност) е нужно, от една страна, да се извър-шват позитивни, правомерни действия, а от друга – да не се предприемат негативни, противоправни действия. Но това без-спорно положение не се отнася до тезата, която авторът иска да докаже.

3. За да отговорим правилно на въпроса, какво е дарът – средство или предмет на подкупа, трябва да излезем от ясно разбиране относно структурата на общественото отношение, относно механизма на увреждане на общественото отношение и относно различието между „средство“ и „предмет“ на престъ-плението. На второ място – трябва правилно да определим не-

5 Михайлов, Д. Цит. съч., с. 97.


посредствения обект на подкупа. Тогава ще можем лесно да получим търсения отговор, като приложим общите положения към конкретното престъпление подкуп.

а. Днес в литературата е общоприето, че общественото от-ношение съдържа три структурни елемента6: а) страни, т.е. су-бекти на отношението; б) материална (вещ напр.) или духовна (чест, държавен суверенитет и др.) ценност, по повод на която субектите встъпват във взаимодействие; и в) самото взаимо-действие, т.е. поведението на страните, което се развива съо-бразно възложените им субективни права и задължения (това поведение може да се изрази в действие или бездействие).

Механизмът на нарушаване на общественото отноше-ние е най-общо следният: посредством въздействие върху един от структурните елементи на отношението се накърнява възможността на субекта за определено общественополезно и правомерно поведение. Този елемент на отношението, чрез въздействие върху който деецът нарушава самото отношение, се нарича „предмет“ на престъплението. Предмет на престъп-но посегателство може да бъде всеки един от елементите на общественото отношение – субект, вещ (духовна ценност), по-ведение. Например предмет на кражбата е вещта, на телесната повреда – пострадалото лице и т.н.

В литературата съществува мнение, че когато субектът на престъплението е същевременно и субект на засегнатото обществено отношение (което той разрушава „отвътре“), лип-сва предмет на посегателство (напр. престъпленията по служ-ба по чл. 282–285 НК). Това мнение не е научно издържано. Общественото отношение може да бъде засегнато само чрез въздействие върху един от неговите елементи. Безпредметни престъпления не съществуват. В посочената хипотеза – при

6 Вж. напр. Советское уголовное право, общая часть. М., 1977, с. 108–124; Глистин, В. К. Проблема уголовноправовой охраны обще-ственных отношений. Л.,

1979, с. 16–93.


престъпленията по чл. 282–285 НК, – предмет на престъпле-нието е самото правомерно, дължимо поведение на субекта (длъжностното лице) по изпълнение на службата му.

За разлика от предмета средството на престъплението е нещо външно на засегнатото отношение. То служи на дееца да въздейства върху общественото отношение. Поради това „средството“ е елемент на престъпното деяние.7

б) След тази обща бележка следва да посочим непосредстве-ния обект на подкупа. Това ще позволи да се изгради ясна пред-става относно механизма на престъпно въздействие при подкупа и да се определи ролята, която играе дарът в този процес.

Както е известно, родов обект на подкупа са обществените отношения, свързани с правилното и нормално функциониране на държавния и обществен апарат, с неговия авторитет и до-верието на гражданите в държавните органи.8 А непосредствен обект на подкупа са отношенията, свързани с честно и безко-ристно изпълнение на службата от длъжностното лице.9

Трябва ясно да разграничаваме непосредствения обект на подкупа от останалите отношения, образуващи нормалната дейност на държавния апарат. Обект на подкупа са само оне-зи отношения, които изразяват задължението на длъжностното лице да не приема облаги във връзка със службата си. Както пише Т. Хинова: „Дори и когато длъжностното лице не извърши

7 Вж. напр. Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 216–217.

8 Вж. Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 2. С., 1959, с. 172–176 и 221; Хинова, Т. Някои въпроси на престъпленията по служба по наказателното право на НРБ. С., 1965, с. 8–22; Михайлов, Д. Цит. съч., с. 92–93, и от същия автор – Престъпления по служба. – В: Лекции за следдипломна квалификация. Т. 20. // Изд. на СУ „Кл. Охридиски“. С., 1981, с. 427–451. Вж. и П 2-80-Пл. ВС относно престъпленията по служба.

9 Вж. Хинова, Т. Цит. съч., 22–25 и 27–31; също и Реш. 42-72-II, Сб., с. 104; 14-572-II, Сб., 106-107; 185-75-II, Сб., 80.


служебното действие, заради което е приело дара, самото при-емане накърнява задълженията. които то носи като длъжностно лице, а именно честно и безкористно да изпълнява службата си и със своята дейност да издига авторитета на държавния апа-рат. Именно тези задължения се накърняват при приемането на подкуп, а не конкретното служебно действие, което е извърше-но във връзка с приетия дар.“10

Когато длъжностното лице приеме дара и освен това наруши още и преките си служебни задължения, се засягат два обекта: а) задължението за безкористно изпълнение на службата и б) задъ-лжението за точно, законосъобразно извършване на съответната (специфична във всеки отделен случай) служебна дейност.

4. След като посочихме механизма на накърняване на об-щественото отношение и непосредствения обект на подкупа, не е трудно да се определи каква роля играе дарът в процеса на подкупа.

Дарът не е елемент на отношението, което се засяга с под-купа и следователно той не може да бъде предмет на престъ-плението.

От друга страна, за всеки подкуп е нужен дар (или дру-га имотна облага). Без дар няма подкуп. Дарът е неразривно свързан с деянието както на активния, така и на пасивния су-бект при подкупа. Посредством дара активният субект мотиви-ра длъжностното лице към определено поведение. А пасивният субект нарушава задължението си за безкористна служба, като приема дара. Следователно дарът е средство за извършване на престъплението подкуп.11 Поради това той следва да се отнема в полза на държавата на основание чл. 53, б. „а“ НK.

10 Xинова, Т. Цит. съч., с. 29. 11 Същото приема и Хинова, Т. Цит. съч., с. 120: „Предметът сам

трябва да бъде засегнат от престъпното посегателство. Но дарът не е засегнат – той просто е средство, въздигнато в елемент на състава, чрез което се въздейства върху длъжностното лице и посредством него върху правилната дейност на държавния апарат“.


Същото разбиране е изразено и от състав на Върховния съд в Реш. 145-72-II, където, разглеждайки случай на подкуп с лека кола, той приема следното: „Върховният съд счита, че същата (леката кола – Н. Ф.) следва да се отнеме в полза на държавата на основание чл. 53, б. „а“ НК, тъй като с нейното получава-не, без да му се следва във връзка с действие, изпълнено по служба, той е нарушил обществените отношения, свързани с безкористно изпълнение на поставени пред него служебни за-дачи. А, за да наруши тези обществени отношения, той е бил мотивиран от получаването на колата. Следователно получава-нето є като дар е послужило като средство за извършване на престъплението. Колата не може да се третира като предмет на престъплението, тъй като не е елемент на засегнатите обще-ствени отношения при подкупа. Тя не материализира същите. При подкупа не се засягат обществени отношения, свързани със собствеността или владението, а се засягат обществени от-ношения, които нямат нищо общо с тях. И понеже в момента, в който деецът получи неполагаемия му се дар във връзка с изпълнение или неизпълнение на действие по служба, става и негов притежател, като едновременно с това в същия момент нарушава и обществените отношения, защищавани от нормата на чл. 301 и сл. НК, то на основание чл. 53, б. „а“ НК дарът следва да се отнеме в полза на държавата като притежавано от него средство, послужило за извършване на престъплението“12.

12 Сб., с. 106–107. Не само в цитираното Реш. 145-72-II, но и в ТР 18-77-ОСНК Върховният съд изхожда от същите правилни позиции: „Обектът на престъплението подкуп – това е определено обществено отношение – правилното функциониране на държавния и обществения апарат в съответствие с изискванията на социалистическите принципи. Очевидно е, че даването на дара е насочено спрямо казаните обществени отношения, но той не е съставна част от същите и тъкмо поради това следва да се изтъкне, че парите и вещите, дадени като дар, не са съставна част от обекта на престъплението, а са свързани с изпълнителното дея-ние“ (Сб., 42). Непонятно е как след тези верни съображения може да се


5. Възниква въпросът, щом като дарът не е предмет на под-купа, кой от елементите на накърненото отношение изпълнява тази функция? На пръв поглед е трудно да се отговори поради специфичния механизъм на увреждане на обекта при подкупа. Непосредственият обект тук се засяга „отвътре“, от лице, кое-то е включено в структурата на самото увредено отношение. Длъжностното лице съчетава и двете качества – то е субект на престъплението и същевременно е субект на нарушеното обществено отношение. Тъй като безпредметни престъпления няма, в случая предмет на посегателството е правомерното по-ведение на самия деец. С други думи, засягането на обществе-ното отношение става чрез промяна пряко в правилното, за-коносъобразно поведение на длъжностното лице. То е длъжно да не получава облага по повод на службата си. Като нарушава това задължение за безкористна служба, длъжностното лице уврежда в крайна сметка и цялото обществено отношение. Сле-дователно предмет на подкупа е самото правомерно поведение на длъжностното лице и по-точно – поведението му, което от-говаря на изискването за честно и безкористно изпълнение на служебните задължения.

направи обратният извод, че дарът бил предмет на подкупа, т.е. че дарът е елемент от засегнатото обществено отношение.


§ 18. „Задържане под стража“ и съдебният контрол върху него*

1. Правото на лична свобода и неприкосновеност е основ-но човешко право. В определени случаи общественият интерес налага да се отнеме свободата на индивида. Контролът върху престъпността поначало е свързан с ограничаване правата на гражданите. Когато взема решения в областта на наказателно-то правосъдие, законодателят винаги се изправя пред дилемата коя от двете ценности да предпочете – обществения интерес от борба с престъпността или индивидуалните права на граж-даните1. Проблемът е да се намери оптималното съотношение между личната свобода на индивида и обществената потреб-ност от контрол върху престъпността, от ефективно наказател-но правосъдие. Повечето институти на наказателнопроцесуал-ното право отразяват постоянното търсене на баланса между индивидуалния и общия интерес.

Мярката за неотклонение „задържане под стража“ огра-ничава съществено свободата на обвиняемия. В процесуалния институт „задържане под стража“ изкристализира най-ярко по-соченият проблем – да се намери равновесието между личните права на индивида и обществената потребност от ефективна на-казателноправна система. В търсене на това равновесие зако-нодателят извърши редица изменения и допълнения (петнадесет

* Публикувана в сп. Съвременно право, 1996, № 4. 1 Според руския процесуалист И. Л. Петрухин „В целия свят в те-

чение на няколко века се борят две доктрини, от които едната обявява за най-важна ценност контрола върху престъпността, отхвърляйки на за-ден план правата на човека, а другата изхожда от приоритета на правата на човека, които не трябва силно да сe ограничават заради усилване на контрола върху престъпността“ (Контроль над преступностью в демо-кратическом обществе. // Государство и право, 1993, № 10, с. 88).

261„Задържане под стража“ и съдебният контрол върху...

за последните години) на разпоредбите на чл. 152 НПК (отм.) относно мярката за неотклонение „задържане под стража“.

2. Важен фактор, който влияе върху законодателната уред-ба на „задържането под стража“, е международното право и по-точно – международните договори, ратифицирани от Бълга-рия. Конституцията на Република България от 1991 г. създаде ефикасен правен инструмент за сближаване на българското с европейското право.

2.1. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията международни-те договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародва-ни и влезли в сила за Република България, са част от вътрешно-то право на страната. Нормите на такъв международен договор стават част от вътрешната правна система по силата на самата Конституция. Те имат непосредствено, пряко действие. Не е нужен изричен формален акт на държавата, който да им при-даде правна сила.

Конституцията определя и юридическата сила на действа-щите в българското право международни договори. Те, съглас-но чл. 5, ал. 4, предл. второ от Конституцията, имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им про-тиворечат. Приматът на международния договор се изразява в това, че при колизия с норми на вътрешното право се прилага международният договор2.

2.2. Не всички норми на международни договори, които са ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, стават част от вътрешното право на България. Някои договорни норми не мо-гат да се прилагат пряко във вътрешния правен ред на страната, те не са „самоизпълними“. За да станат приложими, е нужно законодателят да приеме закон, който да „внедри“ съответните международни норми във вътрешното право и да уточни тях-ното действие. Такива са международните норми в областта на

2 Конституцията от 1991 г. и участието на България в международ-ните договори. Авторски колектив. С., 1993, с. 29.


наказателното право. Те не се прилагат пряко, защото не опре-делят достатъчно точно признаците на престъпленията, както и наказанията за тях. Но основната причина е, че прилагане-то на наказателна репресия спрямо гражданите е суверенно право на всяка отделна държава. След като многостранната воля е въплътена в международен договор, трябва суверенната държава да „внедри“ във вътрешното си право онези норми, които регламентират прилагането на държавна принуда.

С ТР № 7 от 1992 г. по к. д. № 6/1992 г. Конституционният съд на Република България прие, че принципът за пряко дей-ствие на международните договори по чл. 5, ал. 4 от Консти-туцията е значително ограничен в областта на наказателното право. За да се приложи международна договорна норма, която обявява дадено деяние за престъпно, трябва законодателят из-рично, със закон, да установи признаците на състава на престъ-плението в особената част на Наказателния кодекс, а също вида и размера на наказанието за това престъпление3.

Това решение на Конституционния съд се отнася само за материалните, но не и за процесуалните наказателни нор-ми. Повечето международни процесуални норми предвиждат гаранции за свободата и неприкосновеността на личността в наказателния процес, за правото на защита на обвиняемия, за правото на разглеждане на делото от справедлив и честен, без-пристрастен съд и др. Поради това международните процедур-ни правила (ако отговарят на изискванията на чл. 5, ал. 4 от Конституцията), стават част от вътрешното наказателнопроце-суално право на страната и следва да се прилагат пряко в про-изводството по наказателни дела.

3. Съгласно чл. 5, т. 1, б. „с“ от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), която е ратифицирана, обнародвана и влязла в сила за Република България, държавата може да лиши

3 Решения и определения на Конституционния съд на РБ. 1991–1992. С., 1993, с. 119.


от свобода дадено лице с цел да се осигури явяването му пред законна институция, само при наличието на определени предпо-ставки и в съответствие с процедури, предвидени от закона. Цел-та на задържането е да се осигури присъствието на обвиняемия в производството по делото и в крайна сметка – успешното при-ключване на наказателния процес. А основанията за задържане, предвидени в Европейската конвенция, са три: а) обосновано предположение, че лицето е извършило престъпление (в този случай самата тежест на престъплението съставлява основание за задържане); б) обоснована необходимост да се предотврати извършването на друго престъпление от обвиняемия;

в) обоснована опасност обвиняемият да се укрие и по такъв начин да осуети наказателното преследване.

Страните по Европейската конвенция за правата на чове-ка са длъжни да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдик-ция правата и свободите, предвидени в Конвенцията (чл. 1 от ЕКПЧ). Отнесено към правото на свобода, това означава, че никоя държава – страна по ЕКПЧ, няма власт да създава допъл-нителни основания за лишаване от свобода или арест, а трябва да действа в границите, установени от чл. 5 на Конвенцията4.

При тълкуване и прилагане на нормите на Европейската конвенция националните съдилища са длъжни да се съобразяват с практиката на Европейския съд по правата на човека. Консти-туционният съд също, когато интерпретира граждански права, предвидени в Конституцията, следва да отчита прецедентното право, създадено от Европейския съд по правата на човека5.

4 Гомиен, Д. Кратко ръководство по Европейската конвенция за пра-вата на човека. С., 1991, с. 21.

5 Конституционният съд на Германия приема, че може да е налице нарушение, когато немските власти и съдилища не отчитат създаденото прецедентно право на Европейския съд по правата на човека при тьлку-ването и прилагането на Конвенцията. – Вж. Фровайн, Й. Европейската конвенция за правата на човека като обществен ред в Европа. С., 1994, с. 34.


4. Според българското наказателнопроцесуално право мярката за неотклонение, в т.ч. и „задържането под стража“, се взема с цел да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети разкриването на обективната истина или привеждането в изпълнение на вляз-лата в сила присъда – чл. 147, ал. 1 НПК (отм.) (същата разпо-редба е възпроизведена почти дословно в чл. 57 от действащия НПК). Мярката за неотклонение не е наказание за извършено престъпление. Тя има за цел да предотврати възможно поведе-ние на обвиняемия (преди всичко отклонението му), което би попречило да се постигнат задачите на наказателния процес – разкриване на престъпленията и наказване на виновните лица. Мярката за неотклонение обслужва следователно регулираща-та функция на наказателнопроцесуалния закон.

Само когато мярката за неотклонение се взема с цел „да се попречи на обвиняемия да извърши друго престъпление“ тя има превантивен ефект – да предотврати бъдещи престъпни прояви. В този случай мярката за неотклонение е свързана с превантив-ната функция на закона – да „съдейства за предотвратяване на престъпленията“ – чл. 1, ал. 2 НПК отм. (вж. чл. 1, ал. 2 НПК).

Посочените от закона цели съставляват в същото време и подлежащи на доказване основания за вземане на мярката за неотклонение. Поради това, когато формулира основанията за „задържане под стража“, законодателят на практика възпроиз-вежда целите на мярката за неотклонение, посочени в чл. 147, ал. 1 НПК отм. (вж. чл. 57 НПК). Основанията за задържане на обвиняемия съгласно чл. 152, ал. 1 и 4 НПК отм. (срв. чл. 63, ал. 1 и 2 НПК) са: извършването на тежко умишлено престъ-пление; извършването на други престъпления, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода, когато съществу-ва основателна опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина или да извърши друго


престъпление, както и когато обвиняемият няма постоянно ме-стоживеене или не може да се установи самоличността му.6

Основният критерий при определяне на мярката за неот-клонение, като вид държавна принуда, е съответствието между тежестта на избраната мярка и нейната цел. Свободата на об-виняемия може да се ограничава само дотолкова, колкото е не-обходимо за постигане задачите на наказателния процес. Както изтъква акад. С. Павлов: „Мярката за неотклонение трябва да бъде строго индивидуализирана с оглед да не се създават повече ограничения на обвиняемия, отколкото е нужно за осигуряване на правилния ход на процеса и за изпълнението на евентуална-та осъдителна присъда“7. Поради това, когато определя мярка-та за неотклонение, компетентният орган трябва конкретно да прецени тежестта на извършеното престъпление и данните за възможното поведение на обвиняемия. Разпоредбата на чл. 147, ал. 2 НПК отм. (възпроизведена буквално в чл. 56, ал. 3 от НПК) задължава съответния орган да вземе предвид: степента на об-ществена опасност на престъплението, доказателствата срещу обвиняемия, здравословното състояние, семейното положение, професията, възрастта и други данни за личността на обвиняе-мия. Това положение се нарича в германското наказателнопро-цесуално право „принцип на съответствието“. Той има решава-що значение, когато се търси съответствието, балансът между цели на наказанието и ограничаване свободата на обвиняемия.

Към посочената уредба на „задържането под стража“ в НПК (отм.) може да се отправят редица критични бележки. Пре-ди всичко тази уредба е непълна, фрагментарна. От една страна, задържането на обвиняемия обслужва успешното провеждане на

6 Настоящата статия се отнася до „задържането под стража“ по чл. 152 на отменения НПК – в редакцията му от ДВ, бр. 50 от 1995 г. По-ради сходството на правната уредба на „задържането под стража“ тогава и сега (в чл. 63, ал. 1 и 2 от действащия НПК) направеният преглед на целите и основанията за задържане звучи актуално и днес.

7 Павлов, С. Наказателен процес на НРБ. С., 1989, с. 221.


наказателния процес. Но от друга страна, задържането накърня-ва основно, конституционно право на човека – личната му сво-бода. Поради това законодателят трябва да регламентира под-робно основанията, критериите и реда (в т.ч. и компетентния орган) за „задържане под стража“ на обвиняемия. Нужно е да се създаде в НПК развита система от процесуални гаранции, че обвиняемият ще бъде лишен от свобода само при строго спазване на установените в закона материални предпоставки и процесуален ред. Друга гаранция за неприкосновеност на личността в наказателния процес е съдебният контрол върху законността на задържането (habeas corpus). Неслучайно Ев-ропейската конвенция за правата на човека урежда детайлно основанията за лишаване от свобода и съдебния контрол върху задържането на лицата (чл. 5 от ЕКПЧ). Един от основните мо-тиви на създателите на конвенцията е да се осигури защита на гражданите срещу произволен арест и задържане8.

5. Първото основание за „задържане под стража“, предви-дено в НПК (отм.), е извършването на тежко умишлено престъ-пление – чл. 152, ал. 1 НПК (отм.). През 1995 г. законодателят създаде новата разпоредба на чл. 152, ал. 3 (ДВ, бр. 50 от 1995 г.) от отменения НПК, съгласно която „разпоредбата на ал. 2 не се прилага, когато по отношение на обвиняемия има незавършено производство по обвинение за друго престъпление от общ ха-рактер, както и в случаите на рецидив“.

След тази промяна законовата уредба на „задържането под стража“ поради извършено тежко престъпление доби следния вид: Разпоредбата на чл. 152, ал. 1 НПК (отм.) закрепва пра-вилото, че за тежко умишлено престъпление се взема мярка за неотклонение „задържане под стража“. Разпоредбата на чл. 152, ал. 2 НПК (отм.) въвежда изключение от това правило, ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкри-ването на обективната истина или да извърши друго престъ-

8 Вж. Фровайн, Й. Цит. съч., с. 59.


пление, т.е. ако целите по чл. 147, ал. 1 НПК (отм.) могат да се постигнат и с по-лека мярка за неотклонение. А разпоредбата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) предвижда, че изключението на ал. 2 не се прилага, когато по отношение на обвиняемия има не-завършено производство за друго престъпление от общ харак-тер, както и в случаите на рецидив. С други думи, разпоредбата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) отменя изключението по ал. 2 и остава да действа правилото на ал. 1.

Тази разпоредба на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) поражда ре-дица въпроси:

а. Първият е дали правилото на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) се отнася само за началния момент, когато органът на предвари-телното разследване повдига обвинението и взема първоначал-ната мярка за неотклонение на обвиняемия или това правило действа през всички стадии на наказателния процес – при евен-туалното изменяване на мярката за неотклонение. Според кон-стантната практика на Върховния съд мярката за неотклонение може да се изменя във всяко положение на делото.

б. Съгласно разпоредбата на чл. 152, ал. 3, предл. второ НПК (отм.) изключението по ал. 2 не се прилага „в случаите на рецидив“. В съдебната практика се поставя въпросът, какво трябва да се разбира под „рецидив“? Дали става дума за всички видове рецидив (когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда за друго престъпление), или законодателят е имал предвид само случаите на „опасен рецидив“ по смисъла на чл. 29 НК.

в. Основният въпрос е дали нормата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) противоречи на международни договори, които са рати-фицирани от България и по силата на чл. 4, ал. 5 от Конститу-цията, имат предимство пред нормите на вътрешното законода-телство. На този въпрос ще се спрем по-долу.

6. Международният пакт за гражданските и политическите права е ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Републи-


ка България. Съгласно чл. 9, т. 3, предл. второ от този между-народен договор „Задържането на лицата, очакващи да бъдат съдени, не трябва да бъде правило, а освобождаването им може да става срещу представянето на гаранции, осигуряващи явя-ването им в съда, явяването им на всеки друг етап от съдебния процес, а в случай на нужда и за изпълнение на присъдата“.

До създаването на разпоредбата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) през 1995 г. нашето наказателнопроцесуално право не пред-виждаше случай, при който мярката за неотклонение „задържа-не под стража“ да е задължителна. В закона нямаше хипотеза, при която надлежните органи са длъжни да вземат мярка за не-отклонение „задържане под стража“, без да отчитат особено-стите на конкретния случай. Това според акад. С. Павлов беше израз на „последователния демократизъм и хуманизъм, който пронизва цялата наша наказателнопроцесуална система“9.

С разпоредбата на чл. 152, ал. 3 (ДВ, бр. 50, 1995 г.) от НПК (отм.) обаче се създаде такава хипотеза – във всички слу-чаи, когато срещу обвиняемия има незавършено производство за друго престъпление от общ характер и при рецидив, съот-ветният орган е длъжен да вземе мярка за неотклонение „задъ-ржане под стража“. По такъв начин законодателят установи случаи, при които задържането на обвиняемия е безусловно, абсолютно задължително. С други думи, задържането на обви-няемия в случаите на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) е правило. Сле-дователно приетата разпоредба на чл. 152, ал. 3 (ДВ, бр. 50 от 1995 г.) от отменения НПК противоречи пряко на чл. 9, т. 3 от Международния пакт за гражданските и политическите права, който има предимство пред вътрешното ни право.10

9 Павлов, С. Цит. съч., с. 223.10 Анализът на отменената разпоредба на чл. 152, ал. 3 на НПК

от 1974 г. е актуален, защото и днес международните ангажименти на България забраняват задържането да е абсолютно правило, т.е. да не за-виси от конкретния случай.


Практиката по прилагане на нормата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) също буди възражения. Срещат се случаи, когато орга-ните па предварителното производство нарушават закона, като съзнателно разкъсват продължаваното престъпление на две ча-сти, за да образуват две наказателни производства и по такъв начин да изпълнят формалното изискване на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) и да задържат обвиняемия под стража.

7. Както вземането на мярката за неотклонение „задържане под стража“, така и контролът върху продължаващото задържа-не трябва да се осъществяват от съда.

7.1. Съгласно общата разпоредба на чл. 30, ал. 3 от Консти-туцията на РБ съдебната власт в срок от 24 часа от задържане-то на гражданина се произнася по неговата законосъобразност.

Разпоредбата на чл. 5, т. 3 от ЕКПЧ изисква задържа-ният своевременно да бъде изправен лично пред съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдеб-ни функции. В много страни единствено съдията може да вземе решение за задържането. Според Конституцията на България съдебни органи са и прокурорите и следователите. По дело-то Шийсер срещу Швейцария (1979) Европейският съд прие, че „длъжностното лице, упълномощено да изпълнява съдебни функции“, не трябва да е свързано с прокуратурата; че органът, който взема решението за задържане, не трябва да е идентичен с органа, който повдига обвинението.

7.2. След като обвиняемият е законно задържан (чл. 5, т. 3 от ЕКПЧ), по време на ареста, трябва да има възможност за „последващ“ съдебен контрол (чл. 5, т. 4 от ЕКПЧ). Защото ос-нованията за задържане на обвиняемия може да са отпаднали.

Съгласно чл. 9, т. 4 от Международния пакт за граждан-ските и политическите права „Всяко лице, лишено от свобода чрез арест или задържане, има право на жалба пред съд, който да се произнесе незабавно върху законността на задържането му и да се разпореди за освобождаването му, ако задържането е незаконно“. Подобна разпоредба съдържа и Европейската кон-


венция за правата на човека: „Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законността на неговото задър-жане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице“ (чл. 5, т. 4 от ЕКПЧ).

Правото на задържаното лице да обжалва пред съд закон-ността на задържането (чл. 5, т. 4 от ЕКПЧ) е известно под името habeas corpus. Родина на института habeas corpus е Вели-кобритания, където през 1679 г. със знаменития Habeas Corpus Act се регламентира съдебният контрол върху задържането. Това основно човешко право е посочено още във Великата харта на свободите (1215 г.). Името на института habeas corpus произлиза от първите думи на заповедта на латински език, с която съдът (лорд-канцлерът) нарежда на администрацията на затвора да му представи личността на задържания.

Институтът habeas corpus има процесуален (формален) и материалноправен (съдържателен) аспект. Подробното харак-теризиране на института излиза извън рамките на настоящата бележка. Тук ще посочим само основните черти на института habeas corpus, определени в чл. 5, т. 4 на Европейската конвен-ция за правата на човека и практиката на Европейския съд по правата на човека.

По време на задържането обвиняемият трябва да може да поиска от съда да измени мярката му за неотклонение в по-лека. Европейският съд счита, че процедурата по чл. 5, т. 4 от ЕКПЧ трябва да бъде състезателна, тя трябва да има доказа-телствен характер, като се осигури равенство на страните – де-лата Санчес-Райс срещу Швейцария (1986), Лами срещу Бел-гия (1989). Безспорно е също, че при тази процедура трябва да се осъществи личен контакт между задържаното лице и съда.

Що се отнася до правомощията на съда, той следва да пре-ценява не само формалната правилност на решението за задъ-ржане, но и законността му по същество. Това означава, че


съдът трябва да анализира конкретните доказателства по де-лото, за да провери доказано ли е изтъкнатото основание за задържане, т.е. обосновано ли е решението за задържане. Евро-пейският съд по правата на човека счита, че в производството habeas corpus съдът трябва да е в състояние да преразгледа ос-нованието и същността на решението за задържане. Контролът на съда „трябва да бъде достатъчно широк, за да отчита усло-вията, които съгласно Конвенцията са съществени за „закон-ното“ задържане на лицето – делото X. срещу Великобритания (1981).11

7.3. Дори на пръв поглед се вижда, че уредбата на съдебния контрол върху задържането в нашия НПК (отм. – редакция от ДВ, бр. 50, 1995 г.) е твърде оскъдна и непълна в сравнение с подробния и строг регламент на Европейската конвенция. Нещо повече, посочената по-горе разпоредба на чл. 152, ал. 3 НПК (отм. – редакция ДВ, бр. 50, 1995 г.) обезсмисля изоб-що съдебния контрол върху „задържането под стража“. Спо-ред Европейската конвенция в рамките на процедурата habeas corpus съдът трябва да може да прецени: а) налице ли е осно-ванието за задържане на обвиняемия и б) взети ли са предвид тежестта на престъплението, данните за личността на обвиня-емия и доказателствата срещу него12. В случая на чл. 152, ал. 3 НПК (отм. – редакция ДВ, бр. 50, 1995 г.) обаче това не е възможно. Създаването на абсолютни предпоставки в закона, при които задължително трябва да се задържи обвиняемият, на практика го лишава от съдебен контрол върху задържането. По силата на Конституцията на Република България Европейската конвенция за правата на човека е част от вътрешното право и

11 Вж. Фровайн, Й. Цит. съч., 65–66. Същото поддържа и И. Л. Пе-трухин. Неприкосновенность личности и принуждение в уголовном про-цессе. М., 1989, с. 105–126.

12 Според М. С. Строгович „По-тежката мярка за неотклонение може да бъде избрана при наличие на по-сериозни улики“. Курс совет-ского уголовного процесса. М., 1958, с. 151.


има предимство пред нормите, които є противоречат. Всички граждани и държавни органи в Република България следва да прилагат пряко нормите на Европейската конвенция и могат да се позовават на тях в производството пред съдилищата.


Глава трета

НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ ВЪПРОСИ В ИСКАНИЯ НА ГЛАВНИЯ ПРОКУРОР ДО

КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

(1999–2006)*

* Всички Искания са внесени в Конституционния съд от Главния прокурор Н. Филчев по време на мандата му 1999–2006 г.

275Промени във формата на държавно устройство и на...

§ 19. Промени във формата на държавно устройство и на държавно управление

25. 10. 2002 г.

ДоКонституционния съд наРепублика България

ИСКАНЕот Главния прокурор на Република България на основание чл. 150, ал. 1 във вр. с чл. 149, ал. 1, т. 1 от

Конституцията за тълкуване на разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията

Уважаеми дами и господа конституционни съдии,Моля Конституционният съд да даде задължително тълку-

ване на разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията в частта є „промени във формата на държавно устройство и на държав-но управление“, като отговори на следните въпроси:

1. Какво означава изразът „формата на държавно устрой-ство и на държавно управление“;

2. Кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“. По-конкретно извър-шват ли се „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“:

а) Когато се премахва някой от основните елементи на установената от Конституцията държавна система, т.е. някой конституционно установен държавен орган (например премах-ва се институтът на Президента, вицепрезидента, Министер-ския съвет, Висшия съдебен съвет, съдилищата, прокуратура-та, следствените органи, органите на местно самоуправление, Конституционния съд и др.);

276 НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ ВЪПРОСИ В ИСКАНИЯ НА...

б) Когато се променя конституционната система на държа-вата чрез преместване на даден конституционно установен ор-ган от една част в друга част на държавната власт (например Конституционният съд, съдилищата, прокуратурата и след-ствените органи се преместват в законодателната или изпъл-нителната власт, или Конституционният съд се премества в съдебната власт);

в) Когато се променят конституционните принципи на вза-имоотношенията между конституционните органи на държава-та, т.е. променя се установеният от Конституцията баланс меж-ду различните власти и конституционни органи в държавата. В частност – когато се променят в Конституцията учредител-ният орган или редът за конституиране на даден конституци-онно установен орган (например предвижда се, че Народно-то събрание избира Президента, че правителството разпуска парламента, че държавният глава назначава правителството, че парламентът или правителството предлагат или назнача-ват председателя на Конституционния съд, председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и главния прокурор);

г) Когато се променят конституционните правомощия на конституционните държавни органи. В частност – когато се променя определеният от Конституцията мандат на даден кон-ституционен орган, което в някои случаи води до предсрочно прекратяване на мандата (например предвижда се, че Народ-ното събрание, Президентът, Министерският съвет, Висшият съдебен съвет, председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, главният прокурор, ор-ганите на местно самоуправление, конституционните съдии се сменят всяка година).

3. Моля ви да отговорите и на следния въпрос, който ло-гически произтича от предходните два въпроса: подлежи ли на контрол за конституционност по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Консти-туцията от страна на Конституционния съд Закон за изменение


или допълнение на Конституцията, приет от обикновено На-родно събрание в нарушение на чл. 158, т. 3 от Конституцията.

Въпросът за съдържанието и обема на израза „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“ по чл. 158, т. 3 от Конституцията има важно значение за утвър-ждаването на конституционността и законността в държавата, за стабилността на конституционната система и установения в България правен ред. Освен това в обществено-политическото пространство се обсъжда идеята за промяна на Конституцията. Преди да се пристъпи към такава промяна, трябва да се изясни какви са правомощията на обикновеното Народно събрание и кои въпроси са от изключителна компетентност на Великото народно събрание, т.е. могат да се решават само и единствено от Велико народно събрание.

Налице са основанията за тълкуване на разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията: неясноти относно съдържанието на тази конституционна норма, неблагоприятни за конституцион-ната система последици при прилагане на нормата.

Съгласно постоянната практика на Конституционния съд излагам разбирането си за съдържанието на конституционната разпоредба на чл. 158, т. 3, която се нуждае от тълкуване.

1. По първия въпрос относно „формата на държавно устройство и на държавно управление“.

Конституцията на България определя организацията на държавата в единна система. Тази, установена от Конституци-ята държавна организация, е конституционната система, кон-ституционният модел на държавата. Разпоредбите на чл. 158 от Конституцията посочват кои въпроси на държавната орга-низация са от изключителна компетентност на Велико народ-но събрание. Чрез нормата на чл. 158, т. 3 учредителната власт (Великото народно събрание) е изразила волята си, че установената от Конституцията система на държава-та, т.е. конституционният модел, не може да се променя от обикновено Народно събрание. Например обикновено


Народно събрание не може да премахне конституционно уста-новените органи – Президент, вицепрезидент, Министерски съвет, Висш съдебен съвет, съдилища, прокуратура, следстве-ни органи, органи на местно самоуправление, Конституционен съд и др. Освен това обикновено Народно събрание не може да отмени конституционните принципи, върху които е изградена системата на държавата – разделение на властите, политически плурализъм, равенство на гражданите и т.н.

Следователно изразът на чл. 158, т. 3 от Конституцията „формата на държавно устройство и на държавно управление“ не се свежда само до две неща: а) териториалното устройство – уни-тарна или федеративна държава и б) монархия или републи-ка. Този израз има много по-богато съдържание. Той означа-ва конституционния модел на България, установената от Конституцията система на държавата. А конституцион-ната система включва: първо, основните институции, ор-гани на държавата и второ – връзките, взаимодействието между тях.

Основни институции на държавата според Конституцията са: Народното събрание, Президентът, Министерският съвет, съдебните органи (съд, прокуратура, следствие), Висшият; съдебен съвет, органите на местно самоуправление, Конститу-ционният съд и др.

Основните конституционни принципи, върху които е из-градена системата на държавата, са: народен суверенитет, раз-деление на властите, правовост на държавата, примат на меж-дународното право, равноправие на гражданите, политически плурализъм, неприкосновеност на частната собственост, сво-бода на стопанската инициатива и др.

В заключение – изразът „формата на държавно устройство и на държавно управление“ по чл. 158, т. 3 от Конституцията означава конституционната система, конституционния модел на българската държава. Тази си-


стема обхваща създадените от Великото народно събрание държавни органи и взаимоотношенията между тях.

2. По втория въпрос, кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“.

Безспорно е, че а) премахването на даден, конституционно установен държавен орган, както и б) преместването му от една в друга част на държавната власт съставляват промяна на кон-ституционния модел.

в) Промяна на конституционната система на България ще е налице и когато се изменят връзките между елементите на системата, т.е. изменя се конституционната уредба на отноше-нията между различните държавни органи. Един аспект на тази промяна е създаването на нов ред за конституиране на опреде-лените от Конституцията държавни органи (от друг учредите-лен орган или по нов начин).

г) Промяна на съществуващата конституционна система ще е налице и когато се ограничават или разширяват правомощията по Конституция на даден конституционен орган. В частност та-кава промяна е налице при предсрочното прекратяване на кон-ституционно определен мандат на даден конституционен орган.

Всички посочени по-горе промени нарушават съще-ствуващата структура или функционирането на държав-ната система, т.е. установения конституционен модел. Тези промени нарушават определеното от Конституцията разделе-ние на властите и баланса между тях. А известно е, че разде-лянето на държавната власт на законодателна, изпълнителна и съдебна е основен принцип на демократичното общество и осигурява демокрация в държавата. Трите власти по Консти-туция са равностойни, независими и се възпират една друга, но също и си взаимодействат. Великото народно събрание е установило баланса между трите власти. Нарушаването на този баланс води до промяна на конституционния мо-дел на държавата.


Нарушаването на разделението на властите в крайна смет-ка води до ликвидиране на политическия плурализъм, до мо-нопол на една партия върху властта и сливане на партията с държавата. Това означава край на демокрацията и начало на тоталитаризма.

3. Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията предвижда, че Конституционният съд упражнява контрол за конституционност върху всички закони, приети от Народното събрание, без изключение.

Законът за изменение или допълнение на Конституцията е вид закон и следователно на общо основание той подлежи на контрол за конституционност от страна на Конституционния съд.

Поради тези съображения Ви моля, уважаеми консти-туционни съдии, да постановите, че посочените в пункт 2. възможни промени на Конституцията водят до промяна на „формата на държавно устройство и държавно управ-ление“, т.е. на конституционната система, и могат да се извършат само от Велико народно събрание. Закон за изменение или допълнение на Конституцията, приет от обикновено Народно събрание, в нарушение на чл. 158, т. 3 от Конституцията, подлежи на контрол за конституцион-ност от Конституционния съд на общо основание.

Моля ви, да определите като заинтересувани институции по делото Народното събрание на Република България, Прези-дента на Републиката, Министерския съвет, Върховния касаци-онен съд, Върховния административен съд, главния прокурор и Висшия съдебен съвет*.

* С Решение № 3 от 10 април 2003 г. по конституционнно дело № 22 от 2002 г. (ДВ, бр. 36 от 2003 г.) Конституционният съд възприе тълкуването на Конституцията, което предложи главният проку-рор. Докладчик е конституционният съдия В. Гоцев.

281Предложение на Министерския съвет и на Висшия...

§ 20. Предложения на Министерския съвет и на Висшия съдебен съвет до Президента

на Република България

25. 01. 2002 г.

До Конституционния съд на Република България

ИСКАНЕот Главния прокурор на Република България на основание чл. 150, ал. 1, във вр. с чл. 149, ал. 1, т. 1 от

Конституцията за тълкуване на разпоредбите на чл. 98, т. 6, чл. 100, ал. 2 и чл. 129, ал. 2 от Конституцията

Уважаеми дами и господа конституционни съдии,

Моля Конституционният съд да даде задължително тълкува-не на разпоредбите на чл. 98, т. 6, чл. 100, ал. 2 и на чл. 129, ал. 2 от Конституцията в частта им „предложение на Министерския съвет“, респективно – „предложение на Висшия съдебен съвет“ в смисъл, какъв е правният характер на тези предложения, състав-ляват ли те административен акт в собствен смисъл и подлежат ли тези „предложения“ на съдебен контрол от страна на Върховния административен съд, включително и в случаите, когато Прези-дентът е издал вече указ въз основа на „предложението“ на Мини-стерския съвет, респективно – на Висшия съдебен съвет.

Въпросът за правната същност на „предложенията“ на Ми-нистерския съвет по чл. 98, т. 6 и чл. 100, ал. 2 от Конституцията и на Висшия съдебен съвет по чл. 129, ал. 2 от Конституцията


има важно значение за утвърждаване на конституционността и за стабилността на правния ред в държавата.

Нуждите на правоприлагането също изискват ясно и кате-горично разбиране относно правния характер на посочените „предложения“ на Министерския съвет и на Висшия съдебен съвет. По-конкретно – във Върховния административен съд са образувани дела, по които се атакуват предложението на Мини-стерския съвет, въз основа на което Президентът е издал указ за освобождаване на директора на НСБОП, и предложенията на Висшия съдебен съвет, въз основа на които Президентът е издал укази за назначаване на председателя на Върховния каса-ционен съд, председателя на Върховния административен съд и главния прокурор. Въпросът за характера на „предложенията“ на Министерския съвет и на Висшия съдебен съвет има пре-юдициално значение за решаване на посочените дела.

Налице са основанията, посочени в Опр. от 30.04.1998 по к. д. № 14/1998 г. на Конституционния съд, за тълкуване на разпо-редбите на чл. 98, т. 6, чл. 100, ал. 2 и на чл. 129, ал. 2 от Консти-туцията: неясноти относно съдържанието на тези конституционни норми в посочения смисъл, противоречиво и нееднакво прилагане на нормите, неблагоприятни за съдебната система и конституци-онния ред последици при приложението им.

Съгласно постоянната практика на Конституционния съд съм длъжен да изложа разбирането си за съдържанието на кон-ституционните разпоредби на чл. 98, т. 6, чл. 100, ал. 2 и чл. 129, ал. 2, които се нуждаят от тълкуване.

„Предложенията“ на Министерския съвет по чл. 98, т. 6 и чл. 100, ал. 2 от Конституцията, както и „предложенията“ на Висшия съдебен съвет по чл. 129, ал. 2 от Конституцията не са административни актове в собствен смисъл и не подлежат на контрол от Върховния административен съд.

Тези „предложения“ не са властническо изявление на ор-ган на държавно управление, което едностранно да предизвиква правни последици и което при нужда може да бъде приведено в

283Предложение на Министерския съвет и на Висшия...

изпълнение с държавна принуда. Предложенията на Министер-ския съвет по чл. 98, т. 6 и чл. 100, ал. 2 от Конституцията и пред-ложенията на Висшия съдебен съвет по чл. 129, ал. 2 от Конститу-цията до Президента не са властнически волеизявления, защото между двата органа не съществуват отношения на подчиненост. Тези „предложения“ сами по себе си не пораждат самостоятелно правни последици и не могат да бъдат принудително приведени в изпълнение. „Предложенията“ са само предпоставка за издаване на указ от Президента. Указът на Президента произвежда пред-видените в Конституцията правни последици на назначаването и освобождаването на съответните длъжностни лица.

В своите решения Конституционният съд посочва, че не всички актове на Висшия съдебен съвет са административни актове и че Върховният административен съд може да контро-лира по реда на Закона за административното производство само тези решения на Висшия съдебен съвет, които притежават белезите на административен акт. Освен това този акт трябва да засяга права и интереси на магистрати (Реш. № 1/1999 по к. д. № 34/1998 на Конституционния съд).

В подкрепа на разбирането, че посочените „предложения“ на Министерския съвет и на Висшия съдебен съвет не подле-жат на контрол от Върховния административен съд следва да се изтъкнат и следните аргументи.

„Предложението“ по чл. 98, т. 6, чл. 100, ал. 2 и чл. 129, ал. 2 от Конституцията е елемент от сложен фактически състав, който завършва с указ на Президента. „Предложението“ са-мостоятелно не предизвиква целените правни последици на сложния юридически факт. То само подготвя издаването на указа, който поражда правните последици на целия фактиче-ски състав. С други думи „предложението“ е един подготвящ, а не завършващ акт на сложния фактически състав. Поради това „предложението“ не подлежи самостоятелно на обжалване и контрол от Върховния административен съд.

Не съществува правен интерес от самостоятелно обжалване на предложенията по чл. 98, т. 6, чл. 100, ал. 2 и чл. 129, ал. 2


от Конституцията. Крайният, завършващ юридически акт на сложния фактически състав е указът на президента и само той може да бъде атакуван пред Конституционния съд за проверка на неговата конституционосъобразност. Само Конституцион-ният съд може да преценява дали и доколко твърдяните недо-статъци на някой от елементите на сложния фактически състав се отразяват върху действителността на президентския указ, от който произтичат правните последици на назначаването и ос-вобождаването от длъжност.

Да се приеме обратното означава Върховният администрати-вен съд да контролира една от предпоставките за издаване на указа на Президента и по такъв начин да контролира самата дейност на Президента. Нещо повече това означава да се игнорира Конститу-ционният съд и контрола му върху указите на Президента. С още по-голямо основание не може да се приеме, че Върховният админи-стративен съд има право да контролира „предложенията“ на Мини-стерския съвет и Висшия съдебен съвет, когато Президентът вече е издал указ въз основа на направеното „предложение“.

Поради всичко това ви моля, уважаеми конституционни съдии, да постановите, че „предложенията“ на Министерския съвет по чл. 98, т. 6 и чл. 100, ал. 2 от Конституцията и „пред-ложенията“ на Висшия съдебен съвет по чл. 129, ал. 2 от Кон-ституцията не са административни актове в собствен смисъл и не подлежат на контрол от Върховния административен съд.

Моля ви да определите като заинтересувани институции по делото Президента на Република България, Народното събра-ние на Република България, Министерския съвет на Република България, Върховния касационен съд, Върховния администра-тивен съд, Висшия съдебен съвет и Висшия адвокатски съвет.*

* С Решение № 2 от 28 март 2002 г. по конституционно дело № 2 от 2002 г. (ДВ, бр. 35 от 2002 г.) Конституционният съд възприе тълкуването на Конституцията, което предложи главният проку-рор. Докладчик е конституционният съдия М. Златарева.

285Обратно действие на тълкувателните решения на...

§ 21. Обратно действие на тълкувателните решения на Конституционния съд

21. 01. 2002 г.

ДоКонституционния съдна Република България

ИСКАНЕот Главния прокурор на Република Българияна основание чл. 150, ал. 1, във вр. с чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституциятаза тълкуване на разпоредбите на чл. 151, ал. 2от Конституцията


Моля Конституционният съд да даде задължително тълку-ване на разпоредбите на чл. 151, ал. 2 от Конституцията в смисъл имат ли обратно действие тълкувателните решения на Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията.

Въпросът за действието на решенията на Конституционния съд във времето има важно значение за утвърждаване върхо-венството на Конституцията и за стабилността на правния ред в държавата.

Нуждите на правоприлагането изискват ясно и категорич-но разбиране относно действието на тълкувателните решения на Конституционния съд във времето. По-конкретно – във


Върховния административен съд са образувани няколко дела, по които се атакува действителността на предложенията на Висшия съдебен съвет до Президента на Републиката за на-значаване на Председателя на Върховния касационен съд, на Председателя на Върховния административен съд и на главния прокурор; атакува се също действителността на всички реше-ния на Висшия съдебен съвет от 1992 г. насам за назначава-не на съдии, прокурори и следователи, в т.ч. и назначенията на съдиите от Върховния административен съд; атакува се и действителността на всички актове, постановени от съдиите, прокурорите и следователите, назначени от 1992 г. досега. Тези искания се позовават на ТР № 16 от 1999 г. (ДВ, бр. 95, 1999) на Конституционния съд относно разпоредбата на чл. 130, ал. 4 от Конституцията, като се твърди, че тълкувателните решения на Конституционния съд имат обратно действие. Въпросът за действието на тълкувателните решения на Конституционния съд във времето има преюдициално значение за решаването на образуваните дела.

Налице са основанията, посочени в Опр. от 30.4.1998 по к. д. № 14/1998 г. на Конституционния съд, за тълкуване на разпоредбите на чл. 151, ал. 2 от Конституцията: неясноти от-носно смисъла и съдържанието на посочените конституционни норми, неблагоприятни за съдебната система и конституцион-ния ред последици при приложението им.

Съгласно постоянната практика на Конституционния съд съм длъжен да изложа разбирането си за съдържанието на кон-ституционните разпоредби на чл. 151, ал. 2, които се нуждаят от тълкуване.

Тълкувателните решения на Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията нямат обратно действие. Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията „Решенията на Кон-ституционния съд се обнародват в „Държавен вестник“ в 15-дневен срок от приемането им. Решението влиза в сила три

287Обратно действие на тълкувателните решения на...

дни след обнародването му“. Изразът „влиза в сила след“ озна-чава, че решението действа за в бъдеще.

Принципът, установен в Конституцията, е, че всички ре-шения на Конституционния съд, в т.ч. и тълкувателните реше-ния, влизат в сила след обнародването им. От този момент те пораждат своето правно действие занапред. Конституцията не предвижда никакви изключения от този принцип. Следовател-но мнението, че тълкувателните решения на Конституционния съд имат обратно действие, противоречи пряко на текста на Конституцията. Поначало в правовата държава не се допуска обратно действие на правните актове, освен в случаите когато самите актове по изключение предвиждат това.

В подкрепа на това становище могат да се изтъкнат и след-ните аргументи.

Тълкувателните решения на Конституционния съд имат нормативен характер. Те са задължителни за всички, както са-мата Конституция, която тълкуват. Поради това те са своео-бразен вторичен източник на конституционно право. Конститу-цията поначало няма обратна сила, тя действа занапред. С още по-голямо основание тълкуването, което є дава Конституцион-ният съд, ще действа занапред.

Конституцията и изискването за правна сигурност и ста-билност на уредените съобразно Конституцията обществени отношения изключват обратна сила на тълкувателните актове на Конституционния съд. Всички действия, извършени въз ос-нова на конституционни разпоредби, преди тълкуването им, за-пазват своята валидност. Да се приеме, че тълкуването на Кон-ституционния съд има обратно действие, в случая означава да се дестабилизира съдебната власт и установеният в държавата конституционен ред. Това само по себе си е антиконституци-онно.

Решението на Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, с което се обявява даден закон за противо-конституционен, действа занапред (чл. 151, ал. 2, изр. трето от


Конституцията). С още по-голямо основание занапред ще дей-ства и тълкуването на Конституцията по чл. 149, ал. 1, т. 1.

Принципите на правовата държава също не допускат да се придаде обратна сила на тълкуване, което накърнява придоби-ти в съответствие със закона права.

Поради всичко това ви моля, уважаеми конституционни съдии, да постановите, че тълкувателните решения на Консти-туционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията пораждат действие занапред.

Моля ви да определите като заинтересувани институции по делото Президента на Република България, Народното събра-ние на Република България, Министерския съвет на Република България, Върховния касационен съд, Върховния администра-тивен съд, Висшия съдебен съвет и Висшия адвокатски съвет.*

* След образуване на конституционно дело № 1 от 2002 г. Глав-ният прокурор оттегли Искането си и Конституционният съд пре-крати делото с Определение № 1 от 20 февруари 2002 г.

289Имунитет на кандидатите за народни представители

§ 22. Имунитет на кандидатите за народни представители

24.04.2001 г.


ИСКАНЕот Главния прокурор на Република Българияна основание чл. 150, ал. 1, във връзка с чл. 149, ал. 1,

т. 2 от Конституцията на Република България за устано-вяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от Закона за избиране на народни представители


1. Разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от Закона за избиране на народни представители (обн. ДВ, бр. 37 от 13 април 2001 г.) гласи: „По време на предизборната кампания регистрираните кандидати за народни представители и застъпниците не могат да бъдат задържани и привличани към наказателна отговор-ност освен в случаите на заварено тежко престъпление“.

Посочената разпоредба на чл. 53, ал. 1 от ЗИНП е противо-конституционна – противоречи на чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България.

2. Принципът за равенство на гражданите е закрепен в чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България: „Всички граж-дани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, ет-


ническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“

Специфичен израз на този най-общ принцип в областта на наказателното право са следните положения на Конституция-та: а) Всички лица, които са извършили престъпление, се при-вличат към наказателна отговорност (аргумент от чл. 127, т. 1 на Конституцията); б) „Всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт ...“ (чл. 31, ал. 1 от Кон-ституцията), за да му се потърси наказателна отговорност, по определен в Наказателно-процесуалния кодекс ред.

Съгласно наказателния закон престъплението поражда на-казателна отговорност. Равенството пред наказателния закон означава, че всеки, който е извършил престъпление, следва да понесе съответна наказателна отговорност. С други думи, всички граждани са длъжни да спазват наказателния закон, а когато го нарушат носят равна отговорност за това.

Равенството на лицата пред наказателния закон има обаче не само материалноправен, но и процесуален аспект. Лицата, извършили престъпления, отговарят по един и същ материален наказателен закон, но също така и по един и същ процесуален ред, по общи за всички процесуални правила.

3. Конституцията на Република България предвижда някол-ко изключения от принципа за равенство на гражданите пред наказателния закон.

а) По отношение на определени лица (президент и вицепре-зидент – чл. 103, ал. 1 и 4; народни представители – чл. 69 и 70; членове на Конституционния съд – чл. 147, ал. 6; съдии, про-курори и следователи – чл. 132, ал. 1) Конституцията предвижда наказателна неотговорност за някои видове престъпления и спе-циален ред за „възбуждане на наказателно преследване“, с една дума – Конституцията предвижда имунитет (вж. Реш. № 10 на

291Имунитет на кандидатите за народни представители

Конституционния съд от 1992 г. по к. д. № 13/1992 г.; решение № 14 на Конституционния съд от 1992 г. по к. д. № 19/1992 г.).

б) Освен това Конституцията допуска с международен до-говор да се ограничи наказателната юрисдикция на българската държава спрямо чужди дипломати, т.е. да се създаде „диплома-тически имунитет“ за някои лица (чл. 5, ал. 4 от Конституция-та).

4. Конституционният принципът е, че „всички граждани са равни пред закона“ (чл. 6, ал. 2), в това число и пред наказател-ния закон. Изключенията от този принцип в областта на наказа-телното право са предвидени също в Конституцията. Тя въвеж-да имунитет за определени категории граждани. Следователно със закон не може да се ограничава действието на наказателния закон и да се създава имунитет за други лица, извън посочените в Конституцията.

5. Разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от Закона за избиране на на-родни представители противоречи на конституционния прин-цип за равенство на гражданите. Както общото правило (чл. 6, ал. 2), така и изключенията от него в областта на наказателното право са определени на конституционно равнище. Със закон не може да се въвежда имунитет. А със Закона за избиране на народни представители законодателят е направил точно това – създал е имунитет, макар и временно, за кандидатите за народ-ни представители и техните застъпници.

На практика тази противоконституционна норма може се-риозно да затрудни наказателното преследване срещу извърши-телите на престъпления, в това число и на тежки престъпления.

Поради всичко това, уважаеми конституционни съдии, и на основание чл. 150, ал. 1 от Конституцията на Република Бълга-рия ви моля да обявите за противоконституционна нормата на чл. 53, ал. 1 от Закона за избиране на народни представители (обн. ДВ, бр. 37 от 13 април 2001 г.).


На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от ПОДКС предлагам като заинтересувани страни по делото да определите: Върховния ка-сационен съд, Върховния административен съд и Министъра на правосъдието.*

* 1. С решение № 12 от 22 май 2001 г. по конституционно дело № 12 от 2001 г. (ДВ, бр. 50 от 2001 г.) Конституционният съд със седем на пет гласа отхвърли Искането на главния прокурор за обя-вяване на разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от Закона за избиране на народни представители за противоконституционна. Докладчик е конституционният съдия Т. Тодоров. С особено мнение подписаха решението конституционните съдии Г. Марков, Н. Беронов, М. Зла-тарева, В. Гоцев и Л. Нейков, които считат, че атакуваната разпо-редба е противоконституционна, защото със закон не може да се предвижда имунитет, извън случаите, посочени в Конституцията.

2. Законът за избиране на народни представители, обн. ДВ, бр. 37 от 13 април 2001 г., е отменен с приемането на Изборния кодекс, обн. ДВ, бр. 9 от 28 януари 2011 г. (отменен с приемането на нов Из-борен кодекс – обн. ДВ, бр. 19 от 5 март 2014 г. ). Както отмененият Изборен кодекс (чл. 103) обаче, така и сега действащият Изборен кодекс (чл. 160) предвиждат имунитет на кандидатите за народни представители.

293Отнемане на престъпно имущество и презумпцията за...

§ 23. Отнемане на престъпно имущество и презумпцията за невиновност

03.02.2006


И С К А Н Е от Главния прокурор на Република Българияна основание чл. 150, ал. 1 от Конституцията на Репу-

блика България за установяване на противоконституци-онност на чл. 1, чл. 3, чл. 4, чл. 8, чл. 9, чл. 12, чл. 17, чл. 22, ал. 3, чл. 25 и чл. 27 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ДВ, бр. 19 от 2005 г.) и несъответствието им с Европейска-та конвенция за защита на правата на човека и основните свободи – Първи допълнителен протокол, и Международ-ния пакт за гражданските и политическите права


Моля да обявите за противоконституционни чл. 1, чл. 3, чл. 4, чл. 8, чл. 9, чл. 12, чл. 17, чл. 22, ал. 3, чл. 25 и чл. 27 от Зако-на за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД), както и да прогласите тяхното несъответствие с Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи – Първи допълнителен протокол, и Международния пакт за гражданските и политическите права.


1. Разпоредбите на чл. 3, чл. 4, чл. 8, чл. 9, чл. 17 и чл. 27 от ЗОПДИППД противоречат на чл. 31, ал. 3 от Кон-ституцията, както и на чл. 6, т. 2 от Европейската конвен-ция за защита на правата на човека и основните свободи, и на чл. 14, § 2 от Международния пакт за гражданските и политическите права, в които е установена презумпци-ята за невиновност. Тази презумпция е прокламирана и в чл. 11, § 1 от Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.).

– По силата на чл. 3, ал. 1 и 2 производството по този за-кон се провежда, когато е установено, че дадено лице е при-добило имущество със значителна стойност или са налице достатъчно данни за имущество със значителна стойност, за което може да се направи основателно предположение, че е придобито от престъпна дейност.

– По реда на този закон се отнема имущество, придобито от лица, за които е установено, че са налице основанията по чл. 3 и в конкретния случай може да се направи основателно предположение, че придобитото е свързано с престъпната дейност на лицата, доколкото не е установен законен източ-ник (чл. 4, ал. 1).

– Подлежи на отнемане имущество, прехвърлено на съпруг, роднина по права линия и т.н., когато те са „знаели“, че то е придобито от престъпна дейност, а „знанието“ се предполага до доказване на противното (чл. 8).

– Когато проверяваното лице не представи декларация или подаде непълна декларация, или откаже да подаде декларация, до доказване на противното от проверяваното лице, това води до предположение, че недекларираното имущество е придо-бито от престъпна дейност (чл. 17, ал. 5).

– В мотивираното заключение по чл. 27 от закона отново се изхожда от основателно предположение, че имуществото по вид и размер е придобито от престъпна дейност.


Следователно в закона се изхожда от предположение за извършена престъпна дейност, без да е необходимо да се доказва, че проверяваното лице виновно е извършило съот-ветното престъпление. Законът установява презумпция за вина и отрича презумпцията за невиновност при търсенето на отговорност за престъпна дейност. Този подход на закона се обяснява с няколко съображения: 1) презумпцията за неви-новност се отнасяла само за наказателния процес; 2) този закон предвиждал производството за отнемане на имуще-ство да се реализира по реда на ГПК; 3) вместо презумп-ция за невиновност, в гражданския процес съществувало предположение за вина.

Презумпцията за невиновност е обективно и принцип-но правно положение, което неизменно съпътства фигурата на съдебно преследвания за престъпна дейност до реализирането на отговорността с влязъл в сила съдебен акт.

В чл. 31, ал. 3 от Конституцията презумпцията за неви-новност е възведена в основен конституционен принцип: Обвиняемият се смята за невинен до установяване на против-ното с влязла в сила присъда.

Този принцип има универсално правно значение и важи не само за наказателния, но и за гражданския и административния процес, щом се осъществява отговорност за престъпна дейност. Основателно в чл. 11, § 1 от Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.) тържествено се провъзгласява: „Всеки човек, който е обвинен в престъпление, има право да бъде считан за не-виновен до доказване неговата вина в съответствие със закона в публичен процес, по време на който са му били осигурени всич-ки необходими гаранции за неговата защита“.

Ето защо презумпцията за невиновност е първата и ос-новна процесуална гаранция за осигуряване на граждани-те право на защита.

Презумпцията за невиновност е не само конституцион-но, но и международноправно принципно положение, кое-


то гарантира правото на защита пред вътрешен (национален) и международен съд. Според чл. 6, § 2 от Европейската конвен-ция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 14, § 2 от Международния пакт за гражданските и политическите права презумпцията за невиновност важи с еднаква сила за всяко лице, обвинено в престъпление, независимо от характера и вида на закона, въз основа на който се осъществява отговор-ността.

Обстоятелството, че в този закон не се употребява поняти-ето „обвиняем“ или „обвинен“, не означава липса на обвине-ние, щом от „проверявания“ се търси и спрямо него се реали-зира отговорност за престъпна дейност.

.........

Следва да се има, предвид че универсалното правно зна-чение на презумпцията за невиновност е възприето и от Конституционния съд. Наред с другите принципи, презумпци-ята за невиновност е „основен принцип за правовата държава въобще … Тези принципи са неотменима част от функциони-рането на правовата държава – чл. 4, ал. 1 от Конституцията, и нито един закон не може да им противоречи – чл. 5, ал. 1 от Конституцията.“ (Реш. № 2 от 21.01.1999 г. на КС на РБ по к. д. № 33/98 г.).

Следователно неспазването на презумпцията за невино-вност води до противоконституционно накърняване правния статус на гражданите, когато по отношение на тях има подо-зрение или обвинение за извършено престъпление. Държав-ната власт носи тежестта на доказване относно предявената претенция или предположение, че имуществото е придобито по престъпен начин.

............

На основание чл.18, ал. 2, т. 3 от ПОДКС предлагам като заинтересувани страни по делото да определите: Народното


събрание, президента, Министерския съвет, Върховния каса-ционен съд, Върховния административен съд, Висшия съдебен съвет и Асоциацията на прокурорите.*

* 1. По Искането на главния прокурор Н. Филчев на 06. 02. 2006 г. Конституционният съд образува конституционно дело № 3 от 2006 г. С Определение от 23.02.2006 г. Конституционният съд допусна Искането за разглеждане по същество. След встъпването си в длъжност на 22. 02. 2006 г. новоизбраният главен прокурор Б. Велчев с писмо от 24. 02. 2006 г. оттегли Искането, с мотива, че не споделял аргументите на предишния главен прокурор. С Определе-ние № 3 от 7 март 2006 г. Конституционният съд прекрати делото.

2. ЗАКОНЪТ ЗА ОТНЕМАНЕ В ПОЛЗА НА ДЪРЖАВАТА НА ИМУЩЕСТВО, ПРИДОБИТО ОТ ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ, обн. ДВ, бр. 19 от 1 март 2005 г., е отменен със Закона ЗА ОТНЕМАНЕ В ПОЛЗА НА ДЪРЖАВАТА НА НЕЗАКОННО ПРИДОБИТО ИМУЩЕ-СТВО, обн. ДВ, бр. 38 от 18 май 2012 г., в сила от 19.11.2012 г. Новият закон е още по-краен, защото според него а) отнема се имущество, придобито въобще от „незаконна дейност“, а не само чрез престъ-пление и б) производството по отнемане на незаконно имущество започва, когато лицето е привлечено като обвиняем, а не след като е осъдено с влязла в сила присъда. Забравя се обаче, че нашият закон се приема в изпълнение на задълженията на България по Европейска-та конвенция относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление (обн. ДВ, бр. 43 от 1994 г.). Европейската Конвенция е основанието за приемане на българския закон. Но ця-лата Конвенция е изградена върху разбирането, че се отнема „об-лага от престъпление“. И Европейската конвенция установява а) престъпленията по изпиране на облагите от първоначално престъ-пление, т.е. формите на изпиране на мръсни пари и б) конфиска-цията на тези мръсни пари. Във всички случаи конфискацията е последица от предходно престъпление. Нищо подобно обаче няма в побългарения вариант на тази Европейска конвенция. Напротив, нашият Закон за отнемане на незаконно имущество противоречи пряко на Европейската конвенция относно изпирането и конфи-скацията на облаги от престъпление.

Що се отнася до въпроса какво е съотношението между раз-глеждания Закон за отнемане на незаконно имущество и Закона за


мерките срещу изпирането на пари, обн. ДВ, бр. 85 от 1998 г. (изм.), трябва да се отбележи, че и двата закона се приемат в изпълнение на Европейската конвенция относно изпирането и конфискацията на облаги от престъпление. Само че Законът за мерките срещу из-пирането на пари определя мерките за превенция на изпирането на пари, а Законът за отнемане на незаконно имущество би трябвало да урежда отнемането (конфискацията) на облагите от престъпле-ние, т.е. отнемането на мръсни пари, придобити от друго първона-чално престъпление.“

3. В подкрепа на разбирането, че и при т. нар. „граж-данска конфискация“ следва да се отнема само имуще-ството, придобито чрез престъпление („мръсните пари“), може да се изтъкнат и още два аргумента.

а. Съгласно тълкувателно решение на Общото събра-ние на Гражданската колегия на Върховния касационен съд по Тълкувателно дело № 7 от 2013 г. конфискацията на престъпно придобито имущество по отменения Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придо-бито от престъпна дейност (ЗОПДИППД) може да бъде до-пусната само при условие, че бъде доказано наличието на пряка или поне косвена връзка между престъпната дей-ност и придобиването на имуществото.

б. В началото на 2014 г. Европейският парламент прие Директива за конфискация на облаги от престъпна дейност съгласно която на отнемане подлежи само иму-ществото, придобито от престъпна дейност ( а не от вся-каква незаконна дейност ). И съответното престъпление трябва да е установено с влязла в сила присъда. Дори и за така наречената „разширена конфискация“ е нужна пред-ходна престъпна дейност. Принципът следователно е, без престъпление ( установено с присъда ) не може да има кон-фискация.


Глава четвърта

ПРИНЦИПНИ РЕШЕНИЯ НА ВЪРХОВНИЯ СЪД (1991–1995)

И НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РБ (1996–1997)*

* Всички посочени решения са публикувани в съответния месечен Бюлетин на Върховния (касационен) съд „Съдебна практика“, в годиш-ните сборници с решения по наказателни дела на Върховния (касацио-нен) съд, както и в информационните системи „Сиела“ и „Апис“. Доклад-чик е съдията Н. Филчев

301Решения на Пленума и Общото събрание на...

§ 24. Решения на Пленума и Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд

на РБ

1. Издаване на тълкувателни решения (поста-новления) – предпоставки

ПЛЕНУМЪТ НА ВЪРХОВНИЯ СЪД НА РБ ИЗДАВА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ ЗА СЪДИЛИЩАТА ТЪЛКУВАТЕЛНИ

ПОСТАНОВЛЕНИЯ САМО КОГАТО В СЪДЕБНАТА ПРАК-ТИКА СА ВЪЗНИКНАЛИ СПОРНИ ИЛИ ПРОТИВОРЕЧИ-

ВИ ВЪПРОСИ ПО ПРИЛАГАНЕТО НА ЗАКОНА.

Чл. 58, т. 1 във връзка с чл. 51, ал. 1 ЗУС (отм.). Вж. чл. 124 ЗСВ

Решение № 1 от 22.03.1991 г. по н. д. № 1/91 на Пленума на Върховния съд,

докладчик Н. Филчев

Главният прокурор на Република България е предложил Пленумът на Върховния съд на РБ да издаде тълкувателно по-становление по въпросите:

С изменението и допълнението на чл. 80, ал. 1, т. 1 НК от 17.IV.1990 г. обхващат ли се деянията – убийство на повече от две лица, извършени след 1955 г.

Ако се приеме, че посочените деяния по време не се обхва-щат от изменението на чл. 80, ал. 1, т. 1 НК, да се даде тълкува-не на следния въпрос:

302 ПРИНЦИПНИ РЕШЕНИЯ НА ВЪРХОВНИЯ СЪД (1991–1995) И...

Изменението на Конституцията от 1990 г. (ДВ, бр. 6 и 9 от 1990 г.), с което се променя системата на държавната власт и управление като акт от по-висок ранг спрямо съдебното реше-ние, не е ли предварителен въпрос, който трябва да се реши, за да стане възможно реализиране на отговорността за деяния, сочени в чл. 80, ал. 1 НК, и то при условията на чл. 81, ал. 1 и 3 НК?

Каква е обективната съставомерност на чл. 162, ал. 1 НК относно проповядване или подбуждане към национална вражда или омраза.

Пленумът на Върховния съд на Република България, като обсъди изразените становища и мнения на различните ведом-ства и окръжните съдилища в страната, за да се произнесе, взе предвид:

Съгласно чл. 43, ал. 2, т. 1 от Закона за устройство на съди-лищата Върховният съд насочва дейността на съдилищата и особените юрисдикции и упражнява съдебен надзор върху нея, като издава ръководни и тълкувателни постановления и реше-ния.

Тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд са задължителни за съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи, актовете на които под-лежат на съдебен надзор – чл. 59 ЗУС.

От систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 58, т. 1 във връзка с чл. 51, ал. 1 ЗУС следва, че предмет на тълкува-телни постановления могат да бъдат само такива норми, кои-то при прилагането им от съдилищата са породили спорни или противоречиви въпроси. Спорът и противоречието трябва да са се проявили в съдебната практика, а не да имат хипотетичен или теоретичен характер. Пленумът на Върховния съд на РБ не разрешава теоретични спорове между юристи. Той не изясня-ва съдържанието на закона изобщо. Само когато в съдебната практика са възникнали спорни или противоречиви въпроси по прилагането на закона Пленумът на Върховния съд на РБ изда-


ва задължителни за съдилищата тълкувателни постановления и така „осигурява точното и еднакво прилагане на законите от тях“ – чл. 132, ал. 1 от Конституцията. Единствено Народното събрание има право да даде задължително за всички тълкуване на закона – § 49 от Преходните разпоредби към Закона за изме-нение и допълнение на Конституцията на Република България във връзка с чл. 93, т. 8 от Конституцията (отменен).

Пленумът на Върховния съд на РБ констатира, че няма спорни или противоречиви въпроси, които да са възникнали при прилагане на разпоредбите на чл. 80, ал. 1, т. 1 НК (ДВ, бр. 31 от 1990 г.), 81, ал. 1 и 3 НК, след изменението на Конституцията от 1990 г. (ДВ, бр. 6 и 9 от 1990 г.) и 162, ал. 1 НК. Нещо повече, няма изобщо съдебна практика по приложение на тези разпоред-би. Следователно няма законно основание за издаване на тълку-вателно постановление от Пленума на Върховния съд на РБ.

Освен това, както е отбелязано в предложението, имат се предвид конкретни случаи. Ако Пленумът на Върховния съд на РБ предварително издаде тълкувателно постановление при липса на съдебна практика, той ще задължи съдилищата да ги решат по определен начин. Така ще се накърни независимостта на съда – чл. 9 НПК, както и принципът на вземане на реше-нията по вътрешно убеждение от съда и органите на предва-рителното производство – чл. 16, ал. 1 НПК. Ще се нарушат и други основни начала на наказателния процес: правото на об-виняемия на защита – чл. 14 НПК, равенството на страните в съдебното производство – чл. 19 НПК и др. Ето защо и на това основание не следва да се издава тълкувателно постановление по поставените въпроси.

Едва след като в съдебната практика възникнат спорни или противоречиви въпроси, Пленумът на Върховния съд на РБ може да издава тълкувателни постановления, за да уеднак-ви тази практика и да осигури точното и еднакво приложение на законите от съдилищата. По тези съображения Пленумът на Върховния съд на Република България


РЕШИ:Оставя без разглеждане предложението на главния проку-

рор на Републиката за издаване на тълкувателно постановление по прилагане на чл. 80, ал. 1, т. 1, 81, ал. 1 и 3 и 162, ал. 1 НК.


2. Противоречие на НПК с международни договори. Habeas corpus

ОТНОСНО КОЛИЗИЯ МЕЖДУ НПК И МЕЖДУНАРОД-НИЯ ПАКТ ЗА ГРАЖДАНСКИТЕ И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРАВА. НЕСЪОТВЕТСТВИЕ НА РАЗПОРЕДБИТЕ НА

ЧЛ. 152 ОТ НПК НА МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ, ПО КОИТО БЪЛГАРИЯ Е СТРАНА, И НА КОНСТИТУЦИЯТА

НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.

Чл. 152 от НПК (отм.). Вж. чл. 63 – чл. 65 НПК.Чл. 150, ал. 2 от Конституцията

Определение № 1 от 21.03.1997 по н. д. № 1/1997 на ОСНК на ВКС, докладчик Н. Филчев

Главният прокурор на Република България е направил предло-жение до Общото събрание на наказателните колегии на Върхов-ния касационен съд за произнасяне на тълкувателно решение по приложението на разпоредбите на чл. 152 от НПК (отм.).

Общото събрание на наказателните колегии на Върховния касационен съд на РБ, за да се произнесе, взе предвид:

1. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Нормите на такъв международен договор стават част от вътрешната правна система по силата на самата Конституция. Не се изисква изричен формален акт на държава-та, който да им придава правна сила. Разпоредбите на между-народния договор имат непосредствено действие. Те пораждат своя правен ефект пряко, без да е нужен нарочен закон, който да урежда този правен ефект. Всички физически и юридически


лица могат да прилагат тези разпоредби и да се позовават на тях в производството пред съдилищата на Република България.

Конституцията определя и юридическата сила на между-народните договори, по които България е страна. Те съгласно чл. 5, ал. 4, предл. II от Конституцията имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противо-речат. Приматът на международния договор означава, че при колизия с норми на вътрешното право следва да се приложи международният договор.

2. Съгласно новата норма на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) – ДВ, бр. 50 от 1995, „разпоредбата на ал. 2 не се прилага, когато по отношение на обвиняемия има незавършено производство по обвинение за друго престъпление от общ характер, както и в случаите на рецидив“. След тази промяна законовата уредба на „задържането под стража“, поради извършено тежко умишлено престъпление, доби следния вид: Разпоредбата на чл. 152, ал. 1 НПК (отм.) закрепва правилото, че за тежко умишлено престъ-пление се взема мярка за неотклонение „задържане под стража“. Разпоредбата на чл. 152, ал. 2 НПК (отм.) въвежда изключение от това правило, ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина или да извърши друго престъпление, т.е. ако целите по чл. 147, ал. 1 НПК (отм.) могат да се постигнат и с по-лека мярка за неотклонение. А разпоредбата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) предвижда, че изклю-чението на ал. 2 не се прилага, когато по отношение на обви-няемия има незавършено производство за друго престъпление от общ характер, както и в случаите на рецидив. С други думи разпоредбата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) отменя изключение-то по ал. 2 и остава да действа правилото на ал. 1.

2.1. Международният пакт за граждански права е ратифи-циран (ДВ, бр. 60, 1970 г.), обнародван (ДВ, бр. 43, 1976 г.) и е влязъл в сила за България на 23.03.1976 г.

Съгласно чл. 9, т. 3, предл. II от този международен до-говор „Задържането на лицата, очакващи да бъдат съдени, не


трябва да бъде правило, а освобождаването им може да става срещу представянето на гаранции, осигуряващи явяването им в съда, явяването им на всеки друг етап от съдебния процес, а в случай на нужда и за изпълнение на присъдата“.

До създаването на разпоредбата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) нашият Наказателно-процесуален кодекс не предвижда-ше случай, при който „задържането под стража“ на обвиняемия да е правило, да е безусловно задължително. В закона нямаше хипотеза, при която компетентните органи са длъжни да вземат мярка за неотклонение „задържане под стража“, без да отчитат особеностите на конкретния случай. С новата разпоредба на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) обаче се създаде такава хипотеза – във всички случаи, когато срещу обвиняемия има незавършено производство за друго престъпление от общ характер и при ре-цидив, съответният орган е длъжен да определи мярка за неот-клонение „задържане под стража“. По такъв начин законодате-лят предвиди случаи, при които задържането на обвиняемия е безусловно, абсолютно задължително. С други думи, при хипо-тезата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) задържането на обвиняемия е правило. Следователно новата разпоредба на чл. 152, ал. 3 НПК противоречи пряко на чл. 9, т. 3 от Международния пакт за гражданските и политическите права.

2.2. Съгласно чл. 9, т. 4 от Международния пакт за граждан-ските и политическите права „Всяко лице, лишено от свобода чрез арест или задържане, има право на жалба пред съд, който да се произнесе незабавно върху законността на задържането му и да се разпореди за освобождаването му, ако задържането е незаконно“. Подобна разпоредба съдържа и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (съкратено – Европейската конвенция за правата на човека), която е ратифи-цирана (ДВ, бр. 66, 1992 г.), обнародвана (ДВ, бр. 80, 1992 г.) и е влязла в сила за България на 7.IX.1992 г. Съгласно чл. 5, т. 4 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) „Всеки арестуван или лишеи от свобода има право да обжалва


законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е непра-вомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице“ (чл. 5, т. 4 от ЕКПЧ).

Близка по съдържание е и по-общата разпоредба на чл. 30, ал. 3 от Конституцията на РБ, според която съдебната власт в срок от 24 часа се произнася по законосъобразността на задър-жането на гражданина.

Това право на задържаното лице да обжалва пред съд задър-жането (habeas corpus) е конкретизирано по-нататък в практи-ката на Европейския съд в Страсбург по тълкуване и прилага-не нормите на Европейската конвенция за правата на човека. Българският съд безспорно е длъжен да се съобразява освен със самата европейска конвенция, също и с практиката на Европей-ския съд по тълкуване и прилагане на тази конвенция (чл. 46, т. 1 от ЕКПЧ).

А Европейският съд приема, че процедурата habeas corpus по чл. 5, т. 4 от ЕКПЧ трябва да бъде състезателна, тя трябва да има „доказателствен“ характер; в тази процедура съдът трябва да преценява не само формалната правилност на решението за задържане, но и законността му по същество. Същото изисква-не поставя и Конституцията на РБ, като задължава съдебната власт да се произнесе по „законосъобразността“ на задържане-то (чл. 30, ал. 3 от Конституцията).

За българското наказателно-процесуално законодателство това означава, че в рамките на процедурата по чл. 152, ал. 5 НПК (отм.) съдът трябва да може да прецени:

а) налице ли е посоченото основание за задържане на об-виняемия, т.е. дали „задържането под стража“ в конкретния случай съответства на целите по чл. 147, ал. 1 НПК (отм.) и б) взети ли са предвид обстоятелствата по чл. 147, ал. 2 НПК (отм.) (тежестта на извършеното престъпление, доказателства-та срещу обвиняемия към момента на задържането му и данни-те за личността на обвиняемия). С други думи, съдът трябва да


може да анализира конкретните фактически данни по делото и да провери доказано ли е основанието за задържане, т.е. обо-сновано ли е решението за задържане на обвиняемия.

В случая на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) обаче това не е възможно. Създаването на абсолютни предпоставки в закона, при които компетентният орган е длъжен безусловно по силата на правилото на чл. 152, ал. 3 НПК да вземе мярка за неотклоне-ние „задържане под стража“, лишава съда от възможността да прецени по същество решението за задържане. В крайна смет-ка на задържаното лице се отнема правото да обжалва пред съд законността на задържането му. Нормата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) обезсмисля съдебния контрол върху „задържането под стража“. А това положение противоречи на посочените разпо-редби на чл. 9, т. 4 от Международния пакт за гражданските и политическите права, на чл. 5, т. 4 от Европейската конвенция за правата на човека, както и на чл. 30, ал. 3 от Конституцията на РБ, които разпоредби регламентират правото habeas corpus.

Следователно нормата на чл. 152, ал. 3 от НПК (отм.) про-тиворечи пряко на принципа, установен в чл. 9, т. 3 от Междуна-родния пакт за гражданските и политическите права, че „задър-жането на обвиняемия не трябва да бъде правило“, и косвено на правото на задържания да обжалва пред съд задържането, закрепено в чл. 9, т. 4 от Международния пакт за гражданските и политическите права, в чл. 5, т. 4 от Европейската конвенция за правата на човека и в чл. 30, ал. 3 от Конституцията на РБ.

3. Въпросът за съответствието на НПК (отм.) с междуна-родните договори (по които България е страна) възниква не само по повод на разпоредбата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.). Цялостната регламентация на института habeas corpus в чл. 152 НПК (отм.) също не съответства на изискванията на Европей-ската конвенция за правата на човека.

В чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека са уредени материалните основания за задържане под стража на обвиняемия, критериите за вземане на мярка за неотклонение


„задържане под стража“, процесуалният ред за обжалване на задържането пред съда и др. Европейската конвенция за пра-вата на човека и практиката на Европейския съд по тълкуване и прилагане на конвенцията изискват: а) задържаното лице да бъде своевременно изправено лично пред съдия или длъжност-но лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функ-ции (чл. 5, т. 3 от ЕКПЧ); това длъжностното лице не трябва да е идентично с органа, който повдига обвинението; б) съдебно-то производство по обжалване на задържането да има състеза-телен характер; в) контролиращият съд по чл. 5, т. 4 от ЕКПЧ трябва да проверява обосноваността на решението за задържа-не, т.е. решението за задържане по същество, а не само него-вата форма; г) задържаното лице трябва да може периодично (през разумни интервали от време) да иска от съда преразглеж-дане на законността на задържането му и др.

Дори беглото сравнение с българското законодателство по-казва, че правната уредба на института habeas corpus в чл. 152 НПК (отм.) не отговаря на изискванията на Европейската кон-венция за правата на човека.

Следователно налице е несъответствие между разпоредби-те на чл. 152 от НПК (отм.) и международни договори, по кои-то България е страна (Международния пакт за гражданските и политическите права и Европейската конвенция за правата на човека), както и с Конституцията на РБ.

Поради това Общото събрание на наказателните колегии на Върховния касационен съд следва да спре производството по делото и да внесе в Конституционния съд въпроса дали раз-поредбите на чл. 152 НПК (отм.) съответстват на международ-ните договори, по които България е страна, и на Конституцията на РБ.

По тези съображения и на основание чл. 150, ал. 2 от Кон-ституцията, във връзка с чл. 84, т. 2, предл. II от Закона за съдебната власт Общото събрание на наказателните колегии на Върховния касационен съд


ОПРЕДЕЛИ:Спира производството по наказателно дело № 1/1997 г. на

ОСНК на Върховния касационен съд и внася в Конституцион-ния съд на РБ въпроса: Разпоредбите на чл. 152 от Наказател-но-процесуалния кодекс (отм.) съответстват ли на международ-ните договори, по които България е страна – Международния пакт за гражданските и политическите права, Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и на Конституцията на Република България?


3. Протестиране на разпореждането на съдия-та-докладчик за връщане на делото за

допълнително разследване

ОТНОСНО ВЪПРОСА ПОДЛЕЖАТ ЛИ НА ОБЖАЛВА-НЕ ПО ГЛАВА ХVI ОТ НПК РАЗПОРЕЖДАНИЯТА НА

СЪДИЯТА-ДОКЛАДЧИК ЗА ВРЪЩАНЕ НА ДЕЛОТО НА ПРОКУРОРА ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНО РАЗСЛЕДВАНЕ ОТ

СТАДИЯ НА ПРЕДАВАНЕ НА СЪД

Чл. 246 НПК (отм.) Срв. новата разпоредба на чл. 249, ал. 3 от действащия НПК (ДВ, бр. 32 от 2010 г.)

Тълкувателно решение № 1 от 23.12.1991 г. по н. д. № 1/1991 г. на ОСНК НА ВС, докладчик Н. Филчев

Председателят на Върховния съд е предложил Общото събрание на наказателните колегии да издаде тълкувателно ре-шение, с което да отговори на въпроса – Подлежат ли на обжал-ване по глава ХVI от НПК (отм.) разпорежданията на съдията-докладчик за връщане на делото за допълнително разследване от стадия на предаване на съд?

Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд, за да се произнесе, взе предвид:

Въпросът, който се поставя с предложението, възникна в съдебната практика след изменението на НПК (отм.) от м. април 1990 г. (ДВ, бр. 31/1990 г.). При това изменение определението на съда от разпоредително заседание, с което делото се връща за доразследване (по чл. 246, ал. 1 НПК (отм.) в редакцията му до м. април 1990 г.), отпадна от категорията на определенията, които не подлежат на проверка отделно от присъдата – чл. 344, ал. 2 НПК (отм.). Изменението даде основание да се поддържат


две противоположни становища. Според едното разпореждане-то на съдията-докладчик, с което се прекратява съдебното про-изводство и делото се връща на прокурора за допълнително разследване, подлежи на проверка по частен протест по реда на глава ХVI НПК (отм.). Според другото разпореждането не подлежи на такава проверка.

Становището, че разпореждането на съдията-докладчик, с което той прекратява съдебното производство и връща делото за допълнително разследване, подлежи на проверка по частен протест, е незаконосъобразно по следните съображения.

1. Отпадането на определението за връщане на делото за доразследване от числото по определенията по чл. 344, ал. 2 НПК (отм.) не означава промяна на становището на законода-теля. То се дължи на факта, че такъв вид определения повече не съществуват, защото след изменението на НПК (отм.) от 1990 г. връщането за доразследване се извършва еднолично от съдията-докладчик с разпореждане (а не колегиално – от съда с определение). И действително през 1990 г. от кръга на опре-деленията по чл. 344, ал. 3 НПК (отм.) отпаднаха тъкмо тези два вида определения (за връщане за доразследване и за пре-даване на съд), които след изменението на НПК (отм.) вече не съществуват.

Разпорежданията поначало не подлежат на обжалване или протестиране и влизат в сила веднага. Когато законодателят е искал да установи изключение от това правило, той изрично го е предвидил в НПК (отм.). Например нормата на чл. 240, ал. 2 НПК (отм.) гласи, че разпореждането на председателя на съда, с което се отказва образуването на наказателно производство по тъжба на пострадалия, може да се обжалва. И това е обяс-нимо, защото с този вид разпореждане се прегражда наказател-ното преследване по дела от частен характер. Законът обаче не предвижда възможност разпореждането, с което се прекратява само съдебното производство и делото се връща за допълни-телно разследване, да се обжалва или протестира.


2. Към тези аргументи, произтичащи пряко от закона, може да се добави и следното:

Съгласно принципа на чл. 19 НПК (отм.) страните в съдеб-ното производство имат равни процесуални права. Ако се приеме, че прокурорът може да протестира разпореждането за връщане на делото за допълнително разследване по реда на гл. ХVI НПК (отм.), то аналогично правомощие трябва да се признае и на другите страни. Тогава и обвиняемият ще има право да обжалва разпореждането за предаване на съд с частна жалба. Излиза, че по всяко дело, по повод предаването на съд на всеки обвиняем, може да се развие специално производство за проверка на разпореждането, с което обвиняемият се преда-ва на съд или делото се връща за доразследване. Абсурдността на този резултат е очевидна. Още повече, че логиката на зако-нодателните промени от 1990 г. е обратната – да се опрости и ускори процедурата по предаване на съд.

Преди изменението на НПК (отм.) от 1990 г., когато за-конът предвиждаше повече основания за връщане на делото за допълнително разследване и съдът разполагаше с по-широки правомощия, съответният съдебен акт (определението) не под-лежеше на протестиране от прокурора. С още по-голямо ос-нование сега, след изменението на закона, когато възможно-стите на съда са чувствително ограничени, разпореждането за връщане на делото не трябва да подлежи на протестиране по реда на гл. ХVI НПК (отм.).

Определението на съда от стадия на съдебното заседание, с което се прекратява съдебното производство и се изпраща делото на прокурора за допълнително разследване по чл. 287, т. 1 НПК (отм.), не подлежи на проверка отделно от присъдата. Същото разбиране последователно е провел законодателят и когато е уреждал аналогичния случай – връщането на делото за доразследване от един по-ранен етап „предаването на съд“.

3. В подкрепа на становището, че разпореждането, с което делото се връща за допълнително разследване, не подлежи на


обжалване или протестиране, следва да се изтъкне и един по-общ аргумент от принципен характер.

Предаването на съд е необходим, закономерен етап от раз-витието на наказателния процес. Същността на „предаване-то на съд“ е съдебен контрол върху работата на органите на предварителното производство, в т.ч. и на прокурора. Съдия-та-докладчик проверява налице ли са всички законови условия за разглеждане на делото в съдебно заседание и в зависимост от това предава обвиняемия на съд или връща делото на про-курора за допълнително разследване, като му посочва и до-пуснатите нарушения (чл. 246 НПК (отм.). Правомощието на съда да върне делото за допълнително разследване е едно от средствата, чрез които той изпълнява своята ръководна и ре-шаваща роля в съдебното производство като единствен право-раздавателен орган. Указанията на съдията-докладчик, дадени с разпореждането за връщане на делото, са задължителни за про-курора, поради това законодателят не му е предоставил право-то да протестира разпореждането, с което делото се връща за допълнително разследване.

Поради тези съображения Общото събрание на наказател-ните колегии на Върховния съд на Република България

РЕШИ:Разпореждането на съдията-докладчик, с което той прекра-

тява съдебното производство и връща делото на прокурора за допълнително разследване, не подлежи на протестиране с ча-стен протест по реда, предвиден в глава ХVI от НПК (отм.)*.

* Обратното прие законодателят изрично с новата разпоредба на чл. 249, ал. 3 НПК (ДВ, бр. 32 от 2010 г.).


§ 25. Решения на Върховния съд, I наказателно отделение по Наказателния кодекс

4. Причинна връзка – теорията conditio sine qua non

ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ДАДЕНО ДЕЯНИЕ И НАСТЪПИЛИЯ ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ СЪЩЕСТВУВА, ЩОМ КАТО ДЕЯНИЕТО Е БИЛО ЕДНО ОТ НЕОБХОДИ-МИТЕ УСЛОВИЯ ЗА НАСТЪПВАНЕТО НА РЕЗУЛТАТА, Т.Е. ЩОМ КАТО ДЕЯНИЕТО Е ОБЕКТИВНА ПРЕДПО-СТАВКА, БЕЗ КОЯТО РЕЗУЛТАТЪТ НЕ БИ НАСТЪПИЛ

ПО ТАКЪВ НАЧИН, В ТОЗИ МУ ВИД, НА КОНКРЕТНОТО МЯСТО, ВРЕМЕ И Т.Н.

Чл. 9, ал. 1 НК

Решение № 102 от 25.05.1995 г. по н. д. № 649/1994 г., I н. о., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства:

1. На 20.06.1991 г. в гр. Ш. подсъдимите М. А., Р. С., С. А., Л. Г. и Р. Р. в съучастие отнели от владението на Я. Ц. А. хиляда лева с намерение противозаконно да ги присвоят, като употреби-ли за това сила и заплашване, а подсъдимият М. А. независимо от останалите придружил насилието със средна телесна повреда, от която е последвала смъртта на пострадалата Я. А. Съдът пра-вилно е приел, че се касае за ексцес на подсъдимия М. А.

317Решения на Върховния съд, I наказателно отделение по НК

Подсъдимият М. А. прави две взаимно изключващи се възра-жения – първо, че не е нанасял побой на пострадалата, и второ, че между нанесения от него побой на пострадалата и смъртта є нямало причинна връзка. И двете възражения са неоснователни. Насилието, което М. А. е упражнил върху пострадалата, се уста-новява от обясненията на подсъдимите С. А., Л. А., дадени пред съда на 28.09.1994 г., и обясненията на подсъдимата Р. Р., вклю-чени в доказателствения материал по реда на чл. 227, ал. 1, т. 2 НПК (отм.). Второто възражение, че нямало причинна връзка между нанесения побой и смъртта на пострадалата, почива върху неразбиране на въпроса за причинната връзка. Както е из-вестно, причинната връзка между дадено общественоопасно де-яние и престъпния резултат е обективен факт, който съществува вън и независимо от човешкото съзнание. Наказателното право излиза от по-широко понятие за „причината“, като включва в нея и факторите, които са само „условие“ за настъпване на резул-тата. Причинна връзка съществува, щом като деянието е било едно от необходимите условия (conditio sine qua non) за настъ-пване на общественоопасния резултат, т.е. щом като деянието е обективна предпоставка, без която резултатът не би настъпил по такъв начин, в този вид, на съответното място, време и т.н. За да се прецени налице ли е причинна връзка между дадено дей-ствие и настъпилия престъпен резултат, трябва да се отговори на въпроса – Щеше ли да настъпи резултатът, ако деецът не беше извършил това действие?

В разглеждания случай е безспорно, че смъртта на постра-далата нямаше да настъпи, ако подсъдимият М. А. не беше є нанесъл тежкия побой, при който пострадалата е получила и контузия на левия бял дроб. Следователно между поведението на подсъдимия и смъртта на пострадалата съществува причин-на връзка. Макар въпросът за причинната връзка да се реша-ва от правораздавателните органи, заключението на лекарите


от извършената тройна медицинска експертиза е категорично: „Съществува пряка причинна връзка между нанесения побой, наличните травматични увреждания и настъпилата смърт“.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимата Р. С. по чл. 256, ал. 1 НК, а поведението на подсъдимия М. А. като квалифициран грабеж по чл. 256, ал. 2 вр. чл. 199, ал. 2, т. 1 НК


5. Вина. Неуспяло престъпление

ВИНАТА Е ПСИХИЧЕСКОТО ОТНОШЕНИЕ НА ДЕЕЦА КЪМ ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ И ПРЕСТЪПНИЯ РЕЗУЛ-

ТАТ В МОМЕНТА НА ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕЯНИЕТО, А НЕ СЛЕД ТОВА. ПОСЛЕДВАЩОТО КРИТИЧНО ОТ-

НОШЕНИЕ НА ДЕЕЦА, СЛЕД КАТО ДЕЯНИЕТО Е ВЕЧЕ ЗАВЪРШИЛО, НЯМА ЗНАЧЕНИЕ ЗА ВИНАТА.

НЕУСПЯЛОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СЪСТАВЛЯВАДОВЪРШЕН ОПИТ, ПРИ КОЙТО ДЕЕЦЪТ Е ИЗВЪРШИЛ ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ, Т.Е. ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА

ТОЙ Е НАПРАВИЛ ОНОВА, КОЕТО ОБИКНОВЕНО Е НЕОБХОДИМО, ЗА ДА СЕ ПРИЧИНИ РЕЗУЛТАТЪТ, НО В КОНКРЕТНИЯ СЛУЧАЙ ДЕЯНИЕТО МУ СЕ Е ОКАЗАЛО НЕУСПЕШНО. ОБСТОЯТЕЛСТВОТО, ЧЕ ДЕЕЦЪТ НЕ Е

ПОВТОРИЛ ОПИТА СИ, НЕ ИЗКЛЮЧВА ОТГОВОРНОСТ-ТА ЗА ДОВЪРШЕНИЯ ДО ТОЗИ МОМЕНТ ОПИТ КЪМ

ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

Чл. 11 НК, чл. 18 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства: На 21.06.1993 в с. Д., П. област, подсъ-димият П. в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия, в противозаконно действие, от което е могло да настъпят тежки последици за подсъдимия, извършил опит умишлено да умъртви И. Г. Ц. по особено мъчителен начин и с особена жестокост, като по независещи от него причини деяни-ето е останало недовършено.


Защитата твърди, че липсвал умисъл за убийство, защо-то ако подсъдимият искал да умъртви пострадалия, той можел да го направи и следователно налице бил доброволен отказ от довършване на престъплението. Това възражение е обсъдено от двете редовни инстанции и правилно отхвърлено като неос-нователно. Тук е нужно да се отбележи само следното.

Твърдението на защитата почива върху неразбиране на ос-новни наказателноправни институти, като вина, опит, добро-волен отказ от довършване на престъплението и др. Вината е психическото отношение на дееца към престъпното деяние и престъпния резултат в момента на извършване на деянието, а не след това. Последващото отношение на дееца, след като де-янието е вече завършено, няма значение за вината. В случая е безспорно установено, че подсъдимият нанесъл множество удари с брадва върху главата и тялото на пострадалия, които са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живо-та. От това следва, че подсъдимият е действал с пряк умисъл за убийство. За вината съдим по действията на подсъдимия.

Психическото отношение на дееца към престъпния резул-тат се обективира навън в неговото поведение. Що се отнася до критичното отношение на подсъдимия post faktum, след като престъпното деяние е завършено, то не заличава проявената преди това вина.

Второто възражение, че бил налице доброволен отказ от довършване на убийството, също е несъстоятелно. Съществува разлика между доброволен отказ от довършване на престъпле-нието и неуспяло престъпление. Доброволен отказ по чл. 18, ал. 3 НК е налице, когато обективно е било възможно да се довърши престъплението и деецът субективно е съзнавал това и въпреки това по собствена подбуда се е отказал да довърши изпълнителното деяние, или ако го е довършил, по-нататък е предотвратил настъпването на престъпния резултат. А при неуспялото престъпление деецът е довършил изпълнителното деяние, но в конкретния случай то не е успяло да породи це-


ления престъпен резултат. Неуспялото престъпление следова-телно съставлява довършен опит, при който деецът е извършил престъпното деяние, т.е. от обективна страна той е направил онова, което обикновено е необходимо, за да се причини ре-зултатът, но в конкретния случай деянието му се е оказало не-успешно. Поради липсата на едно или друго обективно условие за настъпване на резултата извършеното деяние не е успяло да породи предвидените в закона общественоопасни последици. Обстоятелството, че деецът не е повторил неуспялото въздей-ствие, че не е извършил втори път престъпното деяние, не из-ключва отговорността за довършения до този момент опит към престъпление. Деецът просто не е повторил опита си. Но той на общо основание следва да отговаря за осъществения довър-шен опит към престъпление.

В разглеждания случай е налице неуспяло престъпление. Подсъдимият П. е нанесъл с брадва множество силни удари върху жизненоважни органи на пострадалия Ц. С това той е довършил изпълнителното деяние на престъплението убийство, но поради независещи от него причини смъртният резултат не е настъпил. Това поведение правилно е квалифицирано като довършен опит за убийство. За доброволен отказ по смисъла на чл. 18, ал. 3 НК изобщо не може да става дума, защото не подсъдимият е предотвратил смъртта на пострадалия.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия П. като престъпление по чл. 118, вр. чл. 116, т. 6, пр. II и III, вр. чл. 18, ал. 1 от НК.


6. Умисъл. Убийство по хулигански подбуди

УМИСЪЛЪТ СЕ ИЗВЛИЧА ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОДСЪ-ДИМИЯ, А НЕ ОТ НЕГОВИТЕ ОБЯСНЕНИЯ СЛЕД

ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. КОГАТО СЕ НА-НАСЯ СИЛЕН УДАР С ГОЛЯМ НОЖ ВЪРХУ ГЪРДИТЕ НА

ПОСТРАДАЛИЯ, ТО ПОДСЪДИМИЯТ НАЙ-МАЛКОТО СЕ Е СЪГЛАСЯВАЛ С НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТНИЯ

РЕЗУЛТАТ.ЧЛ. 116, Т. 10 НК СЛЕДВА ДА СЕ ПРИЛАГА НЕ САМО

КОГАТО УБИЙСТВОТО Е СЪПРОВОДЕНО С ХУЛИГАН-СКИ ДЕЙСТВИЯ, НО КОГАТО ОСВЕН ТОВА ТО Е

ИЗВЪРШЕНО И ПО МОТИВИ, ИЗРАЗЯВАЩИ ЯВНО НЕ-УВАЖЕНИЕ КЪМ ОБЩЕСТВОТО.

Чл. 11, ал. 2 НК, вж. чл. 116, т. 11 НК


Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид:Първоинстанционният съд е събрал доказателствения ма-

териал, който е необходим за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото.

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения: На 1.05.1990 г. вечерта в с. Л., М. област, подсъдимият Н. умишлено умъртвил С. К. Д., като убийство-то е извършено по хулигански подбуди. Защитникът на подсъ-димия прави две възражения: че смъртта на пострадалия била причинена по непредпазливост в резултат на умишлена телесна повреда и че липсвали хулигански подбуди. И двете възраже-ния са обсъждани от първата и втората инстанция и правилно


са отхвърлени като неоснователни. Умисълът се извлича от действията на подсъдимия, а не от голословните му деклара-ции след извършване на престъплението. Когато се нанася си-лен удар с голям нож (27 см) върху гърдите на пострадалия, то подсъдимият най-малкото се е съгласявал с настъпването на смъртния резултат, т.е. действал е с евентуален умисъл. При по-вторното разглеждане на делото съдът е анализирал всички обсто-ятелства и правилно е приел, че убийството е извършено по хули-гански подбуди. Както се посочва в Постановление № 2/1957 г. на Пл. на ВС, чл. 116, т. 10 НК следва да се прилага не само когато убийството е съпроводено с хулигански действия, но и когато то е „извършено по мотиви, изразяващи явно неуважение към обществото“. Такива именно са били мотивите на подсъдимия в разглеждания случай. Явно неуважение към обществото има и „когато деецът чрез действията си изразява открито висока сте-пен на неуважение към личността“ (Постановление № 2/1974 г. Пл. ВС. Сборник Постановления и тълкувателни решения на ВС, 1953–1990 г. С., 1991 г., стр. 362).

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Н. като убийство по хулигански подбуди по чл. 116, т. 10 НК.


7. Неопределен (алтернативен) пряк умисъл. Неуспяло престъпление

КОГАТО ДЕЕЦЪТ ДЕЙСТВА С ПРЯК НЕОПРЕДЕЛЕН (АЛТЕРНАТИВЕН) УМИСЪЛ И ПОРАДИ НЕЗАВИСЕЩИ ОТ НЕГО ФАКТОРИ ПРИЧИНИ ПО-ЛЕКИЯ РЕЗУЛТАТ,

ТОЙ СЛЕДВА ДА ОТГОВАРЯ ЗА ОПИТ КЪМ ПО-ТЕЖКИЯ ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ, КОЙТО ПОГЛЪЩА ПО-ЛЕКИЯ.

Чл. 11, ал. 2 НК, чл. 18, ал. 1 и 3 НК

Решение № 32 от 11.III.1991 г. по н. д. № 868/90 г., I н. о., докладчик Н. Филчев

Първоинстанционният съд е събрал всички необходими и възможни доказателства и е изяснил делото от фактическа страна. Въз основа на събрания доказателствен материал той е направил обоснован извод, че на 6.05.1989 г. подсъдимият е нанесъл удар с брадва по главата на пострадалия, в резултат на което последният получил постоянна слепота с дясното око и обезобразяване на лицето. Този извод на съда се подкрепя от показанията на пострадалия свидетел – рождения син на подсъ-димия В. А., показанията на свидетелката Е. Н., заключението на експерта, съдебен медик д-р С. К.:

Първоинстанционният съд е обсъдил противоречията между обясненията на подсъдимия и останалия доказателствен материал по делото и правилно е отхвърлил като недостовер-ни твърденията на подсъдимия А., че той нямал намерение да нанесе удар с брадвата, а само искал да сплаши сина си, че по-страдалият го нападнал с нож; че пострадалият сам ударил гла-вата си в брадвата. Впрочем в съдебно заседание и в писмени-те съображения, представени пред Върховния съд, защитата не оспорва факта, че подсъдимият е нанесъл удар с брадва върху


главата на пострадалия. Оспорва се само правната квалифика-ция на това деяние, като се твърди, че то осъществявало съста-ва на чл. 128 НК.

Доводът за нарушение на материалния закон е също неос-нователен. Действително в съдебната практика е разпростра-нено разбирането, че при телесни повреди деецът отговаря за фактически причинената вреда и че степента на телесната по-вреда определя умисъла на дееца. Това разбиране по принцип не може да се приеме.

Установяването на субективната страна на телесните по-вреди и убийствата поначало поражда трудности. Те се дължат на особеностите на обективната страна на тези престъпления, които се отразяват и в съзнанието на дееца. Трудността се състои в това да се установи какво точно е било психическо-то отношение на дееца към настъпилия резултат. За умисъла при телесните повреди и убийства често е характерна една не-определеност (алтернативност) на представите на дееца. Той предвижда най-общо обществената опасност на два или повече възможни резултата и иска (или допуска) настъпването на кой-то и да е от тях. При това трябва да се разграничат двете хи-потези – при пряк и евентуален умисъл. Когато деецът действа при евентуален неопределен умисъл, той ще отговаря за реално причинената вреда (а не за по-тежкия резултат, който е пред-виждал), тъй като не е възможен опит с евентуален умисъл. Но когато виновният действа с пряк неопределен (алтернативен) умисъл и поради независещи от него фактори причинява по-лекия от резултатите, отговаря за опит към по-тежкия престъ-пен резултат. И това е така, защото те се намират в съотноше-ние на поглъщане. Правилната квалификация на поведението е опит към по-тежкото престъпление при алтернативен пряк умисъл.

В конкретния случай е установено, че подсъдимият е на-несъл удар с острието на брадвата върху главата на постра-далия, който успял в последния момент да се отклони малко.


От това следва категоричният извод, че подсъдимият е желаел смъртта на пострадалия. Умисълът на дееца се извлича не от неговите декларации, а от поведението, в което се е обекти-вирал. Поради причини, които са вън от него обаче, той не е успял, като причинил само тежка телесна повреда на постра-далия.

От обективна страна подсъдимият е направил всичко, кое-то обикновено е необходимо, за да се причини смъртен резул-тат, а от субективна страна той е действал при пряк умисъл. Следователно поведението му трябва да се квалифицира като опит към убийство, а не като довършено престъпление (тежка телесна повреда).

Поставя се и още един проблем – тъй като подсъдимият е имал възможност да нанесе и втори удар с брадвата, но не го е направил, не се ли касае до самоволен отказ от довършване на престъплението по смисъла на чл. 18, ал. 3 НК. В закона е възприет обективният възглед за опита. Съгласно чл. 18, ал. 1 НК, щом като деецът е извършил всичко, което обикновено е необходимо от обективна страна, за да се причини престъпният резултат, но поради други фактори този резултат не е настъ-пил, то налице е довършен опит към престъплението. Опитът на подсъдимия А. представлява едно неуспяло престъпление. А при неуспелите престъпления не съществува фактическа възможност за дееца да предотврати настъпването на престъпните последи-ци, както изисква чл. 18, ал. 3, б. „б“ НК. Обстоятелството, че деецът не е повторил неуспялото въздействие, не прави опита недовършен, нито представлява самоволен отказ – например не е нанесъл нови удари, не е дал нови изстрели. Следователно в случая не е налице самоволен отказ от довършване на престъ-плението.


8. Алтернативен пряк умисъл. Опит с абсо-лютно негодно средство. Убийство по хулиган-

ски подбуди

КОГАТО ДЕЕЦЪТ ДЕЙСТВА С АЛТЕРНАТИВЕН ПРЯК УМИСЪЛ (КАТО ИСКА НАСТЪПВАНЕТО НА ЕДИН ОТ НЯКОЛКОТО ВЪЗМОЖНИ ПРЕСТЪПНИ РЕЗУЛТАТА) И ПОРАДИ НЕЗАВИСЕЩИ ОТ НЕГО ФАКТОРИ ПРИЧИНИ ПО-ЛЕКИЯ РЕЗУЛТАТ, ТОЙ СЛЕДВА ДА ОТГОВАРЯ ЗА

ОПИТ КЪМ ПО-ТЕЖКИЯ ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ.ОПИТЪТ НЕ Е ОБЩЕСТВЕНООПАСЕН И НЕ ПОРАЖ-ДА НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ САМО КОГАТО Е ИЗВЪРШЕН С АБСОЛЮТНО НЕГОДНО СРЕДСТВО. А

АБСОЛЮТНО НЕГОДНО Е СРЕДСТВОТО, КОЕТО ИЗОБ-ЩО, ПОНАЧАЛО НЕ МОЖЕ ДА ПРИЧИНИ ЖЕЛАНИЯ ОТ

ДЕЕЦА ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ.КОГАТО ЛИПСВА ЛИЧЕН МОТИВ ЗА УБИЙСТВОТО, А ОСНОВНИЯТ, ДОМИНИРАЩИЯТ МОТИВ НА ДЕЕЦА Е ЧРЕЗ ТОВА УБИЙСТВО ДА ПОКАЖЕ НЕУВАЖЕНИЕ

КЪМ ОБЩЕСТВО. ТО, ДА ДЕМОНСТРИРА ГРУБО НЕЗА-ЧИТАНЕ НА УСТАНОВЕНИТЕ СОЦИАЛНИ ЦЕННОСТИ, ТОГАВА УБИЙСТВОТО Е ИЗВЪРШЕНО ПО „ХУЛИГАН-

СКИ ПОДБУДИ“.

Чл. 11, ал. 2 НК, чл. 18 НК, вж. чл. 116, т. 11 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства по делото: През нощта на 8 срещу 9.1.96 край с. К., П. област, подсъдимите М. и. Л., в съучастие като съизвършители, по хулигански подбуди извършили опит умиш-


лено да умъртвят К. от същото село, като опитът им е останал недовършен по независещи от тях причини.

Защитникът на подсъдимия М. изтъква няколко взаимно изключващи се възражения: Първо, той оспорва авторството на извършеното убийство, като твърди, че М. изобщо не е уча-ствал в него. Второ, М. нямал пряк умисъл за убийството и поради това извършеното съставлявало средна телесна повре-да, а не опит за убийство. Трето, извършеният от М. опит за убийство бил с негодни средства. Защитникът на подсъдимия Л. не оспорва авторството на престъпното деяние, но твърди, че поради липса на пряк умисъл за убийство налице била сред-на телесна повреда. Освен това извършеното от подсъдимите убийство не било по хулигански подбуди. Същите възражения са били направени и пред първата инстанция. Първоинстанци-онният съд е обсъдил задълбочено тези възражения и правилно ги е отхвърлил като неоснователни.

Относно авторството на престъплението съдът обоснова-но е дал вяра на показанията на пострадалия К., които коре-спондират със събрания доказателствен материал по делото (в т.ч. и заключението от извършеното изследване на следите от миризми, иззети от багажника на автомобила на подсъдимия Л., които са сходни с мирисовия материал, иззет от самия по-страдал К.). Същевременно първоинстанционният съд правил-но е отхвърлил обясненията на подсъдимите М. и Л., тъй като противоречат на останалите доказателства по делото (в т.ч. и показанията на съпругата на подсъдимия Л.).

Възражението, че подсъдимите нямали пряк умисъл да причинят смъртта на пострадалия, е неоснователно. Поначало умисълът при посегателствата срещу личността е с неконкрети-зирано съдържание. Деецът не предвижда точно в каква конкрет-на форма ще се прояви престъпният резултат (смъртта или теле-сната повреда). В случая първоинстанционният съд правилно е изтъкнал, че когато жертвата се хвърля от 11 метра височина в буйно течаща река, през зимата – при ниски температура, тя


е могла да загине както от падането и удар в камъните около моста, така и от удавяне или дори от измръзване при тези ниски температури, и то в полунощ, без възможност да се окаже по-мощ от някого. Дори и да се приеме, че подсъдимите са искали настъпването на един от няколкото възможни престъпни резул-тата, в т.ч. и телесна повреда на пострадалия, то те са действали с алтернативен пряк умисъл. При това психическо отношение на дееца е възможен опит към убийство. Принципът е, че когато де-ецът действа с алтернативен пряк умисъл и поради независещи от него фактори причини по-лекия от резултатите, той следва да отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат. Следова-телно поведението на подсъдимите М. и Л. съставлява опит към убийство, а не телесна повреда (както пледира защитата).

Възражението, че опитът към убийство бил извършен с не-годни средства, е също неоснователно. Опитът не е обществе-ноопасен и не поражда наказателна отговорност само когато е извършен с абсолютно негодно средство. А абсолютно негод-но е средството, което изобщо, поначало не може да причини желания от дееца престъпен резултат. Разглежданият случай обаче не е такъв. Хвърлянето на пострадалия от 11 метра висо-чина в студена, буйно течаща река поначало може да причини смъртта му. Поради това следва да се отхвърли тезата на за-щитата, че опитът към убийство в случая бил извършен с абсо-лютно негодно средство.

Защитата твърди, че липсвали хулигански подбуди за убий-ството. Това възражение е обсъдено задълбочено от първоинстан-ционния съд и правилно отхвърлено като неоснователно. Когато липсва личен мотив за убийството, а основният, доминиращият мотив на дееца е чрез това убийство да покаже явно неуважение към обществото, да демонстрира грубо незачитане на установени-те социални ценности, тогава убийството е извършено по „хули-гански подбуди“ по смисъла на чл. 116, т. 10 НК. В случая съдът е установил, че подсъдимите М. и Л. са нямали личен мотив да убият пострадалия. „Самият начин на извършване на деянието


обаче... изразява явно неуважение към обществените порядки, из-разяващо се в пълно незачитане на човешката личност“ (л. 82 от мотивите). Поради това правилно съдът е приел, че подсъдимите са извършили убийството по хулигански подбуди.

Правната оценка на установените по делото обстоятелства е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведени-ето на подсъдимите М. и Л. като опит към убийство по чл. 116, т. 10, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК.


9. Небрежност и случайно деяние

ОБЩОТО МЕЖДУ НЕБРЕЖНОСТТА И СЛУЧАЙНОТО ДЕЯНИЕ Е, ЧЕ И ПРИ ДВЕТЕ ХИПОТЕЗИ ДЕЕЦЪТ ОБЕ-КТИВНО Е ПРИЧИНИЛ ПРЕСТЪПНИЯ РЕЗУЛТАТ БЕЗ СУБЕКТИВНО ДА Е СЪЗНАВАЛ ТОВА. РАЗЛИЧНОТО Е, ЧЕ ПРИ НЕБРЕЖНОСТТА ДЕЕЦЪТ Е БИЛ ДЛЪЖЕН И Е МОГЪЛ ДА ПРЕДВИДИ ОБЩЕСТВЕНООПАСНИЯ РЕЗУЛТАТ, А ПРИ СЛУЧАЙНОТО ДЕЯНИЕ ТОЙ НЕ Е

БИЛ ДЛЪЖЕН ИЛИ АКО Е БИЛ ДЛЪЖЕН, НЕ Е МОГЪЛ В КОНКРЕТНИТЕ УСЛОВИЯ И С ОГЛЕД НА ИНДИВИ-ДУАЛНИТЕ СИ ОСОБЕНОСТИ ДА ПРЕДВИДИ ТОЗИ

РЕЗУЛТАТ.

Чл. 11, ал. 3, предл. 1 от НК, чл. 15 НК

Решение № 659 по н. д. № 502/1993 г., I н. о., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства: На 4.03.1992 г. в околностите на гр. З. подсъдимата К. по непредпазливост е запалила чужда гора и от това са последвали значителни вреди в размер на 198 441 лева.

Подсъдимата твърди, че не е проявила небрежност, а на-лице било случайно деяние. Това възражение налага да се изясни принципното различие между небрежността (чл. 11, ал. 3, предл. 1 НК) и случайното деяние (чл. 15 НК).

Небрежността е вид непредпазлива вина, а случайното деяние е изключващо вината обстоятелство. Общото между двете хипотези е, че деецът обективно е причинил престъпния резултат, без субективно да е съзнавал това. Различното е, че при небрежността деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди


общественоопасния резултат, а при случайното деяние той не е бил длъжен, или ако е бил длъжен, не е могъл да предвиди резултата. В такъв смисъл случайното деяние представлява обратната страна на небрежността. Сравнението изисква да се разкрие съдържанието на двата признака на небрежността: а) обективен – деецът е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици и б) субективен – деецът е могъл да предвиди последиците.

Обективният признак на небрежността очертава рамките на дължимото, т.е. това, което деецът е бил длъжен да предвиди. За да се прецени дали деецът е бил длъжен да предвиди престъпния резултат, трябва да се отговори на два въпроса. Първо, какво поведение дължи субектът в дадения случай? Дължимото по-ведение се определя от правилата, които регламентират съот-ветната дейност. Тези правила са изработени от обществената практика, науката, техниката и най-често са изрично закрепени в нормативен акт. Правилата очертават границите на грижата, която деецът трябва да прояви, за да избегне общественоопас-ния резултат. Спазването на всички правила изключва небреж-ността и изобщо вината. Обратно – нарушаването на правилата за изпълнение на съответната дейност означава, че деецът не е проявил дължимата грижа. Вторият въпрос е, отклонил ли се е деецът от дължимото поведение и в какво се е изразило това отклонение? При небрежността деецът нарушава правилата за изпълнение на съответната дейност и от това за него възниква задължението да предвиди общественоопасните последици на своето деяние.

Субективен признак на небрежността е възможността на дееца да предвиди и предотврати престъпния резултат. Тази възможност се преценява не изобщо, а конкретно за случая, и то в рамките на дължимото поведение, на онова поведение, което се изисква в подобни случаи. Едва след като се установи какво е дължимото поведение, следва да се постави въпросът дали конкретният деец (спазвайки правилата) е могъл в кон-


кретните условия да предвиди престъпния резултат. Възмож-ността за предвиждане и предотвратяване на резултата зависи: а) от конкретните обективни условия за извършване на деяни-ето и б) от индивидуалните особености на личността на дее-ца. Във всеки отделен случай съдът трябва да установи какви обективни условия са били необходими, за да се предотврати резултатът и след това да изследва дали всички необходими ус-ловия са съществували. Ако липсва само едно от необходимите условия, налице е обективна невъзможност за предотвратяване на общественоопасния резултат, т.е. случайно деяние. Напри-мер шофьорът е управлявал автомобила с превишена скорост в града, но катастрофата е настъпила поради това, че внезап-но на пътя е излязло друго превозно средство, което е отнело възможността на шофьора да предотврати общественоопасния резултат. В случая видимостта е необходимо условие за предот-вратяване на резултата. Възможно е да липсва причинна връзка между превишаването на скоростта и престъпния резултат.

От това, че съществува задължение за предотвратяване на общественоопасните последици, не следва, че съществува и възможност за това. Съдът винаги трябва да констатира на-личието на някакво обективно обстоятелство, което насочва съзнанието на дееца към опасността при нарушаване на пра-вилата. Такова обективно обстоятелство съставляват и самите специални правила за извършване на съответната дейност.

Що се отнася до индивидуалната възможност на дееца да предвиди общественоопасния резултат, тя зависи от способно-стите, знанията, опита, съобразителността, физическото и пси-хическото състояние на конкретната личност (телесен недъг, състояние на афект, внезапно смущение и др.). Наличието на съответни качества позволява на дееца чрез мобилизиране на своя психически капацитет да изведе в съзнанието си предста-вата за общественоопасните последици. Тази възможност за-едно с проявената недостатъчна грижа от страна на дееца (и при съответна волева насоченост) съставлява основанието за


отрицателна оценка на психическото отношение на дееца към престъпния резултат. Обратно – липсата на такава възможност означава липса на вина, т.е. наличие на случайно деяние (чл. 15 НК).

При небрежността липсват конкретни представи за престъп-ния резултат. Но това не означава, че деецът няма никакви най-общи представи за това, което върши, за обстановката, в която действа и за възможните опасности.

В разглеждания случай е безспорно установено, че подсъ-димата М. К. е причинила престъпния резултат – запалването на гората, без да е съзнавала това. Проблемът е, налице ли са останалите два белега на небрежността: подсъдимата била ли е длъжна, и ако е била длъжна, дали е имала възможност да пред-види и предотврати престъпния резултат?

Не съществуват юридически правила, които да регламен-тират конкретната ситуация. Но човешкият опит е установил, че в близост до борова гора в сухо време и когато духа вятър, не бива да се пали изсъхналата, бързо горяща трева, защото има опасност от пожар. Подсъдимата К. съзнателно е наруши-ла това изискване, като лекомислено е сметнала, че не съще-ствува реална опасност от пожар. Това отклонение от дължи-мото поведение поражда за нея задължението да предвиди и предотврати престъпния резултат.

Поставя се въпросът, а имала ли е подсъдимата възмож-ност, ако действаше в рамките на дължимото поведение, да предвиди престъпния резултат? Отговорът и на този въпрос е положителен. Подсъдимата К. е възрастна жена, със значите-лен житейски опит. Тя е познавала обстановката и е знаела, че наблизо се намира минирано поле. Налице са били всички обек-тивни и субективни предпоставки, за да може подсъдимата да предвиди запалването на гората. Ако беше проявила дължима-та грижа и взискателност, ако беше подложила на внимателна преценка всички обстоятелства, подсъдимата К. можеше да из-


веде в съзнанието си представата за общественоопасните по-следици от своето деяние.

Всъщност подсъдимата е имала някаква най-обща предста-ва за абстрактната опасност, която създава, като запалва трева-та. Доказателство за това е, че М. К. е приготвила кофа с вода, която да използва, ако се наложи.

Следователно налице са всички белези на небрежността. Възражението на подсъдимата К., че се касаело за случайно деяние по чл. 15 НК, е неоснователно.

Правната оценка за установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал деянието на подсъдимата К. като непредпазлив палеж на чужда гора, от който са настъпили значителни вреди по чл. 331, ал. 2, предл. второ на НК.


10. Неизбежна отбрана – прекратяване на на-падението. Превишаване пределите на

неизбежната отбрана поради уплаха или смущение

НАПАДЕНИЕТО ПРИ НЕИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА Е ПРЕ-КРАТЕНО ТОГАВА, КОГАТО ОПАСНОСТТА Е ОТМИНА-ЛА. АКО КОНКРЕТНАТА ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА ДАВА ОСНОВАНИЕ ДА СЕ СМЯТА, ЧЕ НАПАДЕНИЕТО

МОЖЕ ОТНОВО ВНЕЗАПНО ДА СЕ ВЪЗОБНОВИ, ТО СИТУАЦИЯТА НА НЕИЗБЕЖНА ОТБРАНА НЕ Е ПРИ-КЛЮЧИЛА И ОТБРАНЯВАЩИЯТ СЕ ИМА ПРАВО НА

АКТИВНА ЗАЩИТА.КОГАТО Е НАЛИЦЕ ПРЕВИШАВАНЕ ПРЕДЕЛИТЕ НА НЕИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА, СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА ИЗ-СЛЕДВА ДАЛИ ТОВА ПРЕВИШАВАНЕ НЕ СЕ ДЪЛЖИ НА „УПЛАХА ИЛИ СМУЩЕНИЕ“, КОЕТО ИЗКЛЮЧВА

НАКАЗАТЕЛНАТА ОТГОВОРНОСТ НА ДЕЕЦА.

Чл. 12 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е приел за установени следните фактически обстоятелства: През нощта на 7.07.1995 г. в бар „П.“ в гр. К. между подсъдимия Д. (който е управител в бара) и пострадалия И. (клиент) възникнал спор. И. отправил обидни думи към Д., изправил се, „извадил джобен автоматичен нож, който държал с дясната си ръка, замахнал и нанесъл с него удар, който попаднал в областта на лявото бедро на подсъдимия, причинявайки прободно-порезна рана по предновъншната повърхност на бедрото му. След удара подсъ-


димият Д. бил обхванат от чувство на силен страх. Започнал да крещи и да вика за помощ, а свидетелят К. успял да хване И. за дясната му ръка, в която бил ножът, и я извил. Свидетелят Й. също се намесил и взел ножа от ръката на И., след което го хвърлил на земята. Свидетелите К., Й. и И. извели пострадалия И. извън заведението въпреки съпротивата на последния. След тях вървял подсъдимият Д. Докато го извеждали, И. буйствал. В един момент успял да се отскубне от охраната, върнал се об-ратно, влязъл отново във фоайето и нанесъл на намиращия се там Д. удар с юмрук в лицето му. И. отново бил хванат от боди-гардовете на заведението и изкаран извън него. В този момент подсъдимият взел една дървена бухалка, която се намирала до входната врата на бара, замахнал странично-ляво с нея и на-несъл силен удар в гръб на пострадалия, който попаднал в лява-та теменна област на същия, причинявайки счупване на лявата му теменна кост, контузия на мозъка и кръвоизлив под паяжо-видната обвивка на същия“ (л. 56 от мотивите на присъдата).

1. Подсъдимият оспорва само едно положение от тази фак-тическа обстановка, приета от съда. Подсъдимият твърди, че когато нанесъл смъртоносния удар на пострадалия И., нападе-нието срещу него не е било прекратено, т.е., че той се намирал в състояние на неизбежна отбрана (а не в състояние на афект, предизвикан от пострадалия с насилие, както е приел съдът).

Въпросът кога е прекратено нападението при неизбежната отбрана по чл. 12 НК поначало поражда трудности в съдебната практика. Във всеки отделен случай този въпрос трябва да се ре-шава конкретно, като се изхожда от един принцип: нападението е приключило тогава, когато опасността е безвъзвратно отминала. Възможно е нападателят само временно да преустанови напа-дението си (например за да събере сили; за да избере по-удобен момент и нападне отново и др.). Ако конкретната фактическа об-становка дава основание да се смята, че нападението може отно-во внезапно да се възобнови, то ситуацията на неизбежна отбра-на по чл. 12 НК не е приключила и отбраняващият се има право


на активна защита. Както ясно е посочено в Постановление № 12 от 1973 г. на Пленума на ВС: „Кратковременното прекъсване на нападението, което може бързо да се възобнови, не означава прекратяване на нападението“. Същото подчертава и проф. До-лапчиев: „Ако нападението е само спряно, но не и прекратено още, нужната отбрана е възможна“ (Долапчиев Н., Наказателно право, т. I, Обща част, С., 1941, с. 223).

Нападението е обективен елемент на „неизбежната отбра-на“ и не зависи от съзнанието на отбраняващия се. Възможно е той погрешно да е сметнал, че е нападнат, т.е. нападението да съществува само в съзнанието му. Тогава е налице мнима неиз-бежна отбрана. Отговорността на дееца при мнима неизбежна отбрана се урежда съобразно правилата за грешка (чл. 14 НК). Грешката изключва умисъла на дееца и по-нататък в зависи-мост от това, дали тази грешка е извинителна или не, съответно ще липсва изобщо вина или пък ще е налице непредпазливост.

В разглеждания случай свидетелите-очевидци по делото заявяват следното пред съда:

Свидетелката Т.: „Когато се качих горе във фоайето, видях, че това момче (пострадалият И.) се обърна и удари Д. (подсъ-димия) в лицето. Тогава Д. взе една бухалка и го удари... Д. беше много уплашен“.

Същото твърди и свидетелят И.: „Мисля че Ф. започна във фоайето да превързва крака на Д. с вратовръзката му. Видях в един момент, че това момче се връща и удря Д. в лицето. Всич-ко стана много бързо, затова не можахме да го хванем. Тогава Д. хвана бухалката и го удари в гърба и той се строполи навън. Видях че на Д. му стана лошо и пред вратата на бара припад-на... Във фоайето момчето с ножа беше пуснато. Той удари Д. в лицето с юмрук. След това Д. го удари с бухалката. Бяха един срещу друг, когато Д. го удари, но момчето се наведе някак си, за да се предпази... Пострадалият не е искал да бяга. Напротив от поведението му си правя извода, че май е искал още да се бие... Момчето удари Д. в лицето, а Д. подскочи назад, тъй като


ударът беше силен и се озова до бухалката. В този момент по-страдалият беше срещу Д.“.

От показанията на тези (Т., И.) и на останалите свидете-ли-очевидци (Й., К.), които са участвали пряко в конфликта, се установява, че подсъдимият Д. е нанесъл удара с бухалка-та, когато нападението върху него още не е било прекратено. Събитията са се развили твърде бързо и ударът с бухалката е последвал непосредствено юмручния удар на пострадалия И. При тези обстоятелства не може да се приеме, че опасността за Д. е отминала. Обратното означава да се смята, че след всеки удар на нападателя състоянието на неизбежна отбрана се пре-кратява (което е абсурдно).

Що се отнася до извода на съда, че „ударът с бухалката бил нанесен в гръб на пострадалия“, той противоречи не само на посочените доказателствени средства, но и на заключението на съдебно-медицинската експертиза. Касае се за удар в „лявата теменна област на главата“ (виж съдебно-медицинската ек-спертиза), а не за удар, който е нанесен в гръб на пострадалия. Свидетелят И. ясно посочва: „Бяха един срещу друг, когато Д. го удари, но момчето се наведе някак си, за да се предпази... Двамата бяха лице в лице, но когато Д. го удари с бухалката, момчето с ножа се обърна някак си“. Същото сочи и свидетелят Й.: „Когато Д. замахна, това момче някак си се обърна и ударът попадна в тила му“.

От всичко това следва, че възражението на подсъдимия Д. е основателно. Изводът на първоинстанционния съд, че когато Д. нанася смъртоносния удар, нападението срещу него е било вече прекратено, е необоснован. Тъй като е налице хипотеза-та на чл. 335, ал. 4 НПК (отм.), настоящата втора инстанция следва да измени присъдата, като приеме, че подсъдимият Д. се е намирал в състояние на неизбежна отбрана (с което не се влошава положението му).

Безспорно е, че в разглеждания случай защитното действие на подсъдимия Д. явно не съответства на характера и конкрет-


ната опасност на нападението и поради това е налице превиша-ване пределите на неизбежната отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 2 НК.

2. Винаги когато е налице превишаване пределите на не-избежната отбрана, съдът е длъжен да изследва дали това пре-вишаване не се дължи на „уплаха или смущение“, т.е. дали не е налице хипотезата на чл. 12, ал. 4 (предишна ал. 3) от НК, при която се изключва наказателната отговорност. Психическото състояние на подсъдимия по време на извършване на престъ-плението е било изследвано от първоинстанционния съд (извър-шена е съдебно-психиатрична експертиза на подсъдимия) и правилно изяснено. Въз основа на заключението на вещото лице съдът приема, че „деянието е било извършено от подсъ-димия в състояние на физиологичен афект, което състояние е било предизвикано от самия пострадал с насилие. Нещо пове-че, съдът приема, че „при нанасянето на ударите с бухалката у подсъдимия Д. е преобладавала емоцията „страх“, като най-силното човешко чувство. Тя е довела до т.н. тунелно съзнание, при което той, без да е лишен от способността да разбира свой-ството и значението на своите постъпки, не е могъл да взема адекватно решение и е бил в състояние, което силно е затруд-нявало способността му да схваща ясно значението на своите действия и да ръководи постъпките си. В това състояние Д. е извършил деяние, което никога не би извършил, ако се е нами-рал в нормално безафектно психическо състояние“. Вижда се, че психическото състояние на подсъдимия Д. се доближава твърде много до състоянието, визирано в чл. 12, ал. 4 (предишна ал. 3) НК. „Уплахата“ по чл. 12, ал. 4 (предишна ал. 3) НК обаче из-ключва изобщо вменяемостта на дееца. Докато в случая упла-хата на Д. само е ограничила, „стеснила“ неговите възможно-сти да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, без да изключи напълно неговите ин-телектуални и волеви способности, обуславящи вменяемостта му.


Следователно от убийство, извършено в състояние на сил-но раздразнение, предизвикано от пострадалия (чл. 118 НК), поведението на подсъдимия Д. следва да се преквалифицира в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбеж-ната отбрана по чл. 119 НК.


11. Неизбежна отбрана – превишаване преде-лите поради уплаха или смущение

КОГАТО ПРЕВИШАВАНЕТО ПРЕДЕЛИТЕ НА НЕИЗБЕЖ-НАТА ОТБРАНА СЕ ДЪЛЖИ НА УПЛАХА ИЛИ СМУЩЕ-

НИЕ, ДЕЯНИЕТО НА ОТБРАНЯВАЩИЯ СЕ НЕ СЕ НА-КАЗВА, УПЛАХАТА И СМУЩЕНИЕТО СЪСТАВЛЯВАТ ТАКОВА ПСИХИЧЕСКО СЪСТОЯНИЕ, ПРИ КОЕТО Е

НАМАЛЕНА ЗНАЧИТЕЛНО СПОСОБНОСТТА НА ДЕЕЦА ДА ВЪЗПРИЕМА И ОЦЕНЯВА ПРАВИЛНО ОБСТАНОВ-КАТА И ДА ИЗБИРА АДЕКВАТНО ПОВЕДЕНИЕ, Т.Е. ДА

СЕ ЗАЩИТАВА В РАМКИТЕ НА НЕИЗБЕЖНАТА ОТ-БРАНА. СТЕПЕНТА НА ВИНАТА В СЛУЧАЯ Е ТОЛКОВА

НИСКА, ЧЕ ЗАКОНОДАТЕЛЯТ Е СМЕТНАЛ, ЧЕ НЕ Е ОБЩЕСТВЕНО ОПРАВДАНО ТОВА ДЕЯНИЕ ДА СЕ НА-

КАЗВА – ЧЛ. 12, АЛ. 4 (ПРЕДИШНА АЛ. 3) ОТ НК.ВСЯКОГА, КОГАТО СЪДЪТ КОНСТАТИРА, ЧЕ Е НАЛИЦЕ

ПРЕВИШАВАНЕ ПРЕДЕЛИТЕ НА НЕИЗБЕЖНАТА ОТ-БРАНА, ТОЙ ТРЯБВА ДА ИЗСЛЕДВА ПСИХИЧЕСКОТО

СЪСТОЯНИЕ НА ДЕЕЦА, ЗА ДА УСТАНОВИ ДАЛИ ПРЕ-ВИШАВАНЕТО СЕ ДЪЛЖИ НА УПЛАХА ИЛИ СМУЩЕ-НИЕ И В ЗАВИСИМОСТ ОТ ТОВА ДА РЕШИ ВЪПРОСА

ЗА НАКАЗАТЕЛНАТА ОТГОВОРНОСТ.

Чл. 12 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил

обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения: на 5.10.1990 г. в Н. подсъдимият И., преви-шавайки пределите на неизбежната отбрана, умишлено умър-твил В. Х. С.


Констатацията на съда, че подсъдимият е превишил преде-лите на неизбежната отбрана, не се оспорва. Защитата обаче твърди, че превишението се дължало на уплаха и смущение. Това налага да се изтъкнат следните общи положения.

Увреждането на нападателя в условията на неизбежна от-брана не е общественоопасно, а полезно и правомерно деяние и затова деецът не носи нито наказателна, нито гражданска от-говорност.

Увреждането на нападателя при превишаване пределите на неизбежната отбрана е общественоопасно деяние и ако то съдържа признаците на състав на престъпление и освен това е извършено виновно, съставлява престъпление. (В зависимост от психическото отношение на дееца към факта на превишава-не на отбраната престъплението може да бъде умишлено или непредпазливо.)

Ако превишаването пределите на неизбежната отбрана се дължи на уплаха или смущение, деянието на отбраняващия не се наказва. Уплахата и смущението съставляват такова психи-ческо състояние, при което е намалена значително способност-та на дееца да възприема и оценява правилно обстановката и да избира адекватно поведение, т.е. да се защитава в рамките на неизбежната отбрана. Степента на вината в случая е толкова ниска, че законодателят е сметнал, че не е обществено оправ-дано това деяние да се наказва – чл. 12, ал. 4 (предишна ал. 3) от НК. Деецът обаче ще отговаря имуществено за причинените вреди на нападателя (при условие, че е действал виновно).

Всякога, когато съдът констатира, че е налице превишава-не пределите на неизбежната отбрана, той трябва да изследва психическото състояние на дееца, за да установи дали преви-шаването се дължи на уплаха или смущение и в зависимост от това да реши въпроса за наказателната отговорност.

В разглеждания случай подсъдимият И. твърди, че в резул-тат на нападението изпаднал в състояние на уплаха и смущение и поради това превишил пределите на неизбежната отбрана.


Твърдението на подсъдимия не се подкрепя от доказателства-та по делото. Първоинстанционният съд правилно е приел за установено, че след като пострадалият С. нападнал подсъдимия И., последният отстъпил към колата; отворил предната врата, взел ножа, който се намирал до мястото на шофьора, и нанесъл два удара на пострадалия – между коремната и гръдната част и в областта на лявото рамо. Това целенасочено поведение на подсъдимия, при което той обмисля хладно всяка своя стъпка, показва ясно душевното му състояние. Цялата верига от дей-ствия (вземането на ножа и насочването на удара към сърцето) са извършени в относително спокойно психическо състояние от подсъдимия, който е съзнавал последиците от поведението си и е искал тези последици. Следователно не може да се при-еме тезата на защита, че подсъдимият е бил в състояние на сил-но душевно вълнение, което му пречело да избере правилното поведение, т.е., че подсъдимият е превишил пределите на неиз-бежната отбрана поради уплаха и смущение.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия И. като убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана по чл. 119 НК.


12. Задържане на престъпник*

НЕ Е ОБЩЕСТВЕНООПАСНО ДЕЯНИЕТО, КОЕТО, МА-КАР И ФОРМАЛНО ДА ОСЪЩЕСТВЯВА ПРИЗНАЦИТЕ НА ПРЕДВИДЕН В ЗАКОНА СЪСТАВ НА ПРЕСТЪПЛЕ-

НИЕ, Е ИЗВЪРШЕНО ЗА ЗАДЪРЖАНЕ НА ПРЕСТЪПНИК, ПРИ УСЛОВИЕ, ЧЕ НЕ Е БИЛО ВЪЗМОЖНО ДА СЕ

ЗАДЪРЖИ ПРЕСТЪПНИКЪТ ПО ДРУГ НАЧИН И ПРИЧИ-НЕНАТА МУ ВРЕДА СЪОТВЕТСТВА НА ТЕЖЕСТТА НА ИЗВЪРШЕНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И ОБСТАНОВКАТА

НА ЗАДЪРЖАНЕТО.

Чл. 12а НК (Нов – ДВ, бр. 62 от 1997 г.)


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства: На 11.10.91 г. край с. Б., община С. З., подсъдимият умишлено умъртвил Ж. Г. Г. Подсъдимият изтъква две основни възражения – първо, че се е намирал в състояние на неизбежна отбрана и второ, че е действал за задържане на престъпник. Първото възражение е обсъдено от първоинстанци-онния съд и правилно отхвърлено като неоснователно. Безспор-но установено е, че по време на смъртоносния изстрел пострада-лият се намирал с гръб към подсъдимия, и то на 30 м разстояние. Това изключва версията за нападение от страна на пострадалия. Второто възражение налага да се отбележат някои общи положе-

* Новата разпоредба на чл. 12а (Нов – ДВ, бр. 62 от 1997 г.) от НК е приета след постановяване на това решение на Върховния съд през 1995 г.


ния относно „задържането на престъпник“ като обстоятелство, изключващо обществената опасност на деянието.

1. „Задържането на престъпник“ не е предвидено в нашия Наказателен кодекс като изключващо обществената опасност обстоятелство. Само в постановление № 12 от 1973 г. на Пле-нума на Върховния съд относно неизбежната отбрана (т. 1.5) е посочено, че „действията на държавните органи и гражданите по задържане на престъпник не са престъпления, щом като са в рамките на необходимите предели“ (Постановления и тълку-вателни решения на Върховния съд на РБ по наказателни дела 1953–1990, С., 1990, с. 22). „Задържането на престъпник“ може да се определи най-общо като деяние, което, макар и формално да осъществява признаците на предвиден в закона състав на престъпление, не е общественоопасно поради това, че е извършено за задържане на престъпник, при условие че не е било възможно престъпникът да бъде задържан по друг начин и причинената вреда съответства на тежестта на извършеното престъпление и обстановката на задържането.

2. Поради липса на законова регламентация белезите на института „задържане на престъпник“ са очертани от наказа-телноправната наука по пътя на сравнението с друго обстоя-телство, изключващо обществената опасност – неизбежната отбрана.

2.1. Юридическият факт, който поражда субективното право на задържане, е извършването на престъпление (в т.ч. и непредпазливо). Трябва обаче да съществува необходимост от неотложно задържане на престъпника. В противен случай дей-ствията по задържане ще са неправомерни. Такава неотложна необходимост е налице, когато съществува основателна опас-ност виновният да се укрие, да заличи следите на престъпле-нието или да извърши друго престъпление (срв. основанията за вземане мярка за неотклонение „задържане под стража“ – чл. 152, ал. 3 НПК). Следователно фактическото основание за задържа-не на престъпника е не просто извършването на престъпление,


а наличието на реална опасност той да избегне наказателна от-говорност или да извърши ново престъпление.

Терминът „престъпник“ се използва тук по-широко, а не в строгия смисъл, произтичащ от презумпцията за невиновност, съгласно която обвиняемият се счита за невинен до установя-ване на противното с влязла в сила присъда (чл. 14, ал. 2 НПК). „Престъпник“ в случая е всяко лице, за което съществува до-статъчно основание да се смята, че е извършило престъпление. За да се определи кога е налице достатъчно основание, следва да се излезе от разпоредбата на чл. 202, ал. 1 НПК относно предварителното задържане: а) когато лицето е заварено при извършване на престъплението или непосредствено след извър-шването му; б) очевидец посочи лицето, извършило престъпле-нието; в) върху тялото или дрехите на лицето, по него или в жилището му са открити явни следи от престъпление. Твърдата увереност на дееца, че задържа престъпник ,е необходимо ус-ловие за законността на задържането. Когато деецът погрешно е сметнал, че задържаният е извършил престъпление, въпросът за отговорността му ще се реши според правилата за грешката (чл. 14 НК) – изключва се отговорността за умишлено причи-нена вреда, а при обективна невъзможност да се узнае истината и непредпазливост.

Правото на задържане на престъпник възниква по време на извършване на престъплението и се погасява с изтичане на давността за наказателно преследване. Неправилно е да се смя-та, че действията по задържане могат да се предприемат само непосредствено след извършване на престъплението.

2.2. Задържането на престъпника е общественополезно и правомерно при наличието на следните условия:

а) субект на задържането на престъпник може да бъде не само пострадалият, но и всяко трето лице – държавен орган или гражданин;

б) вреда може да се причини само на задържаното лице. Причиняването вреда на трети лица в тези случаи е недопусти-


мо. Увреждането на престъпника може да се изрази в накърня-ване на негови лични или имуществени права;

в) действията по задържане трябва да са извършени един-ствено с цел задържане на престъпника и предаването му на компетентните държавни органи. Ако тези действия преследват саморазправа с престъпника, те губят правомерния си характер;

г) причиняването вреда на престъпника при задържане е общественополезно само когато не съществува друг начин за задържане на престъпника. Както и при крайната необходи-мост по чл. 13 НК, касае се за крайно, последно средство. Ако престъпникът изобщо не се стреми да избяга или не противо-действа, или бяга, но е известно мястото, където ще се скрие, тогава не е оправдано да му се причинява вреда;

д) последните две изисквания определят границите, в които увреждането на престъпника е общественооправдано и право-мерно. Преди всичко причинената вреда трябва да съответства на тежестта (обществената опасност и моралната укоримост) на извършеното престъпление. Ако престъпникът е извършил престъпление с незначителна обществена опасност, не може да се засягат животът и здравето му. Такова засягане обаче е напъл-но правомерно, когато престъпникът се укрива след извършено тежко престъпление (убийство, изнасилване, грабеж и др.);

е) действията по задържане на престъпника (и причинена-та му вреда) трябва да съответства на обстановката на задър-жането. Това е най-важното условие за правомерност на ув-реждането на престъпника в процеса на неговото задържане. Под обстановка на задържането трябва да се разбира съвкуп-ността от редица обстоятелства; сили и възможности на задър-жащия; характер и опасност на съпротивата на престъпника, брой на противоборстващите лица, конкретните условия на мя-сто, време и др. Най-голямо основание за причиняване вреда на престъпника е неговата съпротива. Колкото по-интензивна е тази съпротива, толкова по-значителна вреда може да бъде причинена на престъпника.


Когато мерките на дееца надхвърлят необходимото за задър-жане на престъпника, т.е. когато причинената на престъпника вреда явно не съответства на тежестта на извършеното престъ-пление и обстановката на задържането, то действието на задъ-ржащия става общественоопасно и щом осъществява състав на престъпление, поражда наказателна отговорност (касае се до хипотеза, сходна до превишаване пределите на неизбежна-та отбрана). А обстоятелството, че това действие е извършено за задържане на престъпник, следва да се отчете от съда като смекчаващо отговорността обстоятелство.

3. От казаното следва, че задържането на престъпник въпреки сходството с неизбежната отбрана съставлява само-стоятелно обстоятелство, изключващо обществената опасност на деянието.

3.1. Сравнението между двете обстоятелства, изключващи обществената опасност – задържане на престъпник и неизбеж-на отбрана, позволява да се изтъкнат следните различия:

а) правото на задържане възниква вследствие извършване-то на престъпление, а неизбежната отбрана е възможна само по време на извършване на престъпното посегателство;

б) при неизбежната отбрана престъпникът е активната, нападаща страна, а при задържането той е пасивната, бягаща страна.

в) целта на задържането е да се залови и предаде престъ-пникът на компетентните органи, а целта на неизбежната от-брана – да се възпре нападателят, като му се причини вреда;

г) причиняването на вреда е крайно средство за задържа-не на престъпника, докато при неизбежната отбрана това не е нужно – съществува възможност нападението да се избегне и по друг начин, а не само чрез увреждане на нападателя.

3.2. В съдебната практика възникват редица трудности при квалификация на действията по задържане на престъпник.


Първият въпрос е, кое е правното основание за изключ-ване обществената опасност на действията, с които се причи-нява вреда на престъпника в процеса на неговото задържане? Наказателният кодекс на Република България не предвижда задържането като обстоятелство, изключващо обществената опасност. Съгласно постановление 12-1973 Пл. ВС (т. 1.5) от-носно неизбежната отбрана действията на граждани и държав-ни органи, които са необходими за задържането на престъпник, не съставляват престъпление. С това постановление обаче задържането на престъпник не се приравнява на неизбежна отбрана, нито пък действията по задържане се третират като разновидност на отбранителните действия по чл. 12 НК. Поста-новлението само обявява, че действията, които са извършени, за да се задържи престъпник, не са престъпни. Прилагането на разпоредбата за неизбежна отбрана към случая на задържане на престъпник означава нормата на чл. 12 НК да се приложи към фактически обстоятелства, които не са визирани в нея, но са сходни. Това, с други думи, означава „аналогия на закона“. А прилагането на Наказателния закон по аналогия е недопустимо според нашето право.

Още по-труден е въпросът как да се квалифицира убий-ството на престъпник, извършено при превишаване пределите на необходимото за задържането му. Прилагането на разпоред-бата на чл. 119 НК относно убийство при превишаване преде-лите на неизбежна отбрана означава също „аналогия на закона“ и поради това не може да се приеме. В разглеждания случай съдът трябва просто да анализира фактическите обстоятелства по делото и когато стигне до извода, че предприетите мерки надхвърлят необходимото за задържане на престъпника, да ква-лифицира деянието като убийство по съответния основен (чл. 115 НК) или квалифициран състав (чл. 116 НК) на убийство. А обстоятелството, че убийството е извършено при превишава-не пределите на задържане на престъпник, следва да се отчете от съда като смекчаващо отговорността обстоятелство. Кога-


то съдът преценява доколко това смекчаващо обстоятелство се отразява върху тежестта на престъплението и наказанието, той трябва да се ръководи от законодателя и да смекчи наказа-нието в същата степен, в която е направил това законодателят при уреждане на сходната хипотеза на чл. 119 НК – убийство при превишаване на неизбежната отбрана. С други думи, съдът трябва да приложи същата мярка, същата пропорция, която е използвал и законодателят в подобен случай.

При решаване на настоящото дело С. окръжен съд обо-сновано е приел, че подсъдимият М. умишлено е умъртвил по-страдалия Г. (който крадял грозде) в процеса на задържането му. Тези обстоятелства съдът правилно е квалифицирал като убийство по чл. 115 НК. При определяне на наказанието съдът е отчел както обективните, така и субективните особености на случая. От обективна страна пострадалият с поведението си (крадял грозде и се опитал да избяга) е допринесъл за причиня-ване на смъртния резултат, а от субективна страна мотивът на подсъдимия е бил да задържи крадеца. Освен това С. окръжен съд се е съобразил и с мащаба на законодателя за смекчаване наказанието в подобен случай, като е определил наказанието на подсъдимия в пределите на пет години лишаване от свобода, предвидени за убийство при превишаване пределите на неиз-бежната отбрана по чл. 119 НК. Следователно няма никакво основание за отменяване или изменяване на присъдата.


13. Доброволен отказ от довършване на престъплението. Неуспяло престъпление

ОБСТОЯТЕЛСТВОТО, ЧЕ ПОДСЪДИМИЯТ НЕ Е ПО-ВТОРИЛ НЕУСПЯЛОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ, НЕ ОЗНАЧАВА,

ЧЕ ТОЙ СЕ Е ОТКАЗАЛ ДОБРОВОЛНО ДА ДОВЪРШИ ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, КАКТО ИЗИСКВА ЧЛ. 18, АЛ. 3 НК.

Чл. 18, ал. 3 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните факти-чески обстоятелства: на 19.08.1993 г. в с. Ч., Г. община, подсъ-димият П. извършил опит да умъртви И. П. Н. Защитата на подсъдимия твърди, че той изобщо не е нанасял удар с брадва, а пострадалият сам се наранил. В същото време се признава, че подсъдимият нанесъл удар с брадва, но не първи. Тези две вза-имно изключващи се твърдения са обсъдени от първоинстан-ционния съд и правилно отхвърлени като неоснователни. Не е нужно, нито законът изисква в производството за преглед по реда на надзора да се препотвърдят убедителните съображения на първата инстанция. Що се отнася до възражението, че е на-лице доброволен отказ от довършване на престъплението (чл. 18, ал. 3 НК), защото подсъдимият, ако искал, можел да убие пострадалия, това твърдение е също несъстоятелно. Касае се за неуспяло престъпление – обстоятелството, че подсъдимият не е повторил неуспялото въздействие, не означава, че той се е отказал доброволно да довърши престъплението, както изисква чл. 18, ал. 3 НК.


Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия П. като опит за убийство по чл. 115 във вр. с чл. 18, ал. 1 НК


14. Последователното съизвършителство – субективна страна

ПРИ ПОСЛЕДОВАТЕЛНО СЪИЗВЪРШИТЕЛСТВО ОБ-СТОЯТЕЛСТВАТА, КОИТО СА ОСЪЩЕСТВЕНИ ОТ

ПЪРВИЯ СЪИЗВЪРШИТЕЛ ПРЕДИ ВТОРИЯТ СЪИЗ-ВЪРШИТЕЛ ДА Е ВСТЪПИЛ В ИЗПЪЛНЕНИЕ НА

ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, НЕ МОГАТ ДА СЕ ВМЕНЯТ ВЪВ ВИНА И НА ВТОРИЯ СЪИЗВЪРШИТЕЛ. НЯМА ЗНАЧЕ-НИЕ, ЧЕ СЛЕД ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ТЕЗИ ОБСТОЯ-

ТЕЛСТВА ВТОРИЯТ СЪИЗВЪРШИТЕЛ Е УЗНАЛ ЗА ТЯХ ИЛИ ДОРИ СЕ Е ВЪЗПОЛЗВАЛ ОБЕКТИВНО ОТ ТЯХ. НЕ

МОЖЕ ДА ИМА ПОСЛЕДВАЩ УМИСЪЛ.КОГАТО СПОРАЗУМЕНИЕТО МЕЖДУ СЪИЗВЪРШИТЕ-

ЛИТЕ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИ ОБ-СТОЯТЕЛСТВА ОТ СЪСТАВА Е ПОСТИГНАТО ПРЕДИ

НАЧАЛОТО НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ-ТО (ПРЕДВАРИТЕЛЕН ОБЩ УМИСЪЛ), ЗА ТЕЗИ ОБСТО-ЯТЕЛСТВА ЩЕ ОТГОВАРЯ И ВТОРИЯТ ПОСЛЕДОВАТЕ-ЛЕН СЪИЗВЪРШИТЕЛ, МАКАР ЧЕ ТОЙ ОБЕКТИВНО НЕ

ГИ Е ОСЪЩЕСТВИЛ.

Чл. 11, ал. 2, вр. чл. 20 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства по делото: на 9 срещу 10 септември 1994 г. в С. подсъдимите И., В. и Х. след предварителен сговор, като съизвършители след повреждане на преграда, здраво на-правена за защита на имот, и използване на моторно превозно средство – товарен автомобил и техническо средство, отнели


от владението на БТ АД движими вещи – цигари на обща стой-ност 1 763 000 лв., без знание и съгласие на собственика с на-мерение противозаконно да ги присвоят.

Възражението на подсъдимия Х., че не бил участвал в кражбата, а извършил само вещно укривателство, е обсъдено от първата инстанция и правилно отхвърлено като неоснова-телно. От обективна страна е безспорно доказано, че след като подсъдимите И. и В. прекъснали чуждото владение върху ци-гарите – предмет на кражбата, подсъдимият Х. участвал във втората фаза на изпълнителното деяние – установяването на фактическата власт върху цигарите. Субективната страна на престъплението е също налице. Твърдението на подсъдимия Х., че не знаел за кражбата, се опровергава от доказателствата по делото – установено е, че веднага след отнемането на цига-рите подсъдимият Х. ги предложил за продажба на свидетеля В. С., като твърдял, че са негови и дори притежава документи за собственост върху цигарите.

Неоснователно е и твърдението на подсъдимия Х., че лип-свало квалифициращото кражбата обстоятелство „предвари-телен сговор“. Според константната практика на Върховния съд „предварително сговаряне“ за извършване на престъпле-нието има както когато е налице организирана група, така и когато предварително е взето решение и след това е извърше-но престъплението (вж. Постановление 3-1970-Пл. ВС, т. II.3., изм. с Постановление 7-1987-Пл. ВС). В случая съгласието между съучастниците е постигнато преди участието на подсъ-димия Х. в изпълнителното деяние на кражбата и поради това е налице „предварителен сговор“ по смисъла на чл. 195, ал. 1, т. 5 НК.

Основателно е обаче възражението на подсъдимия Х., че за него не са налице квалифициращите обстоятелства – извър-шване на кражбата „чрез разрушаване на прегради, здраво на-правени за защита на имот“ и чрез „използване на техническо средство“. Подсъдимият Х. е последователен съизвършител в


кражбата, без предварително да е знаел по какъв начин подсъ-димите И. и В. са проникнали в помещението с цигарите. По принцип обстоятелствата, които са осъществени от първия съизвършител преди вторият съизвършител да е встъпил в изпълнение на престъплението, не могат да се вменят във вина и на втория съизвършител. Той не отговаря за тях. Няма значе-ние, че след осъществяване на обстоятелствата (предвидени в състава на престъплението) вторият съизвършител е узнал за тях и дори се е възползвал обективно от тях. Те не могат да му се вменят във вина. Не може да има последващ умисъл.

Друго щеше да бъде положението, ако споразумението между съизвършителите за осъществяване на определени об-стоятелства от състава беше постигнато още преди самото им осъществяване. Тогава за тези обстоятелства щеше да отговаря и вторият съизвършител, който предварително е знаел за тях, макар че обективно не ги е осъществил. Разглежданият случай обаче не е такъв.

Следователно подсъдимият трябва да бъде признат за не-винен да е извършил кражбата „чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот“ и чрез „използване на техническо средство“ – съответно по т. 3 и т. 4, пр. 2 на чл. 195, ал. 1 НК.


15. Отговорност на съизвършителите

ПРИ СЪИЗВЪРШИТЕЛСТВО ВСЕКИ ОТ СЪУЧАСТНИ-ЦИТЕ ОТГОВОРЯ ЗА ПРИЧИНЕНИЯ С ОБЩИ УСИЛИЯ

ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ.

Чл. 21, ал. 1 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства по делото: На 10.12.1990 г. до с. В., Х. област, подсъдимите С. И. и Й. И. в съучастие като съизвърши-тели умишлено умъртвили И. Ф. по особено мъчителен начин за убития.

Подсъдимият С. И. не оспорва, че е нанесъл побой на жертвата, но твърди, че няма умисъл за убийство. Това твърдение се опровергава от причинените тежки травми на И. Ф., които обе-ктивират умисъла на дееца да причини смъртта на жертвата – теж-ка контузия на главния мозък, изразяваща се в масивен кръво-излив в мозъчното вещество в дясната челна и предната долна половина на главния мозък, счупване на лявото рамо на долна-та челюст, счупване на две ребра под дясната предна повърх-ност на гръдния кош и счупване на гръдната кост на нивото на второто ребро.

Подсъдимият Й. И. твърди, че не е участвал в побоя над жертвата. Това възражение е било направено пред първоин-станционния съд, обсъдено е и правилно отхвърлено. Съдът правилно е дал вяра на свидетелите К. и П., които установяват, че пред тях пострадалият Ф. е посочил, че „двама цигани са го


били“. Същевременно съдът с основание е отхвърлил като не-достоверни обясненията на двамата подсъдими по въпроса за участието на Й. И. в убийството, тъй като те противоречат как-то помежду си, така и на останалия доказателствен материал по делото. Що се отнася до субективната страна на престъплени-ето – при съизвършителство всеки от съучастниците отговаря за причинения с общи усилия престъпен резултат. Обстоятел-ството кой точно е нанесъл смъртоносния удар няма значение за квалификацията на поведението на съизвършителите. При-носът на всеки един от тях за настъпване на престъпния резул-тат следва да се отчете при индивидуализация на наказанието.

Правната оценка на установените по делото обстоятелства е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведени-ето на подсъдимите С. И. и Й. И. като умишлено убийство по чл. 116, т. 6, предложение второ НК във връзка с чл. 20, ал. 2 НК.


16. Увеличаване на общото наказание при съвкупност от престъпления

ПРИ РЕАЛНА СЪВКУПНОСТ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА ОБСЪДИ ВЪПРОСА ДАЛИ НА

ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 24 НК СЛЕДВА ДА УВЕЛИЧИ ОБЩО-ТО НАЙ-ТЕЖКО НАКАЗАНИЕ НА ПОДСЪДИМИЯ.

Чл. 24 НК

Решение № 429 от 02.08.1993 г. по н. д. № 301/1993 г., I н. о. на ВС, докладчик Н. Филчев

Главният прокурор на РБ е направил предложение за преглед по реда на надзора на влязлата в сила присъда от 13.03.1992 г. по н. д. № 1088/91 г. на В. районен съд, с която Д. Р. М. е осъден за престъпления по чл. 256, 251 и 122 от НК и на основание чл. 23 НК му е наложено най-тежкото наказание три години лишаване от свобода, а също така на основание чл. 68, ал. 1 НК е постановено да изтърпи и наказанието една година лишаване от свобода по н. д. № 1349/90 г. на В. районен съд. В предложението се изтъква, че е нарушил материалния закон.

Прокурорът поддържа предложението.Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид:Предложението на главния прокурор е основателно.

Престъпленията по н. д. № 1088/91 г. на В. районен съд са извършени на 5.01.1991 г., а присъдата по н. д. № 1349/90 г. на В. районен съд е влязла в сила на 10.01.1991 г. С други думи, всички престъпления (както по н. д. № 1088/91 г., така и по н. д. № 1349/90 г. на ВРС) са извършени, преди да е имало вляз-ла в сила присъда, за което и да е от тях. Налице е съвкупност от престъпления, а не рецидив. Поради това следва да се от-


мени частта от присъдата по н. д. № 1088/91 г. на ВРС, с която е постановено на основание чл. 68, ал. 1 НК подсъдимият да изтърпи и отложеното му наказание от една година лишаване от свобода по н. д. № 1349/90 г. на ВРС. Делото следва да се върне на В. районен съд, който съгласно чл. 30 НПК (отм.) е компетентен да определи общо наказание на подсъдимия за съвкупността от престъпления по правилата на чл. 23–25 НК.

При служебната проверка на присъдата Върховният съд констатира, че В. районен съд е наложил явно несправедливо на-казание на подсъдимия М. за престъплението по чл. 256, ал. 1, във връзка с чл. 26 НК. Минимумът на наказанието, предвиде-но в закона, очевидно не съответства на изключително висо-ката степен на обществена опасност на извършените деяния и личността на подсъдимия (вж. характеристичните данни в ра-порта на л. 31а от предварителното разследване). Допуснатата несправедливост обаче може да се отстрани поради липса на съответен протест от прокурора.

Освен това при реална съвкупност от престъпления съдът е длъжен да обсъди въпроса дали следва да се увеличи общото най-тежко наказание на подсъдимия на основание чл. 24 НК (постановление 4-65-Пл. ВС, т. 1). В. районен съд не е изпъ-лнил това свое задължение, за което Върховният съд обръща внимание на съдията К. Р. Ако районният съд беше преценил въпроса за приложението на чл. 24 НК, той положително щеше да стигне до извода, че поради високата обществена опасност на съвкупността от престъпления и личността на подсъдимия следва да се увеличи определеното му общо наказание.


17. Опасен рецидив. Реабилитация

ЗА КВАЛИФИЦИРАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО КАТО ОПАСЕН РЕЦИДИВ Е МЕРОДАВЕН МОМЕНТЪТ НА ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ, А НЕ

МОМЕНТЪТ НА ПОСТАНОВЯВАНЕ НА ПРИСЪДАТА ЗА НЕГО.

Чл. 29, ал. 1 НК, чл. 85 НК


Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия А. като кражба по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, 4 и 5, вр. чл. 26 НК.

Подсъдимият А. твърди, че е нарушен материалният закон. Извършеното престъпление не било опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, защото междувременно той бил реабилитиран от съда. В подкрепа на твърдението си подсъдимият е предста-вил пред втората инстанция чисто свидетелство за съдимост.

Второинстанционният съд е отхвърлил възражението на подсъдимия А. с мотива, че реабилитацията в петгодишния срок от изтърпяване на наказанията по предишните присъди не изключва прилагането на правилата на чл. 29 НК относно опас-ния рецидив (чл. 30, ал. 1 НК). Тази мотивировка е неправилна. Разпоредбата на чл. 30, ал. 1 НК визира хипотезата, когато ре-абилитацията е настъпила, преди да е извършено престъплени-ето, представляващо опасен рецидив. Това е случай на изключ-ване действието на реабилитацията със закон (чл. 85 НК). А в разглеждания казус реабилитацията е постановена, след като


подсъдимият А. е извършил престъплението, квалифицирано като опасен рецидив.

Възражението на подсъдимия действително е неоснова-телно, но поради други съображения. Съгласно чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК предвиденото в особената част на закона по-тежко наказание за престъпление, представляващо опасен рецидив, се налага, когато деецът извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл. 66 НК. С други думи, за квалифициране на престъплението като опасен рецидив меродавен е моментът на извършване на престъпното деяние. Няма значение, че по-късно (по време на постановя-ване на присъдата) деецът е бил реабилитиран. Преценката за наличието на опасен рецидив по чл. 29 НК се прави към мо-мента на извършване на престъплението, а не към момента на постановяване на присъдата за това престъпление.

В разглеждания случай първата инстанция правилно е при-ела, че се касае за кражба, представляваща опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК. Първо, подсъдимият е извършил престъплението, след като вече е бил осъждан два пъти – по н. д. № 405/86 г. на С. военен съд и по н. д. № 89/89 г. на В. во-енен съд, на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер и за двете от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл. 66 НК. Второ, петгодишният срок по чл. 30, ал. 1 НК не е изтекъл. Следователно налице са законовите признаци на опасния рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК.

Втората инстанция също правилно е отхвърлила възраже-нието на подсъдимия срещу квалификация на престъплението като опасен рецидив. Както беше посочено, наличието на опас-ния рецидив по чл. 29 НК се преценява към момента на извър-шване на престъплението, а не към момента на постановяване на присъдата.


18. Намалена вменяемост

НАМАЛЕНАТА ВМЕНЯЕМОСТ Е ВИД ВМЕНЯЕМОСТ НА ЛИЦА С ПСИХИЧЕСКИ АНОМАЛИИ, ПРИ КОЯТО Е ОГРАНИЧЕНА СПОСОБНОСТТА НА ТЕЗИ ЛИЦА ДА

РАЗБИРАТ СВОЙСТВОТО И ЗНАЧЕНИЕТО НА ДЕЯНИЕ-ТО И ДА РЪКОВОДЯТ ПОСТЪПКИТЕ СИ.

НАМАЛЕНАТА ВМЕНЯЕМОСТ НЕ ИЗКЛЮЧВА НАКАЗА-ТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ, А СЕ ОТЧИТА ОТ СЪДА КАТО СМЕКЧАВАЩО ОТГОВОРНОСТТА ОБСТОЯТЕЛСТВО.

Чл. 33 НК


Основният въпрос в настоящия процес е дали подсъди-мият, който е бил непълнолетен по време на извършване на престъплението, е могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си. След извършена-та съдебнопсихиатрична експертиза в стационарни условия психиатърът д-р П. К. дава категоричен отговор: „Касае се за личност с невротично (патологично) развитие, дължащо се главно на неблагоприятни психични въздействия през ранно-то детство, изхождащи от социалната среда. Не се касае за ендогенна психоза, не е налице продуктивна симптоматика, а също така и негативна. Поведението му по време на деликта не е детерминирано от психотични прояви, а е било планува-но, подредено и с цел набавяне на средства. Той (подсъдими-ят) е отишъл в къщата, тъй като е знаел, че бабата не живее там, за да вземе вещи, които да заложи при игра на „комар“. Удрял е бабата, за да не го издаде ... По време на деликта е бил в състояние да разбира свойството и значението на деянието


и да ръководи постъпките си“ (л. 127–128 от предварителното следствие).

Това експертно заключение на специалиста-психиатър от-носно психическите способности на подсъдимия Г. по време на извършване на престъплението е възприето съвсем основател-но от съда. Проблемът се поражда от заключението на допъл-нително назначения от съда експерт-психолог И. Б. (вместо М. Р., която е извършила задълбочена психологическа експертиза по време на предварителното производство, използвайки еди-надесет методики – л. 132–135 от предварителното следствие). Задачата на психологическата експертиза е била: психологично изследване структурата на личността и интелекта на подсъди-мия. Психологът Н. Б. обаче е излязъл извън поставената му задача и въз основа само на тест за интелигентност и лично-стов въпросник е дал заключение за психическото състояние на подсъдимия по време на извършване на престъплението: „При възникналата внезапно необичайна ситуация преди извър-шването на престъплението е възможно (подсъдимият) да не може да диференцира непозволеността на деянието си“ (л. 60 от съдебното производство). Това заключение надхвърля не само рамките на възложената експертиза, но и компетентност-та на психолога. За да се преценят психическите възможности на подсъдимия по време на извършване на престъплението, не е достатъчно само да се попълни личностов въпросник и тест за интелигентност, а е нужно да се изследва и самото престъ-пно поведение на подсъдимия. Всички действия на подсъдимия Г. по време на престъплението (взети предвид и от вещото лице д-р П. К.) показват, че той е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. По-ради това правилно съдът е отхвърлил заключението на И. Б. в тази му част. Но дори и да се приеме за достоверно, заключе-нието на И. Б. не изключва способността на дееца „да разбира значението на деянието“, както изисква чл. 31, ал. 2 НК. Да се разбира социалното значение, т.е. отрицателният обществено-


опасен характер на деянието, е нещо различно от това, да се съзнава нормативната забраненост на деянието. А според за-ключението на И. Б. възможно е подсъдимият „да не може да диференцира непозволеността на деянието си“.

Въпросът за интелектуалните и волеви способности на подсъдимия се поставя не само защото подсъдимият Г. е непъл-нолетен. Проблемът се усложнява и от втори, допълнителен фактор. Подсъдимият страда от известни психически аномалии, които ограничават способностите му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си и това „улеснява“ извършването на престъплението. В резултат на не-вротичното (патологично) развитие на личността са намалени психическите възможности на Г. да разбира свойството и зна-чението на извършеното и да ръководи поведението си. Касае се за психическо състояние, наречено „намалена вменяемост“. Основните белези на намалената вменяемост са: 1. понятието намалена вменяемост характеризира психическото състояние на лица с психически аномалии; 2. намалена вменяемост не е нещо средно между вменяемост и невменяемост, а съставлява вид вменяемост (при която са налице количествени изменения на интелектуалните и волеви способности на субекта в рамките на вменяемостта); 3. намалената вменяемост като вид вменяе-мост е предпоставка за наказателна отговорност на лицата с психически аномалии, които са извършили престъпление; 4. намалената вменяемост съставлява обстоятелство, смекчава-що наказателната отговорност, и се отчита от съда при опреде-ляне на наказанието заедно с другите обстоятелства, характе-ризиращи деянието и дееца.


19. Справедливост и цели на наказанието. Обща превенция

СПРАВЕДЛИВО Е ТОВА НАКАЗАНИЕ, КОЕТО СЪОТ-ВЕТСТВА НА ТЕЖЕСТТА (ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ И МОРАЛНАТА УКОРИМОСТ) НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. ПОСРЕДСТВОМ СПРАВЕДЛИВОСТТА СЕ ОСИГУРЯВА ОБЩОПРЕВАНТИВНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗА-

НИЕТО.ПРИ РЕШАВАНЕ НА ВЪПРОСА ЗА УСЛОВНО ОСЪЖДА-НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ВЗЕМАТ ПРЕДВИД И ДВЕТЕ ЦЕЛИ

НА НАКАЗАНИЕТО – КАКТО ИНДИВИДУАЛНАТА, ТАКА И ОБЩАТА ПРЕВЕНЦИЯ.

Чл. 35, ал. 3 и чл. 36 НК, чл. 66, ал. 1 НК, чл. 333, ал. 2 НПК (отм.)

Решение № 528 от Х.1993 г. по н. д. № 377/1993 г., I н. о.,докладчик Н. Филчев

Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид:В протеста на прокурора се изтъква, че наказанието на

подсъдимия А. е явно несправедливо, защото съдът е отложил изтърпяването на наказанието на основание чл. 66 НК. По-точно твърди се, че при решаване на въпроса за условното осъ-ждане не е взета предвид целта за генерална превенция, която изисква, подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание. Този казус поставя по-общия въпрос за съотноше-нието между справедливост и целесъобразност на наказанието, както и за съотношението между генералната и индивидуална-та превенция като цели на наказанието.

1. Справедливостта на наказанието е основен принцип на нашето наказателно право. А справедливо е това наказание, ко-


ето съответства на тежестта (обществената опасност и морал-ната укоримост) на престъплението. Законът изисква наказани-ето да е съответно на престъплението (чл. 35, ал. 3 НК). Този принцип е закрепен и в чл. 54 НК и чл. 333, ал. 1 НПК (отм.). Престъпното деяние, с други думи, съставлява не само осно-вание, но и мярка за наказателната отговорност. Решаващият фактор при определяне на наказанието е тежестта на извърше-ното престъпление, т.е. справедливостта.

Наказанието е не само справедливо (съответно) възмездие за извършеното престъпление, но и средство за постигане на посочените от закона цели. Според чл. 36 НК целите на на-казанието са две: индивидуалната и генералната (общата) пре-венция. В различните правни системи съществуват различни възгледи за съотношението между индивидуалната и генерал-ната превенция. Ако се приеме, че наказанието е ориентира-но главно към престъпника, който трябва да бъде поправен, то видът и размерът на наказанието зависят преди всичко от индивидуалните особености на конкретната личност (антро-полого-социологическа школа). Ако се приеме, че основната цел на наказанието е да въздейства върху другите членове на обществото, т.е. генералната превенция, то наказанието тряб-ва да съответства на тежестта на престъплението (класическа школа).

Нашият Наказателен кодекс е изграден върху разбирането, че наказанието трябва да съответства на престъплението, т.е. да е справедливо. Това определя съотношението между изис-кванията за справедливост (чл. 35, ал. 3 НК) и за целесъобраз-ност на наказанието (чл. 36 НК), а също така и съотношението между двете цели на наказанието – генералната и индивиду-алната превенция. Според нашето право справедливото нака-зание е целесъобразно. Посредством справедливо наказание (което съответства на тежестта на престъплението) се постига крайната цел на наказателноправното въздействие – общата превенция. А индивидуалната превенция е само средство за


реализиране на общата превенция. Излизайки от това именно разбиране, законодателят е приел в чл. 383, ал. 2 НПК (отм.), че неправилното прилагане на условното осъждане (при което не са съобразени целите на наказанието) обуславя несправедли-вост на наказанието. И обратното – справедливото наказание поначало е целесъобразно (Павлов, С. Наказателен процес на НРБ, С., 1989, с. 595).

2. В протеста по делото се твърди, че наказанието на подсъ-димия А. е явно несправедливо, защото неправилно е прило-жен чл. 66 НК и по-точно – пренебрегната е целта на генерална превенция. Протестът е основателен. Една от предпоставките за отлагане изтърпяването на наказанието е целите на наказа-нието да могат да се постигнат посредством условно осъжда-не. Действително разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК поставя на първо място целта за индивидуална превенция. Но това не оз-начава, че общопревантивният ефект на наказанието може да се пренебрегне. Напротив, законът (чл. 66 НК) задължава съда да съобрази всички цели на наказанието, в т.ч. и общата пре-венция. Като се вземе предвид, че общата превенция поначало има определящо значение за наказанието, очевидно е, че тя не може да се игнорира при решаване на въпроса за условното осъждане. В разглеждания случай, за да се въздейства възпи-тателно и предупредително върху другите членове на обще-ството, е наложително подсъдимият А. да изтърпи ефективно наказанието три години лишаване от свобода.

При тълкуване на разпоредбата на чл. 66, ал. 1, предложе-ние последно от НК трябва да се има предвид съотношението между индивидуалната и генералната превенция, установено от закона. Двете цели на наказанието не са откъснати една от друга, а се намират в диалектическа връзка, при което инди-видуалната превенция може да се разглежда като средство за осъществяване на общата превенция. По делото е установено, че подсъдимият А. е убил родния си баща, който се намирал в безпомощно състояние. Освен това, касае се за твърде спе-


цифичен случай на афект, при който подсъдимият е извършил престъплението значително време след вземане на решение-то и след известно обмисляне на престъпния акт (той отишъл в близкото село, снабдил се с брадва, върнал се и извършил убийство). Това сочи на трайна, стабилна воля за извършване на престъплението. За да се предизвикат съответни положител-ни промени в съзнанието на дееца, за да се превъзпита той към спазване на законите и добрите нрави, е наложително да изтър-пи ефективно наказанието три години лишаване от свобода първоначален общ режим.


20. Цели на наказанието. Условно осъждане

ОСНОВНАТА ЦЕЛ НА НАКАЗАНИЕТО ПО НАШЕТО ПРАВО Е ОБЩАТА ПРЕВЕНЦИЯ. ТЯ СЕ ПОСТИГА ПО-СРЕДСТВОМ СПРАВЕДЛИВОСТ НА НАКАЗАНИЕТО,

Т.Е. СЪОТВЕТСТВИЕ НА НАКАЗАНИЕТО С ТЕЖЕСТТА (ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ И МОРАЛНАТА УКОРИ-

МОСТ) НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.

Чл. 36, вр. чл. 35, ал. 3 НК, чл. 66 НК


Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид:Протестът на прокурора, с който се иска отмяна на прило-

жението на чл. 66 НК, е основателен. За да се отложи изтърпя-ването на наказанието на основание чл. 66 НК, са необходими три кумулативно дадени предпоставки. Едната от тях е съдът да установи, че „за постигане целите на наказанието и преди всич-ко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието“. Тази предпоставка не е налице в случая.

Целите на наказанието, посочени в чл. 36 НК, са две: а) да въздейства върху личността на престъпника (индивидуал-на превенция) и б) да въздейства върху останалите членове на обществото (генерална превенция). Генералната превенция се постига посредством справедливост на наказанието, т.е. съот-ветствие на тежестта на престъплението. А индивидуалната превенция изисква максимално съобразяване на наказанието с личността на престъпника. С други думи, наказанието трябва да съответства както на деянието, така и на дееца. Поставя се въпросът кой от двата фактора (деянието или деецът) има ре-шаващо значение за наказанието.


Действащото ни наказателно законодателство е изградено върху принципа на деянието. Престъпното деяние е основание (чл. 35, ал. 2 НК), а след това и мярка, определител на наказани-ето (чл. 35, ал. 3 НК). Поради това наказанието има преди всич-ко общопревантивен ефект. Основната цел на наказанието по нашето право е общата превенция. Тя се постига посредством съобразяване на наказанието с тежестта на престъплението. А личността на дееца е втори, допълнителен фактор, който зако-нодателят, отчита при избора на наказанието. Естествено при определяне на конкретно наказание за извършеното престъ-пление съдът в по-голяма степен съобразява индивидуалните свойства на личността на престъпника.

В случая на условното осъждане по чл. 66 НК законът поста-вя ударението върху целта за индивидуална превенция – „попра-вянето на осъдения“. Това обаче не означава, че общопреван-тивното въздействие на наказанието може да се пренебрегне. Напротив разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК задължава съда да съобрази и двете цели на наказанието – индивидуалната и гене-ралната превенция. В своята постоянна практика Върховният съд неизменно се е ръководил от разбирането, че при реша-ване на въпроса за условното осъждане трябва да се отчете и въздействието, което то ще окаже върху останалите граждани. Затова, ако обществената опасност на дееца не е висока, но извършеното престъпно деяние е твърде опасно и разпростра-нено, то прилагането на условното осъждане е нецелесъобраз-но, не отговаря на целта за генерална превенция.

В разглеждания случай освобождаването на подсъдимия Х. от изтърпяване на наложеното наказание не отговаря и на две-те цели на наказанието. Поначало целите на наказанието се по-стигат посредством изтърпяване на наказанието от виновното лице. Условното освобождаване от изтърпяване на наказание-то по чл. 66 НК е изключение от това правило.

Целта за генералната превенция в случая не може да се по-стигне чрез условно осъждане. Умишленото убийство е най-


тежкото по характер престъпление. То разкрива изключително висока степен на обществена опасност. Освен това състояни-ето и ръстът на престъпността в настоящия момент (и в част-ност на убийствата) застрашават самата българска държав-ност. Конкретният престъпен акт е извършен по време, място и със средство, опасни за живота на мнозина. Поради това, за да се въздейства предупредително и възпиращо върху останали-те граждани, е необходимо подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода.

От друга страна, престъпното деяние е от такъв характер и е извършено по такъв начин, че за да се предизвикат съответни на-ложителни промени в психиката на извършителя, за да се попра-ви и превъзпита той към спазване на добрите нрави, е наложи-телно да изтърпи наказанието три години лишаване от свобода.

Следователно наложеното на подсъдимия Х. наказание е явно несправедливо по смисъла на чл. 333, ал. 2 НПК (отм.). Присъдата следва да се измени, като се отмени приложението на чл. 66 НК и подсъдимият бъде осъден ефективно да изтърпи наказанието три години лишаване от свобода при първонача-лен общ режим.


21. Отнемане на средството на престъплението

ЗА ДА ПОСТАНОВИ ОТНЕМАНЕ НА ВЕЩТА НА ОС-НОВАНИЕ ЧЛ. 53 НК, СЪДЪТ СЛЕДВА ДА ИЗСЛЕДВА

ВСЕСТРАННО И ПЪЛНО ЧИЯ СОБСТВЕНОСТ Е ТЯ. АКО ПОДСЪДИМИЯТ ПРИТЕЖАВА ЧАСТ ОТ ВЕЩТА, САМО

ТАЗИ ЧАСТ ПОДЛЕЖИ НА ОТНЕМАНЕ.

Чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК


Съдът е отнел на основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК лекия автомобил „Лада-Нива“ като средство, послужило за извър-шване на престъплението кражба. Законът обаче изисква това средство да „принадлежи“ на виновния. В случая първоинстан-ционният съд не е проявил необходимата активност, за да из-следва всестранно и пълно обстоятелството чия собственост е автомобилът и дали подсъдимият С. е изключителен собстве-ник на този автомобил. Ако той притежава идеална част от автомобила, само тя подлежи на отнемане. Следователно тази част от присъдата е постановена при непълнота на доказател-ствата. Поради това присъдата и решението следва да се отме-нят в частта за приложението на чл. 53 НК и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание.


22. Наказване на непълнолетните. Изменение на обвинението – закон за по-тежко наказуе-

мо престъпление

РАЗГРАНИЧИТЕЛНИЯТ КРИТЕРИЙ МЕЖДУ ПРИЛОЖ-НОТО ПОЛЕ НА РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 63 НК Е МАК-СИМУМЪТ НА ПРЕДВИДЕНОТО В ЗАКОНА НАКАЗА-

НИЕ.РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 63 НК СА СПЕЦИФИЧНИ ПРА-ВИЛА ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАКАЗАНИЕТО, КОИТО

РЕГЛАМЕНТИРАТ СМЕКЧАВАНЕТО НА НАКАЗАТЕЛНА-ТА ОТГОВОРНОСТ НА НЕПЪЛНОЛЕТНИТЕ ЛИЦА. ТЕЗИ

ПРАВИЛА НЕ ОКАЗВАТ НИКАКВО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ ПРАВНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ НА ДЕЯНИЕТО. ПОРАДИ

ТОВА ТЕ НЕ СА ЧАСТ ОТ ОБВИНЕНИЕТО.

Чл. 63 НК, чл. 285, ал. 2 НПК (отм.), вж. чл. 287 НПК


Всички възражения на подсъдимия В. К. и протестът са свързани с наказанието. По-конкретно твърди се: а) че наказа-нието на непълнолетните подсъдими следвало да се определи по реда на чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, тъй като критерият при замя-ната на наказанията по чл. 63 НК бил минимумът на предвиде-ното в закона наказание; б) че като е определил наказанието на подсъдимите по реда на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК (а не както е посочено в обвинителния акт по чл. 63, ал. 1, т. 3 НК) съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон – на-рушил е правилото на чл. 285, ал. 2 НПК; в) че наказанието на подсъдимия К. е явно несправедливо както по размер, така и защото не е приложен чл. 66 НК.


И трите възражения са неоснователни.1. Въпросът за разграничителния критерий между при-

ложните полета на нормите по чл. 63 НК е изяснен твърде отдавна в практиката на Върховния съд. С тълкувателно ре-шение № 133/1957 ОСНК Върховният съд е посочил, че раз-граничителният критерий между различните точки на чл. 44 от НК (отм.) – съответства на чл. 63 от НК от 1968 г., е мак-симумът на предвиденото в закона наказание (Сборник поста-новления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ. 1953–1969. С., 1970, с. 337). Това следва от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 63 НК в тяхната логическа връзка и последователност. Разпоредбата на чл. 63, ал. 1, т. 5 НК регламентира заменяването на наказания, които са по-леки от лишаването от свобода (поправителен труд, глоба и задължително заселване). Чл. 63, ал. 1, т. 4 от НК предвижда, че наказанието лишаване от свобода до пет години включи-телно се заменя с лишаване от свобода до две години. Пред-логът „до“ означава, че законодателят е възприел като разгра-ничителен критерий максимума на предвиденото в Особената част наказание. Като се изхожда от този критерий, става ясно, че разпоредбата на чл. 63, ал. 1, т. 3 обхваща случаите, когато предвиденото наказание е от пет до десет години включително, а разпоредбата на чл. 63, ал. 1, т. 2 НК, когато максимумът на пред-виденото в Особената част наказание надхвърля десет години. По-нататък логически следва, че разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК обхваща случаите, когато максимумът на наказанието е повече от десет години, а чл. 63, ал. 2, т. 1 НК – когато този максимум е повече от петнадесет години, или наказанието е доживотен затвор.

В разглеждания случай законът предвижда за престъпле-нието по чл. 199, ал. 1, т. 3 НК наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години. Освен това по време на извършва-не на престъплението подсъдимите са били навършили шест-надесет години. Следователно наказанието на непълнолетните подсъдими трябва да се редуцира по реда на чл. 63, ал. 2, т. 2


НК, съгласно който предвиденото в Особената част наказание лишаване от свобода за повече от десет години се заменя с ли-шаване от свобода от две до осем години. Точно така в съответ-ствие със закона е постъпил първоинстанционният съд.

2. Възражението, че като е заменил наказанието по реда на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК, съдът е приложил закон за по-тежко на-казуемо престъпление и е нарушил изискванията на чл. 285, ал. 2 НПК (отм.), също е неоснователно.

Съгласно чл. 285, ал. 2 НПК (отм.), когато на съдебното следствие се установят основания за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, съдът предявява ново-то обвинение и дава възможност на страните да се подготвят за защита по него.

Върховният съд е приел с ТР 59/1994 ОСНК, „че изразът „закон за по-тежко наказуемо престъпление“ по чл. 285, ал. 1 и 2 НПК (отм.) се отнася до квалификацията на деянието като престъпление и е налице, когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които дават основание да се измени квалификацията на деянието в по-тежко наказуемо престъпле-ние... Кое престъпление е по-тежко наказуемо се определя от вида и размера на предвиденото за него наказание“ (Постанов-ления и тълкувателни решения на Върховния съд на РБ по на-казателни дела. 1953–1990. С., с. 437–438).

Поставя се въпросът за характера на разпоредбите на чл. 63 НК, влияят ли тези разпоредби върху квалификацията на престъпното деяние? Безспорно е, че разпоредбите на чл. 63 НК са правила за определяне на наказанието. Те не са свърза-ни с конкретно престъпление, а уреждат начина, по който се смекчава наказателната отговорност на непълнолетните лица. С други думи, разпоредбите на чл. 63 НК са специфични пра-вила за определяне наказанието на непълнолетни, които регла-ментират заменяването на наказанието от съда. Тези правила не оказват никакво влияние върху правната квалификация на деянието. Обратна е логическата връзка – квалификацията на


деянието определя коя разпоредба на чл. 63 НК ще се приложи в конкретния случай. Затова разпоредбите на чл. 63 НК не са част от обвинението. Различните правила за смекчаване на на-казанието не са „закони за различно наказуеми престъпления“.

Следователно, като е заменил наказанието на непълнолет-ните по реда на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК (а не както прокурорът предлага в обвинителния акт – по реда на чл. 63, ал. 1, т. 3 НК), съдът с нищо не е изменил обвинението, той не е приложил „закон за по-тежко наказуемо престъпление“ и поради това не е нарушена разпоредбата на чл. 285, ал. 2 НПК (отм.).

Освен това не трябва да се забравя, че определянето на наказанието е изключителна компетентност на съда, а проку-рорът само изразява становище по коя разпоредба на чл. 63 НК следва да се замени наказанието на непълнолетния подсъдим. Приложимата разпоредба на чл. 63 НК не влиза в обвинението (чл. 235 НПК (отм.).


23. Амнистия при продължавано престъпление (1)

АМНИСТИЯТА СЕ ПРИЛАГА КЪМ ПРОДЪЛЖАВАНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ САМО АКО ПОСЛЕДНОТО ПРЕСТЪП-НО ДЕЯНИЕ ОТ ПРОДЪЛЖАВАНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ Е ИЗВЪРШЕНО ДО ВЛИЗАНЕ В СИЛА НА ЗАКОНА ЗА

АМНИСТИЯ.

Чл. 83 НК във връзка с чл. 26 НК


Първоинстанционният съд е събрал необходимия и възмо-жен доказателствен материал за правилното решаване на делото.

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения: 1. През периода м. януари 1982 – м. януари 1986 г. включително в София при условията на продължавано престъпление подсъдимият В. в съучастие с подс. П. М. без съответно разрешение купил с цел да продаде и продал сто-ки на стойност 1650 лв. 2. През същия период при условията на продължавано престъпление подсъдимият В. в съучастие с подс. П. М. нарушил разпоредби на ЗСВЦВК относно режима на сделките с валутни ценности на обща стойност 6544 лв. – големи размери.

В молбата си за преглед подс. В. отрича да е извършил ва-лутното престъпление. Но както на предварителното произ-водство, така и пред съда подс. В. подробно е описал тази своя престъпна дейност (л. 174 от съдебното следствие). Първо-инстанционният съд е анализирал изобилните доказателства


(обясненията на П. М., А. А., показанията на Х. Г. и др.) съвсем обосновано е приел, че подс. В. е извършил посоченото валут-но престъпление.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подс. В. по чл. 233, ал. 1 във вр. с чл. 26 НК и по чл. 26 НК. Пра-вилно съдът е приел, че се касае за продължавана престъпна дейност. Въпросът, кой период е „непродължителен“ по смисъ-ла на чл. 26, ал. 1 НК, се решава конкретно във всеки отделен случай в зависимост преди всичко от характера на съответното престъпление (ТР 52-1988 – ОСНК).

Подсъдимият твърди, че е нарушен материалният закон, за-щото по отношение на извършените от него престъпления не били приложени законите за амнистия от 1981 и от 1984 годи-на. Това възражение е неоснователно. Първият Закон за амни-стия (1981 г.) влиза в сила на 10.VIII.1981 г., т.е. преди подсъ-димият да е започнал престъпната си дейност (януари 1982 г.). А съгласно чл. 83 НК амнистията обхваща само тези престъ-пления, които са извършени до издаването на акта за амнистия.

Вторият Закон за амнистия (1984 г.) влиза в сила на 1.I.1984 г., т.е. преди подсъдимият да е довършил своята продължавана престъпна дейност (януари 1986 г.). Амнистията се прилага към продължаваните престъпления само ако последното престъпно деяние е извършено до влизане в сила на Закона за амнистия.

В разглеждания случай продължаваните престъпления на подсъдимия по чл. 233 НК и по чл. 250 НК са завършили след издаването на Закона за амнистия от 1984 година. Следовател-но доводът на подсъдимия, че първоинстанционният съд не е приложил законите за амнистия, е неоснователен.


24. Амнистия при продължавано престъпление (2)

ПРИ ПРОДЪЛЖАВАНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ АМНИСТИ-ЯТА СЕ ПРИЛАГА САМО АКО ПОСЛЕДНИЯТ АКТ НА ПРОДЪЛЖАВАНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ Е ЗАВЪРШИЛ ПРЕДИ ВЛИЗАНЕТО В СИЛА НА ЗАКОНА ЗА АМНИ-

СТИЯ.

Чл. 83 НК във връзка с чл. 26 НК


Възражението на подсъдимия, че деянието му било амни-стирано, е обсъдено и от двете инстанции и е получило пра-вилен отговор. На л. 111 и 112 от мотивите си Л. окръжен съд правилно е изтъкнал, че разглежданият случай е само един акт от продължаваното престъпление, което е завършило през 1986 г. При продължаваните престъпления амнистията се при-лага само ако последният акт на продължаваното престъпление е завършил преди влизането в сила на Закона за амнистия. А в случая продължаваното престъпление безстопанственост е завършило две години след влизането в сила на Закона за амни-стия от 1984 година.


25. Реабилитация

РЕАБИЛИТАЦИЯТА ПРЕДИЗВИКВА ПРОМЯНА В ЮРИДИЧЕСКИЯ СТАТУС НА ЛИЦЕТО, В НЕГОВАТА „СЪДИМОСТ“. КАТО Е ПРИЕЛ, ЧЕ ПОДСЪДИМИЯТ Е РЕАБИЛИТИРАН ЗА ПРЕДИШНИТЕ ОСЪЖДАНИЯ, ВТОРОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НЕ Е НАРУШИЛ ЗА-

БРАНАТА ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА НОВИ ФАКТИЧЕСКИ ПОЛОЖЕНИЯ.

Чл. 85 НК, чл. 314 НПК (отм.) Срв. чл. 316 НПК относно въззивното производство и чл. 347 НПК и чл. 348 НПК

относно касационното производство


При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Подсъдимият А. е изтъкнал пред втората инстанция, че след извършване на престъплението по това дело е реабилитиран по съдебен ред и в подкрепа е представил чисто свидетелство за съдимост. Второинстанционният съд е приел, че А. е реаби-литиран за предишните осъждания, т.е., че пречката за условно осъждане по чл. 66 НК е отпаднала. Възниква въпросът нару-шил ли е второинстанционният съд забраната за установяване на нови фактически положения (чл. 314 НПК (отм.).

Принципът на чл. 314, предл. 1 НПК (отм.), че втората инстанция не може да установява нови факти, е характерен за двуинстанционното производство и произтича от началото на непосредствеността. Съгласно този принцип втората инстан-ция няма право да навлиза в правомощията на първоинстанци-


онния съд и да подменя вътрешното му убеждение. Забраната да се установяват нови фактически положения се отнася както до обстоятелствата, които са визирани в състава на престъпле-нието, така и до обстоятелствата, които имат значение за сте-пента на наказателната отговорност.

За да се отговори на въпроса нарушена ли е забраната на чл. 314, предл. 1 НПК (отм.), в случая трябва да се изясни какви последици възникват от осъждането и реабилитацията и какво е естеството на тези последици (фактически обстоятелства ли са те, или правни явления). Наказателната отговорност е ос-новното съдържание на наказателното правоотношение, което се поражда от престъплението като юридически факт. Наказа-телната отговорност включва: 1. Задължението на виновния да изтърпи наложеното му от съда наказание за извършеното престъпление и 2. Задължението му да понесе допълнителни неблагоприятни правни последици освен наказанието, които произтичат от самия факт на осъждането. Тези допълнителни правни последици наричаме „съдимост“ на дееца.

Реабилитацията заличава осъждането, като отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъ-ждане (чл. 85 НК). С реабилитацията се погасява наказател-ното правоотношение. Осъденото лице се счита след реабили-тацията за неосъждано. Така отпада юридическата забрана за условно осъждане по чл. 66 НК, когато лицето извърши ново престъпление.

Следователно както осъждането, така и реабилитацията предизвикват промяна в юридическия статус на лицето, в него-вата „съдимост“. С други думи, осъждането и реабилитацията пораждат правни последици, които имат предимно наказател-ноправно значение. Например съдимостта на дееца обуславя квалификацията на извършеното от него престъпление като опасен рецидив; или съдимостта представлява юридическа пречка за прилагане на условното осъждане по чл. 66 НК. По-следиците на осъждането и реабилитацията обаче са противо-


положни, т.е. с обратен знак. Осъждането създава неблагопри-ятни правни последици за виновния, а реабилитацията заличава тези последици.

Реабилитацията следователно е юридическо по своята същност явление, а не фактическо обстоятелство. Поради това като е приел, че подсъдимият А. е реабилитиран за предишните осъждания, второинстанционният съд не е нарушил забраната за установяване на нови фактически положения по чл. 314 НПК (отм.).


26. Длъжностно лице

ЛИЦЕТО, КОЕТО НЕ Е ВКЛЮЧЕНО ОРГАНИЗАЦИОННО В СТРУКТУРАТА НА СЪОТВЕТНОТО ПРЕДПРИЯТИЕ, КООПЕРАЦИЯ ИЛИ ОБЩЕСТВЕНА ОРГАНИЗАЦИЯ, А ПО СИЛАТА НА ДОГОВОР САМО Е УПЪЛНОМОЩЕ-НО ДА ЗАКУПУВА СТОКИ ЗА ТЯХНА СМЕТКА, НЕ Е

ДЛЪЖНОСТНО И НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗВЪРШИТЕЛ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ДЛЪЖНОСТНО ПРИСВОЯВАНЕ.

Чл. 93, т. 1 НК, вр. чл. 201–205 НК


Първоинстанционният съд е събрал доказателствения ма-териал, който е необходим за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото.

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи относно фактическите обстоятелства по де-лото.

В протеста се твърди, че деянието на подсъдимия А. след-ва да се квалифицира не като обсебване по чл. 206 НК, а като длъжностно присвояване по чл. 203 НК. Представителят на Главна прокуратура също счита, че подсъдимият А. е извършил длъжностно присвояване по чл. 203 НК. Това възражение е обсъдено задълбочено от първоинстанционния съд и правилно отхвърлено като неоснователно.

За да бъде извършител на длъжностно присвояване, подсъ-димият А. трябва да притежава качеството длъжностно лице. Едно лице може да бъде „длъжностно лице“ по смисъла на чл. 93, т. 1 НК само ако е включено в организационната структу-


ра на предприятието, кооперацията, обществената организация и т.н. (в този смисъл ТР № 73 от 1974 г. по н. д. № 66/94 г. ОСНК). Сключването на договор по Закона за задълженията и договорите не интегрира лицето към организационната струк-тура на съответното предприятие, кооперация, обществена ор-ганизация и т.н. По делото е установено, че подсъдимият А. е имал договорни отношения с кооперациите и в рамките на тези отношения е упълномощен да закупува определени стоки за сметка на кооперациите. Следователно той не е включен ор-ганизационно в структурата на кооперациите и поради това не притежава качеството длъжностно лице. От това следва, че той не може да бъде и извършител на престъплението длъжностно присвояване.


27. Особено тежък случай (1)

„ОСОБЕНО ТЕЖКИЯТ СЛУЧАЙ“ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ-ТО СЕ ОПРЕДЕЛЯ ОТ ДВА ФАКТОРА: ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ НА ДЕЯНИЕТО И ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАС-

НОСТ НА ДЕЕЦА.

Чл. 93, т. 8 НК, вр. чл. 206, ал. 4 НК

Решение № 354 от 12.12.1995 г. по н. д. № 82/1992 г., I н. о., докладчик Н.Филчев

Възражението на подсъдимия А., че съдът неправилно е ква-лифицирал извършеното от него обсебване като „особено тежък случай“ по чл. 206, ал. 4 НК, е основателно. За да се осъществи квалифицираният състав на обсебване по чл. 206, ал. 4 НК, е не-обходимо да са налице две кумулативни изисквания: обсебването да е в „особено големи размери“ и то да представлява „особено тежък случай“. Особената тежест на случая се обуславя на свой ред от два фактора: обществената опасност на деянието и обще-ствената опасност на дееца. Решаващият фактор, който опреде-ля изключително високата степен на обществена опасност на имуществените престъпления, е „особено големият размер“ на причинената вреда. Не всяко посегателство в „особено големи размери“ обаче съставлява и „особено тежък случай“. При пре-ценяване на въпроса дали случаят е „особено тежък“ законът (чл. 93, т. 8 НК) изисква да се вземат предвид и онези обстоятел-ства, които обуславят обществената опасност на личността на престъпника. Степента на обществена опасност на дееца е само-стоятелен фактор, който трябва да се отчете при квалифициране на случая като „особено тежък“. Вярно е, че опасността на дееца се проявява в обществената опасност на извършеното от него


деяние. Но когато законодателят е поставил изискването да се съобрази отделно и обществената опасност на дееца, той е имал предвид онези обстоятелства, които стоят извън обществената опасност на деянието и се отнасят само до личността на дееца.


28. Особено тежък случай (2)

ЕДНО И СЪЩО СЪЧЕТАНИЕ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВА, СВЪРЗАНИ С ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, НЕ МОЖЕ ЕДНО-ВРЕМЕННО ДА КВАЛИФИЦИРА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

КАТО „ОСОБЕНО ТЕЖЪК СЛУЧАЙ“ ПО ЧЛ. 93, Т. 8 НК И В СЪЩОТО ВРЕМЕ ДА ОБУСЛАВЯ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НИСКАТА СТЕПЕН НА ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА

ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, ПОРАДИ КОЕТО СЪДЪТ ДА ОПРЕ-ДЕЛИ НАКАЗАНИЕТО ПОД МИНИМУМА, СЪГЛАСНО

ЧЛ. 55 НК.И ПРИ „ОСОБЕНО ТЕЖЪК СЛУЧАЙ“ НА ПРЕСТЪПЛЕ-НИЕТО СЪДЪТ МОЖЕ ДА ОПРЕДЕЛИ НАКАЗАНИЕТО

ПРИ ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ ИЛИ МНОГОБРОЙНИ СМЕКЧА-ВАЩИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.

Чл. 93, т. 8 НК, вр. чл. 55 НК


Третото възражение е, че престъплението на Д. не е особе-но тежък случай по смисъла на чл. 93, т. 8 НК и поради това правилната квалификация трябва да бъде по чл. 212а, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 212, ал. 3 НК. Това възражение е основателно.

Действително основният фактор, който обуславя изклю-чително високата степен на обществена опасност на „особено тежкия случай“ при имуществените престъпления е „особено големият размер“ на причинената вреда. Но размерът на вреда-та не е единственият фактор, който определя случая като „осо-бено тежък“. Законът (чл. 93, т. 8 НК) изисква да се вземат предвид всички обстоятелства в съвкупност, които обуславят степента на обществена опасност на конкретното деяние и на


личността на подсъдимия. Степента на обществена опасност на дееца е самостоятелен фактор, който трябва да бъде отчетен при квалификацията на случая като „особено тежък“. Вярно е, че опасността на дееца се изразява преди всичко в обществе-ната опасност за извършеното от него деяние. Но щом като за-конодателят е установил изискването да се отчете отделно и обществената опасност на дееца, очевидно той е имал предвид онези обстоятелства, които стоят извън обществената опас-ност на деянието и се отнасят само до личността на дееца.

В разглеждания случай съдът правилно е приел, че са налице редица такива обстоятелства, които определят сравнително ниска-та степен на обществена опасност на подсъдимия Д. – неосъж-дан в миналото, добра трудова характеристика, самопризнание и искрено разкаяние за извършеното, младостта му, обстоятел-ството, че има две деца, от които едното е с лошо здравословно състояние. Като смекчаващи обстоятелства, които обуславят по-ниска степен на обществена опасност на деянието му, съдът е приел, че макар вредата от 17 957,33 лева да е в особено големи размери, тя е по-близко до долната граница (10 000 лв.), че обста-новката го „мотивирала“ да повиши заплатите на виетнамските работници и др. Щом са налице тези смекчаващи обстоятелства, то изводът на съда, че извършеното престъпление разкрива из-ключително висока степен на обществена опасност и съставлява особено тежък случай, е погрешен.

И действително, след като е квалифицирал неправилно престъплението на Д. като „особено тежък случай“, съдът, за да компенсира създадената несправедливост, е приел, че са на-лице многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко за подсъдимия Д. и е приложил чл. 55 НК. По принцип теоретиче-ски е възможно и при „особено тежък случай“ на престъпление по чл. 93, т. 8 НК да се определи наказанието при изключи-телни или многобройни смекчаващи обстоятелства по реда на чл. 55 НК. Но в случая това е недопустимо. От една страна,


съдът приема, че е налице такова съчетание от обстоятелства (свързани с престъплението), което обуславя изключително ниската степен на обществена опасност на престъплението и поради това именно се налага да се определи наказанието под минимума, предвиден в закона. От друга страна обаче съдът прави извода, че въпреки многобройните смекчаващи обстоя-телства (които са част от обстоятелствата, определящи обще-ствената опасност на престъплението) това престъпление раз-кривало изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца и на това основание го квалифицира като „особено тежък случай“. Противоречието е очевидно. Не може да се приеме, че едни и същи обстоятелства водят едновремен-но и до изключително висока, и до изключително ниска степен на обществена опасност на престъплението.


29. Маловажен случай

КОГАТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО Е ИЗВЪРШЕНО В СЪУЧА-СТИЕ, ДЕЯНИЕТО НА ЕДИН ОТ СЪИЗВЪРШИТЕЛИТЕ,

МОЖЕ ДА СЕ КВАЛИФИЦИРА КАТО МАЛОВАЖЕН СЛУ-ЧАЙ (ПО ПРИВИЛЕГИРОВАНИЯ СЪСТАВ), А ДЕЯНИЕ-ТО НА ДРУГ СЪИЗВЪРШИТЕЛ ДА БЪДЕ ПРЕСТЪПЛЕ-

НИЕ ПО ОСНОВНИЯ СЪСТАВ.

Чл. 93, т. 9 НК


Съдът е квалифицирал поведението на подс. Н. като обик-новен случай на лъжливо документиране по чл. 311, ал. 1 НК, а поведението на другата съизвършителка – подс. Д., като „мало-важен случай“ на същото престъпление по чл. 311, ал. 2 НК. Правната оценка на обстоятелствата, които се отнасят за подсъ-димата Н., не е точна. По принцип теоретически е възможно когато дадено престъпление е извършено в съучастие, поведе-нието на единия съизвършител да се квалифицира като „мало-важен случай“ (по привилегирования състав), а поведението на другия съизвършител като обикновен случай (по основния състав). Този въпрос се решава след комплексна преценка в съвкупност на всички основни обстоятелства, които обуславят обществената опасност на деянието (преди всичко вредните му последици), моралната укоримост на психическото отношение на дееца към престъпния резултат (т.е. степента на вината) и опасността на личността на дееца. Ако съдът констатира, че поведението на единия съизвършител (с оглед на особеностите на неговата личност) разкрива значително по-ниската степен


на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид, то логично е поведението на този съизвършител да се квалифицира като „маловажен слу-чай“ по привилегирования състав, а поведението на останалите съучастници – по основния състав на престъплението.

В разглеждания случай съдът правилно е квалифицирал поведението на подсъдимата Д. като „маловажен случай“ по чл. 311, ал. 2 НК. Между поведението на двете съучастнички не съществува значително различие както от гледна точка на участието им в престъплението, така и от гледна точка на об-ществената опасност на личностите им. Ето защо неправилно съдът е приел, че деянието на Н. представлява обикновен слу-чай на лъжливо документиране по чл. 311, ал. 1 НК. С това е нарушен материалният закон. Присъдата следва да се измени и поведението на подс. Н. да се квалифицира като „маловажен случай“ по чл. 311, ал. 2 НК.


30. Убийство на повече от едно лице

СЪСТАВЪТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 116, Т. 4, ПР. 2 НК Е НАЛИЦЕ, КОГАТО ДЕЕЦЪТ С ЕДНО ДЕЯНИЕ ПРИЧИНИ ДВА ИЛИ ПОВЕЧЕ ПРЕСТЪПНИ РЕЗУЛТАТИ, Т.е. УМЪРТВИ ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНО ЛИЦЕ. РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 116, Т. 4, ПР. 2 НК ОБЯВЯВА ИДЕАЛНАТА ЕДНО-РОДНА СЪВКУПНОСТ ЗА КВАЛИФИЦИРАН СЛУЧАЙ

НА УБИЙСТВО. А РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 116, Т. 12, ПР. 2 НК (ПРЕДИШНА Т. 11) ПРЕДВИЖДА ПО-ТЕЖКА ОТ-

ГОВОРНОСТ ЗА УБИЙСТВО ПОРАДИ ОПРЕДЕЛЕНО КА-ЧЕСТВО НА ЛИЧНОСТТА НА ДЕЕЦА – ПОРАДИ ТОВА, ЧЕ ПРЕДИ УБИЙСТВОТО ТОЙ Е ИЗВЪРШИЛ И ДРУГО УБИЙСТВО (ЗА КОЕТО НЕ Е ПОСТАНОВЕНА ПРИСЪ-

ДА). ТЕЗИ ДВЕ УБИЙСТВА ОБРАЗУВАТ РЕАЛНА ЕДНО-РОДНА СЪВКУПНОСТ, КАТО ПЪРВОТО ОТ ТЯХ ИГРАЕ РОЛЯТА НА КВАЛИФИЦИРАЩО ОБСТОЯТЕЛСТВО ПО

ОТНОШЕНИЕ НА ВТОРОТО УБИЙСТВО.

Чл. 116, т. 4 НК и чл. 116, т. 12 (предишна т. 11) НК


Г. М. е привлечен като обвиняем и срещу него е внесен об-винителен акт за две престъпления – убийство на Ф. Х. по чл. 116, т. 7 и 8, пр. 2 НК и опит за убийство на А. Х. по чл. 116, т. 7 и 8, пр. 2 вр. чл. 18 НК. В съдебното заседание прокурорът е „уточнил“, че престъпното поведение на подсъдимия следва да се квалифицира по чл. 116, т. 4, пр. 2 и т. 8, пр. II, вр. чл. 18 НК. Съдът с определение е приел това „уточнение на квалифи-кацията“ и с присъдата си е признал подсъдимия за виновен да е извършил престъпление по чл. 116, т. 4, пр. 2, и т. 8, пр. 2, вр. чл. 18 НК, като е оправдал подсъдимия по т. 7 на чл. 116 НК.


Както обвинението, така и присъдата почиват върху непра-вилно разбиране за квалифицираните състави на убийство по чл. 116, т. 4, пр. 2 НК и чл. 116, т. 11, пр. 2 НК и за съотноше-нието между тях или по-общо казано – за идеалната и реалната съвкупност от престъпления. Съставът на престъплението по чл. 116, т. 4, пр. 2 НК е налице, когато деецът с едно деяние при-чини два или повече престъпни резултата, т.е. умъртви повече от едно лице. Това обстоятелство трябва да е отразено в съзна-нието на дееца. Той трябва да съзнава, че с деянието си умъ-ртвява повече от едно лице. Следователно разпоредбата на чл. 116, т. 4, пр. 2 НК обявява идеалната еднородна съвкупност за квалифициран случай на убийство. Друга е хипотезата на чл. 116, т. 11, пр. 2 НК. Тази разпоредба предвижда по-тежка отго-ворност за убийство поради определено лично качество на дее-ца – поради това, че преди убийството той е извършил и друго убийство (за което не е постановена присъда). Двете убийства образуват реална еднородна съвкупност като първото от тях играе ролята на квалифициращо обстоятелство по отношение на второто. Затова второто убийство осъществява винаги ква-лифицирания състав на чл. 116, т. 11, пр. 2 НК. В този случай следва да се определи наказание за всяко едно от извършените убийства поотделно и съгласно правилата за съвкупността чл. 23–25 НК да се наложи общо наказание на подсъдимия (Тълк. Реш. 72-1984-ОСНК, Постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ 1953-1990. С., 1990, с. 166–167).

В разглеждания случай съдът е приел за установено, че с две отделни действия подсъдимият е извършил убийство на Ф. Х. и опит за убийство на А. Х. Първо, Ф. Х. се събудила, изправила се и започнала да вика, тогава подсъдимият отишъл при нея и нанесъл смъртоносния удар. От вика є се събудил вторият по-страдал А. Х., изправил се и тогава подсъдимият нападнал и него, като му нанесъл удари с нож в областта на шията (л. 2 от мотивите). В същото време обаче съдът е приел в мотивите си, че престъпното деяние е едно и че налице била идеална съвкуп-


ност (л. 5 от мотивите). Този извод на съда противоречи както на доказателствата по делото, така и на първия извод на съда и следователно е необоснован. Поради това присъдата следва да се отмени (чл. 334, ал. 1, т. 5 НПК (отм.).

Освен това налице е съществено изменение на обстоятел-ствената част на обвинението. Първоначалното обвинение е за реална съвкупност от две отделни престъпления (убийство и опит за убийство), а съдът е приел, че се касае за едно деяние по чл. 116, т. 4, пр. 2 НК, което е причинило два престъпни резултата. За да измени обвинението, съдът трябва да изпълни съответната процедура по чл. 285, ал. 1, т. 2 НПК (отм.). Като не е спазил тази процедура, съдът е ограничил правото на за-щита на обвиняемия. Това нарушение на процесуалните пра-вила е винаги съществено (чл. 330, ал. 1, пр. 2 НПК (отм.) и съставлява основание за отмяна на присъдата.

Следователно присъдата следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на предварителното раз-следване, за да се квалифицира правилно поведението на обви-няемия, да му се предяви това обвинение и му се предостави възможност да упражни правото си на защита.


31. Убийство с користна цел и грабеж, придружен с убийство

УБИЙСТВОТО С КОРИСТНА ЦЕЛ ПО ЧЛ. 116, Т. 7 НК Е ЕДНОАКТНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. СПЕЦИФИЧНА ЗА НЕГО Е КОРИСТНАТА ЦЕЛ НА ДЕЕЦА, КОЙТО ЧРЕЗ УБИЙСТВО СЕ СТРЕМИ ДА ОБОГАТИ СВОЯ ПАТРИ-МОНИУМ. А ГРАБЕЖЪТ, ПРИДРУЖЕН С УБИЙСТВО, ПО ЧЛ. 199, АЛ. 2, Т. 2 НК, Е СЪСТАВНО ПРЕСТЪПЛЕ-

НИЕ. ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО МУ ДЕЯНИЕ СЕ СЪСТОИ ОТ ДВЕ ДЕЙСТВИЯ: ПРИНУДА (КОЯТО Е ПРЕРАСНАЛА В УМЪРТВЯВАНЕ НА ПОСТРАДАЛИЯ) И ОТНЕМАНЕ НА

ВЕЩТА, ПРЕДМЕТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.

Чл. 116, т. 7 НК, чл. 199, ал. 2, т. 2 НК


Първоинстанционният съд е направил два извода относно фактическите обстоятелства по делото, които взаимно се из-ключват. Първо, съдът е „приел, че убийството на К. е извър-шено с користна цел“, и е квалифицирал това деяние като убий-ство с користна цел по чл. 116, т. 7 НК. Освен това съдът е приел, че подсъдимият М. е причинил смъртта на К., за да улес-ни отнемането на парите му и че след убийството подсъдимият действително е отнел сумата 20 000 лева от К.

Първият извод на съда не се подкрепя от събраните доказа-телства по делото и следователно е необоснован. Присъдата би следвало да се отмени и делото да се върне за ново разглежда-не. Тъй като е налице съществено изменение на обстоятелстве-ната част на обвинението (на обвиняемия не е предявено об-стоятелството, че е отнел сумата 20 000 лева от пострадалия),


то повторното разглеждане на делото би следвало да започне от стадия на предварителното разследване.

Първоинстанционният съд е допуснал и второ нарушение, което е свързано с първото – нарушен е материалният закон. Грабежът, придружен с убийство, неправилно е квалифициран като убийство с користна цел по чл. 116, т. 7 НК. Очевидно както органите на предварителното производство, така и съдът не разграничават убийството с користна цел по чл. 116, т. 7 НК от грабежа с убийство по чл. 199, ал. 2, т. 2 НК.

Убийството с користна цел (чл. 116, т. 7 НК) е едноактно престъпление и изпълнителното му деяние се изразява в умър-твяване на човек. Спецификата на квалифицираното убийство по чл. 116, т. 7 НК е в користната цел. Като субективен елемент целта съществува само в съзнанието на дееца, който чрез убий-ство се стреми да обогати своя патримониум (например убива срещу възнаграждение или убива своя наследодател).

Съвсем друго е положението при грабежа, придружен с убийство, по чл. 199, ал. 2, т. 2 НК. Всеки грабеж (в т.ч. и гра-бежът с убийство) е съставно престъпление. Изпълнителното му деяние се състои от две действия: принуда (която в случая прераства в умъртвяване на пострадалия) и отнемане на движи-мата вещ, предмет на престъплението. В хипотезата на чл. 199, ал. 2, т. 2 НК убийството изпълнява служебна роля по отноше-ние отнемането на вещта, което е основно. Посредством убий-ството деецът сломява съпротивата на пострадалия и улеснява последващото отнемане на вещта. Тази обективна връзка между двете действия трябва да е отразена в съзнанието на дееца. Ко-гато липсва субективната връзка – деецът извършва убийството с някаква друга цел и след това по внезапно решение отнема вещта, налице е реална съвкупност от две престъпления (убий-ство и кражба), а не грабеж с убийство по чл. 199, ал. 2, т. 2 НК.


32. Убийство по хулигански подбуди

ПРИ УБИЙСТВОТО ПО ХУЛИГАНСКИ ПОДБУДИ ЛИП-СВА ЛИЧЕН МОТИВ, ОСНОВНИЯТ МОТИВ НА ДЕЕЦА

Е НЕ ДА ЗАСЕГНЕ ПОСТРАДАЛОТО ЛИЦЕ, А ДА ИЗ-РАЗИ ЯВНО НЕУВАЖЕНИЕ КЪМ ОБЩЕСТВОТО И ДА ДЕМОНСТРИРА НЕЗАЧИТАНЕ НА ПРИЕТИТЕ НОРМИ НА ПОВЕДЕНИЕ ЧРЕЗ ПОСЕГАТЕЛСТВО ВЪРХУ ПО-

СТРАДАЛИЯ.

Чл. 116, т. 11 (предишна т. 10) НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения: на 1 август 1982 г. в с. С., Б. окръг, подсъ-димият Н. умишлено е умъртвил Х. И. Х. от същото село, като убийството е извършено по хулигански подбуди.

Основното възражение на подсъдимия е, че не е извършил убийството „по хулигански подбуди“. Това възражение е обсъ-дено задълбочено от първоинстанционния съд (л. 46 от мотиви-те на Б. окръжен съд) и с основание е отхвърлено. Убийството е извършено по „хулигански подбуди“, когато мотивът на дееца е бил да изрази явно неуважение към обществото, незачитане на приетите норми на поведение. Чрез хулиганския акт деецът иска да „изяви“ себе си, като погази установения ред и всичко, което се изпречи на пътя му. С всички тези деяния той иска да докаже, че може да върши каквото си пожелае, независи-мо от нормите на обществото. При убийството по хулигански подбуди липсва личен мотив, липсват някакви видими поводи за убийството, които да са създадени от пострадалия. Основ-ният мотив на дееца е не да засегне пострадалото лице, а да


демонстрира пренебрежение към обществените ценности чрез посегателство върху пострадалия. Хулиганските подбуди из-ключват всякакви други подбуди и обратното. В разглеждания случай първоинстанционният съд правилно е приел, че убий-ството на приятел при празнуването на рожден ден без някакви значителни причини, извършено под въздействието на алкохо-ла, е по „хулигански подбуди“.

Защитата прави още едно възражение, че поради употре-бата на алкохол подсъдимият не е съзнавал своите хулигански подбуди и затова не следвало да отговаря по квалифицирания състав на чл. 116, т. 11 (предишна т. 10) НК. Това възражение е по принцип незаконосъобразно. Интелектуалният елемент на умисъла обхваща две категории представи: а) относно об-стоятелствата, очертани от обективни признаци на състава на престъплението, т.е. относно обективните елементи на престъ-плението, и б) относно общественоопасния характер на деяни-ето и последиците му. А в субективната страна на поведение-то се съдържат освен вината и други субективни (психически) елементи. Такива субективни елементи са мотивите (подбуди-те), целта, чувствата на дееца, психическото му състояние и т.н. Когато някой от тези субективни елементи (в случая мотивът) е въздигнат в признак от състава на престъплението, то безспор-но, че е нужно този елемент да е налице, за да е осъществен съставът на съответното престъпление. Но деецът не трябва да съзнава своя мотив, за да се приеме, че е действал умишлено. Мотивът е психически елемент извън умисъла. В случая до-статъчно е хулиганските мотиви просто да са дадени наред и заедно с умисъла, а не да се обхващат от него, за да се квали-фицира убийството като извършено по „хулигански подбуди“.

Що се отнася до твърдението на защитата, че алкохолно-то опиване и хулиганските подбуди взаимно се изключват, то правилно първоинстанционният съд го е отхвърлил като недо-стоверно. Напротив, най-често употребата на алкохол води до възникване на хулигански мотив за извършване на едно или друго посегателство (както е и в разглеждания случай).


33. Състояние на силно раздразнение

СЪСТОЯНИЕТО НА СИЛНО РАЗДРАЗНЕНИЕ ПРЕД-СТАВЛЯВА ВНЕЗАПНО ВЪЗНИКНАЛО СИЛНО ДУ-

ШЕВНО ВЪЛНЕНИЕ (ФИЗИОЛОГИЧЕН АФЕКТ), ПРИ КОЕТО ЧУВСТВАТА ЗАВЛАДЯВАТ ДО ТАКАВА СТЕПЕН СЪЗНАНИЕТО НА ДЕЕЦА, ЧЕ ВОЛЯТА МУ СЕ ПОДЧИ-НЯВА НА ТЕЗИ ЧУВСТВА. ВОЛЕВАТА СПОСОБНОСТ

НА ДЕЕЦА ДА РЪКОВОДИ ПОСТЪПКИТЕ СИ НЕ СЕ ИЗ-КЛЮЧВА, А САМО ЗНАЧИТЕЛНО ОТСЛАБВА. СЪСТО-ЯНИЕТО НА СИЛНО РАЗДРАЗНЕНИЕ Е КРАТКОТРАЙНО И ПОРАДИ ТОВА ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА, ПРЕДВИ-ДЕНИ В СЪСТАВА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 118,

ТРЯБВА ДА СЕ ОСЪЩЕСТВЯТ ЗА КРАТКО ВРЕМЕ.

Чл. 118 НК


Правната оценка на установените по делото факти е не-правилна. Съдът е квалифицирал деянието на подсъдимия М. като умишлено убийство по чл. 115 НК. Но в действителност налице са фактическите обстоятелства, предвидени в състава за убийство в състояние на силно раздразнение по чл. 118 НК. Този квалифициран състав се отличава от основния състав на убийството със следните два елемента:

а) пострадалият е упражнил противозаконно въздействие (насилие, тежка обида, клевета и др.) върху личността на вино-вния или негови ближни;

б) в резултат на това деецът е изпаднал в състояние на сил-но раздразнение, което именно е решаващият фактор в съзна-нието на дееца, за да извърши убийството.


„Състоянието на силно раздразнение“ по чл. 118 НК пред-ставлява внезапно възникнало силно душевно вълнение (фи-зиологичен афект), при което чувствата завладяват до такава степен съзнанието на дееца, че волята му се подчинява на тези чувства. Волевата способност на дееца да ръководи постъпки-те си обаче не се изключва, а само значително отслабва (По-становление № 2/1957 г. относно умишлените убийства, т. 20).

Състоянието на силно раздразнение е краткотрайно и пора-ди това всички обстоятелства, предвидени в състава на престъ-плението по чл. 118 от НК (противозаконното действие на по-страдалия, бурният афект на дееца, внезапното възникване на умисъла за убийство и изпълнението на този умисъл), трябва да се осъществят за кратко време. Само в такъв случай убий-ството може да се квалифицира като извършено в състояние на силно раздразнение по чл. 118 НК.

Фактическата обстановка, приета за установена от първата инстанция, съдържа елементите на квалифицирания състав по чл. 118 НК.

Първо, съдът е приел в мотивите си, че пострадалият Б. Г. е упражнил насилие върху сестрата на подсъдимия Ц. М., с която пострадалият живеел съпружески: „...в един последващ момент съпругата получава удар с опакото на ръката в област-та на устата. За това говорят не само показанията є, но и обяс-ненията на подсъдимия и данните от медицинското удостовере-ние – налице е „кръвонасядане на горната устна и основата на носа“. Именно тогава към пейката се приближава подсъдимият, разминавайки се с двете свидетелки. Последвалата от негова страна реплика, насочена към Б. Г., да спре да бие сестра му, накарала пострадалия да стане от пейката. „Когато се изправи да ме хване, аз го ударих“ – обяснява подсъдимият М. В случая от обективна страна имаме: приближаване на М., удар от по-страдалия на жена му (сестра на М.), реплика на подсъдимия да не я бие, изправящият се Б., удар с брадвата – последователни действия, осъществени за много кратко време“.


Второ, по въпроса за психическото състояние на подсъ-димия по време на извършване на убийството първоинстан-ционният съд приема следното: „Продължителното положе-ние на подчиненост във взаимоотношенията на подсъдимия с пострадалия е свързано с постоянното чувство на застраше-ност у първия. В резултат на сблъсъка, реалната възможност за агресия, страхът у него се „сгъстява“, ... борбата на мотиви и противомотиви се скъсява, К. нанася ударите и бяга. Опи-саното се възприема като късосъединителна реакция, при ко-ято продължителният потискащ факт (страхът) при внезапно възникналата опасност прераства в защитна възбуда ... Начало (на афект) има, както казват вещите лица, късосъединителната реакция е един неразгърнат афект. Но много по-приемливо е да се възприеме моментното взривяване на страха у подсъдимия от надигащия се от пейката Б., приближаващата опасност и за него самия, че се е осмелил да се опита да възпре пострада-лия... И дълго потисканото, натрупаното се реализира в дей-ствие, след един съвсем кратък и максимално стеснен момент на борба на мотиви и противомотиви“.

Установеното от съда психическо състояние на подсъдимия следва да се окачестви като „състояние на силно раздразнение“ по смисъла на чл. 318 НК. Вещите лица проф. И. И., доц. Р. С. и д-р П. Р. разграничават състоянието на късосъединителна реакция на внезапно възникнал страх от физиологичния афект. Очевидно законовото понятие „състояние на силно раздразне-ние“ е по-широко и не се съвпада с понятието на психиатрията „физиологичен афект“. Впрочем и самите вещи лица психиатри определят късосъединителната реакция на подсъдимия като „започнат, но незавършен (неразгърнат) физиологичен афект“.

Третият въпрос е, дали състоянието на силно раздразне-ние на подсъдимия е предизвикано именно от пострадалия по указания в закон начин? По този въпрос няма спор. Вярно е, че взривяването на чувствата и късосъединителната реакция на подсъдимия, при която той нанася смъртоносните удари, се


развиват върху основата на един постоянен страх от постра-далия. Но конкретният фактор, който предизвиква късосъеди-нителната реакция на подсъдимия М., е насилието, упражнено от пострадалия върху сестра му. Както обяснява вещото лице проф. И.: „...предварително има натрупване на редица раз-дразнителни състояния, които той (подсъдимият) е прикривал, страх от редовните посещения на пострадалия, извършил убий-ство и поради това при внезапната среща и при наличието на съответно възприятие, т.е. че пострадалият извършва побой на сестра му, превключва късосъединителна реакция... Самото виждане, че пострадалият бие сестра му, това вече му помага в действията, както и натрупаният страх преди време“ (л. 64 от протокола на съдебното заседание от 15.11.94).

Следователно налице са както обективните, така и субек-тивните елементи на квалифицирания състав по чл. 118 НК.

Фактическите положения са правилно установени и делото е напълно изяснено от фактическа страна, но първоинстанци-онният съд неправилно е квалифицирал фактите. Поради това присъдата следва да се измени, като деянието на подсъдимия се преквалифицира по чл. 118 НК, който предвижда по-лека на-казателна отговорност.


34. „Другото противозаконно действие“ при убийство, в състояние на силно раздразнение

„ДРУГОТО ПРОТИВОЗАКОННО ДЕЙСТВИЕ“ ПО ЧЛ. 118 НК, ЗА РАЗЛИКА ОТ „НАСИЛИЕТО, ТЕЖКАТА ОБИДА И КЛЕВЕТАТА“, ЗАСЯГА ДРУГИ БЛАГА НА ЛИЧНОСТТА, СРЕД КОИТО СА И ОСНОВНИТЕ СУБЕКТИВНИ ПРАВА

НА ЛИЧНОСТТА (ПРАВОТО НА ЧАСТНА СОБСТВЕ-НОСТ, НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА НА ЖИЛИЩЕТО

И ДР.).

Чл. 118 НК

Решение № 256 от 6.VIII.1993 г. по н. д. № 127/93 г., I н. о., докладчик Н. Филчев

Безспорно установено е по делото, че през нощта на

19.01.92 г. пострадалият Д. С. А. бил в дома на подсъдимия. При внезапно завръщане на подсъдимия неговата жена, разтревоже-на, му казала, че се страхува, тъй като на втория етаж има човек. Подсъдимият също чул шума. Пред първоинстанционния съд подсъдимият И. е обяснил: „Когато съпругата ми каза, че има шум на II етаж, помислих си, че там има крадец ... Затова се ка-чих“ (л. 92 от протокола на съдебното заседание от 1.02.93 г.). А съпругата на подсъдимия – свидетелката А. М. И., казва: „Чух гла-са на К., който викаше „Бате, горе има крадец“ ... К. каза на майка ми, че се е сбил с Д., че помислил, че е крадец, каза, че го е ударил ...“ (л. 93 от протокола на съдебното заседание от 1.02.93 г.).

Защитата изтъква, че подсъдимият е извършил убийството при условията на чл. 118 НК, т.е. в състояние на силно раздраз-нение, предизвикано от пострадалия с противозаконно дей-ствие, от което е било възможно да настъпят тежки последици за виновния и неговите ближни.


Според НК от 1956 г. състоянието на афект по чл. 128 от отменения НК можеше да бъде предизвикано с насилие, тежка обида или клевета, т.е. с посегателства срещу интересите на личността – живот, здраве, свобода, полова неприкосновеност, чест и достойнство. С новия НК от 1968 г. законодателят раз-шири кръга на правно релевантните действия, които може да предизвикат афекта при убийството по чл. 118 НК, като към „насилието, тежката обида и клеветата“ прибави и „други про-тивозаконни действия“. Тези действия накърняват други бла-га на личността, сред които и основните субективни права на личността (правото на частна собственост, неприкосновеност-та на жилището и т.н.). Това разбиране за понятието „друго противозаконно действие“ по чл. 118 НК е залегнало в ТР № 2 от 9.07.1993 г. на Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд. Следователно поведението на пострадалия може да се разгледа като „друго противозаконно действие“ по смисъла на чл. 118 НК.

По делото обаче не е изяснено дали противозаконното по-ведение на пострадалия е предизвикало „силно раздразнение“ у подсъдимия И. Това обстоятелство има съществено значение за правилното решаване на делото, защото може да доведе до друга правна квалификация на поведението на подсъдимия (по чл. 118 НК). Както органите на предварителното производство, така и първоинстанционният съд не са проявили нужната ак-тивност, за да съберат служебно всички доказателства, които са необходими за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Поради това присъдата следва да се отмени в наказателната и гражданската част и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на предварителното раз-следване за изясняване на посоченото обстоятелство.


35. Убийство, в състояние на силно раздразнение (1)

КОГАТО ДЕЕЦЪТ САМ Е ПРОВОКИРАЛ НАСИЛИЕТО СРЕЩУ СЕБЕ СИ, ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА ПРЕТЕНДИРА, ЧЕ Е ИЗВЪРШИЛ УБИЙСТВОТО „В СЪСТОЯНИЕ НА СИЛНО РАЗДРАЗНЕНИЕ, ПРЕДИЗВИКАНО ОТ ПОСТРАДАЛИЯ С НАСИЛИЕ“, И ДА ПОЛЗВА СМЕКЧЕНАТА ОТГОВОР-

НОСТ ПО ЧЛ. 118 НК.

Чл. 118 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения. На 2.05.1991 г. в гр. Р. подсъдимият умиш-лено е умъртвил К. И. К. Основното възражение на подсъдимия е, че е извършил убийството в състояние на силно раздразне-ние, предизвикано от пострадалия с насилие. Това възражение е обсъдено от първоинстанционния съд и правилно е отхвърле-но (л. 50 от мотивите). От събраните доказателства по делото се установява, че подсъдимият първи е упражнил насилие по отношение на пострадалия К. А безспорно е, че когато деецът е провокирал насилието срещу себе си, той не може да претенди-ра, че е извършил убийството „в състояние на силно раздразне-ние, предизвикано от пострадалия с насилие“, и да ползва смек-чената отговорност по чл. 118 НК. Освен това заключението на съдебнопсихиатричната експертиза е, че „по време и по отно-шение на инкриминираното деяние подсъдимият Д. е бил в ясно съзнание без белези на психично детерминирано поведение“. Поради това възражението на подсъдимия Д. е неоснователно.


Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Д. по чл. 115 от НК.


36. Убийство, в състояние на силно раздразнение (2)

ПРОВОКАТОРЪТ НА НАПАДЕНИЕТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОЗОВАВА НА НЕИЗБЕЖНА ОТБРАНА ИЛИ НА СИЛНО

РАЗДРАЗНЕНИЕ ПО ЧЛ. 118 НК.

Чл. 118 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения: на 23 срещу 24 април 1992 г. в с. Д. подсъ-димият Е. умишлено умъртвил И. Я. В. Подсъдимият прави две взаимно изключващи се възражения: първо, че не е извършил убийството, и второ, че е извършил убийството в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия. И двете възражения са голословни и несъстоятелни.

Съществува изобилен доказателствен материал, който сочи категорично, че именно подсъдимият Е. е извършил убий-ството – показанията на свидетелите М. Н. (прочетени по реда на чл. 279, ал. 1, т. 1 НПК), В. К., Р. Т., Е. А., П. Й., заключения-та от извършените експертизи и т.н. Първоинстанционният съд е аргументирал убедително извода си относно авторството на престъплението и не е необходимо, нито законът изисква тук да се преповтарят неговите съображения.

Твърдението на подсъдимия Е., че е извършил убийството в състояние на силно раздразнение, предизвикано от постра-далия, също противоречи на доказателствата по делото. Уста-новено е, че подсъдимият отишъл през нощта в дома на по-


страдалия В., като предварително заявил намерението си да го убие, и че В. е спял по това време. Провокаторът, както и при неизбежна отбрана, не може да се позовава на афект и да полз-ва смекчената отговорност по чл. 118 НК.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Е. като умишлено убийство по чл. 115 НК.


37. Смърт по непредпазливост, вследствие на умишлена телесна повреда

ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 124 НК СЕ ХАРАКТЕРИЗИРА СЪС СЛЕДНИТЕ ОСОБЕНОСТИ: А) ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЯНИЕ ОБЕКТИВНО Е НАСОЧЕНО КЪМ ПРИЧИНЯВА-НЕ НА ТЕЛЕСНА ПОВРЕДА, ТО ПОРАЖДА ДВА РЕЗУЛ-

ТАТА – ПО-БЛИЗЪК, НЕПОСРЕДСТВЕН (ТЕЛЕСНАТА ПОВРЕДА) И ПО-ДАЛЕЧЕН РЕЗУЛТАТ (СМЪРТТА);

Б) ПРИЧИННАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЯНИЕ И СМЪРТНИЯ РЕЗУЛТАТ Е КОСВЕНА, ОПОС-

РЕДСТВАНА ОТ МЕЖДИННО СЪСТОЯНИЕ НА ПОСТРА-ДАЛИЯ (ТЕЛЕСНАТА ПОВРЕДА); В) СУБЕКТИВНАТА

СТРАНА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 124 НК ОБХВА-ЩА ДВЕ ФОРМИ НА ВИНАТА – УМИСЪЛ КЪМ ПО-

БЛИЗКИЯ И ПО-ЛЕК РЕЗУЛТАТ (ТЕЛЕСНАТА ПОВРЕДА) И НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ КЪМ ПО-ОТДАЛЕЧЕНИЯ И

ПО-ТЕЖЪК РЕЗУЛТАТ (СМЪРТТА).

Чл. 124 НК


Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени след-ните фактически обстоятелства: На 26.09.93 г. в с. М. подсъди-мият С. умишлено е умъртвил майка си – 88-годишната С. Я. С. Подсъдимият прави довод за необоснованост на присъдата, като твърди: а) първо, че извършеното от него не съставлява убийство, а умишлена телесна повреда, от която по непредпаз-ливост е последвала смъртта на пострадалата и б) второ, че той е действал в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата с тежки обиди и клевети.


И двете възражения са обсъдени от първоинстанционния съд и правилно – отхвърлени като неоснователни (л. 37 – гърба, от мотивите).

Разликата между умишленото убийство (чл. 315 НК) и умишлената телесна повреда, от която по непредпазливост е по-следвала смъртта на пострадалия (чл. 124 НК), се състои в раз-личното психическо отношение на дееца към смъртния резултат. В първия случай деецът проявява умисъл, а във втория случай – непредпазливост по отношение на смъртния резултат. Субектив-ната страна на поведението обаче е само отражение на обектив-ната страна в съзнанието на дееца. Следователно съществува и обективна разлика между поведението в двете хипотези – между деянието, с което умишлено се причинява смърт (чл. 115 НК), и деянието, с което по непредпазливост се причинява смърт вслед-ствие на умишлена телесна повреда (чл. 124 НК). Двете деяния се различават по своята обективна характеристика.

За да се установи какво е било психическото отношение на дееца към причинения от него смъртен резултат, трябва да се изследва обективната страна на поведението му: характерът, на-соката и силата на извършеното действие; способът на извър-шването му; средствата, използвани за засягане на пострадалия; органите на човешкото тяло, които са засегнати; причинените непосредствени наранявания и др. В зависимост от всичко това ще се прецени дали смъртта е причинена умишлено или по не-предпазливост.

Престъплението, визирано в чл. 124 НК, се отличава със следните особености: а) Изпълнителното деяние обективно е насочено към причиняване на телесна повреда. То поражда два резултата – по-близък, непосредствен (телесната повреда) и по-далечен (смъртта); б) Причинната връзка между изпълнително-то деяние и смъртния резултат е косвена, опосредствана от едно междинно състояние на пострадалия (телесната повреда); в) Субективната страна на престъплението по чл. 124 НК обхваща две форми на вината – умисъл към по-близкия и по-лек резултат (телесната повреда) и непредпазливост към по-отдалечения и по-тежък резултат (смъртта). По силата на общата разпоредба на


чл. 11, ал. 5 НК субектът на поведението по чл. 124 НК отговаря за причинения (макар и по непредпазливост) по-тежък престъ-пен резултат. С други думи, субектът отговаря за убийство, а не за телесна повреда. Поради това и систематичното място на разпоредбата на чл. 124 НК е в раздел „Убийства“ на главата „Престъпления против личността“ на Особената част на НК.

В разглеждания случай е безспорно установено, че подсъ-димият С. е нанесъл два удара с малка брадва върху главата на пострадалата, като є причинил: тежка открита черепно-мозъч-на травма – счупване на черепа вляво, разкъсване на твърдата мозъчна обвивка, контузия с разкъсване и размачкване на мозъ-ка в ляво, челно, което е довело до оток на мозъка и мозъчния ствол и в резултат на това е настъпила смъртта (вж. заключе-нието на съдебномедицинската експертиза – л. 36 от предвари-телното следствие). Тези обективни особености на поведението на подсъдимия (който нанесъл силни удари с брадва върху гла-вата на възрастна и неспособна да се защити жена) обективи-рат умисъла му да причини смъртта (а не телесна повреда) на пострадалата. Поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че извършеното съставлява умишлено убийство, а не умишлена телесна повреда, от която по непредпазливост е по-следвала смъртта на пострадалата.

Що се отнася до второто възражение (че подсъдимият бил в състояние на силно раздразнение, предизвикано от постра-далата), то също е неоснователно. Първоинстанционният съд е изтъкнал убедителни съображения в тази насока. Действително упреците, отправени от 88-годишната майка към сина є по повод на семейния му живот не могат да се квалифицират като тежки обиди и клевети, от които са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. По-ради това искането да се квалифицира убийството по чл. 118 НК следва да се остави без уважение.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия С. като умишлено убийство на майка по чл. 116, т. 3 НК.


38. Умишлено убийство и умишлена телесна повреда, вследствие на която е настъпила

смърт по непредпазливост

РАЗЛИЧИЕТО МЕЖДУ УМИШЛЕНО УБИЙСТВО ПО ЧЛ. 115 И УМИШЛЕНАТА ТЕЛЕСНА ПОВРЕДА, ВСЛЕД-

СТВИЕ НА КОЯТО ПО НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ Е ПРИ-ЧИНЕНА СМЪРТ ПО ЧЛ. 124 ОТ НК, Е НЕ САМО В

ПСИХИЧЕСКОТО ОТНОШЕНИЕ (УМИСЪЛ ИЛИ НЕ-ПРЕДПАЗЛИВОСТ) НА ДЕЕЦА КЪМ СМЪРТНИЯ РЕЗУЛ-

ТАТ, НО И В ОБЕКТИВНИТЕ ДЕЙСТВИЯ, ЧРЕЗ КОИТО СЕ ПРИЧИНЯВА ТОЗИ РЕЗУЛТАТ.

Чл. 124, ал. 1 НК


Въз основа на събраните доказателства са направени обо-сновани изводи, като са приети за установени следните факти-чески положения: на 25–26.10.1993 г. в гр. К, С. обл., подсъ-димият Г. умишлено умъртвил съпругата си Ф. М., намираща се в безпомощно състояние, като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убитата и с особена жестокост.

Подсъдимият прави довод за необоснованост на присъдата, като твърди, че извършеното не е убийство, а умишлена теле-сна повреда, вследствие на която по непредпазливост е причи-нена смърт. Това възражение е обсъдено от втората инстанция (л. 18 от мотивите на решението) и с основание е отхвърлено. Разликата между умишленото убийство по чл. 115 НК и умиш-лената телесна повреда, вследствие на която по непредпазли-вост е причинена смърт по чл. 124 НК, е субективната страна в психическото отношение (умисъл или непредпазливост) на


дееца към смъртния резултат. Но психическото отношение на дееца се проявява – обективира навън, в поведението му. Зато-ва за намеренията съдим по действията. Умисълът на виновния се извлича от поведението, в което се е обективирал, а не от голословните му декларации след извършване на престъпле-нието. Следователно различието между умишленото убийство (чл. 115 НК) и умишлената телесна повреда, вследствие на ко-ято по непредпазливост е причинена смъртта (чл. 124 НК), е не само в психическото отношение към смъртния резултат, но и в обективните действия, чрез които се причинява този резултат.

Престъплението по чл. 124 НК се отличава със следните особености: а) изпълнителното деяние по своя характер обек-тивно е насочено към причиняване на телесна повреда. (Без-спорно съществува разлика в обективната характеристика на деянията, които причиняват телесна повреда, и деянията, ко-ито причиняват смърт.) Това деяние в случая е породило два резултата – по-близък (телесната повреда) и по-отдалечен (смъртта); б) причинната връзка между изпълнителното деяние и смъртния резултат е по-далечно, косвено, опосредствано от едно междинно състояние (телесната повреда);

в) субективната страна на престъплението по чл. 124 НК се характеризира с две форми на вината – умисъл към по-близкия резултат (телесната повреда) и непредпазливост към по-отдалечения резултат (смъртта).

За да се установи какво е било психическото отношение на дееца към смъртния резултат, а оттам и какво престъпление е извършено – по чл. 115 или по чл. 124 НК, е нужно да се из-следва обективната страна на поведението: характерът, насока-та и силата на престъпното деяние, способът на извършването му, използваните средства, областите на човешкото тяло, които са засегнати, причинените леки наранявания и т.н.

В разглеждания случай подсъдимият Г. е нанесъл множе-ство силни удари с юмруци и ритници в главата (в т.ч. и удряне-


то є в стената) и други жизненоважни органи на пострадалата, като є причинил счупване на черепа в основата му, контузии на мозъка, кръвоизливи над и под твърдата мозъчна обвив-ка, кръвонасядания на белите дробове, кръвонасядания в му-скулатурата и подкожието на поясната и кръстцовата област, счупвания на лявата ключица, кръвонасядания на дясната под-бедрица, на устните, на меките черепни покривки, по лицето, кръв от дясното ухо и др. Тези обективни данни за поведението на подсъдимия дават основание да се заключи, че той е съзна-вал неизбежното настъпване на смъртта и е желаел (или най-малко) допускал смъртния резултат. Поради това обоснован е изводът, че извършеното съставлява умишлено убийство, а не умишлена телесна повреда, вследствие на което по непредпаз-ливост е причинена смъртта на пострадалата.


39. Кражба – изпълнително деяние

ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЯНИЕ НА КРАЖБАТА Е ОТ-НЕМАНЕ НА ВЕЩТА. ОТНЕМАНЕТО ОБХВАЩА ДВА

АКТА: ПРЕКЪСВАНЕ НА ЧУЖДОТО ВЛАДЕНИЕ И УСТАНОВЯВАНЕ НА СВОЯ ФАКТИЧЕСКА ВЛАСТ

ВЪРХУ ВЕЩТА ОТ СТРАНА НА ДЕЕЦА. ДЕЕЦЪТ УСТА-НОВЯВА СВОЕ ВЛАДЕНИЕ ВЪРХУ ВЕЩТА – ПРЕДМЕТ

НА КРАЖБАТА, КОГАТО ПРИДОБИЕ ВЪЗМОЖНОСТ БЕЗ-ПРЕПЯТСТВЕНО ДА СЕ РАЗПОРЕЖДА С ВЕЩТА.

Чл. 194, ал. 1 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните факти-чески обстоятелства по делото: На 20.06.94 в П. подсъдимият Д. бръкнал през отворения прозорец на микробус и взел чантичката на собственика на автомобила К. с пари и документи на обща стойност 11 085 лв., след което започнал да се отдалечава. Тези негови действия били забелязани от полицая С., който се зати-чал да го стигне. Когато наближил на 3–4 метра до подсъдимия, полицаят извикал: „Стой, полиция“. Подсъдимият се обърнал и хвърлил чантичката в ръцете на полицая. В този момент при-стигнал и собственикът на чантичката – свидетелят К.

Това поведение на подсъдимия първоинстационният съд е оценил като довършено престъпление – кражба по чл. 194 НК, ал. 1 от НК. Тази юридическа квалификация е неправилна. Както е известно, изпълнителното деяние на кражбата е отне-мане на вещта. Отнемането обхваща два акта: прекъсване на чуждото владение и установяване на своя фактическа власт


върху вещта от страна на дееца. В разглеждания случай подсъ-димият Д. е прекъснал владението на собственика върху чан-тата, но още не е успял да установи свое владение върху тази вещ. Деецът установява свое владение върху вещта – предмет на кражбата, когато придобие възможност безпрепятствено да се разпорежда с вещта. Едва в този момент той довършва изпълнителното деяние, а заедно с това и цялото престъпление кражба. Следователно деянието на подсъдимия Д. съставлява опит към кражба по чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК.

Тъй като фактическите положения са правилно установени и делото е изяснено напълно от фактическа страна, то съгласно чл. 355, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) следва да се изменят присъда-та и решението, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Недовършеното престъпление поначало раз-крива по-ниска степен на обществена опасност от довършено-то престъпление; освен това чл. 48, б. „а“ НК дава възможност при опит да се приложи смекченият режим на наказателна от-говорност по чл. 55 НК.


40. Кражба, извършена чрез техническо средство

КЛЮЧОВЕТЕ СА ТЕХНИЧЕСКО СРЕДСТВО ПО СМИСЪ-ЛА НА ЗАКОНА, НЕЗАВИСИМО ДАЛИ СА ОБИКНОВЕ-

НИ ИЛИ СЕКРЕТНИ, ПОДПРАВЕНИ ИЛИ ОРИГИНАЛНИ, ОТКРАДНАТИ, НАМЕРЕНИ, ВРЕМЕННО ПОЛЗВАНИ, ПРЕДНАЗНАЧЕНИ ИЛИ НЕПРЕДНАЗНАЧЕНИ ЗА ОТ-

КЛЮЧВАНЕ НА ПОМЕЩЕНИЕТО.

Чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства. На 6.01.1993 в Ш. подсъдимият М. чрез използване на техническо средство – ключ, отнел чужди движи-ми вещи на обща стойност 8460 лв. от владението на С. П. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като до приключване на съдебното следствие в първата инстан-ция откраднатите вещи са били върнати на собственика.

Правната оценка на установените по делото обстоятелства е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведени-ето на подсъдимия М. като престъпление по чл. 255, т. 2 (отм.) вр. чл. 195, ал. 1, т. 4 НК, вр. чл. 63, ал. 1, т. 4 НК. Възражени-ето, че ключът, използван за извършване на кражбата, не бил техническо средство по смисъла на чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 от НК е неоснователно. Съгласно т. II.11. на Постановление № 6 от 1971 на Пленума на ВС (изм. с Пост. 7-87-Пл. ВС) ключо-вете са техническо средство по смисъла на закона, независимо


дали са обикновени или секретни, подправени или оригинал-ни, откраднати, намерени, временно ползвани, предназначе-ни или непредназначени за отключване на помещението (Сб. 1953–1990, с. 205). Разграничението, което провежда защитата на подсъдимия, между подправен ключ, ключ, непредназначен за помещението, откраднат ключ и т.н., почива върху разбира-не на Върховния съд, което е изоставено – отменено с Пост. 7-87-Пл. ВС.

При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допуснати съществени нарушения на процесуалния закон.

Становището на прокурора, че участието на защитник било задължително, е неоснователно. Съгласно чл. 386, ал. 1 НПК (отм.), когато обвинението е повдигнато срещу пълнолетен за престъпление, извършено от него като непълнолетен, делото се разглежда по общия ред. Настоящият случай е точно такъв. Подсъдимият е роден на 18.10.1975 г., а е привлечен като об-виняем на 7.11.1994 г. Следователно участието на защитник в този наказателен процес не е задължително.

Възражението на защитата, че след като не е посочено в диспозитивите на обвинителния акт и присъдата използваното техническо средство и като не са изброени в диспозитива една по една откраднатите вещи било допуснато съществено нару-шение на процесуалния закон, е неоснователно. Първо, всички тези обстоятелства са ясно посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и мотивите на присъдата. Второ, спорно, е дали съдът е длъжен да изброи една по една всички откраднати вещи в диспозитива на присъдата. Трето, дори и да се приеме, че това е процесуално нарушение, то не е съществено, защото не е довело до пороци на присъдата по чл. 328, т. 1, 3, 4 и 5 НПК (отм.) или до ограничаване процесуалните права на страните.


41. Грабеж и изнудване

ПРИ ГРАБЕЖА ДЕЕЦЪТ СЛОМЯВА СЪПРОТИВАТА НА ПОСТРАДАЛИЯ И САМ ОТНЕМА ВЕЩТА, ПРЕДМЕТ НА

ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. А ПРИ ИЗНУДВАНЕТО ДЕЕЦЪТ ЧРЕЗ СИЛА ИЛИ ЗАПЛАШВАНЕ МОТИВИРА ПОСТРА-

ДАЛИЯ ДА ИЗВЪРШИ АКТ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ С ИМУ-ЩЕСТВО И С ТОВА МУ ПРИЧИНЯВА ИМОТНА ВРЕДА.

Чл. 198 НК, чл. 214 НК

Решение № 500 от 24.01.1996 г. по н. д. 420/1995 г., I н. о., докладчик Н. Филчев

Възраженията на другите двама подсъдими (изтъкнати пред втората инстанция от защитниците им) се свеждат до това, че по-ведението им следвало да се квалифицира не като грабеж, а като изнудване. Това възражение е обсъдено също от първата инстан-ция и правилно отхвърлено като неоснователно. Както е извест-но, при грабежа деецът упражнява принуда върху пострадалия, сломява съпротивата му и сам отнема вещта, предмет на престъ-плението. А при изнудването деецът чрез сила или заплашване мотивира пострадалия да извърши акт на разпореждане с имуще-ство и с това му причинява имотна вреда. Изнуденият проявява собствена воля и извършва определено действие (имуществено разпореждане), макар и да е принуден към това. Той може да из-бира различни варианти на поведение. Докато при грабежа по-страдалият няма избор – волята му е сломена и той изобщо не извършва акт, с който да прехвърли предмета на престъплението във владение на нападателя. В разглеждания случай е безспорно установено, че подсъдимите са упражнили принуда върху постра-далите и след това са отнели инкриминираните вещи. Поради това правилно съдът е квалифицирал поведението им като грабеж.


42. Грабеж – субективна страна. Причинна връзка – привходящи фактори

ЗА ДА Е НАЛИЦЕ ГРАБЕЖ, ТРЯБВА, КОГАТО УПРАЖНЯ-ВА ПРИНУДАТА, ДЕЕЦЪТ ДА СЪЗНАВА, ЧЕ ПОСРЕД-

СТВОМ НЕЯ УЛЕСНЯВА ПОСЛЕДВАЩОТО ОТНЕМАНЕ НА ЧУЖДАТА ВЕЩ.

НАМЕСАТА НА ПРИВХОДЯЩИ ФАКТОРИ НЕ ПРЕКЪ-СВА ПРИЧИННАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ПОВЕДЕНИЕТО НА ПОДСЪДИМИЯ И НАСТЪПИЛИЯ ПРЕСТЪПЕН РЕ-

ЗУЛТАТ.

Чл. 198, ал. 1 НК, чл. 9, ал. 1 НК


Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид:Първоинстанционният съд е събрал доказателствения ма-

териал, който е необходим за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Защитата прави възражение, че присъдата е постановена при непълнота на до-казателствата, защото не била назначена съдебномедицинска ек-спертиза, „която да установи дали пострадалата би загубила зре-нието си с лявото око, ако а) е била оперирана своевременно и б) ако медикаментозното лечение е продължило и след изписването є от болницата“. Това възражение е неоснователно. Съдът не е длъжен да изследва как биха повлияли върху развитието на при-чинния процес някакви несъществуващи обстоятелства (напр. продължаването на медикаментозно лечение). Ясно е също, че намесата на привходящи фактори не прекъсва причинната връзка между поведението на подсъдимия и престъпния резул-тат. Още по-малко посочените от защитата привходящи фактори


(изразяващи се в бездействие) могат да имат значение за вината и правната квалификация на поведението на подсъдимия.

Въз основа на събраните доказателства съдът е напра-вил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически положения: 1. На 21.07.1989 г. в с. Б., Х. област, подсъдимият Х. се съвъкупил с А. Е. А., като я принудил към това със сила и заплашване, и от изнасилването е причинена тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянна слепота на лявото око; 2. На 22.07.1989 г. в с. Б., Х. област, подсъдими-ят Х. отнел 57,03 лева от владението на А. Е. А. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, и грабежът е придружен с тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянна слепота на лявото око. Няма спор, че принудата (която се е изразила в ослепяването на пострада-лата) обективно е улеснила отнемането на парите. Въпросът е, дали този факт е бил отразен в съзнанието на дееца: дали, когато е упражнявал насилието, подсъдимият е съзнавал, че чрез него улеснява последващото отнемане на чуждото иму-щество? Този въпрос е бил обсъден от първоинстанционния съд и е получил правилен отговор (л. 37-38 от мотивите). Правилно е прието, че когато е упражнявал принудата, подсъдимият имал намерение да извърши както изнасилване, така и грабеж. С ос-нование първоинстанционния съд е дал вяра на пострадалата А., чиито показания са логични, вътрешно безпротиворечиви и ко-респондират с останалите данни по делото. Поради това изводът на съда, че се касае за грабеж (а не за кражба) е обоснован.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Х. като престъпления по чл. 152, ал. 4 пр. 1, във връзка с чл. 152, ал. 3, т. 4 (сегашна т. 5 – ДВ, бр. 92 от 2002 г.), във връзка с ал. 1, т. 2 от НК и по чл. 256, ал. 2 (отменена – ДВ, бр. 10 от 1993 г.) във връзка с чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 1 и т. 4 от НК.


43. Грабеж, придружен с телесна повреда, от която е последвала смърт. Изменение на

обвинението

СЪСТАВЪТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ГРАБЕЖ ПО ЧЛ. 199, АЛ. 2, Т. 1 НК ОБХВАЩА: 1) ПЪРВО, УМИШЛЕНА ТЕЛЕ-

СНА ПОВРЕДА, ОТ КОЯТО ПО НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ Е ПОСЛЕДВАЛА СМЪРТТА НА ПОСТРАДАЛИЯ (А НЕ

УМИШЛЕНО УБИЙСТВО) И 2) ВТОРО, КРАЖБА.СЪДЪТ МОЖЕ ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА ПРИСЪДАТА ДА ОПРАВДАЕ ПОДСЪДИМИЯ ПО ПЪРВОНАЧАЛНОТО ОБВИНЕНИЕ И ДА ПРИЛОЖИ ЗАКОН ЗА СЪЩОТО, ЕД-НАКВО ИЛИ ПО-ЛЕКО НАКАЗУЕМО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ САМО АКО НЕ СЕ ИЗМЕНЯ СЪЩЕСТВЕНО ОБСТОЯ-

ТЕЛСТВЕНАТА ЧАСТ НА ОБВИНЕНИЕТО.

Чл. 199, ал. 2, т. 1 НК, чл. 285, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) Вж. чл. 287 НПК


Срещу подсъдимия Д. С. е било повдигнато обвинение за грабеж, придружен с тежка телесна повреда, от която по не-предпазливост е последвала смъртта на пострадалия (чл. 256, ал. 2 (отм.), във вр. с чл. 199, ал. 2, т. 1 НК). С присъдата си Я. окръжен съд е оправдал подсъдимия Д. С. по обвинението в грабеж и го е признал за виновен в извършването на съвкуп-ност от две престъпления – умишлено убийство по чл. 116 НК и кражба. Съдът е приел, че няма съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, а се касае само за правилно прилагане на материалния закон към същите обсто-ятелства. Поради това Я. окръжен съд е сметнал, че има право


да промени квалификацията на престъпното поведение при по-становяване на присъдата, без предварително да измени обви-нението по реда на чл. 285 НПК.

Становището на Я. окръжен съд почива върху неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 199, ал. 2, т. 1 НК относно квалифицирания грабеж. Поначало съставното престъпление грабеж поглъща двете престъпления – принуда (телесна по-вреда, убийство) и кражба. Престъпният състав на грабежа по чл. 199, ал. 2, т. 1 НК обаче включва умишлена телесна по-вреда, от която по непредпазливост е последвала смъртта на пострадалия (а не умишлено убийство). Случаят, когато принудата е прераснала в умишлено убийство, е предвиден в чл. 199, ал. 2, т. 2 НК. Между умишленото и непредпазливото причиняване на смърт има съществено различие. То се състои в субективната страна, в психическото отношение на дееца към смъртния резултат, което в единия случай е умисъл, а в другия – непредпазливост.

От разпоредбата на чл. 285, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) по ар-гумент за противното следва, че съдът при постановяване на присъдата може да оправдае подсъдимия по първоначалното обвинение и да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление само ако не се изменя съществено об-стоятелствената част на обвинението.

В разглеждания случай Я. окръжен съд е приел с присъ-дата, че смъртта на пострадалия Й. Т. е причинена умишлено (а не по непредпазливост, както е първоначалното обвинение). С това съдът е променил не само правната квалификация на престъпното поведение, но е внесъл съществено изменение и в обстоятелствената част на обвинението. Съдът е приел още, че пострадалият от убийството се е намирал в безпомощно състо-яние. Това съставлява второ съществено изменение на обстоя-телствената част на обвинението, защото „безпомощното състо-яние“ е елемент на състава на убийството по чл. 116, т. 5 НК, т.е. има значение за квалификацията на престъплението.


Въпреки същественото изменение на обстоятелствената част на обвинението Я. окръжен съд е оправдал подсъдимия Д. С. по първоначалното обвинение по чл. 256, ал. 2, във вр. с чл. 199, ал. 2, т. 1 НК и е приложил закон за еднакво наказуемо престъпление – разпоредбата на чл. 116, т. 5 НК. С това съдът е нарушил изискването на чл. 285 НПК (отм.) да предяви из-мененото обвинение на подсъдимия. Нарушението на процесу-алните правила е съществено, защото е довело до ограничава-не правото на подсъдимия на защита. Поради това присъдата следва да се отмени на основание чл. 328, т. 2, във вр. с чл. 330, ал. 1, предл. 2 НПК (отм.) и делото да се върне за ново разглеж-дане от стадия на предварителното производство.

При повторното разследване трябва да се изясни субектив-ното отношение на дееца към причинения смъртен резултат. Ако се установи, че подсъдимият Д. С., когато е нанасял силни удари с табуретката върху главата на безпомощния Й. Т. е искал или допускал смъртта му, то новото обвинение (за умишлено убий-ство) следва да се предяви на Д. С. – чл. 212 НПК (отм.).

Подсъдимият А. А. не е обжалвал присъдата, но е прието, че действал в съучастие с подсъдимия Д. С. Поради това и на основание чл. 313, ал. 2 НПК (отм.) присъдата следва да се от-мени и по отношение на подсъдимия А. А. Това не нарушава забраната за влошаване на положението му, защото отмяната на присъдата е в негова полза. Връщането на делото за ново разглеждане от стадия на предварителното разследване ще даде възможност на подсъдимия А. А. да се защити срещу новото обвинение за умишлено убийство. Както се изтъква в Поста-новление № 1 от 1981 г., т. 3 на Пленума на ВС, втората ин-станция може да отмени или измени присъдата, когато има ос-нование за това, и по отношение на подсъдимите, които не са я обжалвали, при условие, че това е в тяхна полза.

Присъдата следва да се отмени и в гражданскоосъдителната част, тъй като с отмяната на наказателната част на присъдата за престъплението убийство се засягат положения, които обосно-вават гражданската отговорност на подсъдимите Д. С. и А. А.


44. Обсебване – изпълнително деяние

ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЯНИЕ НА ОБСЕБВАНЕТО МОЖЕ ДА СЕ ИЗРАЗИ КАКТО В РАЗПОРЕЖДАНЕ С ВЕЩТА,

ТАКА И В ОТКАЗ ТЯ ДА СЕ ВЪРНЕ.

Чл. 206, ал. 1 НК


Изводите на съда относно основните фактически положе-ния са обосновани. Явно необоснован обаче е изводът, че ин-криминираните вещи били поверени на К. К. в качеството му на длъжностно лице. Този извод не се подкрепя от никакви до-казателства по делото. Обратното – събраните доказателства сочат, че К. К. е получил прахосмукачката, за да почисти по по-вод на предстояща проверка от инспекцията по охрана на труда (обясненията на подсъдимия на стр. 34); а отвертките и якето са му поверени, за да изпълнява задълженията си по разглобя-ване, ремонтиране, регулиране и т.н. на машините и апаратите в качеството на електротехник (което е основната му трудова функция). Като се приеме фактическото положение, че инкри-минираните вещи не са връчени на подсъдимия в качеството му на длъжностно лице, не се влошава положението му. Ос-вен това не се налага връщане на делото за ново разглеждане. Следователно налице са предпоставките на чл. 335, ал. 4 НПК (отм.).

При новоприетото фактическо положение следва да се из-мени и правната квалификация на поведението на подсъдимия К. Безспорно установено е, че подсъдимият е длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“, предл. първо НК, тъй като


със заповед № 130 от 1.11.1988 г. му е възложена допълнител-на трудова функция на енергетик в завода (което съставлява ръководна работа по смисъла на цитираната разпоредба на НК – вж. длъжностната характеристика на енергетика на завода на стр. 17 от следственото дело). Инкриминираните вещи обаче не са му поверени в качеството на длъжностно лице. Тогава престъпното му поведение се изразява в следното: след като правомерно е владеел посочените държавни вещи, подсъдими-ят започнал в един момент да ги третира като свои собствени. Изпълнителното деяние на обсебването може да се изрази както в разпореждане с вещта, така и в отказ да се върне вещта. В раз-глеждания случай е налице втората хипотеза. След напускане на завода подсъдимият е бил три пъти поканен с писмо да върне вещите, но той ги е задържал в дома си. Намерението му да при-свои вещите се манифестира и с това, че дал прахосмукачката на поправка през зимата на 1989 г. Едва след образуване на предва-рителното следствие К. върнал вещите на следователя (протокол на доброволно предаване от 18.07.1990 г. л. 31).

Това поведение на подсъдимия К. следва да се квалифи-цира като обсебване на държавно имущество по чл. 206, ал. 6, т. 2, вр. ал. 3, предл. второ НК.


45. Измама – обективна страна

ПРИ ИЗМАМАТА ДЕЕЦЪТ ЗАБЛУЖДАВА ПОСТРАДА-ЛИЯ, КОЙТО В РЕЗУЛТАТ НА ТОВА СЕ РАЗПОРЕЖДА С ВЕЩТА И ТЯ НЕОСНОВАТЕЛНО ИЗЛИЗА ОТ НЕГОВИЯ

ПАТРИМОНИУМ.

Чл. 209, ал. 1 НК


Що се отнася до множеството измами, извършени от подсъ-димия, прави се единственото възражение, че „става въпрос за деяние по чл. 346 НК, тъй като в никой от тези случаи подсъди-мият не се е разпоредил с въпросните автомобили и в по-голяма част от тези случаи те са били изоставени по лична инициати-ва на подсъдимия“. В съдебната практика и теория никога не е съществувал проблем да се разграничи измамата от отнемане-то на превозно средство по чл. 346 НК. Разликата между двете престъпления не се състои в това, дали деецът се е разпоредил или не с предмета на престъплението (както твърди защитникът на подсъдимия). Различието в обективната страна на двете престъпления е съвсем друго. При отнемането по чл. 346 НК де-ецът тайно отнема превозното средство с намерение да го полз-ва, а при измамата деецът заблуждава пострадалия, който в ре-зултат на това се разпорежда с вещта и тя неоснователно излиза от неговия патримониум. Първоинстанционният съд е посочил за всеки от случаите в какво са се изразили измамливите дей-ствия, с които подсъдимият е въвел в заблуждение пострадалия (л. 5 от мотивите), и поради това съдът правилно е приел, че се касае за измама, а не за отнемане по чл. 346 НК.


Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Д. като престъпление по чл. 263, вр. чл. 262, (от-менени), вр. чл. 210, т. 5 от НК.


46. Документна измама. Документът – средство за заблуждаване

ПРИ ДОКУМЕНТНАТА ИЗМАМА ДЕЕЦЪТ ИЗПОЛЗВА ДОКУМЕНТА КАТО СРЕДСТВО ДА ЗАБЛУДИ ПОСТРА-ДАЛИЯ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВА ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ НА ЧУЖДОТО ИМУЩЕСТВО. ПОРОЧ-

НИЯТ ДОКУМЕНТ СЪЗДАВА ПРИВИДНО ОСНОВАНИЕ, КАТО УДОСТОВЕРЯВА, ЧЕ ИЗВЪН НЕГО СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВО ОСНОВАНИЕ ДЕЕЦЪТ ДА ПОЛУЧИ ЧУЖДО-ТО ИМУЩЕСТВО. ТОЗИ ДОКУМЕНТ Е УДОСТОВЕРИТЕ-ЛЕН. А ДОГОВОРЪТ ЗА НАЕМ НЕ ОТРАЗЯВА НИКАКВИ ФАКТИ ОТ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, ОСВЕН ПЪРВИЧНИ-ТЕ ИЗЯВЛЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ДА СЕ ЗАДЪЛЖАТ ПО

НЕГО.

Чл. 212 НК, чл. 209 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства: Подсъдимите Г. Г., А. Г., И. И. и Р. Г. решили да вземат под наем кофражни платна, които да прода-дат като свои на трето лице. За целта подсъдимият Г. закупил от пазара в К. два лични паспорта – на Р. С. и Т. К., и залепил върху тях снимките на подсъдимите на Р. Г. и А. Г. След това всички подсъдими отишли с автомобили в К. и се договорили с длъжностното лице в ТП „ГСМ“ Е. В. да вземат под наем 1430 кофражни платна. Договорът бил сключен от Р. Г. и А. Г., които се легитимирали с преправените паспорти. Подсъдимите зака-рали платната с четири товарни автомобила във В. и с. С., и там ги продали. Стойността на платната е 214 500 лв.


Подсъдимите Г. Г. и А. Г. твърдят, че поведението им състав-лявало документна измама по чл. 212 НК, а не както съдът е приел – измама по чл. 209 НК. Това възражение е неосновател-но. При документната измама по чл. 212 НК деецът използва документа като средство за заблуждаване на лицето, че съще-ствува правно основание да получи чуждото имущество. По-рочният документ създава привидно основание, че този, който получава имуществото, има право на това (Постановление № 8/1978 относно документната измама).

Разглежданият случай обаче не е такъв. Преправените па-спорти са послужили на подсъдимите, за да заблудят длъжност-ното лице Е. В. относно самоличността си (а не да създадат привидно основание за получаване на кофражните платна).

Що се отнася до договора за наем на платната, който подсъ-димите А. Г. и Р. Г. сключили, той също не може да се квалифи-цира като порочния документ по чл. 212 НК. При документ-ната измама порочният документ удостоверява, че съществува извън него някакво основание деецът да получи чуждото иму-щество. Този документ е удостоверителен. А в случая дого-ворът за наем не съдържа нищо друго освен изявлението на страните да се задължат по него. Той не отразява никакви фак-ти от действителността освен първичните изявления на стра-ните. Поради това поведението на подсъдимите не съставлява документна измама по чл. 212 НК.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Поведението на подсъдимите законосъобразно е квали-фицирано като престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 и 5 НК.


47. Квалифицирана контрабанда на наркотични вещества

СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 354А, АЛ. 1 (изм.) ОТ НК И РАЗПОРЕДБАТА ОТНОСНО КВАЛИФИЦИРАНА КОНТРАБАНДА НА ЧЛ. 242, АЛ. 2

(изм.) ОТ НК Е МЕЖДУ ОБЩА И СПЕЦИАЛНА НОРМА. КОНКУРЕНЦИЯТА МЕЖДУ ДВЕТЕ НОРМИ ОБАЧЕ Е

НЕПЪЛНА.

Чл. 242, ал. 2 (изм.) НК, чл. 354а (изм.) НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства: на 4.10.93 г. на ГКПП „Капитан Ан-дреево“ на път от Турция за Полша подсъдимият А. пренесъл през границата на страната без знанието и разрешението на митницата наркотично вещество – 8,420 кг нечист хероин на стойност 2 189 200 лв.

Основното възражение на подсъдимия е, че той не знаел за пренасяния от него хероин и поради това липсвала вина. Това възражение е обсъдено от първоинстанционния съд и правил-но отхвърлено като неоснователно, тъй като се опровергава от поведението на самия подсъдим по време на извършване на престъплението. При проверката подсъдимият е заявил на митничарите, че леката кола „Полонез“ е лично негова собстве-ност и че не познава поляците от другата кола – Ш. и жена му. В действителност те са пътували заедно, а колата „Полонез“ е собственост на Ш. Подсъдимият твърди, че бил изненадан, ко-


гато митничарите откриват наркотика в управляваната от него кола. Но по същото време собственикът на колата Ш. е бил там. Ако подсъдимият действително е бил изненадан, логичната ре-акция е да каже истината – че колата „Полонез“ принадлежи на Ш. Подсъдимият обаче не направил това и по такъв начин дал възможност на Ш. безпрепятствено да отпътува. Следователно съдът правилно не е дал вяра на подсъдимия А., а е приел за до-стоверни показанията на свидетелите – митнически служители П. П. и И. К.

Правната оценка на установените по делото факти е неточ-на. Съдът е квалифицирал поведението на подсъдимия А. като идеална съвкупност от престъпления по чл. 242, ал. 3, вр. ал. 2 (изм.) от НК и по чл. 354а, ал. 2, б. „а“ (изм.) от НК.

Защитата твърди, че подсъдимият неправилно е осъден по чл. 354а (изм.) НК, тъй като нормата по чл. 242 (изм.) НК е спе-циална спрямо нормата по чл. 354а (изм.) НК. Възражението е основателно. Общопризнат принцип при квалификацията на престъпленията е правилото, че специалната норма изключва приложението на общата норма. Конкуренцията между обща и специална норма може да се прояви в различни разновидности. Понякога допълнителните признаци на специалния престъпен състав уточняват толкова деянието, че то чувствително проме-ня характера си и специалният състав излиза извън рамките на общия състав на престъплението. Въпреки това се запазва от-ношението на специалност между двете норми.

Разглежданият случай е точно такъв. Съотношението между разпоредбите на чл. 354а (изм.) НК и на чл. 242 (изм.) НК е меж-ду обща и специална норма. Необходимо е обаче да се направи следното уточнение. Основният състав на престъплението по чл. 354а, ал. 1 (изм.) НК предвижда няколко форми на изпълнително-то деяние – изготвяне, придобиване, държане, превозване и пре-насяне на наркотични вещества, както и продаване или отчужда-ване по друг начин на такива вещества.* А специалният състав на контрабандата по чл. 242, ал. 2 (изм.) НК визира единствено


пренасянето на наркотични вещества през границата. Съставът на престъплението по чл. 242, ал. 2 (изм.) НК е специален по отношение не на всички форми на общоопасното престъпление по чл. 354а, ал. 1 (изм.) НК, а само спрямо три от тях – държане, превозване и пренасяне на наркотични вещества. Следователно конкуренцията между двете норми е частична, непълна. Такава конкуренция не възниква, когато деецът е изготвил например наркотични вещества, предназначени за продажба и след това ги е пренесъл през границата. В този случай ще е налице реална съвкупност от двете престъпления – по чл. 354а, ал. 1, предл. първо (изм.) НК и по чл. 242, ал. 2 (изм.) НК.

Що се отнася до изпълнителното деяние на контрабандата по чл. 242, ал. 2 (изм.) НК „пренасяне на наркотични вещества през границата“, то може да се извърши по най-различни спо-соби – от самия деец, скрито в дрехите му или в багажа, или пък по пощата.

В разглеждания случай деянието на подсъдимия А. само привидно осъществява съставите на двете престъпления – по чл. 242 (изм.) НК и по чл. 354а (изм.) от НК. В действителност двата престъпни състава се отнасят като специален към общ и поради това деянието на подсъдимия следва да се квалифици-ра само като контрабанда по чл. 242 (изм.) НК. Следователно присъдата противоречи на закона (извършеното от П. А. не съставлява престъпление по чл. 354а (изм.) НК) и трябва да се отмени частта є, с която подсъдимият е осъден за общоопасно престъпление по чл. 354а (изм.) НК, като се прекрати наказа-телното производство по това обвинение.

Възражението на защитата, че деянието на подсъдимия следвало да се квалифицира като опит към престъпление по чл. 242 (изм.) НК е неоснователно. Престъплението кон-трабанда е довършено от момента на фактическото пренасяне на стоката през държавната граница на Република България. Подсъдимият А., идвайки от Турция в България, е пресякъл държавната граница, преминал е граничния контрол на българ-ска територия и едва след това е подложен на митническа про-


верка, при която е открито наркотичното вещество. Следова-телно контрабандата е довършена, а не е останала в стадия на опита.

* При изменението на НК през 2006 г. (ДВ, бр. 75, 2006 г.) „пренася-нето“ отпадна като форма на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 354а от НК.


48. Излизане през границата без надлежно разрешение – приготовление

ЗА ДА ИМА ПРИГОТОВЛЕНИЕ КЪМ ИЗЛИЗАНЕ ПРЕЗ ГРАНИЦАТА НА СТРАНАТА, ТРЯБВА ДА Е ИЗВЪРШЕНО КОНКРЕТНО ДЕЙСТВИЕ И ТО ДА СЪЗДАВА УСЛОВИЕ

ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА НАМИСЛЕНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

Чл. 279, ал. 4 НК


Съдът неправилно е квалифицирал поведението на подсъ-димите по т. 2 като приготовление за излизане през границата на страната без надлежно разрешение. За да има приготовле-ние, трябва да е извършено конкретно действие и то да създа-ва условие за извършване на намисленото престъпление. А в разглеждания случай подсъдимата И. изразила само намерени-ето си, ако є се отдаде възможност да отиде при мъжа си в Югославия. Но дори и да се приеме, че са извършени някакви действия, то за да бъдат те квалифицирани като приготовление за излизане през границата, трябва да представляват обектив-на предпоставка за излизането, „а не само някакъв въобще из-раз на известно намерение на дееца в тази насока“. Всъщност това, което действително е извършено, е, че подсъдимите Ц. и Я. установили интимни отношения с подсъдимата И.

Следователно поведението на подсъдимите не съставлява престъпление. Налице са предпоставките на чл. 338, вр. с чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.), поради което присъдата и решението следва да се отменят по реда на прегледа и наказателното про-изводство да се прекрати.


49. Пасивен подкуп – „действието по служба“. Задължително обсъждане на противоречията

на доказателствените материали*

„ДЕЙСТВИЕТО ПО СЛУЖБА“ ПО ЧЛ. 301, АЛ. 1 ОТ НК (Т.Е. ДЕЙСТВИЕТО, ВЛИЗАЩО В СЛУЖЕБНАТА КОМ-ПЕТЕНТНОСТ НА ДЛЪЖНОСТНОТО ЛИЦЕ, ПРИЕЛО

ПОДКУПА) МОЖЕ ДА БЪДЕ САМО ПРАВОМЕРНО ДЕЙ-СТВИЕ.

ПРОЦЕСУАЛНОТО ПРАВИЛО, ЧЕ ПРИ ПРОТИВОРЕ-ЧИЯ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИТЕ МАТЕРИАЛИ СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА ИЗЛОЖИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗАЩО ЕДНИ ОТ ТЯХ ПРИЕМА, А ДРУГИ ОТХВЪРЛЯ, ГАРАНТИРА

ФОРМАЛНАТА ПРАВИЛНОСТ НА ВЪТРЕШНОТО УБЕЖ-ДЕНИЕ НА СЪДА. НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ТОВА ЗАДЪЛ-ЖЕНИЕ ВОДИ ДО НЕОБОСНОВАНОСТ НА ПРИСЪДАТА И ПОРАДИ ТОВА СЪСТАВЛЯВА СЪЩЕСТВЕНО НАРУ-

ШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА.

Чл. 301, ал. 1 НК, чл. 330, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 303, ал. 3, вр. чл. 328, т. 4 НПК (отм.). Вж. чл. 313, чл. 335, чл. 348,

вр. чл. 305, ал. 3 НПК


Жалбата на подсъдимата е основателна поради следните съображения.

1. Както обвинителният акт, така и присъдата почиват върху неправилно разбиране за състава на престъплението по чл. 302, т. 2, вр. чл. 301, ал. 1 НК. „Действието по служба“ по чл. 301, ал. 1 НК, т.е. действието, влизащо в служебната компе-тентност на длъжностното лице, приело подкупа, може да бъде


само правомерно действие. Когато това „действие“ съставлява нарушение на службата, налице е квалифицираният състав на пасивен подкуп по чл. 301, ал. 2 НК. А когато това нарушение съдържа признаците на престъпление във връзка със службата, отговорността на длъжностното лице ще е по чл. 301, ал. 3 НК.

В присъдата е прието, че подсъдимата Д. е приела подкупа, за да извърши или да не извърши действия по служба и че тези действия са „да насочи или да попречи на определена брига-да да започне работа на някои от обектите и осъществявайки контрол на ремонтните работи, да подписва или забавя доку-ментите, да приема или не в целостта є извършената работа, т.е. да извърши или да не извърши действия по служба, произ-тичащи от правата и задълженията, включени в служебната є компетентност“ (л. 94). Прието е по-нататък, че Д. е извършила „описаните действия“ и че е „налице взаимна връзка между по-лучаването на подкупа и извършените действия по служба на подсъдимата“ (л. 94).

Следователно съдът не е посочил за какви точно деяния по служба Д. е приела дара. Освен това съдът е приел, че действи-ята по служба по чл. 301, ал. 1 НК могат да се изразят и в нару-шаване на служебните задължения, а това противоречи пряко на посочените разпоредби на Наказателния кодекс.

2. Съгласно чл. 303, ал. 3 НПК (отм.) в мотивите се посо-чва какви обстоятелства се считат за установени, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображе-ния за взетото решение; при противоречия на доказателстве-ните материали се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Нищо подобно няма в мотивите на обжалваната присъда.

Изводът на съда за виновността на подсъдимата в извър-шването на подкупа е изграден изцяло върху показанията на свидетелите М. и А. Тези показания обаче са противоречиви. Съдът три пъти е констатирал съществено противоречие между показанията на свидетеля М., дадени на предварителното раз-


следване, и на съдебното следствие и на основание чл. 279 НПК (отм.) е постановил да се прочетат показанията му пред следо-вателя. Например М. заявява пред съда, че през м. март 1994 г. подарил пръстенче на Д., защото искал да є благодари. Но тя му е посочила работа едва през април същата година. Пита се за какво тогава ще є благодари М. А. Пред следователя обаче М. твърди съвсем друго – че Д. сама му е поискала подарък.

Съдът е констатирал три пъти съществено противоречие и в показанията на другия свидетел – А. След констатиране на про-тиворечието А. веднъж заявява, че е вярно казаното пред следо-вателя, а друг път твърди, че е вярно казаното пред съда (л. 41).

Освен това показанията на свидетелите М. и А. противо-речат с останалия доказателствен материал по делото. Въпреки задълженията си по чл. 16, чл. 303 и др. от НПК (отм.). съдът изобщо не е анализирал вътрешните противоречия в показани-ята на основните свидетели, нито пък противоречието на тези показания с останалия доказателствен материал по делото. Той не е посочил кои показания на двамата свидетели приема за до-стоверни и кои отхвърля – депозираните пред съда или тези на предварителното следствие; защо дава вяра именно на тези, а не на други свидетели и т.н.

Следователно съдът е нарушил процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното му убеж-дение. В резултат на това мотивите на присъдата са непълни и необосновани. Както отбелязва акад. С. Павлов, не е достатъч-но съдът формално да отбележи в мотивите, че е обсъдил дока-зателствата по делото. Необходимо е от мотивите да се вижда, че действително е направено такова обсъждане. Клиширани мотиви, означава всъщност липса на мотиви (Павлов, С. На-казателен процес на НРБ, С., 1989, с. 542). В случая съдът е преписал механично обвинителния акт на прокурора, а той пък е преписал заключителното постановление на следователя.

Нарушението на процесуалните правила е съществено, за-щото е довело до необоснованост на присъдата. Това състав-


лява основание за отмяна на присъдата по чл. 328, т. 2, вр. чл. 330, ал. 1, пр. 1 НПК (отм.).

* Новият НПК от 2005 г. предвижда триинстанционно (а не дву-инстанционно) производство. Той излиза от друга концепция и има различна структура. Независимо от това обаче основните понятия на наказателнопроцесуалното право запазват своето съдържание. И днес необосноваността е една от формите на неправилност на присъдата. Също тъй необоснованост е налице, когато приетите за установени фактически положения от съда не се подкрепят от до-казателствата по делото. Разбира се, правомощията на различните по характер съдебни инстанции по-рано и сега са различни.

Съгласно чл. 305, ал. 3 НПК при постановяване на присъдата съдът е длъжен да обсъди противоречията в доказателствения ма-териал. Когато, при противоречиви доказателства, липсва анализ и не е посочено, какви обстоятелства съдът приема за установени и въз основа на кои доказателства, тогава всъщност липсват мотиви на присъдата. Това прави присъдата необоснована. Необсъждане-то на противоречивия доказателствен материал не позволява да се проверят фактическите изводи на съда, които поради това са не-обосновани. Тази необоснованост на присъдата ограничава право-то на защита на обвиняемия и съставлява основание за отменяване на присъдата.

Основанията за отменяване и изменяване на присъдата са та-кива нарушения, които пречат да се установи обективната истина, т.е. водят до неправилност на присъдата. Тези основания опреде-лят характера и правомощията на съответните съдебни инстан-ции в дадена правна система. Новият НПК от 2005 г. предвижда по-различна система на основанията за отменяване и изменяване на присъдата и решението – например не посочва изрично „необо-сноваността“ като форма на неправилност на присъдата.

НПК от 2005 г. създава не само по-различна система на посо-чените основания, но в някои случаи определя по различен начин и самите основания. Според новия НПК нарушението на процесу-алните правила е съществено, когато: 1) е довело до ограничава-не на процесуалните права на страните: 2) когато няма мотиви и т.н. – чл. 348, ал. 3 т. 1 и 2, предл. първо от НПК. С други думи нови-ят НПК обособява „липсата на мотиви“ като самостоятелна форма


на „съществено нарушение на процесуалните правила“. Трябва да се отбележи, че от научна гледна точка новият НПК представлява отстъпление от достиженията на българската наказателнопроце-суална наука, закрепени в НПК от 1974 г. Както системата на по-сочените основания, така и определенията на самите основания в отменения НПК от 1974 г. са по-издържани в научно отношение. Сравни например глава петнадесета от отменения НПК в редакци-ята є до 1997 г. (ДВ, бр. 64) и по-конкретно определението на „съще-ствено процесуално нарушение“ в чл. 330 НПК (отм.).


50. Самоуправство

ВСЯКО СУБЕКТИВНО ПРАВО МОЖЕ ДЕЙСТВИТЕЛНО ДА СЪЩЕСТВУВА (И ТОГАВА Е НЕОБХОДИМО ТО ДА БЪДЕ ОСЪЩЕСТВЕНО ПО УСТАНОВЕНИЯ ОТ ЗАКОНА РЕД) ИЛИ САМО ДА Е ПРЕТЕНДИРАНО ОТ ДЕЕЦА (В

ТОЗИ СЛУЧАЙ ИЗОБЩО НЕ МОЖЕ ДА СТАВА ДУМА ЗА НЯКАКВО ЗАКОНОСЪОБРАЗНО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА

СУБЕКТИВНО ПРАВО).

Чл. 323, ал. 1 НК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически обстоятелства: През периода септ.-окт. 1995 в гр. Н. осъденият Т., при условията на продължавано престъпление, самоволно и не по установения от закона ред осъществил едно оспорвано от другиго (общинската администрация в гр. Н. и граждани) свое предполагаемо право на строеж – построил га-раж върху терен, отреден за улица, като случаят не е малова-жен. Тази фактическа обстановка не се оспорва от подсъдимия.

Правната оценка на установените по делото обстоятелства е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведени-ето на подсъдимия Т. като самоуправство по чл. 323, ал. 1 НК. Подсъдимият възразява, че деянието му било несъставомерно, защото „правото на строеж можело да бъде само действител-но, а не и предполагаемо“. Това възражение е неоснователно. Всяко субективно право може действително да съществува (и тогава е необходимо то да бъде осъществено по установения


от закона ред) или само да е претендирано от дееца (в този слу-чай изобщо не може да става дума за някакво законосъобразно осъществяване на субективно право). Втората хипотеза на са-моуправство, когато правото е предполагаемо (а не действител-но съществуващо), разкрива по-висока степен на обществена опасност.

Разглежданият случай е от втората категория. Подсъдимият Т., без да притежава право на строеж и въпреки изричната за-повед на общинската администрация да спре строежа, си по-строил гараж на улицата. Субективната страна на престъпле-нието е също налице. Подсъдимият е имал представи за всички фактически обстоятелства, предвидени в състава на престъпле-нието – както че нарушава установения ред, така и за липсата на съгласие от страна на общинската администрация, която е оспорила правото му да строи.


§ 26. Решения на Върховния съд, I наказателно отделение по Наказателно-

процесуалния кодекс

51. Вземане на решенията по вътрешно убеждение. Реабилитация по право

ПРАВИЛНОСТТА НА ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ ИМА ДВЕ СТРАНИ: ФОРМАЛНА И ПО СЪЩЕСТВО. ОТ ФОР-

МАЛНА ГЛЕДНА ТОЧКА ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ Е ПРАВИЛНО, КОГАТО ПРИ НЕГОВОТО ИЗГРАЖДАНЕ СА СПАЗЕНИ СЪОТВЕТНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ ПРАВИЛА.

СЪГЛАСНО ЧЛ. 86, АЛ. 2 НК ПЪЛНОЛЕТНО ЛИЦЕ, КОЕ-ТО ВЕДНЪЖ Е БИЛО РЕАБИЛИТИРАНО В МИНАЛОТО,

НЕ МОЖЕ ДА СЕ РЕАБИЛИТИРА ПО ПРАВО. НЯМА ЗНА-ЧЕНИЕ ДАЛИ ТАЗИ МИНАЛА РЕАБИЛИТАЦИЯ Е ПО

ВРЕМЕ, КОГАТО ЛИЦЕТО Е БИЛО ПЪЛНОЛЕТНО ИЛИ НЕПЪЛНОЛЕТНО. ВСЯКА ПРЕДИШНА РЕАБИЛИТАЦИЯ Е ПРЕЧКА, ЗА ДА СЕ РЕАБИЛИТИРА ПО ПРАВО ЕДНО

ПЪЛНОЛЕТНО ЛИЦЕ.

Чл. 16 НПК (отм.). Вж. чл. 14 НПК, чл. 86, ал. 2 НК


Върховният съд на РБ, I н. о., за да се произнесе, взе пред-вид:

Молбата за преглед на частния обвинител е основателна.1. Нарушено е началото на оценка на доказателствения ма-

териал по вътрешно убеждение, закрепено в чл. 16 НПК (отм.),

445Решения на Върховния съд, I наказателно отделение по НПК

съгласно което съдът взема решенията си по вътрешно убеж-дение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководи от закона. Правилността на вътрешното убеждение има две страни: фор-мална и по същество. От формална гледна точка вътрешното убеждение е правилно, когато при неговото изграждане са спа-зени съответните процесуални правила (изследвани са всички обстоятелства, които имат съществено значение за правилно-то решаване на делото; изводите на съда се основат на всички доказателствени материали по делото, а не само на някои от тях, като други са игнорирани; мотивите са пълни, ясни и без-противоречиви и т.н.).

а) Едно от обстоятелствата, които съдът трябва да изслед-ва, за да реши правилно въпроса за наказателната отговорност, е съдимостта на дееца. Изясняването на съдимостта е важна предпоставка за преценяване възможността за условно осъ-ждане по чл. 66 НК. Това обстоятелство в случая не е изслед-вано от съда.

б) Нарушено е и изискването за мотивиране на вътрешно-то убеждение на съда – чл. 42 НПК (отм.). Мотивирането на съдебния акт позволява проверката му от по-горната инстан-ция. Съгласно разпоредбата на чл. 303, ал. 3 НПК (отм.) в моти-вите на присъдата съдът трябва да посочи какви обстоятелства приема за установени, въз основа на кои доказателствени мате-риали и какви са правните съображения за взетите решения. В случая първоинстанционният съд е допуснал непълнота на мо-тивите, като не е разисквал изобщо въпроса дали подсъдимият е осъждан. Това е довело до противоречие или най-малко, до неяснота в мотивите. От една страна, съдът при определяне на наказанието е отбелязал като отегчаващо обстоятелство „пре-дишните осъждания“ на подсъдимия, а от друга страна, съдът е отложил изтърпяването на наказанието на основание чл. 66 НК (което предпоставя подсъдимият да не е осъждан).


2. Следователно нарушени са процесуалните правила, кои-то гарантират правилността на съдийското убеждение от фор-мална страна. Тези нарушения са съществени, защото са дове-ли до необоснованост на извода на съда относно наказателната отговорност на подсъдимия и по-точно – относно възможност-та за условно осъждане по чл. 66 от НК. Поради това и на ос-нование чл. 365, вр. чл. 328, т. 1, вр. чл. 330, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 328, т. 4 от НПК (отм.) и във вр. с чл. 358, ал. 4, вр. чл. 334, ал. 1, т. 4 от НПК (отм.) присъдата следва да се отмени изцяло и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание.

При повторното разглеждане на делото съдът следва да обсъди и изясни съдимостта, правния статус на подсъдимия М. За целта трябва да се отговори на два въпроса: а) дали подсъ-димият е реабилитиран по право на основание чл. 86, ал. 1 НК и б) дали е настъпила безусловната (абсолютна) реабилитация по чл. 88а от НК.

При това следва да се има предвид, че съгласно чл. 86, ал. 2 НК пълнолетно лице, което веднъж е било реабилитирано в миналото (както е в случая), не може да се реабилитира по право. Няма значение дали тази минала реабилитация е по вре-ме, когато лицето е било пълнолетно или непълнолетно. Вся-ка предишна реабилитация е пречка, за да се реабилитира по право едно пълнолетно лице.

Що се отнася до абсолютната реабилитация по чл. 88а НК, съдът трябва да съобрази, че изпитателният срок за предишно-то условно осъждане е бил пет години и едва след изтичане на този изпитателен срок започва да тече срокът за реабилитация по чл. 88а, ал. 1 НК (вж. чл. 88а, ал. 3 НК). Ако беше съобразил това, съдът щеше да стигне до друг извод относно съдимостта на подсъдимия и възможността за прилагане на условното осъ-ждане по чл. 66 НК.


52. Липса на мотиви

ЛИПСАТА НА МОТИВИ ВСЯКОГА СЪСТАВЛЯВА СЪЩЕ-СТВЕНО НАРУШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИ-ЛА И Е БЕЗУСЛОВНО ОСНОВАНИЕ ЗА ОТМЯНА НА

ПРИСЪДАТА.

Чл. 42 НПК (отм.) Вж. чл. 34 НПК, чл. 303, ал. 3 НПК (отм.). Вж. чл. 305, ал. 3 НПК


Съгласно чл. 303 НПК (отм.) присъдата се състои от уводна част, мотиви и диспозитив. В разглеждания случай липсва една от законно установените части на присъдата, а именно – съобра-зителната (мотивите). В мотивите първоинстанционният съд е длъжен да посочи какви обстоятелства приема за установе-ни, във основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение – чл. 303, ал. 3 НПК (отм.). Липсата на мотиви не позволява на второинстанцион-ния съд да провери правилна ли е присъдата (съответства ли тя на фактите и закона). Поради това неизлагането на мотиви всякога съставлява съществено нарушение на процесуалните правила – чл. 42, 303, ал. 3 НПК (отм.) и е безусловно основа-ние за отмяна на присъдата, макар и да не е посочено изрично в чл. 330, ал. 2 НПК (отм.).*

* Срв. чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК.


53. Гражданският иск в наказателния процес

ГРАЖДАНСКИЯТ ИСК Е ДОПУСТИМ В НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС САМО АКО ВРЕДАТА Е НАСТЪПИЛА ОТ ДЕЯ-НИЕ НА ПОДСЪДИМИЯ, ЗА КОЕТО ИМА ПОВДИГНАТО ОБВИНЕНИЕ, Т.е. ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, КОЕТО Е ПРЕД-

МЕТ НА ОБВИНЕНИЕТО.

Чл. 60, ал. 1 НПК (отм.). Вж. чл. 84, ал. 1 НПК


Гражданският иск в наказателния процес е допустим само ако вредите са настъпили от деяние на подсъдимия, за което има повдигнато обвинение, т.е. от престъплението, което е предмет на обвинението. Това положение следва от разпоредбата на чл. 60 НПК (отм.) Както изтъква Пленумът на Върховния съд: „Граж-данският иск се допуска за съвместно разглеждане с наказател-ния процес за вредите, които са резултат от деянието на подсъди-мия, инкриминирано в обвинителния акт. В наказателния процес не могат да се търсят вреди от дейност, която не е предмет на об-винението, защото това би затруднило неоправдано движението на същия“ (Постановление 1-1955-Пл. ВС относно гражданския иск в наказателния процес). При това вредите трябва да са пряка и непосредствена последица от престъплението на подсъдимия. Изискването вредите да произтичат от престъплението, което е предмет на делото, съставлява предпоставка за допустимост на гражданския иск. (В този смисъл и С. Павлов. Наказателен про-цес на РБ, С. 1989, с. 238–243).

В разглеждания случай вредата на ДФ „Е.“ от 16 767 лв. е причинена от поведение на подсъдимия, за което няма обвине-


ние (евентуално би могло да се касае за помагачество на подсъ-димия Н. в длъжностно присвояване, извършено от подсъдима-та С.).

Следователно предявеният граждански иск от ДФ „Е.“ за 16 767 лв. срещу подсъдимия Н. е недопустим. Като е допуснал и уважил този граждански иск, съдът е нарушил съществено процесуалните правила, защото е накърнено правото на обви-няемия на защита.

Поради това следва да се отмени съответната гражданско-осъдителна част на присъдата и делото да се върне за ново раз-глеждане от друг състав в тази му част, за да се прецени допу-стимостта на гражданския иск срещу подсъдимия Н.


54. Задължителна защита, когато интересите на обвиняемите са противоречиви

ЗА ДА БЪДЕ ЗАЩИТАТА НЕОБХОДИМА ПО ЧЛ. 70, АЛ. 1, Т. 5 НПК (ОТМ.), СА НЕОБХОДИМИ ТРИ УСЛО-ВИЯ: А) ОБВИНЯЕМИТЕ ДА ИМАТ ПРОТИВОРЕЧИВИ ИНТЕРЕСИ; Б) ЕДИН ОТ ТЯХ ДА ИМА ЗАЩИТНИК; В)

ДРУГИЯТ ОБВИНЯЕМ ДА НЕ СЕ Е ОТКАЗАЛ ИЗРИЧНО ОТ ЗАЩИТНИК. ПРИ НАЛИЧИЕТО НА ТЕЗИ УСЛОВИЯ

ЗАЩИТАТА Е НЕОБХОДИМА И ОРГАНИТЕ НА ПРЕД-ВАРИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО И СЪДЪТ СА ДЛЪЖНИ СЛУЖЕБНО ДА НАЗНАЧАТ ЗАЩИТНИК НА ОБВИНЯЕ-МИЯ. НАРУШАВАНЕТО НА ТОВА ПРОЦЕСУАЛНО ПРА-ВИЛО Е СЪЩЕСТВЕНО, ЗАЩОТО ВОДИ ДО ОГРАНИЧА-

ВАНЕ ПРАВОТО НА ЗАЩИТА НА ПОДСЪДИМИТЕ.

Чл. 70, ал. 1, т. 5 НПК (отм.). Вж. чл. 94, ал. 1, т. 5 НПК


Съгласно чл. 70, ал. 1, т. 5 НПК (отм.) участието на за-щитник в наказателното производство е задължително, когато интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник. Това изискване отпада само ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник – чл. 70, ал. 2 НПК (отм.). Необхо-димостта да се назначи защитник в хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 5 НПК (отм.) е подчертана от законодателя и с разпоредбата на чл. 67, ал. 3, т. 1 НПК (отм.), съгласно която не може да бъде защитник лице, което е защитник и на друг обвиняем и защита-та на единия противоречи на защитата на другия. Следователно три са условията, за да бъде защитата необходима по чл. 70, ал. 1, т. 5 НПК (отм.): а) обвиняемите да имат противоречиви


интереси; б) един от тях да има защитник; в) другият обвиняем да не се е отказал изрично от защитник. При наличието на тези условия защитата е задължителна, необходима. В този случай органите на предварителното производство и съдът са длъжни служебно да назначат защитник на обвиняемия. Това изискване е императивно и не подлежи на преценка за целесъобразност от страна на съответния орган.

В разглеждания случай е установено следното:1. С постановление от 20.07.1995 следователят по делото,

след като е установил, че интересите на обвиняемите М. и X. са противоречиви, и че те желаят адвокатска защита, е назначил за защитници на обвиняемите адвокатите К. и А., които са уча-ствали в предварителното следствие.

2. При разглеждане на делото в първата инстанция на 27.10.1995 съдът е допуснал двамата подсъдими да бъдат за-щитавани от един адвокат – К.

3. В края на съдебното дирене на 06.02.1996 първоин-станционният съд е констатирал, че двамата подсъдими имат противоречиви интереси и поради това е назначил за служебен защитник на подсъдимия Х. адвоката П. (а адвокатът К. е поел защитата на подсъдимия М.).

Следователно при противоречиви интереси на подсъдими-те М. и Х., които не владеят български език, и изрично изявено желание от тях да имат защитник, съдът е допуснал подсъдими-те да бъдат защитавани от един и същ адвокат при съдебното следствие на 27.10.1995. Това съставлява нарушение на разпо-редбите на чл. 70, ал. 1, т. 5 и на чл. 67, ал. 3, т. 1 НПК (отм.). Нару-шението на процесуалните правила е съществено, защото е довело до ограничаване правото на защита на подсъдимите – чл. 330, ал. 1, пр. 2 НПК (отм.). Поради това присъдата на първата инстанция и решението на втората инстанция следва да се отменят изцяло и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдеб-ното заседание.


55. Нов случай на задължителна защита – когато обвиняемият не е в състояние да за-

плати адвокатско възнаграждение (чл. 6, т. 3, б. „с“ от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи)*

ВСЯКО ЛИЦЕ, ОБВИНЕНО В ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ИМА ПРАВО, АКО НЕ РАЗПОЛАГА СЪС СРЕДСТВА ЗА ЗА-ПЛАЩАНЕ НА АДВОКАТ, ДА МУ БЪДЕ ПРЕДОСТА-

ВЕНА БЕЗПЛАТНО СЛУЖЕБНА ЗАЩИТА, КОГАТО ГО ИЗИСКВАТ ИНТЕРЕСИТЕ НА ПРАВОСЪДИЕТО.

Чл. 70 НПК (отм.). Вж. чл. 94, ал. 1, т. 9 НПК, чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, чл. 6, т. 3,

б. „с“ от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи

Решение № 479 от 08.01.1996 г. по н. д. № 670/1994 г., I н. о.,

докладчик Н. Филчев

При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Твърди се, че е нарушено правото на защита на подсъдимите, тъй като те нямали защитник на предварителното производ-ство, а съгласно чл. 70, ал. 1, т. 3 НПК (отм.) задължително е участието на защитник по дела за престъпления, за които за-конът предвижда смъртно наказание, доживотен затвор или ли-шаване от свобода не по-малко от десет години. С постановле-ние № 6 от 1978 г. Пленумът на Върховния съд ясно е посочил, че изразът „не по-малко от десет години“ изисква минимумът на наказанието, предвидено в закона, да е десет години, за да бъде защитата задължителна (Постановления и тълкувателни


решения на Върховния съд на РБ 1953–1970 г., с. 413). Обвине-нието срещу подсъдимите е за престъпление грабеж по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК, за което законът предвижда лишаване от свобода от пет до петнадесет години. Следователно не са налице пред-поставките на чл. 70, ал. 1, т. 3 НПК (отм.) за задължително участие на защитник в настоящото наказателно производство.

В настоящото второинстанционно производство Върхов-ният съд е назначил служебно защитници на подсъдимите, но основанието за това е друго. По делото е установено следното. При привличането им за обвиняеми и двамата Ч. и А. са заяви-ли, че не желаят адвокатска защита. Преди даване ход на делото от първата инстанция (7.10.1994) и двамата подсъдими изрич-но са заявили, че нямат противоречиви интереси и не желаят служебен защитник. Пред втората инстанция обаче подсъдими-те Ч. и А. заявяват, че нямат средства да си ангажират адвокат и молят съда да им назначи служебен (безплатен) защитник. Поради това съдът е отложил делото и на следващото съдебно заседание е назначил служебни защитници на подсъдимите.

Поставя се въпросът, щом като защитата не е задължител-на съгласно чл. 70, ал. 1, т. 3 НПК (отм.), кое е правното ос-нование за назначаване на служебен защитник в този случай. Трябва да се признае, че разглежданият случай не е изрично уреден в чл. 70 НПК (отм.). Разпоредбата на чл. 6, т. 3, б. „с“ от Европейската конвенция за правата на човека обаче поста-новява, че всяко лице, обвинено в криминално престъпление, има право, когато не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защи-та, ако интересите на правосъдието го изискват. Европейска-та конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е ратифицирана и влязла в сила за Република България и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията тя съставлява част от вътрешното право на България. Нещо повече ЕКПЧ има предимство пред тези нор-ми на вътрешното законодателство, които є противоречат. Ос-вен това съгласно чл. 1 от Европейската конвенция страните по


нея са длъжни да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, предвидени в конвенцията. Следователно правното основание за назначаване на безплатен защитник в случая е нормата на чл. 6, т. 3, б. „с“ от ЕКПЧ.

Какви са по-конкретно предпоставките за прилагане разпо-редбата на чл. 6, т. 3, б. „с“ ЕКПЧ?

Първо, обвиняемият да е социално слаб и по-точно да не разполага със средства за заплащане на адвокат. Съдебната практика в страните, в които е регламентиран този случай на назначаване на служебен защитник, е изработила критерии за преценяване бедността на обвиняемия: а) отчита се конкретна-та възможност на обвиняемия да заплати на защитник (налични доходи, спестявания) в дадения момент, а не изобщо имуще-ственото му състояние или потенциалните възможности; б) при това не се вземат предвид доходите на съпруга и роднините на обвиняемия; в) за целта обвиняемият попълва декларация за имущественото си състояние и др.

Второ, за да бъде назначен безплатен защитник, е необ-ходимо обвиняемият да е направил изрично искане. Едва след като обвиняемият прояви инициатива и изрази волята си за назначаване на защитник, за съответния процесуален орган (следовател, прокурор, съд) възниква задължението да направи това.

Трето, интересите на правосъдието трябва да изискват на-значаването на безплатен защитник. От тази гледна точка участи-ето на защитник е задължително, когато например: обвинението е за тежко престъпление, за което законът предвижда по-строго наказание; конкретното престъпление съставлява фактическа сложност и за разкриване на обективната истина по делото са нужни и професионалните умения на защитника; повдигнатото обвинение поставя принципни правни въпроси и др.

Защитата по чл. 6, т. 3, б. „с“ от ЕКПЧ не може да бъде отнесена нито към доброволната защита (която зависи само от волята на обвиняемия), нито към необходимата защита (при ко-


ято съответният орган е длъжен служебно, по свой почин да назначи защитник). Тя носи белезите и на двата вида защита. От една страна, обвиняемият трябва да направи изрично иска-не за назначаване на безплатен защитник (затова академик С. Павлов я нарича „доброволна защита по назначение“ – Наказа-телен процес на НРБ. С., 1989, с. 215). От друга страна, съот-ветният орган е длъжен да назначи безплатен защитник при на-личието на посочените предпоставки. Поради това тази защита е необходима, задължителна, но условно. В законодателствата на редица западноевропейски страни този вид защита (когато обвиняемият не разполага със средства да заплати на адвокат) е отнесена към категорията на задължителната защита. В на-шата правна литература също се предлага в рамките на чл. 70 НПК (отм.) да се регламентира и хипотезата, когато обвиняе-мият не може да си ангажира защитник поради бедност. Счита се, че гражданското общество не може да допусне основни чо-вешки права на обвиняемия да бъдат накърнени поради това, че той е беден и няма средства за защитник.

* 1. След публикуването на това решение през 1996 г. законода-телят прие новата разпоредба на чл. 70, ал. 1, т. 7 НПК (отм.) – ДВ, бр. 70 от 1999 г. относно задължителната защита при бедност. Така нормата на чл. 6, т. 3, б. „с“ от Европейската конвенция за права-та на човека беше внедрена във вътрешното законодателство на България. При приемането на новия НПК през 2005 г. разпоредба-та на чл. 70, ал. 1, т. 7 НПК (отм.) беше възпроизведена и в чл. 94, ал. 1, т. 9 от сега действащия НПК.

2. Тъй като Европейската конвенция за правата на човека е ратифицирана, обнародвана и влязла в сила за Република Бълга-рия, то по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията разпоредбите на Конвенцията стават част от вътрешния правен ред на страната „автоматично“. Не се изисква изричен формален акт на държава-та, който да им придаде правна сила. Разпоредбите на ЕКПЧ имат непосредствено (пряко) действие. Те пораждат правен ефект пряко, без да е нужен нарочен закон, който да урежда това. Всички физи-чески и юридически лица могат да прилагат тези разпоредби и да


се позовават на тях в производство пред съдилищата на Република България

В конкретния случай правното основание за назначаване на безплатен защитник е нормата на чл. 6, т. 3, б. „с“ от ЕКПЧ, която съставлява част от вътрешното право на Република България. Тя има пряко действие, защото е процесуална, а не материалноправ-на норма. Тази международна норма не криминализира дадено деяние, а регламентира правото на обвиняемия да има защитник в определени случаи и по такъв начин осигурява по-голяма ефек-тивност на защитата на обвиняемия (вж. Ж. Сталев, Непосредстве-ното отменително действие на Конституцията спрямо завареното право. – Съвременно право, 1992, № 1, с. 10–11; Н. Филчев. Нов случай на задължителна защита на обвиняемия. – Правна мисъл, 1996, № 3, с. 87–89 и § 18 от настоящата книга).


56. Встъпване на защитника в наказателното производство

ПРЕДИ ИЗМЕНЕНИЕТО НА НПК ОТ 1990 Г. ОБЩОТО ПРАВИЛО БЕ, ЧЕ ЗАЩИТНИКЪТ МОЖЕШЕ ДА ВСТЪПИ В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО (ДОРИ И КОГАТО

УЧАСТИЕТО МУ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО) НАЙ-РАНО ОТ МОМЕНТА НА ПРЕДЯВЯВАНЕ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО.

Чл. 73, ал. 1, вр. чл. 70 НПК (отм.). Вж. чл. 97 НПК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения: на 29.12.1987 г. в гр. Г. подсъдимият Д. умишлено умъртвил М. А. М.

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Д. като умишлено убийство по чл. 115 НК.

При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Възражението, че било накърнено правото на подсъдимия на за-щита, защото при предявяване на обвинението той нямал адво-кат, е неоснователно. До изменението на НПК (отм.) от 1990 г. защитникът имаше право да встъпи в наказателния процес от момента на предявяване на разследването – чл. 73, ал. 1 НПК (отм.). По изключение той можеше да встъпи в процеса и от момента на предявяване на обвинението – съгласно отменена-та разпоредба на чл. 73, ал. 2 НПК (отм.). Разглежданият слу-чай не попада сред тези изключения. Съдопроизводството по


делото е завършило през 1988 г. Необходимата защита е била осъществена от първия възможен момент (по тогава действа-щата уредба) – предявяването на разследването. Следователно никакво нарушение на съдопроизводствените правила не е до-пуснал съдът.


57. Доказване с косвени доказателства – направеният извод трябва да е единственият

възможен

ОБВИНЕНИЕТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ДОКАЗАНО ПО НЕСЪМНЕН НАЧИН И САМО С КОСВЕНИ ДОКАЗАТЕЛ-СТВА, НО В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ВСИЧКИ КОСВЕНИ ДО-

КАЗАТЕЛСТВА В СЪВКУПНОСТ ТРЯБВА ДА ВОДЯТ ДО ЕДИНСТВЕНИЯ ИЗВОД ЗА ВИНОВНОСТТА НА ПОДСЪ-ДИМИЯ И ДА ИЗКЛЮЧВАТ ОСТАНАЛИТЕ ВЪЗМОЖНИ ВЕРСИИ. КОГАТО СЪДЪТ НЕ Е НАПРАВИЛ НЕОБХОДИ-МОТО И ВЪЗМОЖНОТО, ЗА ДА СЪБЕРЕ ДОКАЗАТЕЛ-СТВА, КОИТО ИЗКЛЮЧВАТ ДРУГИТЕ ВЕРСИИ, НАЛИ-

ЦЕ Е НЕПЪЛНОТА НА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА.

Чл. 84 НПК (отм.). Вж. чл. 104 НПК


Изводът на съда, че Д. Р. е автор на престъпното деяние, се основава върху няколко обстоятелства, свързани с поведе-нието на подсъдимия след престъплението: а) подсъдимият не се обадил на никого, за да бъде оказана помощ на пострадалия; б) подсъдимият заключил вратата на стаята, в която бил оста-вен пострадалият, и в) подсъдимият настоявал по-бързо да се погребе пострадалият. Всеки един от тези факти представлява косвено доказателство. Той не установява пряко, че извърши-тел на убийството е подсъдимият.

Както е известно от наказателнопроцесуалната теория, косвените доказателства само в своята съвкупност водят до установяване на обективната истина по делото. Доказването с косвени доказателства се подчинява на две правила. Първо,


трябва да съществува обективна връзка между косвеното до-казателство и обстоятелствата, които са предмет на доказване (основния факт) по делото. Второ, от съвкупността на всички косвени доказателства, взети в тяхната връзка, трябва да про-изтича само един извод, да се потвърждава само една от про-веряваните версии, а всички останали да се изключват. С други думи, изводът на съда относно дадено фактическо положение по делото трябва да бъде единствено възможният.

Това изискване за доказването с косвени доказателства не е спазено по настоящото дело. От събраните косвени доказа-телства не следва изводът, че подсъдимият Д. Р. е единствено възможният извършител на убийството. При съдебното дирене не са събрани доказателства, които да изключват останалите версии за авторство на престъплението. Поради това съдебно-то следствие е едностранно и непълно.

По силата на официалното начало съдът е длъжен служеб-но да събере всички доказателствени материали, които обосно-вават обвинението. В случая съдът не е проявил необходимата активност, за да събере всички доказателства, които е необхо-димо и възможно да се съберат, за да се изясни авторството на престъплението. И по-точно съдът не е събрал доказателства, които изключват възможността друг да е извършил престъпле-нието. Следователно присъдата е поставена при непълнота на доказателствата.

Освен посочените три косвени доказателства съдът е ос-новал своята присъда и върху показанията на свидетеля Н. К. (който заявява, че пред него подсъдимият е признал за нанесе-ния побой върху жертвата). Показанията на свидетеля са до-казателствено средство, а не доказателство. Доказателственото средство от своя страна може да бъде достоверно или недо-стоверно (този въпрос изобщо не е обсъждан от съда). Ако е достоверно, доказателственото средство възпроизвежда един доказателствен факт – че подсъдимият Р. е направил самопри-знание пред свидетеля Н. К. за нанесения побой. Този факт


обаче е производно, а не първично доказателство. Той не до-казва обвинението по несъмнен начин, както изисква чл. 301 НПК (отм.). Освен това посоченото производно доказателство установява само извънсъдебното признание на подсъдимия и нищо повече. А съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Кон-ституцията никой не може да бъде осъден само въз основа на неговото самопризнание.

Следователно непълнотата на съдебното следствие е дове-ла до необоснованост на присъдата.

Поради всичко това присъдата следва да се отмени и дело-то да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебно засе-дание. При повторното разглеждане следва да се съберат дока-зателства, които изключват останалите версии за авторството на убийството.


58. Задържане под стража – основания. Съдебен контрол върху задържането*

В СЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО, ОБРАЗУВАНО ПО ЖАЛБА СРЕЩУ МЯРКАТА ЗА НЕОТКЛОНЕНИЕ, СЪДЪТ НЕ ПРОВЕРЯВА НАЛИЦЕ ЛИ СА ДОСТАТЪЧНО ДОКА-ЗАТЕЛСТВА ЗА ВИНОВНОСТТА НА ОБВИНЯЕМИЯ В

ИЗВЪРШВАНЕТО НА ОПРЕДЕЛЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, А ПРЕЦЕНЯВА САМО ЗАКОННОСТТА НА РЕШЕНИЕТО ЗА

МЯРКАТА ЗА НЕОТКЛОНЕНИЕ.ПРИНЦИПЪТ Е, ЧЕ ЗА ТЕЖКИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПО ЧЛ. 152, АЛ. 1 НПК (отм.) СЕ ВЗЕМА МЯРКА ЗА НЕОТ-КЛОНЕНИЕ ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА. ПО ИЗКЛЮ-

ЧЕНИЕ В ТЕЗИ СЛУЧАИ МОЖЕ ДА НЕ СЕ ОПРЕДЕЛИ МЯРКА ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА, АКО НЯМА ОПАС-

НОСТ ОБВИНЯЕМИЯТ ДА СЕ УКРИЕ ИЛИ ДА ИЗВЪРШИ ДРУГО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

Чл. 152 НПК (отм.). Вж. чл. 63 – чл. 65 НПК

Определение № 24 от 23.05.1995 г. по н. д. № 268/1995 г., I н. о., докладчик Н. Филчев

Мярката за неотклонение се взема, след като на предва-рителното следствие са събрани достатъчно доказателства за вероятността обвиняемият да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети разкриването на обективната ис-тина – чл. 207, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 НПК (отм.). В настоящото производство, образувано по частна жалба на подсъдимия сре-щу определението на първата инстанция, с което е отхвърлена молбата му за изменяване мярката за неотклонение, втората инстанция не контролира налице ли са „достатъчно доказател-ство“, а проверява само решението относно мярката за неот-


клонение. Това решение установява не един факт от миналото, а съдържа прогноза за възможното поведение на обвиняемия в бъдеще. Решението относно мярката за неотклонение е конста-тация на една възможност, която при определени условия може да се превърне в действителност.

При престъпления, за които се предвижда наказание лиша-ване от свобода десет или повече години или смърт, възмож-ността (опасността) за незаконосъобразно поведение на обви-няемия възниква с факта на привличането му като обвиняем. Самата тежест на обвинението може да подтикне обвиняемия да се укрие или да извърши друго престъпление. Това разби-ране е залегнало в разпоредбата на чл. 152, ал. 1 НПК (отм.), съгласно която „мярка за неотклонение задържане под стража се взема за престъпление, за което е предвидено наказание ли-шаване от свобода десет или повече години или смърт“. Прин-ципът е, че за тези особено тежки престъпления се взема мярка за неотклонение задържане под стража. По изключение на об-виняемия може да не се определи мярка задържане под стра-жа, „ако няма опасност обвиняемият да се укрие или да извъ-рши друго престъпление“ – чл. 152, ал. 2 НПК (отм.). За да се приложи изключението на чл. 152, ал. 2 НПК (отм.), трябва да съществуват данни, които премахват опасността обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление.

В разглеждания случай срещу Х. Х. е повдигнато обви-нение за опит към квалифицирано убийство по чл. 116 НК, който се наказва с лишаване от свобода от петнадесет до два-десет години или смърт. Освен това липсват данни, които да изключват възможността Х. Х. да се укрие или да извърши друго престъпление с цел да осуети разкриването на обек-тивната истина. Следователно няма законно основание да се вземе по-лека мярка за неотклонение от задържане под стра-жа. Мярката за неотклонение „задържане под стража“ на Х. е правилно определена и поради това жалбата му следва да се остави без уважение.


В подкрепа на този извод трябва да се изтъкне и още един аргумент. Наказателно-процесуалният кодекс ясно разгранича-ва двете хипотези: а) когато престъплението е особено тежко и се наказва с лишаване от свобода десет или повече години или смърт, законът изисква да има „опасност“ обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление, за да се вземе мярка-та за неотклонение задържане под стража – аргумент от чл. 152, ал. 2, вр. ал. 1 НПК (отм.); б) когато обаче престъплението е по-леко и се наказва с лишаване от свобода до десет години, законът изисква повече – опасността да е „основателна“, т.е. реална, при което вероятността обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление е много по-голяма – чл. 152, ал. 2, т. 1 НПК (отм.). С други думи, за по-леките престъпления законът изисква не просто и не само абстрактна опасност, но освен това да са налице и съответните условия за реализиране на опасността. Такава реална опасност обаче не е необходима, за да се вземе мярка за неотклонение задържане под стража, ко-гато срещу обвиняемия е повдигнато обвинение за престъпле-ние, наказуемо с лишаване от свобода десет или повече години, както е в случая.

* Това решение се основава на отменената нормативна уредба на „задържането под стража“ в НПК от 1974 г. Възгледите на на-шия законодател по този въпрос обаче се развиха прогресивно с времето – под въздействие на Европейската конвенция за права-та на човека и практиката на Европейския съд по прилагането є. Новият НПК от 2005 г. урежда по-хуманно основанията за „задъ-ржане под стража“ и съдебния контрол върху задържането (проце-дурата habeas corpus). Разпоредбата на чл. 63, ал. 1, вр. чл. 56, ал. 1 на действащия НПК изисква (за да се вземе мярката „задържане“) от доказателствата по делото да се направи обосновано предполо-жение, че обвиняемият е извършил престъплението. С други думи съдът не може да се ограничи само до констатирането на определе-ни формални предпоставки, а трябва да изследва доказателствата по делото, да извърши предварителна преценка на тези доказател-


ства и да стигне до извода, че съществува „обосновано предположе-ние, че обвиняемият е извършил престъплението“. Посоченото по-горе решение отразява един отминал етап от развитието на нашето законодателство – преди НПК да се хармонизира с европейското право относно мярката за неотклонение „задържане под стража“ .


59. Предявяване на разследването

НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ПРЕДЯВЯ-ВАНЕ НА СЛЕДСТВИЕТО НА ПОСТРАДАЛИЯ ОГРАНИ-ЧАВА ПРАВОТО МУ ДА ЗАЩИТИ СВОИТЕ ЗАКОННИ ИНТЕРЕСИ И ЗАТОВА СЪСТАВЛЯВА СЪЩЕСТВЕНО

НАРУШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА.

Чл. 213, ал. 2 НПК (отм.). Вж. чл. 227, ал. 2 НПК, чл. 330, ал. 1, предл. 2 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК


Съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 2 НПК (отм.) за предявяване на следствието се призовават обвиняемият, граж-данският ищец и гражданският ответник (когато са конституи-рани на предварителното производство) и пострадалият (който би могъл да бъде частен обвинител в съдебното производство). В последния случай законодателят предвижда по изключение в наказателния процес да участва едно лице (пострадалият), което още не е страна в процеса, но има право да се консти-туира като частен обвинител. Задължението на следователя да предяви предварителното разследване и на пострадалия е важ-на процесуална гаранция, че пострадалият ще може да защити своите накърнени права и законни интереси. Освен това чрез предявяване на следствието се дава възможност на пострада-лия да участва активно в процеса, като направи своите искания и възражения, т.е. да допринесе за попълване на доказателстве-ния материал по делото, който е необходим за обосноваване на наказателната и гражданската отговорност на обвиняемия. С други думи, предявяването на следствието на пострадалия е


едно от средствата за разкриване на обективната истина по де-лото.

Пострадалият е лице, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Според константна-та практика на Върховния съд право на обезщетение за претър-пените от убийство вреди имат най-близките – децата, родите-лите и съпругата на убития (Постановление 4-1961-Пл. ВС). Другите лица, извън този кръг, не притежават процесуална правоспособност да се установят като частни обвинители или граждански ищци в наказателния процес.

По настоящото дело е повдигнато обвинение срещу Е. А. М. за умишлено убийство на О. Ф. Г. Починалият има майка (Д. И. М), съпруга (Д. Г.) и деца (Ф. и М.), които в съдебната фаза са били конституирани като частни обвинители и граждански ищци. Предварителното следствие обаче е предявено на брата на убития – О. Ф. Г. (л. 145 от следствието). Като не е предявил следствието на майката, съпругата и децата на убития О. Ф. Г., следователят е накърнил правото им да защитят своите закон-ни интереси. Неизпълнението на задължението за предявява-не на следствието на пострадалия – чл. 213, ал. 2 НПК (отм.), ограничава правото на пострадалия да защити своите закон-ни интереси и затова съставлява съществено нарушение на процесуалните правила – чл. 330, ал. 1, предл. 2 НПК (отм.), което винаги е основание за отмяна на присъдата – чл. 334, ал. 1, т. 4 НПК (отм.).

Поради това присъдата следва да се отмени изцяло и дело-то да се върне за ново разглеждане от стадия на предварител-ното разследване. При новото разследване следва да се вземат предвид и възраженията на защитата на обвиняемия.


60. Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик

С ИЗМЕНЕНИЕТО НА НПК (отм.) ОТ 1990 Г. (ДВ, бр. З1) СЕ ПРЕМАХНА ВЪЗМОЖНОСТТА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО ДА СЕ ПРЕКРАТЯВА ОТ СЪДИЯТА-ДОКЛАДЧИК В СЛУЧАЯ НА ЧЛ. 21, АЛ. 1, T. 1 НПК

(отм.) ПОРАДИ ТОВА, ЧЕ ИЗВЪРШЕНОТО ДЕЯНИЕ НЕ СЪСТАВЛЯВА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. СЛЕД КАТО ПРОКУ-РОРЪТ ВНЕСЕ ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ, СЪДЪТ ТРЯБВА ДА РАЗГЛЕДА ДЕЛОТО И С ПРИСЪДА ДА РЕШИ ДАЛИ

ИЗВЪРШЕНОТО СЪСТАВЛЯВА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ИЛИ НЕ.

Чл. 247, ал. 1 НПК (отм.). Вж. чл. 250, ал. 1 НПК, чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.). Вж. чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. второ

НПК

Решение № 483 от 28.V.1991 г. по н. д. № 650/1990 г., I н. о., докладчик Н. Филчев

Върховният съд на Република България, I наказателно отде-ление, надзорен състав, за да се произнесе, взе предвид следното;

От протокола на съдебното заседание на С. градски съд от 6.04.1990 г. по внд № 131/90 г. се установява, че не е дадена последна дума на присъстващия жалбоподател Н. К. Съгласно константната практика на Върховния съд лишаването от по-следна дума съставлява съществено нарушение на процесуал-ните правила и е безусловно основание за отмяна на съдебния акт. Поради това определението на С. градски съд от 11.04.1990 г. по внд № 131/90 г. следва да се отмени и делото и да се върне за ново разглеждане на С. градски съд, който да се произнесе по жалбите на обвиняемите.


За законосъобразно и своевременно решаване на дело-то (обвинителният акт по което е внесен в С. районен съд на 5.11.1989 г., а делото е образувано на 28.11.1989 г.) С. градски съд при новото разглеждане следва да съобрази следното:

а) със Закон за изменение на НПК (отм.) – ДВ, бр. 31 от 1990 г. е изменена разпоредбата на чл. 21, ал. 2 НПК (отм.), като е дадена възможност и на обвиняемия да иска наказател-ното производство да продължи, когато деянието му е амни-стирано.

След отмяната на определението на градския съд по реда на надзора се възстановява висящността на наказателния про-цес. Съгласно чл. 3 НПК (отм.) новите наказателнопроцесуални разпоредби влизат в сила веднага и се прилагат към незавърше-ните наказателни производства.

б) наказателното производство по чл. 273 НК е прекратено от С. районен съд поради амнистия, а производството по чл. 321, вр. чл. 273 НК – поради явна необоснованост на обвинението (каквато възможност вече не съществува след изменението на чл. 247, ал. 1 НПК (отм.), публикувано в ДВ, бр. 31 от 1990 г.).

в) обвиняемите К. Т., Т. Г. и Н. К. са поискали в жалбата си до С. градски съд (15.02.1990 г.) наказателното производство да продължи и завърши с присъда. Искането е направено, след като те са узнали за прекратяването на наказателното производство от получените преписи от определението на районния съд.

г) след изменението на НПК (отм.) с ДВ, бр. 31, 1990 г. според разпоредбата на чл. 247, ал. 1 НПК (отм.) не съществу-ва вече възможност наказателното производство да бъде пре-кратено в случая на чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.) поради това, че извършеното деяние не съставлява престъпление. Очевидно законодателят се е ръководил от идеята, че след като е внесен обвинителен акт от прокурора, въпросът дали извършеното съставлява престъпление, или не, трябва да се реши от съда с присъда след разглеждане на делото, а не от съдията-докладчик.


61. Присъствие на подсъдимия в съдебното заседание – „щателно издирване“

„ЩАТЕЛНО ИЗДИРВАНЕ“ НА ПОДСЪДИМИЯ Е НАЛИ-ЦЕ САМО КОГАТО ТОЙ Е БИЛ ОБЯВЕН ЗА ЦЕНТРАЛНО ИЗДИРВАНЕ ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИ-ТЕ РАБОТИ. НАРУШАВАНЕТО НА ТОВА ИЗИСКВАНЕ ВОДИ ДО ОГРАНИЧАВАНЕ ПРАВОТО НА ЗАЩИТА НА ПОДСЪДИМИЯ И СЪСТАВЛЯВА СЪЩЕСТВЕНО НАРУ-

ШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИЯ ЗАКОН.

Чл. 268, ал. 4 НПК (отм.). Вж. чл. 269, ал. 3, т. 2 НПК, чл. 330, ал. 1, пр. 2 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК


Съгласно чл. 268, ал. 4 НПК (отм.) делото може да бъде разгледано в отсъствие на подсъдимия само ако местоживее-нето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено. Според константната практика на Върховния съд „щателно издирване“ е налице само когато подсъдимият е обя-вен за централно издирване от Министерството на вътрешните работи (Реш. 471-1990-I, 720-1992-I, 147-1993-II).

В разглеждания случай въз основа на писмо № 563/12.09.91 на Районното полицейско управление – Б., съдът е приел, че е налице „щателно издирване“ и на основание чл. 268, ал. 4 НПК (отм.) е разгледал делото в отсъствие на подсъдимия А. Из-дирването от едно полицейско управление обаче не е „щателно издирване“ по смисъла на чл. 268, ал. 4 НПК (отм.). Следова-телно съдът е разгледал делото в отсъствие на подсъдимия А., без да са налице законовите предпоставки на чл. 268, ал. 4 НПК (отм.) за това.


Освен това съдът не е назначил служебно защитник на отсъстващия подсъдим А., а съгласно чл. 70, ал. 1, т. 6 НПК (отм.), когато делото се разглежда в отсъствие на подсъдимия, участието на защитник е задължително.

Посочените нарушения на процесуалния закон са съще-ствени, защото са довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия А. Поради това присъдата следва да се отмени по отношение на подсъдимия А. и делото да се върне за ново преразглеждане в тази му част от стадия на съдебното заседа-ние.


62. Изменение на обвинението

КОГАТО НЕ СА НАЛИЦЕ ПРЕДПОСТАВКИТЕ НА ЧЛ. 285, АЛ. 1 И 2 НПК (отм.), Т.Е. КОГАТО НЯМА СЪЩЕСТВЕ-

НО ИЗМЕНЕНИЕ НА ОБСТОЯТЕЛСТВЕНАТА ЧАСТ НА ОБВИНЕНИЕТО И НЕ СЕ КАСАЕ ЗА ПРИЛАГАНЕ НА ЗАКОН ЗА ПО-ТЕЖКО ИЛИ ЕДНАКВО НАКАЗУЕМО

ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, НЕ Е НУЖНО ПРОКУРОРЪТ ДА ПО-ВДИГА НОВОТО ОБВИНЕНИЕ И СЪДЪТ ДА ГО ПРЕД-ЯВЯВА НА ПОДСЪДИМИЯ. В ТОЗИ СЛУЧАЙ СЪДЪТ

СЛЕДВА ДА ОПРАВДАЕ ПОДСЪДИМИЯ ПО ПЪРВОНА-ЧАЛНОТО ОБВИНЕНИЕ И СЛЕД КАТО УСТАНОВИ, ЧЕ

ПОВЕДЕНИЕТО НА ПОДСЪДИМИЯ ОСЪЩЕСТВЯВА СЪСТАВ НА ДРУГО, НА ПО-ЛЕКО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ,

ДА ПРИЗНАЕ ПОДСЪДИМИЯ ЗА ВИНОВЕН ИМЕННО В ТОВА ПО-ЛЕКО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

Чл. 285, ал. 1 и 2 НПК (отм.). Вж. чл. 287 НПК, чл. 212 НК, чл. 209 НК


Присъдата е необоснована. Първоинстанционният съд, без да анализира доказателствения материал по делото, без да по-сочи защо приема едни доказателства, а други отхвърля, е при-ел за установени фактически положения, които противоречат на събраните доказателства. Съдът подробно е изложил своята версия на 7 страници в мотивите и накрая записал, че тази вер-сия се подкрепяла от всички доказателство по делото. В моти-вите обаче няма и следа от задълбочено, обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата и изясняване на фак-тическите обстоятелства по делото, както изисква законът. В


действителност събраните доказателства водят до фактически изводи, твърде различни от тези на съда.

……………………………………………………………

Първоинстанционният съд правилно е приел, че тази дей-ност на подсъдимия Х. не съставлява документна измама по чл. 212 НК. Това разбиране е в съответствие с Постановление 8-78-Пл. ВС, съгласно което не е налице документна измама, когато деецът само се освобождава от задължението да плати известна сума. Безспорно е, че извършеното от подсъдимите не е доку-ментна измама. Въпросът е какво съставлява това поведение, съдържа ли то признаци на други престъпни прояви – например на измама, на документно престъпление, на общото престъпле-ние по служба и т.н. На този въпрос съдът не е дал отговор.

Необоснователността на присъдата се изразява не само в това, че фактическите изводи на съда са немотивирани, че не се подкрепят от доказателствата по делото. Освен това фактиче-ските изводи са и вътрешно противоречиви.

…………………………………………………………От всичко това следва, че присъдата е необоснована. Ако

съдът беше преценил обективно всестранно и пълно доказател-ствата по делото, той щеше да стигне до извода, че поведението на подсъдимия съдържа признаците на други престъпления. А когато не са налице предпоставките на чл. 285, ал. 1 и 2 НПК (отм.), т.е. когато няма съществено изменение на обстоятел-ствената част на обвинението и не се касае за прилагане на за-кон за по-тежко или еднакво наказуемо престъпление, то не е нужно прокурорът да повдига ново обвинение и съдът да го предявява на подсъдимия. В този случай съдът просто оправ-дава подсъдимия по първоначалното обвинение и след като установи, че поведението на подсъдимия осъществява състав на друго, по-леко престъпление, признава подсъдимия за вино-вен именно в това по-леко престъпление.


63. Съдържание на присъдата. Необсъждането на противоречията между доказателствата е съществено процесуално нарушение, което

води до липса на мотиви и необоснованост на присъдата, и в крайна сметка – до ограничаване

правото на защита на обвиняемия*

КОГАТО СЪДЪТ ИЗОБЩО НЕ Е ИЗСЛЕДВАЛ ПРОТИВО-РЕЧИЯТА МЕЖДУ РАЗЛИЧНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ НА ДОКАЗАТЕЛСТВА, ТОЙ ДОПУСКА ПРОЦЕСУАЛНО

НАРУШЕНИЕ, КОЕТО Е ТОЛКОВА СЪЩЕСТВЕНО, ЧЕ ВОДИ ДО ЛИПСА НА МОТИВИ И В РЕЗУЛТАТ НА ТОВА

ПРИСЪДАТА СЕ ЯВЯВА НЕОБОСНОВАНА.

Чл. 303, ал. 3 НПК (отм.). Вж. чл. 305, ал. 3 НПК, чл. 330, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 328, т. 4 НПК (отм.). Вж. чл. 348,

ал. 3, т. 1 и т. 2, предл. първо от НПК


Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе пред-вид:

Жалбата е основателна. Нарушен е основен принцип на на-казателния процес, съгласно който съдът взема решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото – чл. 16 НПК (отм.). Този принцип е конкретизиран в изискването на чл. 303, ал. 3 НПК (отм.), че при противоречия на доказа-телствените материали съдът е длъжен да изложи съображения защо едни от тях приема, а други отхвърля.

По настоящото дело подсъдимият Д. е поддържал, че се на-месил в конфликта, за да защити от непосредственото противо-


правно нападение Т. К. и затова нанесъл удари с ножа върху нападателя В. М. Ето какво обяснява подсъдимият:

„Удариха Т., видях как го удрят, той беше вече на земята... Когато Т. беше на земята, аз отидох към тази маса, някой ме удари, но не зная кой беше“ (л. 23 – гърба, от протокола на съдебното заседание от 5.3.96). Тази версия на подсъдимия се потвърждава от показанията на едната група свидетели (негови приятели), а също и от показанията на свидетеля М. П. – сер-витьор в заведението. Например свидетелят П. И. заявява: „Т. падна, когато от другата компания го удариха... двамата се за-силиха към Д. Те бяха тръгнали към Д., Д. отиде да разтърве Т. и В.“ (л. 25 от протокола). А свидетелят С. И. твърди: „В един момент едно от момчетата, което беше зад гърба ми удари Т. и Т. падна. Стана меле. В този момент Д. стана да ги разтърве“ (л. 25 – гърба, от протокола). Свидетелят М. П., сервитьор в за-ведението, е дал следните показания на предварителното след-ствие, които са включени от съда в доказателствения материал по реда на чл. 279, ал. 1, т. 2 НПК: „В. стана и тръгна към това момче... В. удари момчето... В. удари (друго момче) и тогава аз видях, че това момче извади нож тип „пеперуда“ от задния джоб на панталона си... хванаха се за раменете и момчето с ножа удари В...“ (л. 27 – гърба, от предварителното следствие). Най-красноречиви са обаче показанията на самия пострадал свидетел В. М.: „Аз го ударих (Т. К.). Той беше прав, когато го ударих. Той падна. След това ме намушка с нож... Бях наведен над Т. Кой ме намушка точно не видях... До мен беше В., ко-гато почувствах; че ме намушкаха. То стана много бързо. Бях наведен над Т., за да го удрям. Само аз го ударих. С удара го съборих на земята“ (л. 25 от протокола).

Първоинстанционният съд изобщо не е обсъдил тези до-казателствени средства. Без да изпълни задължението си за изследване на всички обстоятелства по делото, без да посочи кои доказателствени материали приема за достоверни и кои не, съдът съвсем повърхностно е приел една твърде обща факти-


ческа обстановка: при спречкване между В. М. и Т. К. послед-ният бил повален на земята. В този момент скочили и другите момчета от двете компании. Започнали взаимно да си разменят удари и ритници... При тази саморазправа подсъдимият В. из-вадил от задния джоб на панталона си автоматичен нож, тип „пеперуда“ и хладнокръвно нанесъл три прободни рани на В. М....“ (л. 30 от мотивите).

Мотивите не съдържат анализ на обясненията на подсъди-мия и показанията на посочените свидетели. Противоречията в различните източници на доказателства изобщо не са изследва-ни. В мотивите не е направен и опит дори да се изясни има ли нападение, кой е нападателят, защо и в кой момент се е намесил подсъдимият и т.н. Съдът изобщо не е обсъдил възможността подсъдимият да е действал в обстановката на неизбежна от-брана (или в състояние на афект, предизвикан от пострадалия В. М.). Допуснатите процесуални нарушения са толкова съще-ствени, че водят в последна сметка до липса на мотиви, в резул-тат на което присъдата се явява необоснована.

Освен това съдът не е проявил необходимата активност, за да изясни фактическите обстоятелства по делото, като неосно-вателно е заличил от списъка на свидетелите Т. К. – основен участник в конфликта.

Следва да се отбележи, че въпреки изричната забрана за участие на частен обвинител в производството срещу непълно-летен – чл. 384, ал. 4 НПК (отм.), съдът е конституирал постра-далия С. Д. като частен обвинител по делото.

Поради всичко това присъдата следва да се отмени и де-лото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание.

* Съгласно чл. 305, ал. 3 НПК при постановяване на присъдата съдът е длъжен да обсъди противоречията в доказателствения ма-териал. Когато, при противоречиви доказателства, липсва анализ и не е посочено какви обстоятелства съдът приема за установени и


въз основа на кои доказателства, тогава всъщност липсват мотиви. Това прави присъдата необоснована. Необсъждането на противоре-чивия доказателствен материал не позволява да се проверят фак-тическите изводи на съда, които поради това са и необосновани. Тази необоснованост на присъдата ограничава правото на защита на обвиняемия и съставлява основание за отменяване на присъда-та.

Основанията за отменяване и изменяване на присъдата са та-кива нарушения, които не позволяват да се установи обективната истина, т.е. водят до неправилност на присъдата. Тези основания определят характера и правомощията на съответните съдебни инстанции в дадена правна система. Новият НПК от 2005 г. пред-вижда по-различна система на основанията за отменяване и изме-няване на присъдата и решението – например не посочва изрично „необосноваността“ като форма на неправилност на присъдата.


64. Забрана за утежняване положението на подсъдимия без съответен протест –

reformatio in pejus (1)

КОГАТО РАЗГЛЕЖДА ДЕЛОТО ПО ЖАЛБА НА ПОДСЪДИ-МИЯ, ВТОРАТА ИНСТАНЦИЯ НЕ МОЖЕ ПОД НИКАКВА

ФОРМА ДА ВЛОШИ ПОЛОЖЕНИЕТО НА ПОДСЪДИМИЯ, БЕЗ ДА ИМА СЪОТВЕТЕН ПРОТЕСТ ОТ ПРОКУРОРА.

Чл. 314 НПК (отм.). Вж. чл. 336, ал. 2, чл. 337, ал. 2 и чл. 335, ал. 4 НПК за въззивното производство. Вж. също

чл. 355, ал. 2 и 3 НПК за касационното производство


В случая поведението на подсъдимия М. е квалифицирано от първоинстанционния съд като убийство с користна цел по чл. 116, т. 7 НК. Правилната юридическа квалификация на това по-ведение обаче е грабеж, придружен с убийство по чл. 199, ал. 2, т. 2 НК. Но престъплението грабеж с убийство се наказва по-тежко от убийството с користна цел, защото чл. 199, ал. 2, т. 2 НК предвижда, макар и само като възможност (факултативно), допълнителното наказание конфискация. Излиза, че по жалба на подсъдимия трябва да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление. А това е недопустимо. Според основополагащия принцип на чл. 314 НПК (отм.), когато разглежда делото по жал-ба на подсъдимия, втората инстанция не може под никаква фор-ма да влоши положението на подсъдимия, без да има съответен протест от прокурора. Такъв протест липсва в случая. Следова-телно обжалваната присъда не може да бъде нито отменена – чл. 334, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2 НПК (отм.), нито изменена – чл. 314, вр. чл. 335, ал. 1, т. 3, вр. ал. 3 НПК (отм.) от втората инстанция.


65. Забрана за утежняване положението на подсъдимия без съответен протест –

reformatio in pejus (2)

КОГАТО ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ Е ОПРЕДЕЛИЛА НАКА-ЗАНИЕТО ПРИ МНОГОБРОЙНИ ИЛИ ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ СМЕКЧАВАЩИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ЧЛ. 55 НК, ВТО-РАТА ИНСТАНЦИЯ ПРИ ПРОВЕРКАТА НА ПРИСЪДАТА

ПО ЖАЛБА НА ПОДСЪДИМИЯ МОЖЕ ДА ПРИЕМЕ, ЧЕ ТАКИВА ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА НЕ СА НАЛИЦЕ И ДА ОПРЕДЕЛИ НАКАЗАНИЕТО ПРИ

УСЛОВИЯТА НА ЧЛ. 54 НК. С ТОВА НЕ СЕ НАРУША-ВА ЗАБРАНАТА ЗА ВЛОШАВАНЕ ПОЛОЖЕНИЕТО НА ПОДСЪДИМИЯ, ЗАЩОТО ВТОРАТА ИНСТАНЦИЯ НЕ

УВЕЛИЧАВА САМОТО НАКАЗАНИЕ.

Чл. 314 НПК (отм.). Вж. чл. 336, ал. 2, чл. 337, ал. 2 и чл. 335, ал. 4 НПК за въззивното производство. Вж. също

чл. 355, ал. 2 и 3 НПК за касационното производство


Въз основа на съдебните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения: на 14.03.1990 г. в КК „Златни пясъци“ подсъдимият В. К. в съизвършителство с подсъдимия Г. С. е извършил опит за кражба на държавно имущество от ВТО „Ко-реком“ на стойност 154,20 лв. Подсъдимият твърди, че изводът на съда за наличието на умисъл е необоснован. Възражението, че липсвала субективната страна на престъплението кражба, е обсъдена от първоинстанционния съд и с основание е отхвъ-рлено. Съдът е преценил правилно доказателствения матери-


ал и е стигнал до верния извод, че подсъдимият К. е действал умишлено (л. 19 – гърба, от мотивите на първата инстанция).

Правната оценка на установените по делото факти е пра-вилна. Поведението на В. К. законосъобразно е квалифицирано като престъпление по чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Възра-жението за противоречие на част от решението с материалния закон обаче е основателно. Нарушена е разпоредбата на чл. 68, ал. 1 НК. Тъй като подсъдимият К. е извършил кражбата по н. д. № 492/90 г. на В. районен съд преди изтичане на из-питателния срок по н. д. № 28/1989 г. на Н. районен съд, то правилно В. районен съд е постановил подсъдимият К. да изтъ-рпи и условно отложеното му наказание по н. д. № 28/1989 г. на Н. районен съд. Междувременно обаче Върховният съд по реда на възобновяването е отменил присъдата на Н. районен съд и е върнал делото за ново разглеждане. При това поло-жение не са налице предпоставките на чл. 68, ал. 1 от НК. В. окръжен съд следваше да отмени онази част от присъдата по н. д. № 492/1990 на В. районен съд, с която е постановено подсъдимият К. да изтърпи и условното му наказание по н. д. № 28/1989 г. на Н. районен съд.

При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допуснати съществени нарушения на процесуалния за-кон. Подсъдимият К. твърди, че втората инстанция е нарушила разпоредбата на чл. 314 НПК (отм.). Това възражение е неос-нователно. Разпоредбата на чл. 314 НПК (отм.) съдържа две забрани за второинстанционния съд: а) забраната да се устано-вяват нови фактически положения и б) забраната да се влоша-ва положението на подсъдимия, като се увеличава наказанието му или като се квалифицира деянието му по закон за по-тежко наказуемо престъпление без съответен протест от прокурора. В разглеждания случай второинстанционният съд е преквали-фицирал деянието на подсъдимия К. от чл. 195, ал. 1, т. 7 НК в по-леко наказуемия състав на чл. 194, ал. 1 НК, без да има съществено изменение на обстоятелствената част на обвинени-


ето, и е определил наказанието при условията на чл. 54 НК, а не както първоинстанционният съд – при изключителните усло-вия на чл. 55 НК. Втората инстанция не е приела никакви нови фактически обстоятелства, които да имат значение за степента на наказателната отговорност. Поради това тя не е нарушила забраната за установяване на нови фактически положения.

Второинстанционният съд не е нарушил и забраната да се влошава положението на подсъдимия и по-конкретно – забра-ната да се увеличава наказанието му без съответен протест. Съдът просто е оценил по-различно съвкупността от обстоя-телства, които обуславят степента на наказателна отговорност на В. К. за престъплението по чл. 194, ал. 1 НК. Тъй като е стигнал до извода, че установените от първата инстанция смек-чаващи обстоятелства не са многобройни, второинстанционни-ят съд е определил наказанието при условията на чл. 54 от НК. С това второинстанционният съд не е нарушил забраната да се влошава положението на подсъдимия – чл. 314 НПК (отм.), защото е квалифицирал деянието на В. К. по по-леко наказуем състав на престъпление и е наложил еднакво по вид и размер наказание, т.е. не е увеличил наказанието на В. К. Изобщо кога-то първата инстанция е определила наказанието при многоброй-ни или изключителни смекчаващи обстоятелства по чл. 55 НК, то втората инстанция при проверката на присъдата по жалба на подсъдимия може да приеме, че такива изключителни предпо-ставки не са налице и да определи наказанието при условията на чл. 54 НК. С това не се нарушава забраната за влошаване положението на подсъдимия – чл. 324 НПК (отм.), защото вто-рата инстанция не увеличава самото наказание.


66. Право на жалба на гражданския ищец

ПРАВОТО НА ОБЖАЛВАНЕ ВЪЗНИКВА ЗА ГРАЖДАН-СКИЯ ИЩЕЦ САМО АКО ТОЙ ИМА ИНТЕРЕС, АКО НЕ Е ПОЛУЧИЛ ТЪРСЕНАТА ЧРЕЗ ИСКА СИ ЗАЩИТА. ТОВА

ПРАВО Е ПРЕДПОСТАВКА ЗА ДОПУСТИМОСТ НА ЖАЛ-БАТА.

Чл. 316, ал. 5 НПК (отм.). Вж. чл. 318, ал. 5 и чл. 349, ал. 3 НПК

Определение № 616 от 13.02.1996 г. по н. д. № 473/1995 г., I н. о., докладчик Н. Филчев

Гражданският ищец К. С. е обжалвал гражданскоосъдител-ната част на присъда № 31/21.06.1995 г. по н. д. № 89/95 г. на Р. окръжен съд, с която е уважен изцяло предявеният от него иск като подсъдимият П. Ц. е осъден да заплати на К. С. обе-зщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди в размер на сто и двадесет хиляди лева. С жалбата се иска второинстанционният съд да осъди ответника – подсъди-мия П. Ц., да заплати на ищеца – пострадалия К. С., и законната лихва върху присъдената му сума от 120 000 лв., считано от деня на престъпния деликт – 12.04.1995 г.

Прокурорът даде заключение, че жалбата е неоснователна.Ответникът настоява жалбата да се остави без уважение.Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид:Съгласно разпоредбата на чл. 316, ал. 5 НПК (отм.) граж-

данският ищец може да обжалва присъдата относно граждан-ския иск при условие, че са накърнени негови права и закон-ни интереси. С други думи, правото на обжалване възниква за ищеца, ако той не е получил търсената чрез иска си защита,


ако присъдата (гражданската є част) е неблагоприятна за него. Правото на жалба предпоставя правен интерес от обжалване. Липсва ли правен интерес, ще липсва и право на обжалване. А това право е предпоставка за допустимост на жалбата.

В разглеждания случай гражданският ищец К. С. е предявил иск срещу подсъдимия за обезщетение в размер на 120 000 лв. и първоинстанционният съд е уважил изцяло този иск, като е присъдил исканата сума. Гражданският ищец не е поискал пред първата инстанция лихвите върху сумата. Едва по-късно – с жалбата си пред втората инстанция, той прави искане и за лих-вите. Следователно гражданският ищец е получил от първата инстанция всичко, което е поискал. Поради това той няма инте-рес да обжалва присъдата в гражданската є част. С други думи, гражданският ищец няма право на жалба.

Следователно липсва една от процесуалните предпоставки за обжалване на присъдата в гражданската є част от ищеца (пра-вото на жалба). Поради това жалбата на К. С. е недопустима и следва да се отхвърли, без да се разглежда по същество. Що се отнася до разпоредбата на чл. 116, ал. 3 ГПК (отм.), съгласно която прибавянето на изтекли след предявяване на иска лихви не се счита за увеличение на иска, тази разпоредба се отнася до съществото на въпроса, който може да бъде поставен в един нов исков процес относно лихвите.


67. Нарушаването на подсъдността – съществено нарушение на процесуалните

правила

РАЗГЛЕЖДАНЕТО НА ДЕЛОТО ОТ ПО-НИСКОСТЕПЕНЕН СЪД, КОГАТО ТО Е ТРЯБВАЛО ДА СЕ РАЗГЛЕДА ОТ ПО-ГОРЕН СЪД, ПРЕДСТАВЛЯВА ВСЯКО-ГА СЪЩЕСТВЕНО НАРУШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА ОТНОСНО ПРЕДМЕТНАТА ПОДСЪДНОСТ И Е БЕЗУСЛОВНО ОСНОВАНИЕ ЗА ОТМЯНА НА ПРИСЪ-

ДАТА.



Подсъдимият Б. И. Б. е предаден на съд за грабеж по чл. 256, ал. 1 НК. При разглеждане на делото от П. районен съд се уста-новило, че деянието на Б. съставлява опасен рецидив, защото той е осъждан с присъда от 15.03.1989 г. по н. д. № 8/88 г. на С. районен съд, III р. за изнасилване по чл. 152 НК (присъдата е влязла в сила на 16.0.1989 г.). Участващият в съдебното заседа-ние прокурор е повдигнал ново обвинение срещу подсъдимия – за грабеж, който представлява опасен рецидив по чл. 256, ал. 2 вр. чл. 199, ал. 1, т. 4 НК. Районният съд на основание чл. 285, ал. 2 НПК (отм.) е решил делото по чл. 256, ал. 2 НК – разгледал е дело-то и е постановил присъда. Като е разгледал делото, П. райо-нен съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което съставлява безусловно основание за отмяна на присъдата.

Разпоредбата на чл. 28, ал. 2 НПК (отм.) постановява, че делата за престъпления по чл. 256, ал. 2 НК са подсъдни на


окръжния съд като първа инстанция. Тази разпоредба определя компетентността и на прокурора. Той може да повдига обвине-ние само по дела, които влизат в кръга на неговата компетент-ност, и то пред съд, който притежава съответната компетент-ност.

Когато на съдебното следствие се установи, че престъпле-нието подлежи на разглеждане от по-горен съд, то съгласно чл. 287, т. 2 НПК (отм.) съдът прекратява съдебното произ-водство и изпраща делото на съответния по-горен прокурор. В разрез с тази разпоредба П. районен съд е разгледал делото за престъпление по чл. 256, ал. 2 НК, което е подсъдно на окръ-жния съд. С това районният съд е нарушил правилата за пред-метната подсъдност на наказателните дела – чл. 28 НПК (отм.). Разглеждането на делото от по-нискостепенен съд, когато то е трябвало да се разгледа от по-горен съд, съставлява всякога съществено нарушение на процесуалните правила и е безус-ловно основание за отмяна на присъдата. Поради това присъ-дата на П. районен съд и решението на Т. окръжен съд следва да се отменят по реда на надзора и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на предварителното разследване, като се изпрати на Т. окръжен прокурор – по компетентност.


68. Неизвършването на предварително разследване и противоречието между

диспозитив и мотиви – съществени нарушения на процесуалните правила

ПРИ СЪСТАВЯНЕ НА ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ ПРОКУ-РОРЪТ НЯМА ПРАВО ДА ПОВДИГА ОБВИНЕНИЕ ЗА

ПО-ТЕЖКО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ ТОВА, ЗА КОЕТО Е ВО-ДЕНО ПРЕДВАРИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО, ЗАЩОТО ЩЕ НАКЪРНИ ПРАВОТО НА ОБВИНЯЕМИЯ НА ЗАЩИ-

ТА. НЕИЗВЪРШВАНЕТО НА ПРЕДВАРИТЕЛНО РАЗ-СЛЕДВАНЕ Е ВСЯКОГА СЪЩЕСТВЕНО ПРОЦЕСУАЛНО

НАРУШЕНИЕ.ПРОТИВОРЕЧИЕТО МЕЖДУ ДИСПОЗИТИВА И МОТИ-ВИТЕ ВОДИ ДО НЕОБОСНОВАНОСТ НА ПРИСЪДАТА

И ПОРАДИ ТОВА СЪЩО Е СЪЩЕСТВЕНО НАРУШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА.

Чл. 303 НПК (отм.). Вж. чл. 305 НПК, чл. 330, ал. 1 и ал. 2, т. 1 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК


На предварителното производство В. А. е привлечен като обвиняем и му е предявено предварителното разследване за кражба по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК. При съставяне на обви-нителния акт прокурорът е повдигнал обвинение за по-тежко престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК, като е приел, че кражбата е извършена по „специален начин“. С това е накърнено правото на обвиняемия на защита в стадия на предварителното производство.

Въпреки че с обвинителния акт на обвиняемия е предявено по-тежкото обвинение, той не е имал възможност да се защити


срещу това обвинение на предварителното производство. Пред-явяването на предварителното разследване осигурява правото на защита през първата фаза на процеса, а връчването на об-винителния акт – през съдебната фаза на процеса. Всъщност да се постанови присъда в разглеждания случай за по-тежкото престъпление означава да се постанови присъда по обвинение, за което не е извършено предварително разследване. А това е безусловно основание за отмяна на присъдата – чл. 330, ал. 2, т. 1 НПК (отм.).

Следователно при съставяне на обвинителния акт проку-рорът няма право да повдига обвинение за по-тежко престъ-пление от това, за което е водено предварителното производ-ство, защото се накърнява правото на обвиняемия на защита. Необходимо е делото да се върне за допълнително разследване; новото по-тежко обвинение да се предяви на обвиняемия В. А.; да се проверят евентуалните му възражения; да се предяви на обвиняемия разследването за по-тежкото престъпление и едва след това може да се състави обвинителен акт за по-тежкото престъпление.

Съществува и друго основание за отмяна на присъдата. Съгласно чл. 303 от НПК (отм.) присъдата съставлява нераз-делно цяло от уводна част, мотиви и диспозитив. Диспозитивът е логическо продължение на съобразителната част (мотивите). Между тях не може да има противоречие. В разглеждания слу-чай обаче между мотивите и диспозитива съществува противо-речие. В мотивите е прието, че на подсъдимия В. А. следва да се наложи наказание три години лишаване от свобода, а дис-позитивът гласи, че наказанието на подсъдимия е три години и шест месеца лишаване от свобода. Следователно допуснатото нарушение на процесуалните правила води до противоречие между диспозитив и мотиви и поради това е съществено. И на това основание присъдата също следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане.


69. Изменението на обвинението при съставяне на обвинителния акт – съществено

нарушение на процесуалните правила

ПРИ СЪСТАВЯНЕ НА ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ ПРОКУ-РОРЪТ НЯМА ПРАВО ДА ВНАСЯ СЪЩЕСТВЕНИ ИЗМЕ-

НЕНИЯ В ОБВИНЕНИЕТО, ПО КОЕТО Е БИЛО ПРЕД-ЯВЕНО ПРЕДВАРИТЕЛНОТО РАЗСЛЕДВАНЕ, ТЪЙ КАТО ТОВА ВОДИ ДО НАКЪРНЯВАНЕ ПРАВОТО НА ОБВИНЯ-

ЕМИЯ НА ЗАЩИТА И Е ОСНОВАНИЕ ЗА ОТМЯНА НА ПРИСЪДАТА.

Чл. 330, ал. 1, предл. второ от НПК (отм.). Вж. 348, ал. 3, т. 1 НПК


Предварителното разследване по делото е проведено за престъпление по чл. 343, ал. 3 (предишна ал. 2), б. „б“ от НК, вр. чл. 13, ал. 1 и чл. 33, т. 2 и 3 от ЗДП, т.е. за това, че при управление на МПС обвиняемият Г. П. е нарушил правила за движение (в частност – отстъпил е управлението на МПС на пострадалия А. У., който не притежавал свидетелство за управление и бил употребил алкохол) и с това Г. П. по не-предпазливост е допринесъл косвено за смъртта на постра-далия А. У. Това предварително разследване е предявено на обвиняемия. При съставяне на обвинителния акт прокурорът е повдигнал обвинение срещу Г. П. за престъпление по чл. 343, ал. 3 (предишна ал. 2), б. „б“ НК, във вр. чл. 13, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 33, ал. 2 от ЗДП, т.е. за това, че управлявайки лично автомобила, обвиняемият Г. П. сам непосредствено е причи-нил по непредпазливост смъртта на пострадалия А. У., като


е нарушил и други правила за движение – чл. 20, ал. 2 ЗДП. За това престъпление Г. П. е признат за виновен и осъден от първата и втората инстанция.

С това прокурорът е внесъл съществено изменение в обви-нението, по което е било предявено разследването. Че измене-нието на обвинението е съществено, няма спор. Разследването е за това, че обвиняемият е предоставил управлението на авто-мобила на неправоспособно лице и с това е допринесъл косве-но за настъпване на смъртния резултат, а в обвинителния акт е прието, че обвиняемият лично е причинил смъртта на постра-далия при управление на автомобила. Във втория случай при-чинната връзка между поведението на подсъдимия и смъртния резултат е пряка, докато в първия случай причинната връзка е косвена – опосредствана от деянието на самия пострадал. По форма прокурорът е прекратил частично предварителното производство относно нарушението по чл. 33, т. 3 ЗДП, а по същество той е изменил съществено обстоятелствената част на обвинението, като е приел, че не пострадалият, а обвиняемият лично е причинил смъртния резултат.

Същественото изменение на обвинението е довело до накър-няване правото на обвиняемия на защита. През цялото време обвиняемият Г. П. е твърдял, че пострадалият е управлявал ав-томобила по време на катастрофата. За тези обстоятелства е проведено и му е предявено предварителното разследване. А с обвинителния акт се приема, че Г. П. е бил осъден за друго престъпление, а не за това, за което е проведено и предявено предварителното разследване. И това е разбираемо. Нормите на НК относно транспортните престъпления са бланкетни и в зависимост от това кои правила на ЗДП са нарушени, се осъще-ствяват различни престъпни състави.

Разбирането, че правото на защита на обвиняемия не било накърнено, защото Г. П. бил привлечен първоначално по чл. 343, ал. 3 (предишна ал. 2), б. „б“ от НК, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 33, т. 2 от ЗДП и защото имал възможност да упражни право-


то си на защита в съдебната фаза на процеса, е несъстоятел-но. Предявяването на предварителното разследване осигурява правото на защита през една фаза на процеса, а връчването на препис от обвинителния акт – през друга фаза на процеса. В разглеждания случай е постановена присъда за престъпление, за което не е проведено предварително разследване. А съглас-но чл. 330, ал. 2, т. 1 НПК (отм.) това е безусловно основание за отмяна на присъдата.

От казаното следва, че при съставяне на обвинителния акт прокурорът няма право да внася съществени изменения в обви-нението, по което е било предявено предварителното разслед-ване, тъй като това води до накърняване правото на обвиняе-мия на защита (вж. С. Павлов. Наказателен процес на НРБ. С., 1989, с. 442).

Следователно налице е съществено нарушение на про-цесуалните правила, което е довело до ограничаване правото на защита на обвиняемия. Поради това присъдата и решение-то следва да се отменят и делото да се върне за допълнително разследване при което: а) да се предяви на обвиняемия онова обвинение, което повдига прокурорът, за да знае обвиняемият срещу какво обвинение в крайна сметка да се защитава; б) да се проверят евентуалните му възражения, в) да се предяви на обвиняемия разследването за това престъпление и едва тогава може да се състави обвинителен акт за престъплението по чл. 343, ал. 3 (предишна ал. 2), б. „б“ НК, вр. чл. 13, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 33, т. 2 ЗДП, че обвиняемият лично и непосредствено е причинил смъртния резултат.


70. Непълнотата на мотивите – съществено нарушение на процесуалните правила (1)*

НЕПЪЛНОТАТА НА МОТИВИТЕ НЕ ВИНАГИ Е ОСНО-ВАНИЕ ЗА ОТМЕНЯВАНЕ НА СЪДЕБНИЯ АКТ. САМО

КОГАТО НАРУШЕНИЕТО НА ПРОЦЕСУАЛНИЯ ЗАКОН Е ДОВЕЛО ДО НЕПРАВИЛНОСТ НА ПРИСЪДАТА (РЕШЕ-НИЕТО), ТОВА НАРУШЕНИЕ Е СЪЩЕСТВЕНО. ТОГАВА

СЛЕДВА ДА СЕ ОТМЕНИ СЪДЕБНИЯТ АКТ.

Чл. 330, ал. 1, предл. първо, във вр. с чл. 303, ал. 3 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3 НПК


Върховният съд на РБ, I н. о., надзорна инстанция, за да се произнесе, взе предвид:

С решение № 763 от 28.10.1991 г. по в. н. д. № 638/91 г. състав на ВС като втора инстанция е изменил присъда № 27 от 26.06.1991 г. по н. д. № 118/91 г. на С. окръжен съд, като е заменил смъртното наказание на подсъдимия А. А. за престъ-плението грабеж по чл. 256, ал. 2 НК (изм. ДВ, бр. 62, 1997 г.) с лишаване от свобода за срок от двадесет години. Със същото решение ВС е изменил присъда № 27 от 26.06.1991 г. на С. окръжен съд и в частта, с която е приложено правилото на чл. 25, във вр. с чл. 23 НК, като е наложил на подсъдимия А. А. най-тежкото от наказанията за престъпленията по чл. 256, ал. 2 НК (изм.), чл. 262 НК (отм. ДВ, бр. 10, 1993), чл. 251 НК (изм.) и чл. 339 НК (изм.), а именно двадесет години лишаване от сво-бода. На основание чл. 24 НК ВС е увеличил общото най-тежко наказание с пет години лишаване от свобода. Или подсъдимият


А. А. следва да изтърпи всичко двадесет и пет години лишаване от свобода.

В молбата си за преглед подсъдимият А. А. иска да се от-мени увеличението (съгласно чл. 24 НК) на наказанието му с пет години лишаване от свобода, като изтъква, че решението на ВС в тази част не е мотивирано, а наложеното наказание е явно несправедливо.

Искането на подсъдимия А. А. е неоснователно по следни-те съображения.

Първо, решението на ВС за прилагането на чл. 24 НК не противоречи на материалния закон, защото е съобразено със строгите изисквания на разпоредбата на чл. 24 НК: а) Увеличе-нието от пет години е по-малко от половината на общото най-тежко наказание от двадесет години лишаване от свобода; б) Увеличеното наказание двадесет и пет години лишаване от сво-бода не надминава сбора от отделните наказания; в) Увеличе-ното наказание двадесет и пет години лишаване от свобода не надминава и максималния размер на съответния вид наказание, който в случая е тридесет години лишаване от свобода. Разпо-редбата на чл. 39, ал. 2 НК (изм.) предвижда, че при множество престъпления по чл. 24 НК наказанието лишаване от свобода може по изключение да бъде до тридесет години. Следователно наказанието на подсъдимия А. А. от двадесет и п пет години лишаване от свобода е определено в рамките, предвидени от закона.

Второ, наказанието на подсъдимия А. А. от двадесет и пет години лишаване от свобода не е несправедливо. В Наказател-ния кодекс на РБ е възприет принципът на поглъщане, съгласно който при съвкупност от престъпления отделните наказания не се събират механично, а най-тежкото наказание поглъща оста-налите. Същевременно обаче разпоредбата на чл. 24 НК дава възможност на съда да съобрази повишената обществена опас-ност на личността на дееца в тези случаи, като увеличи опре-деленото общо най-тежко наказание. Винаги, когато е налице


съвкупност от престъпления, съдът е длъжен да прецени дали с оглед броя на престъпленията тяхната последователност, вре-ме на извършване, характер, степен на обществена опасност на личността на подсъдимия и пр. следва да се увеличи общо-то най-тежко наказание съгласно чл. 24 НК (Постановление № 4/1965 г. на Пл. ВС относно определяне на наказанието при съвкупност от престъпления, Т. 1, Сб. Постановления и тълку-вателни решения на ВС на РБ по наказателни дела 1953–1990, С., 1991 г., с. 31).

В разглеждания случай ВС правилно е приел, че с оглед високата обществена опасност на извършените четири престъ-пления и на личността на подсъдимия А. А., както и с оглед целите за индивидуална и генерална превенция по чл. 36 НК е необходимо да се увеличи с пет години общото най-тежко на-казание на подсъдимия А. А. от двадесет години лишаване от свобода.

Трето, при постановяване на Реш. № 763 от 28.10.1991 г. Върховният съд, II н. о., не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Както е известно, само съществе-ното нарушение на процесуалния закон е основание за отменя-ване на съдебния акт. Разпоредбата на чл. 330, ал. 1, предл. 1 НПК (отм.) постановява, че процесуалното нарушение е съще-ствено, когато е довело до основание за отменяване или изме-няване на присъдата по чл. 328, т. 1, 3, 4 и 5 НПК (отм.), т.е. до противоречие с материалния закон, непълнота на доказател-ствата, необоснованост на присъдата или до явна несправед-ливост на наложеното наказание. Във всички останали случаи, когато процесуалните нарушения не са се отразили върху пра-вилността на присъдата, т.е. не са съществени, няма основание за отменяване на присъдата.

Действително мотивите на атакуваното Реш. № 763 от 28.10.1991 г. са непълни, тъй като ВС не е обосновал нуждата от прилагане на чл. 24 НК. Не всеки порок на мотивите обаче съставлява основание за отмяна на съдебния акт. Допуснатото


процесуално нарушение – чл. 303, ал. 3 НПК (отм.) в случая не е съществено, защото не е довело до явна несправедливост на наложеното наказание. Изводът на съда, че е необходимо на основание чл. 24 НК да се увеличи общото наказание на подсъ-димия А. А. с пет години лишаване от свобода е правилен. Той намира опора в данните по делото. Поради това решението на Върховния съд, въпреки допуснатото процесуално нарушение, е правилно.

Следователно молбата на подсъдимия А. А. да се отмени увеличението на наказанието му по чл. 24 НК с пет години ли-шаване от свобода е неоснователна и следва да се остави без уважение.

* Новият НПК от 2005 г. възприема по-различна система на основанията за отменяване и изменяване на присъдата (решение-то) в сравнение със стария НПК от 1974 г. Освен това новият НПК определя и по различен начин самите основания за отменяване и изменяване. Много често тези „нововъведения“ съставляват сери-озно отстъпление от достиженията на нашата наказателнопроце-суална наука. И това е разбираемо, като се сравнят „специалисти-те“, които съчиниха новия НПК, с видните юристи, които написаха предишния НПК: забележителните учени акад. С. Павлов, проф. И. Ненов, проф. К. Лютов, проф. Р. Радева, проф. К. Кочев и автори-тетните съдии от Върховния съд И. Палазов, Х. Павлов, М. Теодо-сиев, М. Петков и др.


71. Непълнотата на мотивите – същественонарушение на процесуалните правила (2)

НЕПЪЛНОТАТА НА МОТИВИТЕ СЪСТАВЛЯВА ПРОЦЕ-СУАЛНО НАРУШЕНИЕ, КОЕТО Е СЪЩЕСТВЕНО (И НА-ЛАГА ОТМЯНА НА ПРИСЪДАТА) САМО АКО Е ДОВЕЛО ДО НЕПРАВИЛНОСТ НА ПРИСЪДАТА ПО ЧЛ. 328, Т. 1, 3, 4 И 5 НПК ИЛИ ДО ОГРАНИЧАВАНЕ ПРОЦЕСУАЛНИТЕ

ПРАВА НА СТРАНИТЕ.

Чл. 330, ал. 1, вр. чл. 303, ал. 3 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 НПК


Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фак-тически положения: на 13.02.1992 г. в гр. С. в жилището на ул. „Сините камъни“ № 4а, подсъдимият Л. извършил опит да умър-тви В. В. К. Подсъдимият твърди, че е действал в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия К. с наси-лие. Това възражение е неоснователно. Първоинстанционният съд правилно е приел, че подсъдимият е нападнал пострада-лия, а не обратното. Този извод на съда почива преди всичко върху показанията на пострадалия, които са безпротиворечи-ви, логични и кореспондират с другите безспорно установени данни по делото (показанията на свидетелите В. К., Н. Ц., М. Ц, заключенията на вещите лица и писмените доказателства). Вярно е, че мотивите на съда са непълни. Съставът на СГС 1) не е обяснил защо дава вяра на пострадалия свидетел К. и 2) не е обсъдил специално данните за наранявания по главата на


подсъдимия. Освен това в мотивите липсва и констатация за нараняването на пострадалия в лявата гръдна половина, което е отбелязано в съдебномедицинската експертиза. Порокът на мо-тивите (чл. 303, ал. 3 НПК) обаче не е довел до необоснованост или друга неправилност на присъдата. Следователно допусна-тото процесуално нарушение не е съществено и не съставлява основание за отмяна на присъдата. Както се изтъква в Реш. № 49/1952 г. на ОСНК на ВС, „когато за контролната инстанция е ясно, че издадената присъда е правилна, въпреки допуснатите процесуални нарушения тя обявява тези нарушения за несъще-ствени и оставя в сила издадената присъда“.

При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допуснати съществени нарушения на процесуалния закон.


72. Необсъждането в мотивите на доказателствени материали – съществено


НЕОБСЪЖДАНЕТО НА ЧАСТ ОТ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ-ТЕ МАТЕРИАЛИ ПО ДЕЛОТО СЪСТАВЛЯВА НАРУШЕ-НИЕ НА ПРАВИЛОТО НА ЧЛ. 16 ОТ НПК (отм.) ОТНОС-НО ФОРМИРАНЕТО НА ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ НА СЪДА. КОГАТО ТОВА ПРОЦЕСУАЛНО НАРУШЕНИЕ Е ДОВЕЛО ДО НЕОБОСНОВАНОСТ НА ПРИСЪДАТА, ТО Е СЪЩЕСТВЕНО И СЪСТАВЛЯВА ОСНОВАНИЕ ЗА ОТ-

МЯНА НА ПРИСЪДАТА.

Чл. 16 НПК (отм.) и чл. 330, ал. 1, предл. първо, вр. чл. 328, т. 4 НПК (отм.). Вж. чл. 14 НПК и чл. 348, ал. 3 НПК


Молителят изтъква, че втората инстанция погрешно е сметнала, че не са извършени определени процесуални дей-ствия (очни ставки между пострадалата И. Ф. и подсъдимите П. Г. и И. Т.), които в действителност са били извършени от първата инстанция. Поради това на основание чл. 349, ал. 1, т. 3, предл. второ НПК (отм.) се иска отмяна по реда на надзора на отменителното решение на втората инстанция.

Твърдението на молителя не отговаря на истината. Втората инстанция е отменила присъдата на друго основание – поради допуснато процесуално нарушение, което е довело до необо-снованост на присъдата. В решението си втората инстанция е приела, че при формиране на вътрешното си убеждение първо-инстанционният съд не е взел предвид всички доказателстве-ни материали по делото, по-конкретно – игнорирал е част от


показанията на пострадалата свидетелка Ф. По такъв начин първоинстанционният съд е нарушил правилото на чл. 16 НПК (отм.), съгласно което съдът взема решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изслед-ване на всички обстоятелства по делото. Това процесуално на-рушение, според втората инстанция, е довело до необоснова-ност на присъдата и поради това тя е отменена. Следователно основанието за отмяна на присъдата е процесуално нарушение, допуснато от първата инстанция, което е довело до необосно-ваност на присъдата.

Претендираният от молителя порок на отменителното ре-шение (погрешна констатация на втората инстанция, че не са извършени определени процесуални действия от първоинстан-ционния съд) не е налице. Следователно молбата за преглед по реда на надзора на отменителното решение на втората инстан-ция не е основателна и следва да се остави без уважение.


73. Права на защитника. Разпитването като свидетел на лице, което е участвало в процеса в друго качество, е съществено нарушение на

процесуалните правила

НАЗНАЧАВАНЕТО НА СЛУЖЕБЕН ЗАЩИТНИК, ПРИ УСЛОВИЕ ЧЕ ПОДСЪДИМИЯТ ИМА УПЪЛНОМОЩЕН ОТ ПО-РАНО ЗАЩИТНИК, КОЙТО НЕ Е ПРИЗОВАН ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕТО НА ДЕЛОТО, СЪСТАВЛЯВА СЪЩЕ-СТВЕНО НАРУШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИ-

ЛА, ЗАЩОТО ОГРАНИЧАВА ПРАВОТО НА ЗАЩИТА НА ПОДСЪДИМИЯ.

НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ СВИДЕТЕЛИ ЛИЦА, КОИТО СА УЧАСТВАЛИ В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО В ДРУГО ПРОЦЕСУАЛНО КАЧЕСТВО – НАПРИМЕР СЪДИИ, ПРОКУРОРИ, РАЗСЛЕДВАЩИ ОРГАНИ. НА-

РУШАВАНЕТО НА ТОВА ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВИЛО Е СЪЩЕСТВЕНО, ЗАЩОТО НАКЪРНЯВА ПРАВОТО НА ЗАЩИТА НА ОБВИНЯЕМИЯ И ВОДИ ДО ОТМЯНА НА

ПРИСЪДАТА.

Чл. 330, ал. 1, предл. второ, вр. чл. 75 НПК (отм/. Чл. 93, ал. 1 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, вр.чл. 99 НПК. Чл.

118, ал. 1 и 2 НПК


1. Съгласно чл. 75 НПК защитникът има право да участва в наказателното производство. Защитник на подсъдимия В. е била адвокат Д. Д. Това е приел и съдът в заседанието си от 11.06.1992 г. Без да призовава адвоката Д., съдът в заседанието си от 1.03.1994 г. е назначил служебен защитник на подсъдимия В. и е продължил разглеждането на делото. Като е лишил за-


щитника на подсъдимия от участие в процеса, съдът е накърнил грубо правото на защита на подсъдимия В. Това е съществено нарушение на процесуалните правила и съставлява основание за отмяна на съдебните актове.

2. Съгласно чл. 93, ал. 1 НПК не могат да бъдат свидетели лицата, които са участвали в същото наказателно производство в друго процесуално качество. Съдът е допуснал и разпитал като свидетел по делото служителя на МВР – Д. С., който в качеството си на помощник-следовател е извършил следстве-ни действия по делото. Това е друго съществено нарушение на процесуалните правила.

Що се отнася до допуснатите на предварителното производ-ство нарушения на процесуалния закон – те не са съществени. Трябва обаче да се отбележи, че при възлагане на следствени действия на основание чл. 199, ал. 1 НПК (отм.) следователят е длъжен да конкретизира ясно и точно тези следствени действия, а служителят на МВР да не излиза извън кръга на възложените му правомощия – нещо, което не е спазено при предварително-то разследване по делото.


74. Необсъждането в мотивите на доказателствения материал – съществено

нарушение на процесуалните правила. Служебно задължение за разкриване на

обективната истина

КОГАТО СЪДЪТ НЕ Е ПОСОЧИЛ В МОТИВИТЕ НА ПРИСЪДАТА СИ ВЪЗ ОСНОВА НА КАКВИ ДОКАЗА-ТЕЛСТВА ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНИ ОПРЕДЕЛЕНИ

ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО, ТОЙ ИЗВЪРШВА ПРО-ЦЕСУАЛНО НАРУШЕНИЕ, КОЕТО Е СЪЩЕСТВЕНО, ЗА-

ЩОТО ВОДИ ДО НЕОБОСНОВАНОСТ НА ПРИСЪДАТА И В КРАЙНА СМЕТКА ДО ОГРАНИЧАВАНЕ ПРАВОТО НА

ЗАЩИТА НА ОБВИНЯЕМИЯ.СЪДЪТ И ОРГАНИТЕ НА ПРЕДВАРИТЕЛНОТО ПРОИЗ-ВОДСТВО СА ДЛЪЖНИ ДА ВЗЕМАТ ВСИЧКИ МЕРКИ, ЗА ДА ОСИГУРЯТ РАЗКРИВАНЕТО НА ОБЕКТИВНАТА ИСТИНА ПО ДЕЛОТО. НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ТОВА ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА СЛУЖЕБНА АКТИВНОСТ ПРИ ИЗ-

ДИРВАНЕ НА ОБЕКТИВНАТА ИСТИНА ВОДИ ДО НЕПЪЛНОТА НА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА.

Чл. 330, ал. 1, предл. първо, вр. чл. 328, т. 4 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК.

Чл. 12, ал. 1 НПК (отм.). Вж. чл. 13 НПК


Молбата на частния обвинител за преглед по реда на над-зора на съдебните актове е основателна.

Първоинстанционният съд е допуснал съществено проце-суално нарушение. Съгласно чл. 303, ал. 3 НПК (отм.) в моти-вите се посочва какви обстоятелства се приемат за установе-


ни и въз основа на кои доказателствени материали. В случая съдът е записал в мотивите си следната декларация относно субективната страна на престъплението: ,,Деянието си подсъ-димият е осъществил при форма на вината непредпазливост по отношение смъртта на пострадалия, а по отношение причине-ната тежка телесна повреда на същия при пряк умисъл“. Лип-сва обаче какъвто и да е анализ на доказателствения материал. Съдът изобщо не е обсъдил доказателствения материал и не е посочил въз основа на какви доказателства е направил из-вода си, че подсъдимият умишлено е причинил тежка телесна повреда на пострадалия Д., от която по непредпазливост е по-следвала смъртта му. Всъщност по въпроса за вината липсват мотиви на присъдата. Допуснатото процесуално нарушение е съществено, защото е довело до необоснованост на изводите на съда относно субективната страна на престъплението – чл. 330, ал. 1, пр. I, вр. чл. 328, т. 4 НПК (отм.). Относно обективната страна на престъплението съдът е приел, че подсъдимият И. е нанесъл жесток побой на пострадалия Д., нанасяйки му удари по главата и тялото, в т.ч. и по корема (в резултат на които Д. получил кръвонасядания и кръвоизливи в коремната кухина и разкъсване на дванадесетопръстника) и че тези травми могат да се получат само при силни удари с обувки, т.е. при рита-не с крак. Ако съдът беше подложил на внимателна преценка дори само това обстоятелство, той щеше да стигне до извода, че когато деецът нанася множество силни удари с крак върху жизненоважен орган, какъвто е коремът, той не може да бъде сигурен, че ще избегне смъртния резултат. В такъв случай де-ецът най-малкото се съгласява с евентуалното настъпване на смъртта, т.е. действа с евентуален умисъл относно смъртта.

Посоченото процесуално нарушение, довело до необосно-ваност на присъдата обаче не е единственият порок на атаку-ваната присъда. В действителност извършените нарушения са по-дълбоки. Съгласно чл. 12, ал. 1 НПК (отм.) съдът и орга-ните на предварителното производство са длъжни да вземат


всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната ис-тина по делото. Неизпълнението на това задължение за слу-жебна активност при издирване на обективната истина води до непълнота на доказателствата по чл. 328, т. 3 НПК (отм.). В разглеждания случай съдът и органите на предварителното производство изобщо не са събирали доказателства относно субективната страна на престъплението. Те не са изследвали онези факти и действия на подсъдимия И., които обективират неговото психическо отношение към причинения смъртен ре-зултат. Непълнотата на доказателствата води също до необо-снованост на присъдата.

Следователно присъдата следва да се отмени поради непъл-нота на доказателствата и съществено процесуално на-рушение и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на предварителното разследване. При повторното разглеждане на делото следва да се изясни субективната страна на престъпле-нието и по-точно психическото отношение на подсъдимия И. към причинената смърт на Д.

От процесуална страна налице е необходимата процесуал-на предпоставка за отмяна на присъдата – съответна молба от частния обвинител за преглед по реда на надзора.


75. Противоречието между диспозитив и мотиви относно наказанието – съществено


КОГАТО В СЪОБРАЗИТЕЛНАТА ЧАСТ НА ПРИСЪДАТА СЕ МОТИВИРА ЕДНО НАКАЗАНИЕ, А С ДИСПОЗИТИВА

Е ОПРЕДЕЛЕНО НА ПОДСЪДИМИЯ ДРУГО НАКАЗА-НИЕ, СЕ НАРУШАВА ИЗИСКВАНЕТО ЗА ЛОГИЧЕСКА ЦЯЛОСТ И ВЪТРЕШНА БЕЗПРОТИВОРЕЧИВОСТ НА ПРИСЪДАТА. ТОВА ПРОЦЕСУАЛНО НАРУШЕНИЕ Е

СЪЩЕСТВЕНО, ЗАЩОТО ВОДИ ДО НЕОБОСНОВАНОСТ НА РЕШЕНИЕТО НА СЪДА ОТНОСНО НАКАЗАНИЕТО И В КРАЙНА СМЕТКА ОГРАНИЧАВА ПРАВОТО НА ЗАЩИ-

ТА НА ОБВИНЯЕМИЯ.

Чл. 330, ал. 1, предл. първо, вр. чл. 328, т. 4 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК


При служебната проверка на присъдата съгласно чл. 313 НПК (отм.) Върховният съд констатира, че първоинстанцион-ният съд е допуснал съществено процесуално нарушение. В мотивите съдът е изтъкнал съображения, че за престъплението по чл. 214 НК на подсъдимия М. следва да се наложи наказа-ние четири години и шест месеца лишаване от свобода, а в дис-позитива съдът му е определил наказание за това престъпле-ние шест месеца лишаване от свобода. Съгласно чл. 303 НПК (отм.) присъдата съставлява безпротиворечиво цяло от увод, мотиви и диспозитив. Тези три части са последователни и логи-чески свързани. Съображенията относно наказанието се изла-гат в мотивите, а решението на съда по този въпрос се съдържа


в диспозитива. Когато в съобразителната част на присъдата се мотивира едно наказание, а с диспозитива е определено на подсъдимия друго наказание, се нарушава изискването за ло-гическа цялост и вътрешна безпротиворечивост на присъдата. Това процесуално нарушение е съществено, защото води до не-обоснованост на решението на съда относно наказанието – чл. 330, ал. 1, предл. първо НПК (отм.). Освен това определеното от съда наказание „шест месеца лишаване от свобода“ е под минимума, предвиден в закона за престъплението по чл. 214, ал. 2 НК и поради това присъдата в тази част противоречи на материалния закон.

Поставя се въпросът за правомощията на втората инстан-ция в този случай. Съгласно принципа на чл. 314 НПК (отм.) по жалба на подсъдимия втората инстанция не може да влошава положението на подсъдимия (в частност – да увеличава наказа-нието) под каквато и да е форма. Забраната да се влошава поло-жението на подсъдимия от втората инстанция или при повтор-ното разглеждане от първата инстанция е важна процесуална гаранция за правото на обжалване. В конкретния случай вто-рата инстанция не може да отмени присъдата и върне делото, за да се отстрани допуснатото процесуално нарушение, защото това би довело до влошаване положението на подсъдимия М. и по-точно до увеличаване на наказанието му за престъплението по чл. 214 НК (което сега е шест месеца лишаване от свобода). Следователно единствената възможност за отстраняване на същественото процесуално нарушение е прегледът на присъда-та по реда на надзора.


76. Нарушаването на неизменността на съста-ва – съществено нарушение на процесуалните

правила

КОГАТО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИЯТ МАТЕРИАЛ Е БИЛ СЪБРАН ОТ ЕДИН СЪСТАВ, А ПРИСЪДАТА ПОСТАНО-

ВЕНА ОТ ДРУГ СЪСТАВ НА СЪДА, СЕ НАРУШАВА ИЗИСКВАНЕТО ЗА НЕИЗМЕННОСТ НА СЪСТАВА.

ТОГАВА СЪСТАВЪТ НА СЪДА, ПОСТАНОВИЛ ПРИСЪДАТА, Е НЕЗАКОНЕН.

Чл. 330, ал. 2, т. 2 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК, чл. 257, ал. 1 НПК (отм.). Вж. чл. 258 НПК

Решение № 435 от 3.11.1994 г. по н. д. № 345/94 г., I н. о., до-

кладчик Н. Филчев

За да бъдат валидни действията и решенията на съда, съставът му трябва да е законен. Постановяването па присъда-та от незаконен състав е съществено процесуално нарушение от категорията на безусловните основания за отмяна на присъ-дата – чл. 330, ал. 2, т. 2 НПК (отм.).

Нарушаването на която и да е разпоредба на НПК относно състава на съда води до незаконност на състава и отмяна на присъдата. Една хипотеза на незаконен състав е налице, когато се наруши изискването за неизменност на състава. Съгласно чл. 257, ал. 1 НПК (отм.) делото се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебно-то заседание. Ако доказателственият материал е бил събран от един състав, а присъдата постановена от друг състав, то налице е незаконен състав на съда. Участието на различни състави при събиране на доказателствата и при постановяване на присъда-


та нарушава не само изискването за неизменност на състава, но и основополагащия принцип на непосредствеността в на-казателния процес. Върховният съд в редица свои решения е посочил, че подписването на присъдата от лице, което няма право да подпише, защото не е участвало в разглеждането на делото, прави съдебния акт абсолютно недействителен (Реш. 13-63-ОСНК).

В конкретния случай второинстанционният съд е разгле-дал делото в състав с участието на съдията И. Р. (протокол на съдебното заседание от 17.02.94 г.), а решението е постановено от състав, в който вместо нея е участвал съдията Ю. С. Така е нарушено изискването за неизменност на състава. А в про-изводството пред втората инстанция се прилагат правилата за производството пред първата инстанция (доколкото няма осо-бени правила).

Следователно решението е поставено от незаконен състав. Това съставлява съществено нарушение на процесуалните пра-вила и безусловно основание за отмяна на решението. Поради това решението на второинстанционния съд следва да се от-мени и делото да се върне на втората инстанция за ново раз-глеждане.


77. Постановяването на присъдата от незаконен състав – съществено нарушение на

процесуалните правила

ВЪВ ВСИЧКИ СЛУЧАИ, КОГАТО ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО СЕ ПРЕДВИЖДА НАКАЗАНИЕ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБО-ДА НАД 15 ГОДИНИ ИЛИ СМЪРТ, СЪДЪТ ТРЯБВА ДА ЗАСЕДАВА В СЪСТАВ ОТ ТРИМА СЪДИИ И ЧЕТИРИ-

МА СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, ЧЕ ЗА НЕПЪЛНОЛЕТНИТЕ ПОДСЪДИМИ, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 63 ОТ НК, ТОВА НАКАЗАНИЕ СЕ ЗАМЕНЯ С ПО-

ЛЕКО.

Чл. 330, ал. 2, т. 2, вр. чл. 23, ал. 1, изр. 2 (изменен ДВ, бр. 31, 1990) от НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, т. 3,

вр. чл. 28 НПК


Съгласно чл. 23, ал. 1, предл. второ от НПК (отм.), „когато за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобо-да над 15 години или смърт, съдът заседава в състав от трима съдии и четирима съдебни заседатели“. Постановяването на присъдата от незаконен състав е съществено процесуално на-рушение от категорията на абсолютните основания за отмяна на присъдата – чл. 330, ал. 2, т. 2 НПК (отм.). Срещу подсъди-мия М. В. М. е повдигнато обвинение за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години или смърт. Следователно делото е трябвало да се разгледа от състав от трима съдии и четирима съдебни за-седатели. Няма значение, че след редукцията по чл. 63 НК на-казанието на непълнолетния подсъдим М. В. М. се намалява.


Правилото на чл. 23, ал. 1, пр. 2 НПК (отм.) е процесуална га-ранция за правосъдието. Изискването делата за особено тежки престъпления да се разглеждат от разширен състав осигуря-ва в по-голяма степен разкриването на обективната истина и определянето на справедливо наказание. Това изискване важи с още по-голямо основание за делата относно престъпления, извършени от непълнолетни лица.

Като е разгледал делото срещу непълнолетния подсъдим М. В. М. по обвинението по чл. 116 НК в състав от един съдия и двама съдебни заседатели, Х. окръжен съд е допуснал съще-ствено нарушение на процесуалните правила по чл. 330, ал. 2, т. 2 НПК (отм.), което съставлява винаги основание за отмяна на присъдата. Поради това съгласно разпоредбата на чл. 334, ал. 1, т. 4 НПК (отм.) присъдата следва да се отмени изцяло и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание.


78. Неподписването на протокола на съдебното заседание – съществено


НЕПОДПИСВАНЕТО НА ПРОТОКОЛА НА СЪДЕБНО-ТО ЗАСЕДАНИЕ ОТ ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СЪДЕБНИЯ

СЪСТАВ Е РАВНОЗНАЧНО НА ЛИПСА НА ПРОТОКОЛ. А ТОВА Е СЪЩЕСТВЕНО НАРУШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛ-

НИТЕ ПРАВИЛА ОТ КАТЕГОРИЯТА НА БЕЗУСЛОВНИТЕ ОСНОВАНИЯ ЗА ОТМЯНА НА ПРИСЪДАТА.

Чл. 330, ал. 2, т. 7 НПК (отм.). Вж. чл. 348, ал. 3, т. 2, предл. второ НПК


Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид:Протоколът на съдебното заседание на първа инстанция от

20.09.1993 г., на което са разпитани подсъдимият К. П. и вещо-то лице Р. С., не е подписан от районния съдия Б. М.

1. Разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 7 НПК (отм.) постано-вява, че липсата на протокол е съществено нарушение на про-цесуалните правила, което всякога води до отмяна на присъда-та, т.е. липсата на протокол съставлява безусловно основание за отмяна на присъдата.

Съгласно константната практика на Върховния съд непод-писването на протокола на съдебното заседание от председа-теля на съдебния състав е равнозначно на липса на протокол.

Следователно присъдата на Т. районен съд трябва да се от-мени поради посоченото съществено процесуално нарушение.

2. Освен абсолютното основание за отмяна на присъдата следва да се изтъкнат и други съображения.


2.1. Протоколът на съдебното заседание е доказателствено средство за извършените процесуални действия и за събраните доказателства – чл. 103 НПК (отм.). За да има доказателствена сила, протоколът трябва да е изготвен при условията и по реда, предвиден в чл. 85, ал. 2 НПК (отм.) А съгласно чл. 310, ал. 2 НПК (отм.) протоколът на съдебното заседание се подписва от председателя на състава и от секретаря. Неспазването на реда, установен в НПК, означава, че протоколът не може да се из-ползва като доказателствено средство.

Но дори и да липсваха строгите изисквания на чл. 85, ал. 2 НПК (отм.), то протокол, който не е подписан от председателя на състава, не е документ и поради това не може да се използва за удостоверяване на извършените съдопроизводствени дей-ствия и събраните доказателства. Автор на документа е пред-седателят на съда. Секретарят е техническо лице, което изготвя само проект за протокол. Липсата на подпис на председателя на състава означава липса на протокол. А когато липсва прото-кол, по-горната инстанция изобщо не може да провери дали са спазени процесуалните правила и дали присъдата е изградена върху всички събрани доказателства.

2.2. От друга страна, в съдебното заседание на 20.09.1993 г. е разпитан подсъдимият П. Поради липса на протокол обаче неговите обяснения не могат да се използват от съда при фор-миране на вътрешното му убеждение относно фактическите обстоятелства по делото. Игнорирането на част от доказател-ствения материал по делото съставлява процесуално наруше-ние, което води до необоснованост на присъдата и поради това е винаги съществено.

Поради всичко това и на основание чл. 328, т. 2 вр. чл. 330, ал. 2, т. 7 НПК (отм.) присъдата следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното засе-дание.


79. Отмяна на присъдата и признаване на подсъдимия за невинен: а) при явна

необоснованост на присъдата и б) когато деянието не съставлява престъпление

РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 336 НПК (отм.) СЕ ПРИЛА-ГА, КОГАТО СА СЪБРАНИ ВСИЧКИ НЕОБХОДИМИ И

ВЪЗМОЖНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ПРАВИЛНОТО РЕША-ВАНЕ НА ДЕЛОТО, НО ОТ ТЯХ СА НАПРАВЕНИ ЯВНО НЕОБОСНОВАНИ ИЗВОДИ ЗА ФАКТИЧЕСКИТЕ ПОЛО-

ЖЕНИЯ ПО ДЕЛОТО.ЧЛЕН 338, ВР. ЧЛ. 21, АЛ. 1, Т. 1 НПК (отм.) СЕ ПРИЛАГА, КОГАТО СА СЪБРАНИ НЕОБХОДИМИТЕ ДОКАЗАТЕЛ-СТВА И ВЪЗ ОСНОВА НА ТЯХ СА НАПРАВЕНИ ОБО-

СНОВАНИ ИЗВОДИ ЗА ФАКТИЧЕСКИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ ПО ДЕЛОТО, НО СЪДЪТ НЕПРАВИЛНО Е ПРЕЦЕНИЛ, ЧЕ ПОВЕДЕНИЕТО НА ПОДСЪДИМИЯ СЪСТАВЛЯВА

ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, КОГАТО В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ТО НЕ ОСЪЩЕСТВЯВА СЪСТАВА НА НИКОЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

Чл. 336 (изменен – ДВ, бр. 64, 1997 г.) от НПК (отм.). Срв. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, чл. 338 (изменен – ДВ, бр. 64,

1997 г.), вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.). Вж., чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. второ НПК


Възниква въпросът коя разпоредба да се приложи – чл. 336 НПК (отм.) или чл. 338, вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.). Това налага да се изясни съотношението между двете основания за отменяване на присъдата – по чл. 336 НПК (отм.) и по чл. 338, вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК.


За да се приложи разпоредбата на чл. 336 НПК (отм.), са не-обходими две кумулативно дадени предпоставки: а) да са събра-ни всички необходими и възможни доказателства, които са нуж-ни за правилното решаване на делото и поради това „не се налага връщане на делото за ново разглеждане“, т.е. да е налице пълно-та на доказателствата; б) фактическите изводи за наличието на престъпление, които съдът е направил въз основа на тези доказа-телства, да са погрешни, т.е. поради логически грешки приетите фактически положения не следват от доказателствата по делото и дори нещо повече, намират се в явно несъгласие с тези дока-зателства. Касае се за специален случай на необоснованост на присъдата – т.нар. явна необоснованост. В този случай втората инстанция следва да отхвърли като недоказани фактическите по-ложения, приети с присъдата и на основание чл. 336 НПК (отм.) да я отмени и да признае подсъдимия за невинен.

Друго е основанието за отменяване на присъдата по чл. 338, във връзка с чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.). Предпоставките, за да се приложи това правило, са три: а) да са събрани всички необходими и възможни доказателства за правилното решава-не на делото, т.е. да е налице пълнота на доказателствата; б) въз основа на тези доказателства да са направени обосновани из-води за фактическите обстоятелства по делото, т.е. да е налице обоснованост на присъдата; в) правната оценка на поведението на подсъдимия да е погрешна в смисъл, че съдът е квалифици-рал поведението му като престъпление, а в действителност то не осъществява състав на никое престъпление. В този случай съдът неправилно е приложил наказателния закон към факти, които са правилно установени. Налице е специфично, твърде грубо нарушение на материалния закон, защото извършеното не само не е престъпление от съответния вид, но изобщо не е престъпление по Наказателния кодекс. При тази хипотеза вто-рата инстанция на основание чл. 338, във връзка с чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.) следва да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство*.


Съгласно чл. 356 НПК (отм.) основанията за допускане на преглед по реда на надзора са посочени в чл. 328 (в редакцията му до 1997 г.) от НПК (отм.). Сред тях са необосноваността на присъдата – чл. 328, т. 4 НПК (отм.) и нарушението на матери-алния закон – чл. 328, т. 1 НПК (отм.). Тъй като чл. 336 НПК (отм.) визира явна необоснованост на присъдата, а чл. 338, във вр. с чл. 21, ал. 1, т. 3 НПК (отм.) – грубо нарушение на мате-риалния закон, то при наличието на предпоставките по чл. 336 НПК (отм.) или по чл. 338, във вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.) следва да се допусне преглед по реда на надзора по аргумент за по-силното основание.

В разглеждания случай първоинстанционният съд е събрал необходимите доказателства и въз основа на тях е направил обосновани изводи за фактическите обстоятелства по делото. По-нататък обаче съдът е дал неправилна юридическа оценка на тези обстоятелства, като е приел, че подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл. 108 НК. В действителност поведението на М. не съдържа признаците на състава, очертан в чл. 108 НК (преди изменението от 1989 г. – ДВ, бр. 99). По-сочените твърдения на М. не са клевети, засягащи държавния и обществения строй, нито пък антидемократична идеология. Поведението на М. не осъществява състава на престъплението по чл. 108 НК и след изменението на НК от 1989 година. То изобщо не е престъпление. Налице са предпоставките по чл. 338, във вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.).

* Правилно новият НПК от 2005 г. приема, че когато деянието не съставлява престъпление (чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. второ НПК), то касационната инстанция следва да се произнесе по същество и да оправдае подсъдимия, т.е. да го признае за невинен (чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК), а не да прекрати наказателното производство – както пред-виждаше чл. 338 от отменения НПК в подобна ситуация.


80. Утежняване положението на подсъдимия при повторното разглеждане на делото – ако

има съответен протест от прокурора (1)

КОГАТО ПРОКУРОРЪТ В ПРОТЕСТА СИ Е ПОИСКАЛ ДА СЕ ПРИЛОЖИ ЗАКОН ЗА ПО-ТЕЖКО НАКАЗУЕМО

ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, А ВТОРАТА ИНСТАНЦИЯ Е ОТМЕНИ-ЛА ПРИСЪДАТА ПОРАДИ ЛИПСА НА ПРОТОКОЛ НА

СЪДЕБНОТО ЗАСЕДАНИЕ НА ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ, СЪДЪТ ПРИ ПОВТОРНОТО РАЗГЛЕЖДАНЕ МОЖЕ ДА

ПРИЛОЖИ СЪОТВЕТНИЯ ЗАКОН ЗА ПО-ТЕЖКО НАКА-ЗУЕМО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.



Протоколът на съдебното заседание на Т. окръжен съд от 6.IХ.1990 г. (на което са разпитани подсъдимият и повечето свидетели, не е подписан от председателя на състава (вж. лист 20 от съдебното следствие). Според константната практика на Върховния съд неподписването на протокола на съдебното за-седание от председателя е равнозначно на липса на протокол. А съгласно разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 7 НПК (отм.) лип-сата на протокол на съдебното заседание на първата инстанция е всякога съществено нарушение на процесуалните правила и безусловно основание за отмяна на присъдата. Поради това присъдата следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание – чл. 334, ал. 1, т. 4 НПК (отм.).

Възниква въпросът може ли съдът, на който делото е върна-то за повторно разглеждане, да приложи закон за по-тежко на-


казуемото престъпление по чл. 115 НК. Общото правило е, че съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, може да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление при нали-чието на две условия: 1. да има съответен протест от прокуро-ра; 2. присъдата да е отменена именно поради необходимостта да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление – чл. 343, ал. 1 НПК (отм.). Когато има съответен протест, но присъ-дата е отменена на някакво друго основание, то при повторно-то разглеждане съдът не може да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление.

В разглеждания случай обаче е налице специална хипоте-за, при която с протеста се прави искане да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, а присъдата е отменена поради липса на протокол на съдебното заседание на първата инстанция (съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 328, т. 2, вр. с чл. 330, ал. 2, т. 7 НПК – отм.). В този специален случай съдът, на който делото е върнато за повторно разглеждане, може да приложи закон за по-тежкото престъпле-ние. Това е така, защото поради липсата на протокол втората инстанция е нямала възможност да провери основателността на протеста и да се произнесе по него. Съгласно чл. 103 НПК (отм.) протоколът на съдебното заседание е доказателствено средство за извършените съдебни действия и събраните до-казателства. Протоколът е важно средство, което е нужно на втората инстанция, за да провери пълнотата на съдебното след-ствие, обосноваността, законосъобразността и справедливост-та на присъдата, а също и дали са спазени процесуалните пра-вила, гарантиращи правата на страните. Липсата на протокола лишава втората инстанция от възможността да провери дали е основателен протестът, с който се иска прилагането на закон за по-тежко престъпление.

Следователно, когато прокурорът в протеста си е поис-кал да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, а втората инстанция е отменила присъдата поради липсата на


протокол на съдебното заседание на първата инстанция – чл. 328, т. 2, вр. с чл. 330, ал. 2, т. 7 НПК (отм.), то съдът при по-вторното разглеждане може да приложи съответния закон за по-тежко наказуемо престъпление. С това не се нарушава за-браната за влошаване положението на подсъдимия чл. 343, ал. 1 НПК (отм.).


81. Утежняване положението на подсъдимия при повторното разглеждане на делото – ако

има съответен протест от прокурора (2)

КОГАТО ГЛАВНИЯТ ПРОКУРОР С ПРЕДЛОЖЕНИЕТО СИ ПРЕДЛАГА ДА СЕ НАЛОЖИ НА ПОДСЪДИМИЯ ПО-ТЕЖКО НАКАЗАНИЕ, А ПРИСЪДАТА Е ОТМЕНЕНА ПО РЕДА НА НАДЗОРА ПОРАДИ ЛИПСА НА ПРОТОКОЛ НА СЪДЕБНОТО ЗАСЕДАНИЕ НА ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ, ТО СЪДЪТ ПРИ ПОВТОРНОТО РАЗГЛЕЖДАНЕ МОЖЕ ДА НАЛОЖИ ПО-ТЕЖКО НАКАЗАНИЕ НА ПОДСЪДИ-

МИЯ.

Чл. 343, ал. 1 НПК (отм.). Срв. чл. 355, ал. 2 НПК


Протоколът на съдебното заседание на Д. районен съд от 29.10.1990 г., на което са разпитвани подсъдимите и свидете-лите, не е подписан от председателя на състава (вж. лист 3 от протокола). Според константната практика на Върховния съд неподписването на протокола на съдебното заседание от пред-седателя е равнозначно на липса на протокол. А съгласно раз-поредбата на чл. 330, ал. 2, т. 7 НПК (отм.) липсата на про-токол на съдебното заседание на първата инстанция е всякога съществено нарушение на процесуалните правила и безуслов-но основание за отмяна на присъдата. Поради това присъдата следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание.

При повторното разглеждане на делото следва да се съо-бразят изтъкнатите в предложението доводи за особено съще-ствени нарушения по чл. 328 НПК (отм.).


Следва да се има предвид, че когато с предложението глав-ният прокурор предлага да се наложи на подсъдимите по-тежко наказание, а присъдата е отменена поради липса на протокол на съдебното заседание на първата инстанция (съществено нару-шение на процесуалните правила по чл. 328, т. 2, вр. чл. 330, ал. 2, т. 7 НПК – отм.), то съдът при повторното разглеждане може да наложи по-тежко наказание на подсъдимите. С това не се на-рушава забраната за влошаване положението на подсъдимите.

В разглеждания случай липсата на протокол на съдебното заседание (който е важно доказателствено средство за извър-шените съдебни действия и събраните доказателства) не по-зволява да се провери обосноваността, законосъобразността и справедливостта на присъдата, а също и дали са спазени про-цесуалните правила, гарантиращи правата на страните.


82. Отмяна на оправдателна присъда по жалба на гражданския ищец – ако има

съответен протест от прокурора

НАДЗОРНАТА ИНСТАНЦИЯ НЕ МОЖЕ ПО МОЛБА НА ГРАЖДАНСКИЯ ИЩЕЦ ДА ОТМЕНИ ОПРАВДАТЕЛНАТА ПРИСЪДА В ЧАСТТА Є ЗА НАКАЗАТЕЛНАТА ОТГОВОР-

НОСТ НА ПОДСЪДИМИЯ, АКО НЯМА СЪОТВЕТНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ПРЕГЛЕД ОТ ПРОКУРОРА.

Чл. 334, ал. 2 НПК (отм.). Вж.чл. 335, ал. 4 НПК, чл. 350 НПК (отм.). Вж. чл. 318 и чл. 349 НПК, чл. 357 НПК

(отм.). Срв. чл. 354 НПК.


Принципният въпрос, който се поставя по това дело, е: може ли гражданският ищец да атакува по реда на надзора оправдателна присъда, срещу която няма предложение за пре-глед от страна на прокурора, и при какви предпоставки? При решаването на този въпрос трябва да се излиза от положени-ето, че в надзорното производство се прилагат правилата за второинстанционното производство, доколкото няма особени правила – чл. 358, ал. 4 НПК (отм.).

Правомощията на гражданския ищец се определят от не-говото положение на страна в наказателния процес, която има право да защитава своите права и законни интереси и по-специално правото си на обезщетение на претърпените от престъплението вреди. Поради това НПК (отм.) в чл. 350 при-ема, че гражданският ищец има самостоятелно правомощие да иска преглед по реда на надзора на присъдата независимо от позицията, която заемат прокурорът и подсъдимият.


Гражданският ищец може да атакува по реда на надзора само тази част от присъдата, която се отнася до гражданската отговорност (при условие, разбира се, че са накърнени него-ви права и законни интереси – чл. 316, ал. 5 НПК отм.). Няма значение дали присъдата е осъдителна или оправдателна. НПК задължава първоинстанционния съд да се произнесе по граж-данския иск и когато е признал подсъдимия за невинен – чл. 305 НПК (отм.).

На практика са възможни няколко хипотези:а) съдът е оправдал подсъдимия поради това, че поведение-

то му не съдържа състав на престъпление, и е отхвърлил граж-данския иск. Това поведение обаче в действителност съставля-ва граждански деликт, т.е. налице е основание за гражданска отговорност. Тогава гражданският ищец има право да иска от надзорната инстанция да провери обосноваността и законо-съобразността на гражданската част на присъдата, въпреки че няма предложение за преглед от прокурора. Подобно е положе-нието и когато гражданският иск е уважен, но не в необходимия размер;

б) възможно е в мотивите на наказателната част на присъ-дата съдът да е приел явно необосновани фактически положе-ния, които имат значение само за гражданската отговорност. В този случай гражданският ищец може да атакува мотивите на наказателната част от присъдата, ако това не засяга по-ложения, които се отнасят до наказателната отговорност на подсъдимия – срв. чл. 335, ал. 4 НПК (отм.).

Както се посочва в Постановление № 1 от 1981 г. на Плену-ма на Върховния съд относно второинстанционното производ-ство, когато присъдата в наказателната част не е протестирана или обжалвана от подсъдимия и приетите от съда фактически констатации се отнасят до гражданския иск, но не са елемен-ти от състава на престъплението, то по жалба на гражданския ищец втората инстанция „може при явна необоснованост на присъдата в тази част да направи други констатации и изво-


ди, даващи є основание да се уважи или отхвърли гражданският иск“ (Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на РБ по наказателни дела 1953–1990, С., 1991, с. 458–459).

в) гражданският ищец не може да атакува оправдател-на присъда в частта относно гражданския иск, ако това зася-га положения, които се отнасят до наказателната отговорност на подсъдимия и липсва съответно предложение за преглед от прокурора – по аргумент от чл. 334, ал. 2 НПК (отм.).

Такъв именно е разглежданият случай. Молителката А. И. е съпруга на убития Р. М. И. и е конституирана като граждан-ски ищец по делото. С влязла в сила присъда В. окръжен съд е приел, че подсъдимият Д. Д. е причинил смъртта на Р. И. в състояние на неизбежна отбрана и поради това го е признал за невинен и оправдал по обвинението по чл. 119 НК. Съдът е отхвърлил и предявения граждански иск срещу оправдания подсъдим, тъй като съгласно чл. 46, ал. 1 ЗЗД „при неизбежна отбрана няма отговорност за вреди“. С молбата си граждан-ската ищца иска да се отмени по реда на надзора както нака-зателната, така и гражданската част на оправдателната присъ-да и делото да се върне за ново разглеждане, въпреки че няма съответно предложение за преглед от страна на прокурора. С други думи, гражданската ищца моли да се отмени присъдата и при повторното разглеждане съдът да приеме нови фактически положения, които обосновават наказателната отговорност на оправдания подсъдим. Надзорната инстанция обаче не може по молба на гражданския ищец да отмени оправдателна присъда в частта є за наказателната отговорност на подсъдимия, ако няма съответно предложение за преглед от прокурора – срв. чл. 334, ал. 2 НПК (отм.). Поради това молбата на гражданската ищца А. И. за преглед по реда на надзора следва да се остави без уважение.


83. Основания за възобновяване – промяната на обществената обстановка не е новооткрито

доказателство

ПРОМЯНАТА НА ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА НЕ ДОПРИНАСЯ ЗА ИЗЯСНЯВАНЕ НА

ОБСТОЯТЕЛСТВАТА, КОИТО ВЛИЗАТ В ПРЕДМЕТА НА ДОКАЗВАНЕ ПО ДЕЛОТО. ТЯ НЕ Е ДОКАЗАТЕЛСТВО. ПОРАДИ ТОВА ПРОМЯНАТА НА ОБСТАНОВКАТА НЕ

МОЖЕ ДА БЪДЕ НОВООТКРИТО ДОКАЗАТЕЛСТВО ПО СМИСЪЛА НА НПК И ДА ПОСЛУЖИ КАТО ОСНОВА-

НИЕ ЗА ВЪЗОБНОВЯВАНЕ НА ДЕЛОТО.

Чл. 362, ал. 1, т. 3 НПК (отм.). Вж. чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК, чл. 82 НПК (отм.). Вж. чл. 102 НПК

Решение № 33 от 11.II.1991 г. по н. д. № 875/90 г., I н. о., до-кладчик Н. Филчев

Съгласно чл. 362, ал. 1, т. 3 НПК (отм.) наказателното дело се възобновява, когато чрез разследване се разкрият доказател-ства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, и имат съществено значение за делото. Доказателствата са факти, с помощта на които се доказва основният факт по делото – извърше-но ли е престъплението, кой го е извършил, виновен ли е той и т.н. С други думи, чрез доказателствата се установява пред-метът на доказване. Разпоредбата на чл. 82 НПК (отм.) очерта-ва предмета на доказване, т.е. кръга на фактите, които трябва да се установят с помощта на доказателства, за да бъде решено правилно делото. Предметът на доказване се определя във все-ки конкретен случай от състава на съответното престъпление. За правилното решаване на делото имат значение само тези доказателства, които установяват факти, влизащи в предмета


на доказване, т.е. само относимите към предмета на доказване фактически данни.

Поставя се въпросът – промяната на обществено-полити-ческата обстановка в страната има ли значение за доказване на престъпленията, извършени от А. К.? С други думи, обществе-но-политическата обстановка съставлява ли доказателство за тези престъпления? Анализът на предмета на доказване на вся-ко едно от извършените престъпления показва, че промяната на обществено-политическата обстановка в страната не е сред-ство за доказване на тези престъпления. Тя не е доказателство по смисъла на чл. 84 НПК (отм.) в разглежданите случаи.

Следователно промяната на обществено-политическата обстановка (и също така изменението на законодателството) не е новооткрито обстоятелство по смисъла на чл. 362, ал. 1, т. 3 НПК (отм.) и не е основание за възобновяване на делото.

Друг е въпросът, че изменението на обществено-политиче-ската обстановка може да послужи като основание на законода-теля да прецени по нов начин обществената опасност на дадена категория престъпления и да ги амнистира (както е с деянията по чл. 108, 109, 113 и 279 НК изм.) или нещо повече – да ги изключи от числото на престъпленията за в бъдеще, т.е. да ги декриминализира (както е с деянията по чл. 113 НК изм.).


84. Реабилитация – обжалване на определението

КОГАТО ОТМЕНИ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ЗА РЕАБИЛИТА-ЦИЯ, ВТОРАТА ИНСТАНЦИЯ САМА ТРЯБВА ДА РЕШИ ДЕЛОТО. ЗАКОНЪТ НЕ ПРЕДВИЖДА ПОВТОРНО РАЗ-

ГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛО ЗА РЕАБИЛИТАЦИЯ.

Чл. 453, ал. 3 НПК (отм.). Вж. чл. 436 НПК


Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид:С определение от 26.11.1992 г. по н. ч. д. № 199/92 г. Ч.

районен съд се е произнесъл по молбата на осъдения С. за ре-абилитация. При второинстанционното разглеждане на делото П. окръжен съд с определение от 11.01.1993 г. по н. ч. д. № 96/92 г. е отменил определението на районния съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Ч. районен съд. С това П. окръжен съд е извършил съществено процесуално наруше-ние, защото съгласно чл. 453, ал. 3 НПК (отм.), когато отмени определението за реабилитация, втората инстанция сама тряб-ва да реши делото. Законът не допуска повторно разглеждане на делото за реабилитация. Постановените при повторното разглеждане съдебни актове от първата и втората инстанция са недопустими. А молителят С. атакува тъкмо тези съдебни актове. По такъв начин от Върховния съд се иска да провери законосъобразността на недопустими съдебни актове.

Следователно необходимо е: 1) да се отменят изцяло съдебните актове, постановени при повторното разглеждане на


делото, както и частта от определението на П. окръжен съд от 11.01.1993 г. по н. ч. д. № 96/92 г., с която делото е върнато за повторно разглеждане от районния съд; 2) делото следва да се върне на П. окръжен съд, който съгласно чл. 453, ал. 3 НПК (отм.) е длъжен да го реши.

При повторното разглеждане на делото следва да се пре-цени дали не е настъпила по право реабилитация за осъждане-то по н. д. № 315/85 г. на Ч. районен съд. Ако това е така, то компетентен да разгледа молбата за реабилитация е Т. районен съд, който е постановил присъдата по н. д. № 3/85 г. – чл. 450, ал. 1 НПК (отм.).

527Резюме

ВОПРОСЫ УГОЛОВНОГО ПРАВА И СУДЕБНОЙ ПРАКТИКИ

Профессор д-р Никола Филчев

(Резюме )

Глава первая

Теоретические вопросы уголовного права

§ 1. Криминализация деяний

1. Преступность не вечное и неизменное явление, одинако-вое для всех времен и народов. Она меняется с ходом истории в различные эпохи. Содержание и формы преступности, в конеч-ном счете, обуславливаются общественно-экономическими ус-ловиями. Но от воли законодателя зависит, в некоторой степе-ни, какие деяния будут объявлены преступными. Законодатель создает уголовный закон, отражая объективные общественные потребности, учитывая также интересы правящего класса.

Бесспорно, уголовный закон является социально обуслов-ленным. Он отражает объективные общественные интересы и субъективные интересы правящего класса. Проблема, однако, возникает, когда нужно „перевести“ на юридический язык су-ществующие экономические потребности и политические тре-бования. Задача состоит в выяснении „механизма“, благодаря которому общественные интересы превращаются в уголовно-правовые нормы.

Исторически в течение длительного времени уголовный закон создавался эмпирично. При этом значительную роль играли интуиция и правовая традиция. Ныне созрела необходи-мость в научном подходе к уголовному законотворчеству.

528 ВОПРОСЫ УГОЛОВНОГО ПРАВА И СУДЕБНОЙ ПРАКТИКИ

Бурный рост преступности и ослабление социально-право-вого контроля требуют теоретического инструмента, который позволит законодателю принять правильные, научно обосно-ванные решения в законотворчестве. Качество уголовного за-кона является предпосылкой для эффективности уголовного правосудия.

2. Решение о криминализации данного деяния является всег-да результатом взаимодействия двух факторов: а) объективный фактор − фактические свойства деяния (которые существуют вне и независимо от отношения „познающий субъект - объ-ект“) и, прежде всего, его свойство причинять вред или угро-жать общественным отношениям, т.е. общественная опасность деяния и б) субъективный фактор − состояние общественного сознания, точнее − отрицательная оценка законодателя о со-ответствующем деянии как нежеланном. Следовательно, по-знавательное и оценочное переплетаются в уголовно-правовой норме. Понятие о данном преступлении является единством объективного (фактическая характеристика деяния) и субъек-тивного (оценка о социальном значении этого деяния).

От воли законодателя зависит, отнесет ли он некоторые деяния с более низкой степенью общественной опасности к преступлениям или нет. Поэтому граница между преступным и непреступным поведением динамична, подвижна. Она меняет-ся по причине изменения объективных условий, но также и по воле законодателя.

По мнению В. Н. Кудрявцева законодатель должен исполь-зовать четыре критерия, перед тем как объявить данное дея-ние преступлением. Эти критерии следующие: потребность в запрете деяния, т.е. в создании новой уголовно-правовой нор-мы, допустимость, возможность осуществления и целесообраз-ность новой нормы.

а. Потребность в создании нового уголовно-правового за-прета. Основной фактор, который вызывает необходимость в криминализации данного деяния, это его общественная опас-

529Резюме

ность. Не всякое общественно опасное действие (бездействие), однако, заслуживает быть криминализованным, а только то с достаточно высокой степенью общественной опасности.

Уголовное право регулирует не отдельные эксцессы, а мас-совые проявления. Уголовная норма ориентируется на типич-ное, распространенное поведение, которое выражает опреде-ленные общественные и природные закономерности. Иными словами, чтобы криминализовать данное деяние, оно должно быть достаточно распространенным. Защищая только самые ценные отношения, законодатель криминализует действия, ко-торые редко совершаются на практике.

б. Допустимость уголовно-правового запрета. Следует оценить также допустимость соответствующего запрета с точ-ки зрения существующих политики, морали и права.

в. Возможность реализации уголовно-правового запрета. После установления того, что данный запрет потребен и до-пустим, нужно решить следующий вопрос − возможно ли его осуществление на практике. Подлежит ли соответствующее поведение социальному контролю, можно ли его регулировать уголовно-правовыми нормами и т.д.?

г. Целесообразность уголовно-правового запрета. Кри-минализация порождает не только положительные, но и от-рицательные последствия. Поэтому законодатель всегда дол-жен подвергать оценке целесообразность ввода нового уго-ловно-правового запрета, т.е. сопоставить положительные и отрицательные последствия криминализации. Социальная „цена“криминализации зависит от ряда факторов.

Изменение уголовного законодательства, т.е. принятие или отмена уголовно-правового запрета может быть продиктовано: а) изменением общественной опасности данного вида деяния или б) нахождением более эффективных (менее репрессив-ных, „менее дешевых“ для общества и т.д.) средств для борьбы против соответствующей группы отрицательных проявлений. Только последовательное применение всех критериев и прин-


ципов позволяет законодателю принять оптимальное решение и создать эффективную уголовно-правовую норму.

§ 2. Дифференциация уголовной ответственности 1. Дифференциация права имеет глубокие социальные кор-

ни. Она отражает дифференциацию самих общественных от-ношений.

С осложнением общественной жизни возрастает необходи-мость в дифференциации правового регулирования. Правовая система тоже осложняется и обогащается. Формируются новые структурные образования − нормы, институты, отрасли. Ины-ми словами, углубляется „разделение труда“ между правовыми предписаниями.

С другой стороны, общественное развитие связано с объ-ективным сближением экономических процессов и отноше-ний. Юридическое выражение этого факта представляет со-бой обобщение (интеграция) нормативного материала. Новые общественные явления могут быть охвачены только новыми, более общими правовыми формами с достаточно высокой сте-пенью абстрактности. Следовательно, дифференциация и инте-грация противоположные и диалектически связанные стороны в развитии права.

Эффективность уголовно-правового воздействия зависит, прежде всего, от дифференциации уголовной ответственности и ее неотвратимости. „Дифференциация уголовной ответствен-ности“ означает установление в законе различной уголовной ответственности за различные виды преступлений (в зависи-мости от их типичной общественной опасности и морального порицания, а также от социально значимых свойств личности преступника). Дифференциация уголовной ответственности является средством для реализации принципа справедливости в уголовном праве.

531Резюме

Преступление не только основание, но и мера уголовной ответственности. Иными словами, преступление не только по-рождает уголовную ответственность, но определяет также ее тяжесть. Дифференциация уголовной ответственности является последствием дифференциации ее оснований − преступлений.

Кроме тяжести преступления и личности преступника, за-конодатель использует и другой дополнительный критерий для дифференциации уголовной ответственности − цели наказания. Когда устанавливает нижнюю границу наказания, законодатель может оказаться ниже минимума, определенного объективной тяжестью преступления, чтобы использовать смягченное на-казание как средство добиться одних или других конкретных целей. Принцип целесообразности присутствует в большой степени в процессе построения санкций поощрительных уго-ловных норм.

2. Предметная и функциональная дифференциация. Диф-ференциация уголовного законодательства осуществляется в двух направлениях: предметном и функциональном.

Предметная дифференциация уголовного законодатель-ства проходит на нескольких уровнях. Учитывая характер общественной опасности, законодатель разграничивает раз-личные виды преступлений и систематизирует нормы о них по главам и разделам в особенной части закона. Учитывая степень общественной опасности, он разграничивает варианты данного преступления и соответствующие конкретизирующие распоря-жения, которые предусматривают квалифицированные соста-вы преступления.

Функциональная дифференциация состоит в том, что дан-ная норма (или группа норм) специализируется в исполнении отдельной только задачи в уголовно-правовом регулировании. В результате этого функция нормы сужается, а ее предметный охват расширяется − она распространяется на все (или боль-шинство) преступлений независимо от их вида. Функциональ-ными, например, являются институты вины, подготовки и по-


пытки, соучастия, освобождения от уголовной ответственности и др. Распоряжения функциональных институтов представляют собой „вынесенные за скобки“ общие положения, которые дей-ствительны для всех (или большинства) преступлений.

3. Дифференциация преступлений. Необходимо разграничить также варианты данного престу-

пления, которые требуют дифференцированной ответственно-сти, т.е. необходимо сформулировать квалифицированные со-ставы преступления.

В основном составе преступления законодатель закрепляет обстоятельства, которые необходимы для возникновения уго-ловной ответственности, т.е. они формируют основание уго-ловной ответственности. Если какой-нибудь из остальных эле-ментов и особенностей преступного поведения (размер вреда, способ, место, время совершения деяния и др.) вызывает суще-ственное отклонение от его типичной тяжести (общественная опасность и моральное порицание), законодатель закрепляет соответствующий вариант в более легко или более тяжко ка-раемом составе преступления. Посредством этих квалифици-рованных составов законодатель дифференцирует различные варианты преступления, а наряду с этим и наказания за них.

Конкретизирующие вариантные предписания особенной части Уголовного кодекса (квалифицированные составы) яв-ляются специальными по отношению к норме, которая пред-усматривает основной состав преступления. Эти специальные нормы вырастают из общей, конкретизируя ее содержание и охватывая только часть ее поля применения. Создание квали-фицированных составов выражает тенденцию к углублению дифференциации уголовной ответственности. Таким образом, общая норма по выражению С.С. Алексеева, „обрастает сви-той“ конкретизирующих положений.

Развитие уголовного законодательства связано с ростом удела конкретизирующих норм. Именно поэтому перспектив-ным направлением в уголовно-правовой науке становится ис-

533Резюме

следование влияния различных обстоятельств (элементы по-ведения и обстановки, особенности личности деятеля), на тя-жесть преступления. В сущности, исследовать, как различные обстоятельства влияют на общественную опасность данного преступления и изучить соответствующие конкретизирующие нормы особенной части по своей сути одно и то же. Только пер-вый подход (социальный) занимается поведением и значением его элементов для общественной опасности, а второй подход (нормативный) − отражением этих явлений в законе, т.е. нор-мами, посредством которых законодатель дифференцирует от-ветственность в рамках данного преступления.

4. Дифференциация и состав преступления. Углубление дифференциации уголовного законодательства связано с изме-нением в содержании составов преступления. Подробно рас-сматриваются различные тенденции.

5. Дифференциация наказаний5.1. Система наказаний, установленная в общей части Уго-

ловного кодекса, должна создавать возможность для дифферен-цированного подхода к преступлениям и виновным лицам.

Углубление дифференциации уголовной ответственности требует установить связь, зависимость между различными ви-дами наказаний. Законодатель размещает наказания в общей части Уголовного кодекса (ст. 37 УК) согласно их тяжести, репрессивности. Таким образом, получается „лестница наказа-ний“, в которой каждое наказание играет роль отдельной „сту-пени“. Если будет возможно оценить разницу между тяжестью различных видов наказаний, т.е. между отдельными „ступеня-ми“, тогда мы будем располагать единой шкалой для измерения и сравнения всех наказаний.

5.2. Диспозиция уголовно-правовой нормы определяет со-став преступления, а санкция предусматривает уголовную от-ветственность, которая следует после его совершения. Между диспозицией и санкцией уголовно-правовой нормы существует не только юридическая, но и социальная обусловленность, по-


скольку они отражают реальные социальные явления. Диспо-зиция содержит модель преступного поведения и его типичной тяжести (общественная опасность и моральное порицание). А наказание, предусмотренное в санкции, своеобразное количе-ственное выражение этого преступления.

Задача уголовного законотворчества состоит в том, чтобы предусмотреть такое наказание в санкции, которое соответ-ствовало бы преступлению, указанному в диспозиции.

6. Пределы дифференциации. Углубление дифференциа-ции является длительной, закономерной тенденцией в развитии уголовного законодательства. Но любая дифференциация име-ет некоторую границу. Она определяется оптимальной степе-нью абстрактности (конкретность) уголовно-правовой нормы.

6.1. Между требованием абстрактности (обобщенности) и требованием конкретности (казуистичности) нормы существу-ет неустранимое противоречие. С одной стороны, законодатель стремится максимально точно охарактеризовать преступление в диспозиции. С другой стороны, законодатель должен создать достаточно общую диспозицию, которая смогла охватить все возможные проявления преступления данного вида.

Проблема в том, что оба встречных требования − об аб-страктности и конкретности − трудно сочетаются, т.е. трудно найти оптимальное соотношение между общим (типичное) и особенным (специфическое) при выявлении характера отдель-ных преступлений в законе.

Дифференциация уголовного законодательства связана с конкретизацией составов преступлений. В результате этого аб-страктность диспозиции снижается, а пределы судебного усмо-трения сужаются. Вопрос, однако, можно задать таким образом: как далеко может пойти законодатель в процессе конкретиза-ции состава; как глубоко следует ему заходить, учитывая спец-ифику данного действия и дифференцируя ответственность за него от той, характерной для схожих форм преступного пове-дения. Основным критерием в решении этого вопроса должна

535Резюме

быть эффективность уголовно правовой нормы, возможность посредством нее достичь желанного социального результата.

Чем сложнее данное общественно полезное отношение и чем подробнее оно регламентировано, тем абстрактнее должна быть уголовная норма, защищающая это отношение.

6.2. В результате дифференциации сужаются пределы на-казаний, предусмотренных в санкциях. Следовательно, углу-бление дифференциации ведет к сужению пределов судебного усмотрения. Одна из основных проблем уголовной политики выражается в том, чтобы найти оптимальное соотношение между волей законодателя и усмотрением суда в уголовно пра-вовом регулировании.

§ 3. Способ ( форма ) совершения преступления

1. Понятия деяния и преступного (исполнительное) деяния не совпадают. Исполнительное деяние отдельных преступле-ний определяется в каждом конкретном случае законодателем. Понятие преступного (исполнительное) деяния имеет конвен-циональное, установленное законодателем содержание. Испол-нительное деяние определенных преступлений охватывает не-сколько действий или даже деятельность.

2. Способ является элементом объективной стороны пре-ступления. Любое поведение, в т.ч. преступное, является диа-лектическим единством субъективной (внутренняя, психиче-ская) и объективной (внешняя, физическая) сторон. В действи-тельности внешнее, физическое действие не может оторваться от своего внутреннего, психического субстрата. В научном анализе, однако, возможно и даже необходимо мысленно раз-делить преступление на его составные части и раскрыть его структуру.

2.1. Преступное поведение имеет содержательную и фор-мальную стороны. Способ − такая характеристика преступного


деяния, которая показывает, как оно совершается − посредством каких элементов (движения, операции); как связаны элементы между собой; в какой последовательности они осуществляются и т.д. Способ соединения составных элементов в единое целое называем способом совершения преступного деяния. С точки зрения системного подхода, способ совершения деяния состав-ляет его структуру, внутреннюю организацию деяния.

2.2. Нет преступного деяния вообще. Оно выражается в объективном мире в виде одного или иного сочетания (сово-купность) движений и операций. Каждое из этих сочетаний представляет собой способ осуществления преступного де-яния. В случае „способом совершения преступного деяния“ называем само сочетание определенных поведенческих актов, с помощью которых осуществляется преступное деяние, т.е. внешнее выражение деяния. Преступное деяние и способ его совершения составляют два соседних уровня, „этажи“ в струк-туре поведения.

3. С одной стороны, способ является качественной харак-теристикой, показывающей, как связываются элементы пре-ступного деяния, т.е. способ − структура деяния. С другой сто-роны, способом называем конкретное сочетание телодвижений и операций, посредством которых осуществляется определен-ное преступное деяние. Вторая дефиниция используется в ли-тературе по криминалистике.

3.1. Только диалектический метод позволяет вникнуть в суть объекта (явление), выявить его свойства, стороны, струк-туру и т.д. Проще говоря, диалектический метод сводится к сле-дующему: изучаемый объект делится, „расщепляется“ на две противоположные стороны и каждая из них исследуется от-дельно „в чистом виде“, а потом исследуется также взаимодей-ствие (единство и борьба) между противоположными сторона-ми. Выбор противоположных сторон объективно обусловлен, поскольку по своей природе вещи полярные, они составляют единство противоположностей.

537Резюме

В объективном мире не существует явления, которое яв-ляется только „преступным деянием“ и другое, являющееся только „способом“. Существуют отдельные человеческие про-явления, составляющие диалектическое единство преступного деяния и способа его совершения. Существование данного пре-ступного деяния предполагает по необходимости наличие соот-ветствующей формы, в которой выражается это деяние. Когда говорим об определенном преступном деянии, мы подразуме-ваем его конкретную форму проявления, сочетание телодвиже-ний, посредством которых реализуется это деяние.

Следовательно, преступное деяние и способ его соверше-ния соотносятся между собой как содержание и форма. Они яв-ляются противоположностями единого целого. Из этого следу-ет, что все свойства связи „содержание − форма“ присутствуют в отношении „преступное деяние − способ его совершения“.

3.2. Когда понятие „способ совершения преступного де-яния“ используется в смысле внутренней формы, подразуме-вается способ соединения составных элементов преступного деяния в единое целое, т.е. это структура деяния. Когда поня-тие „способ совершения преступного деяния“ используется в смысле внешней формы, подразумевается конкретное прояв-ление деяния, его выражение снаружи, т.е. сочетание опреде-ленных телодвижений, посредством которых осуществляется преступное деяние. Это сочетание − нечто материальное, на-блюдаемое, оно имеет пространственные и временные изме-рения. Обе дефиниции способа не исключают друг друга, они отражают различные стороны (внутренняя и внешняя) явления.

§ 4. Цели и тяжесть наказания

Любая уголовно-правовая проблема, в конечном счете, сводится к определению основания и тяжести наказания.


Понятия наказания и уголовной ответственности близки, но не совпадают. По содержанию уголовная ответственность означает, что лицо, совершившее преступление, понесло, пре-терпело государственное принуждение.

По своей социальной роли уголовная ответственность яв-ляется реакцией государства на совершенное преступление. Она является средством социального контроля.

1. Основание наказания. В зависимости от того, что явля-ется основанием наказания − преступное деяние или деятель − оформились „уголовное право деяния“ или „уголовное право деятеля“.

Согласно классической школе, создателем которой являет-ся Ч. Бекария („О преступлениях и наказаниях“, 1764 г.) пре-ступное деяние является единственным основанием наказания. Деяние порождает наказание, причем наряду с этим определяет и его тяжесть.

Антропосоциологическая, или позитивная, теория возник-ла чуть позже на один век, и она отражена в книге Ч.Ломброзо „Преступный человек“ 1871 г. Она переносит ударение с пре-ступления на преступника. Согласно этой теории причины пре-ступления кроются в психофизических особенностях преступ-ника и его социальной среде. Поэтому следует наказывать не деяние, а преступную наклонность деятеля.

2. Цели наказания. Наказание не только справедливое (со-ответствующее) возмездие за совершенное преступление, но и средство достижения определенных целей. Конечной целью любого наказания является ограничение преступности. Непо-средственной целью, однако, наказания является: а) воздей-ствовать на преступника (индивидуальная превенция) и б) на остальных членов общества (общая превенция). Какая из обе-их целей будет выбрана, зависит от уголовной политики, от концепции государства для борьбы с преступностью.

539Резюме

3. Тяжесть наказания. Наше уголовное право построено на принципе деяния. Преступное деяние является единой, общей мерой наказания различных лиц, которая обеспечивает равен-ство граждан перед законом.

Наказание должно соответствовать преступлению. Оно должно быть справедливым возмездием за совершенное пре-ступление. А справедливым является то наказание, которое со-ответствует преступному деянию.

Помимо того, что оно должно соответствовать преступле-нию, наказание должно быть также целесообразным, достигать указанных законом целей. Общая превенция достигнута, если назначено справедливое наказание (соответствующее преступ-ному деянию). Индивидуальная превенция, однако, требует, чтобы наказание учитывало индивидуальные особенности лич-ности преступника. Таким образом, к наказанию предъявля-ются два противоречивых требования. С одной стороны, оно должно соответствовать деянию, с другой − деятелю.

Соотношение между преступлением и наказанием можно рассматривать на двух различных уровнях − законодательном и судебном. Первоначально, законодатель оценивает, „измеря-ет“ тяжесть (общественная опасность и моральное порицание) преступления и закрепляет эту тяжесть в законе (состав пре-ступления). А наказание, предусмотренное в санкции, является концентрированным выражением преступления, его количе-ственной оценкой.

Чтобы установить соответствие между преступлением и наказанием, необходимо предварительно „оценить“ их. Про-блема сводится к измерению социально-правовых явлений. Суд, на практике, каждый день соизмеряет тяжесть конкретных преступлений и наказаний. Судебная оценка, однако, развива-ется в рамках законодательной.

Вообще говоря, уголовное право глубоко проникнуто ко-личественными оценками. Задачей уголовно-правовой науки является создание обоснованных критериев и методов измере-


ния общественной опасности и морального порицания престу-плений.

§ 5. Научно-технический прогресс и уголовный закон

1. Научно-технический прогресс (НТП) и содержание уго-ловного закона. Бурное развитие науки и техники проявляется, прежде всего, в автоматизации и компьютеризации производ-ственных процессов и обслуживания, а также − в области транс-порта, телекоммуникаций и информационных технологий. На-ряду с благами, которые НТП приносит обществу, он вызывает также ряд побочных, неблагоприятных последствий: сильное загрязнение окружающей среды, увеличение источников повы-шенной опасности, психическая перегрузка рабочих и др.

Повышенные требования, которые новая техника предъяв-ляет к человеку, входит в противоречие с его ограниченными психофизическими возможностями. В результате этого увели-чивается опасность в процессе оперирования техникой. Несо-блюдение требований безопасности может привести к тяжелым последствиям для жизни и здоровья людей и их имущества. В частности, в работе с автоматическими системами управления малейшая ошибка имеет высокую „социальную“ цену. Следо-вательно, научно-технический прогресс характеризуется рез-ким увеличением видов деятельности, являющихся источником повышенной опасности. Это сопровождается регламентирова-нием новых видов деятельности и вводом ответственности за нарушение новых правил. Высокая общественная опасность неосторожных действий в процессе использования техники требует их криминализации.

В частности, научно-технический прогресс оказывает вли-яние на следующие области уголовного законодательства.

1.1. Криминализуется ряд неосторожных действий в про-цессе использования техники. Объективная сторона этих пре-

541Резюме

ступлений выражается в нарушении нормативно закрепленных правил безопасности, в результате чего техника выходит из-под контроля управляющего субъекта и это наносит вред (угрожа-ет) жизни, здоровью или имуществу неопределенного круга граждан. С субъективной точки зрения эти „технические“ пре-ступления характеризуются сознательным нарушением прави-ла безопасности и неосторожным причинением общественно опасного результата.

1.2. Другое отрицательное последствие научно-техниче-ского прогресса это загрязнение окружающей среды − воды, воздуха и почвы. В результате нарушается естественное рав.новесие в природе, создается опасность для жизни и здоровья человека. Это требует криминализации ряда посягательств против окружающей среды.

2. Научно-технический прогресс и форма уголовного за-кона. Современные социальные процессы, связанные с НТП, влияют не только на содержание уголовного закона, но и на его форму. В результате научно-технического прогресса обостри-лось противоречие между стабильностью и гибкостью закона. Законодателю становится все труднее определить оптималь-ную степень абстрактности (конкретности) уголовных норм.

Бурный рост науки и техники дает сегодня в руки преступ-нику богатый арсенал средств и вариантов преступного пове-дения. Это обуславливает необходимость в нормах с высокой степенью абстрактности, которые могут распространяться на все возможные проявления преступления данного вида. Стро-гий формализм в уголовном праве принадлежит прошлому. Од-ним из средств превращения казуистических формулировок в обобщенные правила является использование бланкетных дис-позиций и оценочных признаков в нормотворчестве.


§ 6. Организованная преступность и уголовный закон в условиях перехода

1. Организованная преступность в условиях перехода. Ор-ганизованная преступность стала одним из опаснейших факто-ров для болгарского общества. Организованный преступный мир влияет на все области общественной жизни, в т.ч. на по-литические решения.

В результате организованной преступности: а) возникают мощные экономические группировки, которые накапливают капитал преступным способом, а „грязные деньги“ входят в оборот, коррумпируют государственных служащих и в свою очередь порождают новые преступления; б) эти группировки вытесняют государство из производства и торговли, создавая „серую экономику“; в) возникают управляющие центры ор-ганизованной преступности, которые регулируют отношения между группировками и стремятся вывести их на международ-ную арену, легализуя их деятельность.

1.1. Причины организованной преступности. Организован-ная преступность, подобно разбойничеству в древности, явля-ется детищем современного цивилизованного мира − урбани-зации, технического прогресса и глобализации. Но основной причиной для бурного роста организованной преступности у нас стала смена общественного строя, в частности − ослабле-ние социально-правового контроля в период перехода от цен-трализованной государственной экономики и авторитарного политического управления к свободному рыночному хозяй-ству, основанному на частной собственности, и демократии.

Переход к рыночному хозяйству сам по себе не преступен. Наоборот, он общественно полезен и необходим. Но в Болга-рии переход был плохо подготовлен и плохо осуществлен − без предварительной стратегии относительно содержания и форм перехода, относительно отрицательных явлений, которые со-провождают переход и относительно мер противодействия

543Резюме

против них. Государство резко и категорически отказалось от управления производством (в области промышленности и сельского хозяйства), не создав условия для развития частного предпринимательства − мелкого и среднего частного бизнеса. Не было контроля, адекватного новым реальностям (производ-ственный, финансовый, банковский, налоговый, таможенный, пограничный, приватизационный и т.д.) Административно-ко-мандный контроль государства отмирал, а новая система кон-троля, отвечающая требованиям рыночной экономики, еще не была создана. Отметим факт, что в ряду областей не было правовых основ для экономической деятельности в условиях перехода.

1.2. Переход у нас сопровождали несколько волн экономи-ческой преступности.

а. В нарушении эмбарго, которое ООН наложил Югосла-вии, и, точнее, путем незаконной продажи нефти, провозимой через границу (1993-1994 г.) ново сформированные преступ-ные группы ( с помощью служащих МВД) накопили огромную прибыль. Помимо этого, некоторые действия государства до 1996 г., в частности, разрешение о создании множества новых банков (т.наз. „бум банков“) дали возможность узкому кругу людей присвоить огромные государственные средства путем обмана и должностных преступлений, совершенных в бан-ковской сфере. Это привело к концентрации денежной массы в руках небольшого круга людей. В результате произошла не-официальная приватизация финансового капитала в Болгарии. Она стала предпосылкой для следующего шага − приватизации материальных ценностей, государственной собственности.

б. Вторая волна экономической преступности сопровожда-ет приватизацию государственного имущества, которая нача-лась в 1997 г. Бесконтрольная приватизация создала хорошую питательную почву для организованного преступного мира. Передача публичной собственности в частные руки произошла путем сильного занижения стоимости государственного иму-


щества, подлежащего приватизации. Государственные объекты перешли к нуворишам, которые не умели управлять ими. При-чиной всему этому стало отсутствие адекватного контроля за приватизацией.

2. Контроль за организованной преступностью. Органи-зованная преступность сложное социальное явление, рожда-ющееся в результате взаимодействия ряда факторов: эконо-мических, общественно политических, криминологических и правовых. Это обуславливает ограниченные возможности уголовного права (наказание) в борьбе против организованной преступности.

3. Развитие материального уголовного законодательства в условиях перехода. В результате бурных экономических, по-литических и социальных изменений при переходе, правовая система Болгарии значительно отстала от общественного раз-вития. Старое законодательство больше не может обслуживать новые общественные потребности. Отсутствие адекватной правовой системы сказалось отрицательно как на развитии экономики, так и на борьбе с преступностью. Нормативный вакуум в области финансовой, банковской, налоговой деятель-ности и приватизационного контроля облегчили злоупотребле-ния, обманы, присвоение государственных средств и их утечку за рубеж. Уголовное законодательство не дает возможность для эффективного противодействия против преступности.

4. Развитие процессуального уголовного законодательства в условиях перехода. Контроль за преступностью сопровожда-ется ограничением прав граждан. При принятии решений в об-ласти уголовного процесса законодатель всегда встает перед дилеммой − какую из обеих ценностей предпочесть: обще-ственный интерес в борьбе с преступностью или индивидуаль-ные права человека. Проблема состоит в том, что нужно найти оптимальное соотношение между личной свободой индивида и общественной потребностью в контроле за преступностью по-средством эффективного уголовного правосудия.

545Резюме

5. Международное сотрудничество в борьбе против орга-низованной преступности. В последние годы организованный преступный мир пошел на тотальную конфронтацию с между-народным сообществом. Основным преступным „бизнесом“ является оборот наркотиков. Он приносит преступному миру миллиарды долларов грязных денег.

Большинство форм организованной преступной деятельно-сти и терроризма предусмотрены в Уголовном кодексе Респу-блики Болгария. На международном уровне, однако, предстоит объявление этих проявлений преступлениями. Это приведет к созданию новых международных юрисдикций и даст толчок вперед развитию международного уголовного правосудия.

Организованная преступная деятельность и терроризм обычно осуществляются тайно, группой лиц, в конспиративной форме. Поэтому расследование тоже должно быть тайным, от-вечать характеру и формам расследуемой преступной деятель-ности. Следовательно, правовые меры в борьбе с организован-ной преступностью и терроризмом имеют преимущественно процессуальный характер: использование специальных раз-ведывательных средств (т.наз. „электронное прослеживание“) для сбора доказательств в уголовном процессе; использование „агента-провокатора“, который не отвечает за свое участие в преступлении; защита угрожаемых свидетелей; повышенный контроль за движением „грязных денег“, предварительное изъ-ятие („замораживание“) имущества, добытого преступным пу-тем; ввод специфических, быстрых процедур для расследова-ния организованной преступности и терроризма и др.

Усилия, направленные на ограничение организованной преступности и терроризма, следовательно, чреваты создани-ем бесконтрольных органов, располагающих неограниченной властью. На международном уровне эта опасность становится все большей.

В существующих международных конвенциях относитель-но преступности обнаруживаются некоторые неприемлемые


тенденции: ограничивается действие презумпции невиновно-сти и даже предусматриваются гипотезы объективного вме-нения; в некоторых случаях тяжесть доказательства падает на обвиняемого; ограничивается право защиты и др. Повышенные меры в борьбе с организованной преступностью и террориз-мом сопровождаются ростом юридического контроля над лич-ной жизнью граждан.

6. В условиях перехода преступность бурно возросла. Раз-вилась организованная преступность (незаконный провоз нар-котиков, оружия и трафик людей, крупные финансовые обманы, отмывание денег, коррупция и т.д.) и терроризм. В то же время социально правовой контроль отстает от развития преступно-сти. Уголовное правосудие переживает кризис. Процедура по наказанию преступников сложна и медленна. Коррупционное давление на правоохранительные органы увеличивается. Круп-ные боссы преступного мира остаются недосягаемыми для правосудия.

Необходимо усилить социально правовой контроль путем повышения эффективности уголовного правосудия. Здесь воз-никает вопрос, какую из обеих ценностей предпочесть − обще-ственную потребность в эффективном контроле за преступно-стью или индивидуальные права человека. Поскольку любой контроль связан с некоторым ограничением прав человека. Проблема состоит в том, чтобы найти баланс между защитой личных прав (свобода индивида) и защитой общества от пре-ступности путем усиления контроля (в частности − уголовного правосудия). Общество якобы стоит перед выбором − „госу-дарство мафии“ ( в котором есть высокая преступность из-за слабого социального контроля) или „государство Муссолини“ (в котором есть низкая преступность, но контроль над жизнью людей тотален).

Европейская конвенция о правах человека, принятая Сове-том Европы в 1950 г., стала новым началом. Ее цель защитить личность от ограничений и посягательств государства.Конвен-

547Резюме

ция выдвинула на передний план индивидуальные права лично-сти как высшая ценность. В силу Конвенции уголовная проце-дура должна предоставлять максимальные гарантии праву за-щиты обвиняемого против злоупотреблений государственных органов.

Но организованный преступный мир тоже ограничивает права граждан, и устанавливают диктатуру над обществом. Эта криминальная диктатура является не менее опасной, чем поли-тическая диктатура тоталитарного государства. Следовательно, обстоятельства сегодня требуют усилить социальный контроль за преступностью. Все-таки Европейская конвенция о правах человека создана почти полвека назад и не учитывает новые реальности − организованную преступность и терроризм.

Ныне большинство европейских государств принимает ре-шительные меры для борьбы с организованной преступностью и терроризмом. Однако, новые меры в борьбе с организованной преступностью не должны ущемлять основных прав человека. Как известно, в мире Джорджа Оруэлла, в котором государство осуществляет тотальный контроль и проникает глубоко в лич-ную жизнь людей, нарушая человеческие права (наблюдает, следит, прослушивает, записывает, проникает в дома, нарушает тайну сообщений и др.) нет преступности. Наш идеал, однако, не государство Оруэлла.

§ 7. Эмпирические социологические исследования

Эмпирические социологические исследования будут играть важную роль в законотворческом процессе и, точнее, − в уго-ловном нормотворчестве. Путем эмпирического социологи-ческого исследования проверяется верность теоретического вывода о связи между двумя социальными явлениями. Данная, логически полученная, зависимость проверяется в практике на основе конкретного эмпирического материала.


Возможности эмпирического социологического исследова-ния иллюстрируются в работе путем проверки теоретического вывода о понятии „преступление, совершенное двумя или бо-лее (группой) лицами“.

Логическое заключение, что соисполнительство значитель-но „опаснее“ соучастия в собственном смысле, имеет все-таки характер гипотезы. Эта гипотеза играет роль исходного положе-ния при определении понятия „преступление, совершенное дву-мя или более лицами“. Поэтому теоретический вывод следует проверить в практике, в жизни. Для этой цели та же зависимость (между соучастием и общественной опасностью преступления) стала предметом исследования, но эмпирично − на основе кон-кретных фактических данных об определенном преступлении. Эмпирическое исследование дает ответ на вопрос, соответству-ет ли теоретический вывод фактам, действительности.

1. Программа любого эмпирического исследования содер-жит следующие разделы: а) цель и концепция исследования; б) основные задачи исследования; в) объект и охват исследова-ния; г) статистические методы исследования; д) эмпирическая интерпретация (операционализирование) основных понятий; е) основные гипотезы; ж) методы сбора и правила записи эм-пирических данных; з) статистическая обработка данных и со-держательный анализ полученных результатов.

1.1. Цель и объект исследования. Целью проводимого эм-пирического исследования является установить как обе фор-мы соучастия (соисполнительство и соучастие в собственном смысле) влияют на степень общественной опасности.

Объектом исследования стала связь между соучастием, как способ действия и общественной опасностью преступления. Между этими двумя явлениями существует причинная зависи-мость (отношения обусловленности).

1.2. Эмпирическая интерпретация основных понятий. Эм-пирическая интерпретация понятия означает представить это понятие посредством простых, эмпирически измеримых пока-

549Резюме

зателей (признаков), т.е. „перевести“ его на язык фактов. При этом осуществляется нечто вроде „разборки“ понятия. Оно де-лится на элементарные эмпирические компоненты.

Соучастие (способ совершения преступления) играет роль причины. Соучастие характеризуется рядом эмпирических по-казателей, важнейшим из которых является форма соучастия.

Степень общественной опасности преступления играет роль следствия. В качестве эмпирических показателей о сте-пени общественной опасности совершенного преступления ис-пользуем: а) причиненный вред (размер имущественного вреда исчисляется в левах) и б) назначенное наказание (размер на-значенного судом наказания измеряется месяцами).

1.3. Основные гипотезы исследования. Гипотезы являют-ся научно обоснованными предположениями о свойствах ис-следуемых явлений. Основные гипотезы две: а) Если сравнить все три варианта преступления (единоличное исполнительство, соучастие в собственном смысле и соисполнительство), то су-щественная разница, „прыжок“ в степени общественной опас-ности замечается между „преступлением, совершенным двумя или более лицами“ и „преступлением, совершенным одним ли-цом при содействии подстрекателей и пособников“, а не между последним и „преступлением, совершенным одним лицом“ и б) Из всех обстоятельств, характеризующих соучастие, суще-ственное (самое большое) значение для общественной опасно-сти совместного преступления имеет форма соучастия, т.е. вид совместного способа.

1.4. Методы сбора и правила записи эмпирических данных. В качестве источника первичной информации использованы уголовные дела Софийского районного суда.

2. Статистическая обработка данных и содержательный анализ полученных результатов. Собранные эмпирические данные обработаны в Вычислительном центре Института ма-тематики БАН. Использован универсальный пакет программ BMDP, созданный в Калифорнийском университете.


2.1. Анализ данных относительно вреда. Все три группы краж отличаются по способу совершения деяния (единоличное исполнительство, соучастие в собственном смысле, соисполни-тельство). Вопрос состоит в том, различаются ли все три вида краж также по размеру вреда, который они причиняют; пока-зывают ли данные о размере вреда какое-либо различие и на-сколько велико оно?

Для решения этой задачи мы использовали дисперсионный анализ, который позволяет выяснить влияет ли данный фактор существенно на следствие.

Все три группы краж отличаются чувствительно по сво-им средним величинам, т.е. по типичному уровню причинен-ного вреда. Кражи, совершенные одним лицом, причиняют в среднем вред в размере 296, 19 лв.; кражи, совершенные при соучастии в собственном смысле − 473, 46 лв., а кражи при со-исполнительстве − 835, 69 лв. Даже на этом начальном этапе исследования видно, что соисполнительство „причиняет“ зна-чительно больший вред, чем соучастие в собственном смысле и единоличное исполнительство.

Далее, путем однофакторного дисперсионного анализа сравниваются все три группы краж. Получено дисперсионное отношение (F − стоимость) 8, 41. Оно значительно выше кри-тической стоимости F для этих условий. Следовательно, эти три категории краж (обособленные по признаку „способ дей-ствия“) различаются существенно и по размеру причиняемого вреда. Доверительная вероятность этого вывода очень высока − 0,9997 (или в процентах 99,97%).

Второй и более важный этап дисперсионного анализа со-стоит в том, выяснить степень различия между этими тремя группами краж, конкретнее − раскрыть, где „прыжок“ в уровне общественной опасности.

Одного типичного уровня (арифметическая средняя величина) недостаточно для полной и всесторонней характеристики различия между тремя группами краж. Поэтому были сделаны и два более сложных вычисления − тест Бонферони и статистика Стюдента.

551Резюме

2.2. Анализ данных относительно наказания. Второй эмпи-рический показатель тяжести совершенного преступления (по-сле вреда) − назначенное наказание.

Данные относительно наказаний исполнителей в трех видах краж (единоличное исполнительство, соучастие в собственном смысле, соисполнительство) подверглись тоже дисперсионно-му анализу.

2.3. Выводы в результате эмпирического исследования. Анализ результатов эмпирического исследования позволяет сделать окончательный вывод о том, что выдвинутые гипо- тезы были подтверждены на практике.

§ 8. Институт соучастия – структура и функции

1. Институт соучастия очерчивает объективные и субъек-тивные признаки различных форм совместного преступного поведения, определяет круг уголовно ответственных лиц, уста-навливает условия и пределы их ответственности.

За ряд преступлений (изнасилование, кража, грабеж, долж-ностное присвоение, обман, неразрешенное производство, рас-пространение и т.д. наркотиков) закон предусматривает более строгую ответственность, если деяние совершено „двумя или более лицами“. „Преступление, совершенное двумя или более лицами“ является специфической формой совместной преступ-ной деятельности. Оно представляет собой проявление соуча-стия, вызывающее ряд вопросов:

− При наличии каких предпосылок применяются нормы особенной части, предусматривающие более строгую ответ-ственность, если преступление совершено „двумя или более лицами“ т.е. каков охват этих норм?

− Почему, несмотря на наличие общих норм относительно соучастия (ст. 20–22 УК), законодатель создал и распоряжения особенной части относительно „преступлений, совершенных двумя или более лицами“, которые регулируют тоже проявле-


ния соучастия? Таким образом, однородные явления регулиру-ются двумя видами норм − общей и особенной части Уголов-ного кодекса.

− Каково соотношение (общее и различное) между „пре-ступлением, совершенным двумя или более лицами“ и осталь-ными формами совместной преступной деятельности, предус-мотренными в особенной части Уголовного кодекса?

− Какие проблемы возникают в судебной практике при ква-лификации „преступлений, совершенных двумя или более ли-цами“ и других проявлений соучастия?

2. Охват норм относительно „преступлений, совершенных двумя или более лицами“. Обстоятельство, которое существен-но повышает общественную опасность указанных преступле-ний, это соучастие. Вопрос в том, все ли формы соучастия вызывают существенный рост общественной опасности, или только соисполнительство? В зависимости от этого квалифи-цированные составы будут распространяться на все проявле-ния соучастия или только на случаи соисполнительства. Необ-ходимо изучить влияние различных форм соучастия на тяжесть преступления. Проблема состоит в том, чтобы установить, где существенная разница, где „прыжок“ в уровне общественной опасности − между единоличным исполнительством и соуча-стием в собственном смысле или между последним и соиспол-нительством? Почему квалифицированный состав охватывает только этот вариант преступления, который значительно опас-нее основного варианта (по основному составу) преступления.

Исследование „преступления, совершенного двумя или бо-лее лицами“ охватывает два этапа: а) теоретический, в котором прослеживается логически зависимость между формами соуча-стия и тяжестью преступления; б) эмпирическая проверка ло-гического вывода, в ходе которой он сопоставляется с действи-тельностью. Если теоретический вывод соответствует фактам, он истинен, достоверен.

Сравнение трех форм преступления − единоличное ис-полнительство, соучастие в собственном смысле и соисполни-

553Резюме

тельство (при равных иных условиях) показывает, что суще-ственная разница, „прыжок“ в уровне (степень) общественной опасности и морального порицания обнаруживается между „преступлением, совершенным двумя или более лицами“ и „преступлением, совершенным одним лицом при содействии подстрекателей и пособников“, а не между последним и „пре-ступлением, совершенным одним лицом“.

Следовательно, распоряжения, которые предусматривают повышенную ответственность (ст. 152, пар. 3, п. 1; ст. 170, пар. 2; ст. 195, пар. 1, п. 5 УК и т.д.) охватывают только проявления со-исполнительства, а проявления соучастия в собственном смысле (общественная опасность которых близка той единоличного ис-полнительства) следует квалифицировать по основному составу соответствующего преступления в связи со ст. 20–22 УК.

3. Основание, характер и функции норм относительно „преступлений, совершенных двумя или более лицами“.

3.1. Формирование института соучастия, исходя из норм общей и особенной части Уголовного кодекса. Развитие уго-ловного законодательства, в т.ч. института соучастия, подчиня-ется общей, внутренне присущей праву закономерности − спе-циализации правового регулирования.

Образование института соучастия логически проходит че-рез три этапа: а) предметная дифференциация особенной части уголовного закона, в результате чего создаются казуистические предписания относительно отдельных совместных проявлений; б) интеграция нормативного материала, в результате которой возникают общие положения относительно соучастия (в общей части Уголовного кодекса); в) функциональная специализация общих норм относительно соучастия.

3.2. Основание норм относительно „преступлений, совер-шенных двумя или более лицами“. Наличие различных кате-горий норм относительно соучастия вызвано необходимостью отразить адекватно тяжесть различных видов и форм совмест-ного преступного поведения в законе и предвидеть соответ-ствующую дифференцированную ответственность. Пестрой


картине совместных преступных проявлений в жизни должна соответствовать развитая система уголовно правовых норм в законе − институт соучастия.

3.3. Характер норм относительно „преступлений, совер-шенных двумя или более лицами“. Нормы относительно „пре-ступлений, совершенных двумя или более лицами“ (ст. 152, пар. 3, п. 1; ст. 170, пар. 2; ст. 195, пар. 1, п. 5 УК и т.д.) являют-ся нормами особенной части Уголовного кодекса. Они относят-ся к соответствующим предметным институтам изнасилования, противозаконного вхождения в чужое жилище, кражи и т. под. С другой стороны, конкретизирующие предписания особенной части регламентируют ответственность за совместное испол-нительство определенных преступлений. Каждое из этих пред-писаний выполняет ту же родовую функцию, какую выполняют и нормы общей части относительно соучастия (ст. 20–22 УК). По этой причине указанные предписания особенной части мож-но рассматривать и как составную часть института соучастия.

Следовательно, нормы относительно „преступлений, со-вершенных двумя или более лицами“ могут быть отнесены к различным правовым институтам в зависимости от применя-емого критерия. Если в качестве критерия возьмем предмет регулирования, каждая из норм особенной части принадлежит к соответствующему предметному институту изнасилования, противозаконного вхождения в чужое жилище, кражи, и т.д. Если, однако, рассмотрим функцию, которую эти нормы выпол-няют в уголовно правовой системе, становится видным, что они специализированы регулировать только совместные варианты преступлений, т.е. они составляют часть института соучастия.

3.4. Функции норм относительно „преступлений, совер-шенных двумя или более лицами“. Нормы относительно „пре-ступлений, совершенных двумя или более лицами“ отражают значительный рост общественной опасности некоторых пре-ступлений по причине соисполнительства и предусматривают повышенную ответственность. Следовательно, их функция за-ключается в дифференциации уголовной ответственности.

555Резюме

Глава вторая

Уголовно-правовые проблемы в судебной практике

Вторая глава посвящена проблемам, которые возникают в судебной практике в связи с применением уголовного закона. Последовательно рассматриваются следующие вопросы:

§ 9. Квалификация преступлений, совершенных в соуча-стии,

§10. Квалификация преступлений, совершенных „двумя или более лицами“,

§11. Особые формы совместной преступной деятельности, §12. Продолжаемое преступление, § 13. Субъективная сторона убийства и телесного повреж-

дения, § 14. Должностное присвоение, для облегчения которого

совершено и другое преступление, § 15. Попустительство преступления, § 16. Дача или получение взятки с целью совершения дру-

гого преступления в связи со служебным положением, § 17. Средством или предметом преступления является дар

при взятке, § 18. „Заключение под стражу“ и судебный контроль над

ним.

Глава третья

Уголовно-правовые вопросы в Запросах Главного прокурора, направленных в Конституционный

суд Республики Болгария ( 1999 – 2006 )

Третья глава включает некоторые Запросы, направленные автором в качестве Главного прокурора Республики Болгария


(1999 – 2006 ) в Конституционный суд. В данных Запросах со-держатся некоторые уголовно-правовые моменты. Часть этих Запросов касаются толкования норм Конституции:

§ 19. Изменения в форме государственного устройства и государственного управления,

§ 20. Предложение Совета министров или Высшего су-дебного совета, направленное в адрес Президента Республики Болгария о выдаче указа,

§ 21. Обратное действие толковательных решений Консти-туционного суда.

Иные Запросы касаются отмены законных норм, противо-речащих Конституции:

§ 22. Иммунитет кандидатов в народные представители, § 23. Изъятие преступного имущества и презумпция неви-

новности. Следует особо отметить Запрос от 25.10.2002 г. в Консти-

туционный суд о толковании нормы п. 3, ст. 158, Конституции относительно правомочий Великого народного собрания ( § 19). Запрос выражается в ответе на вопрос, когда имеют место „из-менения в форме государственного устройства и государствен-ного управления“. Такие изменения может осуществить един-ственно и только Великое народное собрание. Решением № 3 от 10 апреля 2003 г. по конституционному делу № 22 от 2002 г. (ДВ, № 36 от 2003 г.) Конституционный суд принял толкование Конституции, предложенное Главным прокурором. В послед-ние годы данное решение играет важную роль в общественных процессах в Болгарии.

557Резюме

Глава четвертая

Принципиальные решения Верховного суда (1991–1995 )

и Верховного кассационного суда Республики Болгария

(1996–1997)

Четвертая глава содержит 84 толковательных и принципи-альных решения Верховного суда по уголовным делам, поста-новленным автором в качестве судьи в Верховном кассацион-ном суде Республики Болгария (1991–1997 ). Решения в § 25. касаются важных институтов и понятий общей части Уголов-ного кодекса (причинная связь, вина, необходимая оборона, по-кушение, соучастие, цели наказания и др.) и особенной части Уголовного кодекса (убийство, телесное повреждение, состоя-ние сильного раздражения, кража, грабеж, обман, вымогатель-ство и др.). А решения в § 26. касаются институтов уголовно-процессуального права (доказательства и доказательственные средства, заключение под стражу и судебный контроль над ним, содержание приговора, существенные нарушения процес-суальных правил и др.).

Следует отметить решение № 479 от 08.01.1996 г. по уг. д. № 670/1994 г., I уг.о., которым Верховный суд на основании ч. 4, ст. 5, Конституции применил непосредственно во внутрен-нем правовом порядке норму международного договора – ст. 6, п. 3, б. „с“ Европейской конвенции по правам человека от-носительно обязательной защиты обвиняемого, когда он не в состоянии оплатить услуги защитника (§ 26, т. 55). Позднее данная международная норма была включена во внутреннее за-конодательство Болгарии.

Татьяна Танчева, перевод с болгарского

558 CRIMINAL LAW ISSUES AND JURISPRUDENCE

CRIMINAL LAW ISSUES AND JURISPRUDENCE

Professor Dr Nikola Filchev

(Summary)

Chapter One

Theoretical issues of criminal law

§ 1. Criminalization of acts

1. Crime is not a fixed or immutable phenomenon that has been equal in all times and for all peoples. It has been changing in the course of history. The substance and forms of crime ultimately depend on the social and economic context. However, it is partly up to the legislator to decide what acts to make illegal. The legislator makes the penal code by responding to the objective public needs, while also taking into account the interests of the ruling class.

The social determination of penal law is unquestionable. It reflects the objective public needs and the subjective interests of the governing class alike. The problem arises, however, when the existing economic needs and political requirements have to be „translated“ into a legal language. The task is to clarify the „mechanism“ whereby the public interests are converted into standards of criminal law.

Historically, criminal law has for a long time been created empirically. Intuition and the legal tradition have been instrumental in this process. Today, there is an obvious need for a scientific approach in making criminal laws. The rampant growth of crime and the weakening of public and legal control create the need for a theoretical instrument that would allow the legislator to take the

559A Summary

right, science-based decisions in law-making. The quality of the penal law is a condition for the effectiveness of criminal justice.

2. The decision to incriminate an act is always the result of the interaction of two factors: a) objective − the factual features of the act (lying outside and independently of the relation „knowing subject − object“) and mostly its property to harm or endanger public relations, that is, the public danger of the act, and b) subjective − the state of the public consciousness and more specifically − the legislator’s negative qualification of the act as undesirable. Therefore the cognitive and evaluative elements intertwine in the criminal provision. The notion of crime is a unity of objective elements (actual characteristic of the act) and subjective ones (judging the social implications of the act).

It is up to the will of the legislator to refer or not to refer some acts of a lower degree of public danger to the category of crimes. This accounts for the dynamic and flexible border between criminal and non-criminal conduct. This border shifts depending on changes in the objective conditions but also through the will of the law-maker.

According to V. N. Kudryavtsev the legislator should use four criteria when deciding to incriminate a certain act. These include: the need to ban the act, that is, to create a new criminal legal provision, admissibility, applicability and expediency of the new provision.

a. The need to introduce a new criminal legal ban. Public danger is the main factor that necessitates the incrimination of an act. However, not any publicly dangerous action (inaction) needs to be incriminated but only those that pose a sufficiently high degree of public danger.

Criminal law regulates mass behavior rather than individual outrage. The criminal norm is designed to address the typical, widespread behavior that projects certain social and natural patterns. In other words, an act needs to be sufficiently widespread


in order to be criminalized. The legislator may criminalize actions that are rarely committed in practice only when seeking to defend most precious relations.

b. Admissibility of the criminal legal ban. The admissibility of a prohibition should be judged also in view of the prevailing policies, ethics and law.

c. Possibility of enforcing a criminal legal ban. After establishing that a certain ban is needed and admissible, there comes the next question: is it possible to carry it out in practical terms? Is a type of conduct susceptible to public control, can it be regulated by legal provisions?

d. Expediency of the ban. Criminalization can have both positive and negative consequences. This is why the legislators must always judge the expediency of introducing another criminal legal prohibition. They need to weigh the positive against the negative effects. The social „price“ of incrimination depends on a number of factors.

Changes in the criminal legislation, such as the adoption or annulment of a ban could be prompted by: a) a change in the public danger of a certain type of acts, or b) finding more effective (less repressive and less „costly“ for the public) means of fighting a group of negative actions. The consistent application of all criteria and principles alone can help the legislator take the most appropriate decision and craft an effective criminal legal norm.

§ 2. Differentiation of criminal liability

1. The differentiation of justice has deep social roots. It reflects the differentiation of relations in society. The increasing complexity of public life has entailed a growing need for differentiating legal norms. The legal system is also becoming richer and more sophisticated. New structural entities − norms, institutions, branches − have emerged. In other words, the „division of labor“ among the

561A Summary

legal prescriptions is growing. On the other hand, there has been a process of objective convergence of economic trends and relations in society. The consolidation (integration) of the legislative material is the legal projection of this fact. The new social phenomena can only be covered by new, more general legal norms with a sufficient degree of abstractness. Therefore differentiation and integration are the opposite and dialectically linked sides of the evolution of justice.

The effectiveness of the penal impact mostly depends on the differentiation of criminal liability and its irreversibility. „Differentiation of criminal liability“ means prescribing in the law of various degrees of criminal responsibility for the various types of crime (depending on their typical public danger and moral reproachability, as well as the socially significant features of the personality of the criminal). The differentiation of criminal liability is a means of implementing the principle of justice in criminal law.

The crime is not just the grounds but also a measure of criminal liability. In other words, as well as entailing criminal liability the crime determines its weight. The differentiation of criminal liability is a consequence of the differentiation of its grounds, the crimes.

The legislator uses the aims of the punishment as another criterion for the differentiation of crime in addition to its gravity and the personality of the criminal. When setting the lower limit of punishment, the legislator may go below the minimum set by the objective gravity of the crime in order to use the mitigated punishment as a means of achieving specific goals. The principle of expediency has been instrumental in constructing the sanctions and the encouraging penal provisions.

2. Thematic and functional differentiation. The differentiation of criminal legislation proceeds in two directions: thematic and functional.

The thematic differentiation occurs on several levels. Depending on the nature of public danger the legislator distinguishes between the various types of crimes and systematizes the relevant provisions


in chapters and sections in the special part of the Law. Depending on the degree of public danger he outlines the versions of a crime and the relevant specifying provisions stipulating qualified elements of crime.

We have a functional differentiation when a provision (or group of provisions) is specialized in performing of just one task in criminal law. This leads to a narrowing down of the function of the provision in question, while its thematic range expands and covers all (or most) crimes regardless of their type. For example, the functional institutes include: guilt, premeditation and attempt, complicity, or release from criminal responsibility. The provisions of the functional institutions are „generalized provisions“ that are valid for all (or most) crimes.

3. Differentiation of crimes. It is also necessary to distinguish between the versions of a

crime that carry differentiated responsibility, or, to formulate the qualified elements of crime.

The legislator includes among the main elements of crime the circumstances leading to a crime or constituting the grounds for criminal responsibility. Whenever another element or aspect of the criminal conduct (size of damage, method, place and time) causes considerable deviation from its typical gravity (public danger and moral reproachability) the legislator refers this version to a crime carrying a lighter or heavier punishment. Through these qualified elements of crime the legislator differentiates between the versions of a crime and, hence, their respective punishments. The specifying prescriptions of the special part of the Criminal Code (the qualified elements of crime) are special in respect of the clause which provides for the main elements of crime. These special norms grow out of the general part by specifying its contents and they cover only a segment of its field of application. The formulation of qualified elements reflects a trend toward deepening the differentiation of criminal liability. Thus the general

563A Summary

norm, to use S. S. Alekseev’s expression, is „overgrown with a cluster“ of concretizing provisions.

The evolution of criminal legislation goes hand in hand with an increase in the share of specifying provisions. In this context, studying the influence of the various circumstances (elements of conduct and situation, personal characteristics of the doer) on the gravity of crime is becoming a promising area of the science of criminal law. In fact, studying the impact of various circumstances on the public danger of a crime and the relevant specifying provisions of the special part of the CC is essentially one and the same thing. However, the former (social) approach addresses the conduct and its elements’ implications for public danger, whereas the latter (legislative) deals with the legal projection of these phenomena, the provisions whereby the legislator grades the liability within a given crime.

4. Differentiation and the elements of crime. Deepening the differentiation of penal legislation goes together with changes in the content of the elements of crime. The different trends have been studied in detail.

5. Differentiation of punishments 5.1. The system of punishments foreseen in the general part

of the Criminal Code must allow for a differentiated approach to crimes and culprits. Deepening the differentiation of criminal liability requires the establishment of the link, the dependence between the different types of punishment. The legislator lists the punishments in the general part of the Criminal Code (Art. 37, CC) according to their severity and repressiveness. Thus we get a „ladder of punishments“, where each punishment acts as a separate „step“.

Should it be possible to judge the difference in gravity of the various types of crime, or, the separate „steps“, then we shall have a single scale of measuring and comparing all crimes.

5.2. The disposition of a criminal legal provision defines the elements of crime, and the sanction prescribes the criminal


liability resulting from its commitment. There is both a legal and a social determination between the disposition and the sanction of a criminal provision because they reflect real social phenomena. The disposition contains a model of criminal conduct with its typical gravity (public danger and moral reproachability). And the punishment stipulated in the sanction is a kind of quantitative expression of the crime.

The task in penal law-making is to prescribe such a punishment in the sanction that will match the crime referred to in the disposition.

6. Limits of differentiation. The deepening of differentiation is a lasting natural trend in the evolution of penal legislation. However every differentiation has its limits. These are defined by an optimum degree of abstractness (concreteness) of the penal provision.

6.1. There exists an inevitable contradiction between the requirement for abstractness (generality) and concreteness (casebased approach) of the provision. On the one hand, the legislator is seeking to characterize the crime as precisely as possible in the disposition. On the other hand, the legislator must create a sufficiently general disposition that can cover all possible versions of a certain type of crime.

The difficulty lies in combining the two opposite requirements of abstractness and concreteness, finding the optimum correlation between the general (typical) and the special (specific) in defining the individual crimes in the law.

The differentiation of penal legislation goes hand in hand with the concretization of the elements of crime. As a consequence, the abstractness of the disposition diminishes, while the boundaries of judicial discretion narrow down. The question is how far the legislator can go in concretizing the elements of crime: how deep should he/she delve when taking into account the specifics of an action and differentiating the responsibility for it from that of similar forms of criminal conduct. The main criterion in addressing

565A Summary

this question should be the effectiveness of the penal provision, its potential for achieving the desired social effect.

The more complex a publicly beneficial relation, the more detailed is its regulation, the more abstract should be the penal provision protecting it.

6.2. Differentiation narrows down the limits of punishments, provided for in the sanctions. The deepening of differentiation therefore leads to narrowing the territory of judicial discretion. And one of the key problems of penal policy is to strike an optimum balance between the will of the law-makers and the judicial discretion.

§ 3. Method (form ) of committing a crime

1. The notions of „act“ and „criminal (perpetrated) act“ do not coincide. The perpetrated act of a separate crime is defined by the legislator on a case by case basis. The notion „criminal (perpetrated) act“ has a conventional content, established by the legislator. The perpetrated act of certain crimes involves several actions, even an activity.

2. The method is an element of the objective aspect of a crime. Each type of behavior, including criminal conduct, is a dialectical unity of subjective (internal, mental) and objective (external, physical) aspects. The external, physical action cannot effectively be separated from its internal mental substratum. In a scientific analysis, though, it is possible, even necessary, to subdivide the crime mentally into its components and to reveal its structure.

2.1. Criminal conduct has a substantive and a formal side to it. The method is such a characteristic of a criminal act that shows the way it has been committed: by what elements (movements, operations); how are the elements interlinked; what is the order in which they take place, etc. We refer to the mode of linking together the components of a criminal act in one whole as to a method of committing a criminal act. From the point of view of the systems


approach the method of committing an act is its structure, the internal organization of the act.

2.2. There is no criminal act as such. It is manifested in the real world through one combination or another of movements and operations. Each of these is a way of committing a criminal act. In this case we use the term „method of committing a criminal act“ to describe the very combination of certain behavioral acts, whereby a criminal act is perpetrated, that is, the external expression of the act. The criminal act and the method of its commitment represent two adjacent levels, „tiers“, in the structure of conduct.

3. On the one hand, the method is a qualitative characteristic, showing the interrelationship of the components of a criminal act. The method is the structure of the act. On the other hand, we call a method the specific combination of body movements and operations whereby a certain criminal act is performed. The latter definition is to be found in criminological literature.

3.1. The dialectical method alone can help us to get an insight into the nature of the object (phenomenon), to reveal its properties, aspects and structure. The dialectical approach, in simplest terms, boils down to the following: the studied object is split into two opposite sides. Each one of them is studied separately in its „pure form“, and then the interaction (the unity and conflict) between the opposite sides is investigated. The choice of the opposite sides is objectively determined, as in nature things have two poles representing a unity of opposites.

There is no phenomenon in the real world that is only a „criminal act“ and another that is only a „method“. There are individual human actions representing a dialectical unity of a criminal act and a method of its perpetration. The fact of a criminal act presumes perforce a form in which it manifests itself. When speaking of a criminal act, we presume its specific form of manifestation, the combination of body movements whereby the act is committed. Consequently, the criminal act and the method of its perpetration

567A Summary

relate to each other as the substance and form. They are the two opposite sides of one whole. It follows therefrom that all properties in the „substance and form“ relation are present in the relation „criminal act − method of its perpetration“.

3.2. Whenever the „method of committing a criminal act“ is used in the sense of an internal form, we presume the manner of linking the components of a criminal act in one whole, that is, the structure of the act. When used in the sense of the external form, „the method“ is assumed to mean the specific manifestation of the act, its outward projection, that is, the combination of body movements, whereby the criminal act is committed. This combination is something material, observable, and has its spatial and temporal dimensions. The two definitions of method are not mutually excluding, they rather reflect different aspects (internal and external) of the phenomenon.

§ 4. Aims and severity of punishment

Any problem of criminal law finally boils down to determining the grounds and severity of punishment.

„Punishment“ and „criminal liability“ are similar notions but they are not identical. Essentially, criminal liability is the serving of a term, the enduring of statutory constraint on the part of the person who has committed a crime.

In its social role criminal liability is the state’s reaction to a committed crime. It is a means of public control.

1. Grounds for punishment. Depending on whether the criminal act or the perpetrator is the reason for the punishment, we have „criminal justice of the act“ or „criminal justice of the doer“. According to the classical school founded by C. Bekaria (On Crime and Punishment, 1764) the criminal act is the only ground for the punishment. The act induces the punishment and at the same time it determines its severity.


The anthropological-sociological or positive theory appears nearly a century later with the treaty of Lambroso „The Criminal Man“, 1871. It shifts the emphasis from the crime to the criminal. According to this theory the reasons for crime are rooted in the psycho-physical characteristics of the criminal and his/her social milieu. Therefore, the criminal inclination of the doer should be punishable and not the act.

2. Aims of the punishment. Punishment is not just a fair and proportionate retribution for a committed crime but also a means of achieving certain ends. A clamp down on crime is the ultimate purpose of any punishment. The immediate aim, however, is to: a) influence the criminal (individual prevention), and b) influence the other members of society (general prevention). Preference for one of the two goals depends on the penal policy of a state and its concept of fighting crime.

3. Severity of the punishment. Our criminal legislation is founded in the principle of the act. The criminal act is a single, general norm of punishment which guarantees citizens’ equality before the law.

The punishment must be proportionate to the crime. It must be a fair retribution for a committed crime. A fair punishment is the one that matches the criminal act.

Besides being proportionate to the crime, the punishment should be expedient. It should meet the purposes stipulated by the law. General prevention is achieved by fair punishment (corresponding to the criminal act). Individual prevention, on the other hand, requires that the punishment takes into account the individual character of the criminal’s personality. This places two contradicting claims before the punishment. On the one hand, it must be commensurate with the act, on the other, it must take into account the doer.

The correlation between crime and punishment can be viewed from two different perspectives − the legislative and the judicial. Initially the legislator weighs, „gauges“ the gravity (public danger

569A Summary

and moral reproachability) of the crime and stipulates for this gravity in the law (corpus delicti). The punishment prescribed in the sanction is a concentrated expression of the crime, its qualitative judgment.

In order to find out the proportion between crime and punishment, the two have to be weighed in advance. It is a matter of measuring socio-legal phenomena. What the court practically does every day is to put on the scale and compare the weight of concrete crimes and punishments. The judicial judgment however fits into the framework of the legislative discretion.

Generally speaking, criminal law is deeply permeated by qualitative judgments. It is the task of the science of criminal law to formulate well-founded criteria and methodology for gauging the public danger and moral reproachability of crimes.

§ 5. Scientific and technical progress and criminal law

1. Scientific and technical progress (STP) and the substance of criminal law. The vigorous development of science and technology is mostly manifested in the automation and computerization of industries and services, but also − in transport, telecommunications and IT. Along with the benefits STP brings to society, it has a number of unfavorable side effects: strong pollution of the environment, greater hazards, mental stress, to mention only a few.

Modern technology’s higher claims on people clash with their mental and physical limitations. Hence, the growing danger of operating with it. Failure to observe safety instructions may have serious consequences for people’s life, health and property. This is particularly valid for working with automated systems of management where the minutest mistake may have a high social price. Therefore scientific and technological progress entails a sharp increase of the activities that are a source of higher danger. This leads to the need to regulate the new activities and penalize


the breaking of the new rules. The high public danger of negligent actions in using technology makes it urgent to criminalize them.

More specifically the scientific and technical progress bears upon the following areas of penal legislation:

1.1. A number of negligent acts in using technology are made illegal. The objective side of these crimes is: breaking legal provisions of safety resulting in loss of control of the machine on the part of the operator and an injury, health hazard of material damage for an indefinite circle of people. Subjectively, these „technical“ crimes are characterized by a conscious violation of the safety rules and causing a publicly hazardous effect through negligence.

1.2. Environmental pollution (water, air, soil) is another negative consequence of STP. The result is: disruption of the natural balance and life and health hazards. This calls for the penalization of a number of encroachments on the environment.

2. Scientific and technological progress and the form of criminal law. STP-related social processes today affect both the substance and the form of the criminal law. STP deepens the contradiction between stability and flexibility of the law. The legislator is increasingly hard-put to define the optimum degree of abstractness (concreteness) of the penal provisions.

The vigorous advance of science and technology today makes available to the criminal a rich arsenal of means and versions of criminal conduct. This necessitates the creation of norms with a high degree of abstractness, such that would cover all possible manifestations of a certain type of crime. In criminal law, the strictly formalistic approach is a thing of the past. Using blanket dispositions and judgmental features in law-making is a means of translating the casuistic formulations into generalized rules.

571A Summary

§ 6. Organized crime and the penal law in the context of transition

1. Organized crime in the conditions of transition. Organized crime has become one of the most dangerous factors for the Bulgarian society. The organized criminal world affects all domains of public life, including the political decision making.

As a result of organized crime there emerge powerful economic cartels that make a fortune in a criminal manner, while the „dirty cash“ enters the circulation, corrupting civil servants and begetting new crimes. The criminal cartels crowd out the state from the legal production and trade by creating a „grey economy“. Organized crime control centers emerge regulating relations among the various groups and seeking to take them out on the international arena by legalizing their operation.

1.1. Reasons for organized crime. Organized crime, like banditry in the past, is the offspring of the modern civilized world of urbanization, technical progress and globalization. However, the main reason for the rampant growth of organized crime in Bulgaria is the change of the system of government, or, rather, the weakening of public and legal control during the transition from centralized state economy and authoritarian political rule to a free market based on private ownership and democracy.

Essentially, the transition towards a market economy is not criminal. Conversely, it is useful and necessary for the public. Nonetheless, the transition in Bulgaria was ill-conceived and was miscarried. It had no preliminary strategy about the forms and substance of transition, the negative phenomena accompanying it and the measures to resist them. The state abdicated abruptly and definitely from the management of production (industry and agriculture), without having created conditions for promoting free enterprise, for the small and medium private businesses. There was no control (production or financial, banking or tax, customs, border or privatization) adequate to the new realities. The


command administrative control exercised by the state was dying out, and no new system of checks and balances compliant with the requirements of the market was there to replace it. Moreover, in a number of areas there was no legal framework for the economic activity in transition.

1.2. The transition in Bulgaria was accompanied by several waves of economic crime.

a. By violating the UN imposed embargo on Yugoslavia, or, rather, by illicit cross-border sales of oil (1993-1994) newly hatched crime groups (assisted by Interior Ministry personnel) made huge profit. In addition to that, some government steps prior to 1996, notably bank licensing (the so called „bank boom“), enabled a close circle of people to embezzle vast state funds by fraud and abuse of office in the banking sphere. This led to a concentration of money masses in the hands of a small number of people. The draining of finances from the state amounted to an under-the-counter privatization of Bulgaria’s financial capital. This was a precondition for the next step − the privatization of material assets, of state property.

b. The second wave of economic crime concurred with the privatization of state assets that started in 1997. The rampant privatization created fertile soil for the organized criminal world. The transfer of public property into private hands took place in the context of a severe depreciation of the state assets that were up for privatization.

Public enterprises fell into the hands of self-styled nouveau riche who had no management skills whatsoever. The reason for all this was the absence of adequate control on privatization.

2. Control on organized crime. Organized crime is a complex social phenomenon brought to life by the interplay of a number of factors: economic, social, political, criminological and legal. This accounts for the constraints of criminal law (the punishment) in fighting organized crime.

573A Summary

3. Development of the substantive criminal legislation in the context of transition. In the conditions of vigorous economic, political and social transformations in Bulgaria the legal system has lagged considerably behind the development of society. The old legislation could not longer serve the new public needs. The lack of an adequate legal settlement had a negative impact on both the economic development and the fight with crime. The legislative vacuum in banking and finances, taxation and privatization control have facilitated fraud, misuse, embezzlement of public funds and their transfer abroad. Our penal legislation provided no tools for an effective clamp down on crime.

4. Development of the criminal procedure legislation in the conditions of transition. Control on crime goes hand in hand with restrictions of citizens’ rights. Whenever taking a decision in the area of criminal procedure, the legislator is always faced with the dilemma which of the two values to prefer: the public benefit of fighting crime or individual rights. The problem is to strike the optimum balance between personal freedoms and public needs of control on crime through an effective criminal justice.

5. International cooperation in fighting organized crime and terrorism. In recent years, the organized criminal world has taken a course of total confrontation with the international community. The main criminal „business“ is illicit drug trafficking. It brings the underworld billions-of-dollars-worth of dirty money. Most of the forms of organized criminal activities and terrorism have been provided for in the Criminal Code of Bulgaria. Internationally, however, these acts have not yet been incriminated. When it happens, this will entail new international jurisdictions and will generally give an impetus to the development of international criminal justice.

Organized criminal activity and terrorism are usually carried out by a group of persons in a conspiracy. For this reason the investigation must also be secret in order to match the nature and forms of the investigated criminal activity. Therefore the


legal measures for fighting organized crime and terrorism are predominantly of a procedural nature: use of special means of investigation (electronic surveillance) for evidence collection in the criminal proceedings; use of „agent-provocateurs“ who are not liable for their involvement in the crime; protection of endangered witnesses; more stringent control on the movement of „dirty money“, preemptive seizure („freezing“) of the proceeds from crime; introduction of special speedy procedures of investigating acts of organized crime and terrorism.

The efforts to clamp down on organized crime and terrorism therefore always threaten the creation of uncontrolled bodies that wield unlimited power. Internationally, this danger is becoming even greater.

There appear some undesirable tendencies in the existing international conventions on crime: the action of the presumption of innocence is being limited and even hypotheses of no-fault liability are being considered; in certain cases the burden of proof falls on the accused; the right of protection of the accused is being limited, to mention only a few. Generally speaking, the tougher measures to fight organized crime and terrorism are paralleled by an increasing legal control on people’s personal life.

6. Crime has proliferated in the context of the transition. There appeared organized crime (illicit trafficking of drugs, weapons and human beings, major financial frauds, money laundering, corruption) and terrorism. At the same time public and legal control has lagged behind the growth of crime. Criminal justice is in crisis. The punishing procedure is slow and cumbersome. Corruption pressure on the law-enforcement bodies is growing. The big bosses of the criminal world remain untouchable for justice.

It is necessary to tighten public and legal control and improve the effectiveness of penal justice. Here, the question arises: which of the two values to stake on − the public need of effective control on crime, or the citizens’ individual rights. For, any control implies a certain limiting of human rights. The problem is to strike a

575A Summary

balance between the protection of personal rights (freedom of the individual) and the protection of society from crime by clamping down on it (improving the effectiveness of criminal justice).

Society appears to be faced with the choice of „the state of the Mafia“, where crime runs high owing to the weak public control, or the „state of Mussolini“, where crime is low but there is total control on people’s life.

The European Convention for Human Rights adopted by the Council of Europe in 1950 has laid a new beginning. It purports to protect the individual from constrictions and encroachments by the state. The Convention highlights the individual rights as a supreme goal. Under its provisions the criminal proceedings should provide maximum guarantees for the right of protection of the defendant against abuse by the state bodies. However, the organized criminal world also limits the rights of citizens and establishes a dictatorship over society. This type of criminal dictatorship is no less dangerous than the political dictate of the totalitarian state. The contemporary conditions require, therefore, a stronger public control on crime.

After all, the European Convention for Human Rights was adopted more than half a century ago and does not take into account the new realities, such as organized crime, corruption and terrorism.

Today, most European countries take decisive steps in fighting organized crime and terrorism. However, these new steps need not infringe basic human rights. As is known, there is no crime in George Orwell’s world, where the state exercises total control and penetrates deeply into people’s private life by violating their human rights. It watches, follows, wiretaps, records and trespasses on the privacy of their homes; it breaks the secret of communication. The state of Orwell is not our ideal!


§ 7. Empirical sociological research

Empirical sociological research has an important role to play in the legislative process and in particular in criminal law-making. The empirical sociological surveys are a way of checking the veracity of a theoretical conclusion about the relationship between two social phenomena. They are a tool for verifying a certain assumption in practice, on the basis of specific empirical material.

The potential of an empirical sociological survey is illustrated by verifying the theoretical conclusion about the notion of „crime committed by two or more (group) of persons.“

The logical conclusion that co-commitment is much „more dangerous“ than complicity in its own right is still essentially a hypothesis. This hypothesis serves as a starting point in defining the notion „crime committed by two or more persons“. This is why the theoretical conclusion needs to be tested in actual life. For this purpose the same relation (between complicity and public danger) is studied, however empirically, on the basis of concrete factual data about a given crime. The empirical survey gives an answer to the question if the theoretical conclusion matches the facts of life.

1. An empirical survey contains the following sections: purpose and concept; main tasks; object and scope; statistical methods of research; empirical interpretation (making the key notions operational); main hypotheses; methods of collecting and rule of writing down the empirical data; statistical processing of data and contents analysis of the obtained results.

1.1. Aim and object of the survey. The purpose of an empirical survey is to establish how the two forms of complicity (cocommitment and complicity in its own right) affect the degree of public danger.

The object of study is the relationship between complicity as a method of operation and the public danger of a crime. There is a cause-and-effect dependence between these two phenomena (a relation of determination).

577A Summary

1.2. Empirical interpretation of the key notions. The empirical interpretation of a notion means that the notion is represented by simple, empirically measurable indicators (features), that it is „translated“ into the language of facts. In the process, a kind of a „dismantling“ of the notion occurs. The latter is dismantled into elementary empirical components.

Complicity (the method of committing a crime) acts as a „cause“. Complicity is characterized by a number of empirical indicators, the most important of which being the form of complicity.

The degree of public danger of a crime plays the role of the „effect“. We take the following as empirical indicators of the degree of public danger of a crime: a) the damage caused (the size of the material damage is measured in Leva) and b) the imposed punishment (the punishment ruled by the court is measured in months).

1.3. Main hypotheses of the survey. The hypotheses are scientifically founded assumptions about the properties of studied phenomena. There are two main hypotheses in this study: a) if we compare the three versions of a crime (sole perpetration, complicity in its own right and co-perpetration), then the tangible difference, the „leap“ in the degree of public danger occurs between the „crime committed by two or more persons“ and „the crime committed by one person with the help of accessories (aides and abettors)“, rather than between the latter and the „crime committed by a single person“, and b) the form of complicity, or the type of concerted method is crucial for the public danger; it is of greater importance for the threat to society compared to all circumstances characterizing complicity.

1.4. Methods of collecting and rules of recording the empirical data. The criminal cases of the Sofia District Court have been used as a source of primary information.

2. Statistical processing of data and a contents analysis of the results obtained. The collected empirical data have been processed in the Computer Center of the Mathematics Institute of the


Bulgarian Academy of Sciences. The BMDP universal program package designed by the University of California has been used.

2.1. Analysis of the data concerning the damage. The three groups of theft differ in the method of execution of the act (sole perpetration, complicity in its own right, co-perpetration). The issue is whether the three types of theft differ also in the damage done; do the data on the damage diverge and how much?

For solving this task we have used a dispersion analysis that helps us find out if a factor affects significantly the result. The three groups of theft vary significantly in their average values, or the typical level of damage they have caused. The theft committed by a single person causes damage worth 296.19 Leva on average; the theft committed with complicity in its own right − 473.46 and the theft through co-perpetration − 835.69 Leva. It is clear at this early stage of the survey that co-perpetration „causes“ considerably greater damage than complicity in its own right or sole perpetration.

Further on, the three groups of theft are compared using a mono-factor dispersion analysis. A dispersion ratio (F-value) of 8.41 is obtained. It is considerably higher than the critical value of F in these conditions. Therefore the three categories of theft (classified according to the „method of action“) differ substantially also in the damage they cause. The reliability ratio of this conclusion is very high − 0.9997 (99.97 %).

The second more important stage of the dispersion analysis is to find out the degree of difference between the three groups of theft, or rather, where the „leap“ in the level of public danger lies. The typical level (the arithmetic average) is not enough to characterize fully and comprehensively the differences between the three groups of theft. For this reason two more complex calculations have been made − the test of Bonferoni and Student’s statistics.

2.2. Analysis of the data about the punishment. The imposed punishment is the second empirical indicator of the gravity of a committed crime (after the damage).

579A Summary

Data about the punishments administered to the perpetrators of the three types of theft (sole perpetration, complicity in its own right, co-perpetration) have also been subjected to a dispersion analysis.

2.3. Conclusions of the empirical survey. Analyzing the results of the empirical survey leads us to the final conclusion that the hypotheses are confirmed by reality.

§ 8. The institute of complicity – structure and functions

1. Institute of complicity. The institute of complicity outlines the objective and subjective features of the various forms of concerted criminal conduct, defines the circle of punishable persons and determines the conditions and the limits of their responsibility.

For a number of crimes, including rape, theft, burglary, abuse of office (misappropriation), fraud, unlicensed production, distribution, etc. of drugs, the law prescribes more severe punishment if the act has been committed by „two or more persons“. „A crime committed by two or more persons“ is a specific form of concerted criminal activity. It involves complicity, which raises a number of questions:

− In what circumstances are the provisions of the special part applied, providing for more severe punishment for a crime committed „by two or more persons“? What is the scope of these provisions?

− Why, despite the existing general provisions on complicity (Art. 20-22, CC), has the legislator created the provisions of the special part concerning „crimes committed by two or more persons“, that also cover acts of complicity? Thus we have phenomena of the same type treated by two types of provisions, the general and the special part of the Criminal Code.

− What is the correlation (common and different) between „the crime committed by two or more persons“ and the other forms


of concerted activity, defined in the special part of the Criminal Code?

− What problems arise in the legal practice when qualifying „crimes committed by two or more persons“ and the other forms of complicity?

2. Scope of the provisions concerning „crimes committed by two or more persons“. Complicity is a circumstance that considerably increases the public danger of the above crimes. The question is if all forms of complicity cause a substantial increase of public danger or only co-commitment does? Depending on this the qualified elements of crime will cover all forms of complicity or only the cases of co-commitment. It is necessary to study the impact of the diverse forms of complicity on the gravity of the crime. The problem is to find out where the significant difference lies, where is the „leap“ in the level of public danger − between the sole perpetration and complicity in its own right, or between the latter and co-commitment? It is because the qualified elements only cover the version of a crime that is much more dangerous than the main version (according to the main elements of crime).

The study of „crime committed by two or more persons“ has two stages: a) theoretical, when the logical dependence between the forms of complicity and the gravity of the crime is sought; b) empirical verification of the logical conclusion by comparing it with the reality. If the theoretical conclusion matches the facts then it is true and reliable.

Comparison between the three forms of crime − sole perpetration, complicity in its own right and co-commitment (all other conditions equal), shows that the substantial difference, the „leap“ in the level (degree) of public danger and moral more reproachability lies between „the crime committed by two or more persons“ and the „crime committed by one person who is aided and abetted“, rather than between the latter and „a crime committed by a single person.“

581A Summary

Therefore, the provisions prescribing greater liability (Art. 152, Para.3, item 1; Art. 170, Para 2; art. 195, Para 1, item 5, CC) only cover acts of co-commitment. The cases of complicity in its own right (whose public danger is similar to that of the sole perpetrator) should be qualified as elements of crime in connection with art. 20-22, CC.

3. Grounds, nature and functions of provisions concerning „crimes committed by two or more persons“.

3.1. Putting together the institute of complicity from provisions from the general and special part of the Criminal Code. The evolution of penal legislation, including the institute of complicity, is subject to the general regularity inherent to justice − the specialization of legal regulation.

Forming the institute of complicity undergoes three logical stages: a) thematic differentiation of the special part of the Criminal Code whereby case-by-case prescriptions are made concerning individual concerted acts; b) consolidation of the legislative material leading to the general provisions on complicity (in the general part of the Criminal Code); c) functional specialization of the general norms on complicity.

3.2. Grounds for the provisions concerning „crimes committed by two or more persons“. The presence of various categories of provisions on complicity has been called forth by the need to reflect adequately the gravity of various types and forms of concerted criminal conduct in the law and to prescribe the relevant differentiated responsibility. The colorful picture of concerted criminal acts in life should be matched by a sophisticated system of penal provisions in the law − the institute of complicity.

3.3. Nature of the provisions concerning „crimes committed by two or more persons“. These (Art. 152, Para.3, item1; Art. 179, Para. 2; Art. 195, Para 1, item 5, CC) are provisions of the special part of the Criminal Code. They belong to the relevant thematic institutes of rape, unlawful breaking into a strange home, theft, etc. On the other hand, the specifying prescriptions of the special part


regulate the liability for a concerted commitment of certain crimes. Each of these prescriptions has the same generic function as the forms of the general part concerning complicity (Art. 20-22, CC). This is why the above prescriptions of the special part can also be considered as a component of the institute of complicity.

Consequently, the provisions concerning „crimes committed by two or more persons“ may be referred to various legal institutes depending on the criterion applied. If we take as a criterion the subject of regulation, each provision of the special part belongs to the relevant thematic institute of rape, unlawful breaking into a strange home, theft, etc. If, however, we proceed from the function these provisions perform in the penal system, it becomes clear that they have been specialized to regulate concerted versions of crime only, i.e. they form a part of the institute of complicity

3.4. Functions of the provisions concerning „crimes committed by two or more persons“. These provisions reflect a considerable increase of public danger of some crimes due to co-commitment and they provide for greater responsibility. Their function therefore represents differentiation of criminal liability.

Chapter Two

Problems in criminal case law

Chapter Two is dedicated to problems arising in the practice of implementing the criminal law. It treats successively the following issues:

§ 9. Qualification of crimes committed in complicity; § 10. Qualification of crimes committed by «two or more

persons“; § 11. Specific forms of concerted criminal activity; § 12. Continued crime; § 13. Subjective aspect of murder and bodily injury;

583A Summary

§ 14. Embezzlement by abuse of functions, facilitated by the commission of another crime;

§ 15. Consent or connivance to a crime; § 16. Bribe offered or received in order to commit another

crime of office; § 17. Is the gift of bribe a means or a subject of crime; § 18. «Remand in custody“ and judicial control thereof.

Chapter Three

Criminal law issues in requests by the Prosecutor General to the Constitutional Court of the Republic

of Bulgaria (1999-2006)

Chapter Three features requests submitted by the author in his capacity as Prosecutor General of the Republic of Bulgaria (1999-2006) to the Constitutional Court. They concern criminal law matters. Some of them seek interpretation of constitutional norms:

§ 19. Changes in the form of government and the system of state governance;

§ 20. Proposal by the Council of Ministers or the Supreme Judicial Council to the President of the Republic of Bulgaria for issuing a decree;

§ 21. Retroactivity of interpretative decisions of the Constitutional Court. There are other requests for repealing legal provisions contravening the Constitution:

§ 22. Immunity of MP candidates; § 23. Confiscation of criminal assets and the presumption of

innocence.

Worth noting is the request of 25.10.2002 to the Constitutional Court for interpretation of the provision of Article 158, Para 3 of the Constitution regarding the powers of the Grand National


Assembly (§19). The request seeks an answer to the question when can there be «changes in the form of government and the system of state governance“. Such changes can only be instituted by a Grand National Assembly. By decision N° 3 of 10.04.2003 on constitutional case N° 22 of 2002 (State Gazette, issue 36 of 2003), the Constitutional Court endorsed the constitutional interpretation proposed by the Prosecutor General. This decision has played an important role in public developments in Bulgaria in recent years.

Chapter Four

Decisions of principle of the Supreme Court (1991-1995) and the Supreme Court of Appeal of the

Republic of Bulgaria (1996-1997)

Chapter Four contains 84 interpretative decisions and preliminary judgments by the Supreme Court on criminal cases. The decisions were issued by the author in his capacity as judge in the Supreme Court of Appeal of the Republic of Bulgaria (1991-1997). The decisions in § 25 refer to important institutes and notions from the general part of the Penal Code (cause-and-effect relationship, guilt, inevitable defense, attempt, complicity, aims of the punishment, etc.) and the substantive part of the Penal Code (murder, bodily injury, state of extreme agitation, theft, burglary, fraud, blackmail, etc.). Decisions in § 26 refer to institutes of the Criminal Procedure Law (evidence and evidential means, in custody and judicial control thereof, substance of the verdict, substantial infringements of rules of procedure, etc.)

There is another noteworthy Decision N°479 of 08.01.1996 on criminal case N° 670/1994, whereby the Supreme Court, on the grounds of Art. 5, Para 4 of the Constitution, applied directly in

585A Summary

the domestic legal system an international legal norm, Art. 6, Para 3 ‘c’ of the European Convention on Human Rights concerning the mandatory legal assistance for the defendant whenever he cannot afford a lawyer’s fee (§ 26, item 55). Subsequently this international provision was incorporated in Bulgaria’s domestic legislation.

Iliana Saraouleva, translation from Bulgarian


Библиография на научните публикации на проф. д-р Н. филчев по наказателно право

I. Монографии1. Престъпление, извършено от две или повече лица. // Годишник на

Софийския университет „Климент Охридски“, Юридически факул-тет, 1986, т. 79, кн. 2.

2. Способ на извършване на престъплението. С., 1990.3. Strafrechtsentwicklung in Europa. Albin Eser / Barbara Huber

(Hrsg.). Max-Planck-Institut für ausländisches und internationales Strafrecht. Freiburg. 1999.

4. Теоретични основи на наказателното законотворчество. С., 2004.5. Allgemeine Rechtsgrundsätze des Völkerstrafrechts zur strafbaren

Mitwirkung von Führungspersonen in Straftätergruppen und Netzwerken. Ulrich Sieber/Hans-Georg Koch (Hrsg.). Max-Planck-Institut für ausländisches und internationales Strafrecht. Freiburg, 2014.

II. Учебници6. Основи на правото. В съавторство, под редакцията на Ч. Големи-

нов. С., 1995.

III. Студии7. Критерии за криминализация на деянията. // Годишник на Со-

фийския университет „Климент Охридски“, Юридически факултет, 1984, т. 77, кн. 2.

8. Обща характеристика на съучастието в престъпление // Годиш-ник на Софийския университет „Климент Охридски“, Юридически факултет, 1987, т. 77, кн. 1.

9. Обществената опасност – критерий за криминализация на деяния-та и за диференциация на наказателната отговорност. // Годишник на Со-фийския университет „Климент Охридски“, Юридически факултет, 1989, т. 82, кн. 2.

IV. Статии10. Квалификация на присвояване, за улесняването или прикрива-

нето на което е извършено и друго престъпление. // Социалистическо право, 1979, № 9.

587Библиография

11. За подкупа, който е даден и получен, за да се извърши друго престъпление във връзка със службата (чл. 304, ал. 2 и чл. 301, ал. 3 НК) // Социалистическо право, 1979, № 11.

12. Допустителство на престъпление – чл. 385 НК. // Социалистиче-ско право, 1980, № 6.

13. Обект и способ на престъпление. // Правна мисъл, 1980, № 4.14. Наказателноправна защита на обществените отношения. // Со-

циалистическо право, 1980, № 10.15. Групово престъпление // Социалистическо право, 1981, № 5.16. Усъвършенстване на наказателното законодателство в условия-

та на научно-техническата революция. // Социалистическо право, 1981, № 10.

17. Средство или предмет на престъплението е дарът (имотната об-лага) при подкупа? // Социалистическо право, 1981, № 11.

18. Международен колоквиум по наказателно право в Прага, 1981 г. // Социалистическо право, 1982, №2.

19. Престъпление, извършено от две или повече (група) лица. // Со-циалистическо право, 1984, № 7.

20. Относно критериите за криминализация на деянията. // Социали-стическо право, 1984, № 10.

21. Състав на престъплението и диференциация на наказателната отговорност. – В: Диференциация на наказателната отговорност (на ру-ски език). Прага, 1985.

22. Ограничаване на наказателната репресия и диференциация на наказателната отговорност. – В: Съвременна България. Т. 2, С., 1985.

23. Особени форми на задружна престъпна дейност. // Социалисти-ческо право, 1985, № 2.

24. Някои въпроси на квалификацията на престъпления, извършени от две или повече лица. // Социалистическо право, 1986, № 6.

25. Ценни изследвания върху длъжностното присвояване и доку-ментната измама. // Социалистическо право, 1986, №11.

26. Диференциация на наказателната отговорност по българското наказателно право. – В: Доклади на II Международен конгрес по бълга-ристика. С., 1987.

27. Трудът в условията на научно-техническата революция и наказа-телното право. – В: Кодексът на труда в действие. С., 1987.


28. Относно диференциацията на наказателната отговорност. // Прав-на мисъл, 1987, № 5.

29. Наказателното право в борбата с отрицателните последици на научно-техническата революция. // Бюлетин на Съюза на българските юристи, 1987, № 6.

30. Относно диференциацията на наказателната отговорност. // Прав-на мисъл, 1987, № 5.

31. Към ограничаване дискреционната власт на съда. – В: Достъп до правосъдието. С., 1991.

32. Развитие на наказателното законодателство в България. Сб. С., 1992.

33. За справедливо и безпристрастно наказателно правосъдие. // Практическо право, 1993, № 2.

34 Относно субективната страна на престъпленията убийство и те-лесна повреда. // Съвременно право, 1993, № 1.

35. Въпроси на съдебния надзор върху предварителното производ-ство. // Съвременно право, 1993, № 2.

36. Научно-техническият прогрес и наказателното право. // Практи-ческо право, 1993, №3.

37. Съучастие в престъплението (чл. 20-22 НК). // Бюлетин на Върховния съд на Република България, 1993, № 8.

38. Може ли надзорната инстанция да отмени оправдателна присъ-да? // Практическо право, 1993, №3.

39. Преглед на съдебната практика относно съучастието в престъ-пление. // Съвременно право, 1993, № 6.

40. Извършване на престъплението от две или повече лица. // Бюле-тин на Върховния съд на Република България, 1993, № 9.

41. За различието между небрежност и случайно деяние. // Съвре-менно право, 1994, № 5.

42. Относно продължаваното престъпление по чл. 26 НК. // Съвре-менно право, 1994, № 6.

43. За съответствието между наказание и престъпление. – В: Чезаре Бекария, Сб. С., 1995.

44. Задържането на престъпник – обстоятелство, изключващо об-ществената опасност на деянието. // Съвременно право, 1995, № 3.

45. Проблеми на наказателното законодателство при прехода към пазарна икономика. // Бюлетин на Върховния съд на Република Бълга-рия, 1995, № 5.


46. Основание, цели и тежест на наказанието. // Правна мисъл, 1995, № 3.

47. Организираната престъпност в условията на преход към пазар-на икономика и наказателното законодателство на Република България. – В: Организираната престъпност – перспективи (на английски език). Канзас, 1995.

48. Престъпността при прехода към пазарна икономика и наказател-ното законодателство. // Съвременно право, 1995, № 6.

49. „Задържане под стража“ на обвиняемия и съдебния контрол над него. // Съвременно право, 1995, № 4.

50. Новият Закон за мерките против прането на пари. // Търговско право, 1996.

51. Нов случай на задължителна защита на обвиняемия (чл. 6, т. 3, б. „с“ от Европейската конвенция за правата на човека). // Правна мисъл, 1996, № 3.

52. Международни договори и наказателно законодателство на Ре-публика България. – В: Сто години български наказателен закон. С., 1996.

53. Контролът върху „изпирането на мръсни пари“. // Финансово-счетоводен контрол, 1996.

54. Пазарната икономика и наказателното право. – В: Правни мерки за борба с неплатежоспособността на предприятията. С., 1996.

55. Развитие на наказателното право в условията на преход към па-зарна икономика. // Правна мисъл, 1997, № 2.

56. Развитие на наказателнопроцесуалното право в условията на преход към пазарна икономика. // Правна мисъл, 1997, № 3-4.

57. Краткото наказателно производство по чл. 409-414 НПК. // Съвременно право, 1997, № 3.

58. Международноправни аспекти на борбата с организираната престъпност и тероризма. – В: Сборник лекции на Втората национална юридическа конференция. Варна, 1999.

59. Наказателното право като реакция на обществената неспра-ведливост (на немски език), в съавторство. Фрайбург, Макс-Планк-Институт, 2000.

60. Развитие на престъпността и социално-правния контрол. Сб. С., 2001.


61. Международноправни проблеми на борбата с организираната престъпност и тероризма (на немски език). – В: Сб. Развитие на нака-зателното право в Източна Европа: между преодолените и новите пре-дизвикателства. Фрайбург, 2002.

62. Развитие на българското наказателно законодателство в услови-ята на преход (на немски език). – В: Сб. Реформи в съдебната система в Централна и Източна Европа. Мюнхен, 2003.

63. Организираната престъпност в условията на преход. // Съвре-менно право, 2003, № 6.

64. Наказателноправни мерки за борба с организираната престъп-ност и корупцията. – В: Корупция. Правни средства за противодействие. С., БАН, Институт за правни науки, 2003

65. Диференциация на наказателната отговорност (на руски език). – В: Сб. 10 лет Уголовному кодексу Республики Казахстан. Астана: Каз ГЮУ, 2007.


Библиография научных публикаций проф. д-ра Н. Филчева по уголовному праву

I. Монографии:1. Преступление, совершенное двумя или более лицами. Ежегодник

Софийското университета им. Климента Охридското, Юридический фа-культет, 1986 год, т. 79, кн. 2.

2. Способ совершения преступления, С., 1990.3. Strafrechtsentwicklung in Europa. Albin Eser / Barbara Huber (Hrsg.).

Max-Planck-Institut für ausländisches und internationales Strafrecht. Freiburg. 1999.

4. Теоретические основы уголовного законотворчества, С., 2004.5. Теоретические основы уголовного законотворчества, С., (на рус-

ском языке) 2005.6. Allgemeine Rechtsgrundsätze des Völkerstrafrechts zur strafbaren

Mitwirkung von Führungspersonen in Straftätergruppen und Netzwerken. Ulrich Sieber/Hans-Georg Koch (Hrsg.). Max-Planck-Institut für ausländisches und internationales Strafrecht. Freiburg, 2014.

II. Учебники:7. Основы права. В соавторстве под редакцией Ч. Големинова, С.,

1995.

III. Студии:8. Критерии для криминализации деяний. – Ежегодник Софийското

университета им. Климента Охридското, Юридический факультет, 1984 год, т. 77, кн. 2.

9. Общая характеристика соучастия в преступлении. – Ежегодник Софийского университета им. Климента Охридского, Юридический фа-культет, 1987 год, т. 77, кн. 1

10. Общественная опасность – критерий для криминализации де-яний и для дифференциации уголовной ответственности. – Ежегодник Софийского университета им. Климента Охридского, Юридический фа-культет, 1989 год., т. 82, кн. 2.

IV. Статьи:11. Квалификация присвоения, для облегчения и прикрытия которого

совершено и другое преступление. – Социалистическое право, 1979, № 9.


12. О подкупе, который дан или получен для того, чтобы было со-вершено другое преступление в связи со службой (ст. 304, ч. 2 и ст. 301, ч. 3 УК). – Социалистическое право, 1979, № 11.

13. Допустительство преступления – ст. 285 УК. – Социалистиче-ское право, 1980, № 6

14. Объект и способ преступления. – Правовая мысль, 1980, № 4.15. Уголовноправовая защита общественных отношений. – Социа-

листическое право, 1980, № 10.16. Групповое преступление. – Социалистическое право, 1981, № 5.17. Усовершенствование уголовного законодательства в условиях

научно-технической революции. – Социалистическое право, 1981, № 1018. Средством или предметом преступления является дар (имуще-

ственная нажива) при подкупе? – Социалистическое право, 1981, № 11.19. Международный коллоквиум по уголовному праву в Праге, 1981

г. – Социалистическое право, 1982, № 220. Преступление, совершенное двумя или более лицами (группой).

– Социалистическое право, 1984 № 7.21. Относительно критериев для криминализации деяний. – Социа-

листическое право, 1984 № 10.22. Состав преступления и дифференциация уголовной ответствен-

ности. – В: Дифференциация уголовной ответственности (на русском языке), Прага, 1985.

23. Ограничение уголовной репрессии и дифференциация уголов-ной ответственности. – В: Современная Болгария, т. 2, С., 1985.

24. Особые формы совместной преступной деятельности. – Социа-листическое право, 1985 №2.

25. Некоторые вопросы квалификации преступлений, совершенных двумя или более лицами. – Социалистическое право, 1986, № 6.

26. Ценные исследования по проблемам должностного присвоения и документного подлога. – Социалистическое право, 1986, №11.

27. Дифференциация уголовной ответственности по болгарскому уголовному праву. – В: доклади II Международното конгресса по болга-ристике. С., 1987.

28. Труд в условиях научно-технической революции и уголовное право. – В: Кодекс труда в действии, С.1987.

29. Относительно дифференциации уголовной ответственности. – Правовая мьгсль, 1987, № 5.


30. Уголовное право в борьбе с отрицательными последствиями на-учно-техническото прогресса. – Бюллетень союза болгарских юристов, 1987, № 6.

31. Относительно дифференциации уголовной ответственности. – Правовая мысль, 1987, № 5.

32. К проблеме ограничения дискреционной власти суда. – В: До-ступ к правосудию. С., 1991.

33. Развитие уголовного законодательства в Болгарии. Сб. С., 1991.34. О справедливом и беспристрастном уголовном правосудии. –

Практическое право, 1993, № 2.35. Относительно субъективной сторонм преступлений убийство и

телесное повреждение. – Современное право, 1993, № 1.36. Вопросы судебного надзора над предварительным производ-

ством. – Современное право, 1993, №2.37. Научно-технический прогресс и уголовное право. – Практиче-

ское право, 1993, № 3.38. Соучастие в преступлении (ст. 20-22 УК). – Бюллетень Верхов-

ного суда Республики Болгария, 1993, № 8.39. Может ли надзорная инстанция отменить оправдательный при-

говор. – Практическое право, 1993, №3.40. Обзор судебной практики относительно соучастия в преступле-

нии. – Современное право, 1993, № 6.41. Совершение преступления двумя или более лицами. – Бюлле-

тень Верховного суда Республики Болгария, 1993, № 9.42. О различни между халатностью и случайным деянием. – Совре-

менное право, 1994, № 5.43. Относительно продолжаемого преступления по ст. 26 УК. – Со-

временное право, 1994, № 6.44. О соответствии между наказанием и преступлением. – В: Чезаре

Бекария, Сб. С., 1995.45. Задержание преступника – обстоятельство, исключающее обще-

ственную опасность деяния. – Современное право, 1995, № 3.46. Проблемм уголовного законодательства в период перехода к ры-

ночной зкономике. – Бюллетень верховного суда Республики Болгария, 1995, № 5.

47. Основание, цели и тяжесть наказания. – Правовая мысль, 1995, № 3.


48. Организованная преступность в условиях перехода к рыночной зкономике и уголовное законодательство Республики Болгария. – В : Ор-ганизованная преступность – перспективи (на английском язьже). Кан-зас, 1995.

49. Преступность в период перехода к рыночной зкономике и уго-ловное законодательство. – Современное право, 1995, № 6.

50. „Заключение под стражу“ обвиняемого и судебный контроль над ним. – Современное право, 1996, № 4.

51. Новый закон о мерах против отмивания денег. – Торговое право, 1996.

52. Новый случай обязательной защити обвиняемого (ст. 6, п.З, б. „с“ Европейской конвенции о защите прав человека). – Правовая мысль, 1996, № 3.

53. Международные договоры и уголовное законодательство Респу-блики Болгария. – В: Сто лет болгарского уголовного закона. СУ им. Климента Охридското, С. 1996.

54. Контроль над „отмыванием грязных денег“. Финансово-бухгал-терский контроль, 1996.

55. Рыночная зкономика и уголовное право. – В: Правовые мери для борьбы с неплатежеспособностью предприятий. УНСС, С.,1996.

56. Развитие уголовного права в условиях перехода к рыночной зко-номике. – Правовая мысль, 1997, № 2.

57. Развитие уголовно-процессуального права в условиях перехода к рыночной зкономике. – Правовая мысль, 1997, № 3-4.

58. Краткое уголовное производство по ст. 409-414 УПК. – Совре-менное право, 1997, № 3.

59. Международно-правовые аспекти борьбы с организованной преступностью и терроризмом. – В: Сборник лекций Второй националь-ной юридической конференции, Варна, сен- тябрь, 1999.

60. Уголовное право как реакция общественной несправедливости (на немецком язнке) в соавторстве, Макс-Планк – Институт, Фрейбург, 2000.

61. Развитие преступности и социально-правовой контроль. – Сб. С., 2001.

62. Международно-правовые проблемы борьбы с организованной преступностью и терроризмом (на немецком язнке). – В: Сб. Развитие


уголовного права в Восточной Европе: между преодоленннми и новыми вызовами, Фрейбург, 2002.

63. Развитие болгарского уголовного законодательства в условиях перехода (на немецком язнке). – В: Сб. Реформы в судебной системе в Центральной и Восточной Европе, Мюнхен, 2003.

64. Организованная преступность в условиях перехода. – Совре-менное право, 2003, № 6.

65. Уголовноправовые меры в борьбе с организованной преступ-ностью и коррупцией. – В: Коррупция. Правовые средства для противо-действия. БАН, Институт правовых наук, С., 2003.

66. Дифференциация уголовной ответственности. – В: Сб. 10 лет Уголовному кодексу Республики Казахстан. Астана: Каз ГЮУ, 2007.


Bibliography of scientific publications by professor N. Filchev, doctor of criminal law

I. Monographic Treatises:1. Crime Committed by Two or More Persons. – Annuary of the Sofia

University „Climent Ohridsky“, Law Faculty, 1986, vol. 79, book 2.2. Method of Commission of the Crime. S., 1990.3. Development of Criminal Law in Bulgaria (in German language),

Max Planck Institute, Freiburg, 1999.4. Theoretical Fundamentals of Penal Lawmaking. S., 2004.5. Theoretical Fundamentals of Penal Lawmaking. S., (in English

language), 2005.6. General Legal Principles of International Criminal Law on the

Criminal Liability of Leaders of Criminal Groups and Networks. Ulrich Sieber/Hans-Georg Koch (Hrsg.). Max-Planck-Institut für ausländisches und internationales Strafrecht. Freiburg, 2014.

II. Textbooks:7. Fundamentals of Law. In co-authorship, edited by Ch. Goleminov. S.

1995.

III. Studies:8. Criteria for Criminalization of Offensive Acts. – Annuary of the Sofia

University „Climent Ohridsky“, Law Faculty, 1984, vol. 77, book 2.9. General Characteristics of Criminal Complicity. – Annuary of the

Sofia University „Climent Ohridsky“, Law Faculty, 1987, vol. 77, book 1.10. Social Danger – Criterion for the Criminalization of Offensive

Acts and for Differentiation of Criminal Liability. – Annuary of the Sofia University „Climent Ohridsky“, Law Faculty, 1989, vol. 82, book 2.

IV. Articles:11. Determination of the Nature of Misappropriation, for the Facilitation

or Concealment Whereof another Crime Has Been Committed. – Socialist Law, 1979, issue No. 9.

12. Re Bribe Which Has Been Given and Received for the Purpose of Commission of another Crime Related to Office Duties (Art. 304, paragraph 2 and Art. 301, paragraph 3 of the Penal Code). – Socialist Law, 1979, issue No. 11.


13. Connivance at Crime – Art. 285 of the Penal Code. – Socialist Law, 1980, issue No. 6.

14. Object and Method of Crime. – Legal Thought, 1980, issue No. 4.15. Penal Protection of Social Relations. – Socialist Law, 1980, issue

No. 10.16. Gang Offence. – Socialist Law, 1981, issue No. 5.17. Improvement of Penal Legislation under the Conditions of Scientific

and Technological Revolution. – Socialist Law, 1981, issue No. 10.18. Is the Gift (the Financial Benefit) Given as Bribe the Means or the

Object of the Crime? – Socialist Law, 1981, issue No. 11.19. International Colloquium on Criminal Law in Prague, 1981. –

Socialist Law, 1982, issue No. 2.20. Crime Committed by Two or More (Group) Persons. – Socialist

Law, 1984, issue No. 7.21. Re Criteria for the Criminalization of Offensive Acts. – Socialist

Law, 1984, issue No. 10.22. Corpus Delicti and Differentiation of Criminal Liability. – In: –

Differentiation of Criminal Liability (in Russian language), Prague, 1985.23. Restriction of Penal Repression and Differentiation of Criminal

Liability. – In: Modern Bulgaria, Vol. 2, S., 1985.24. Specific Forms of Joint Criminal Activity. – Socialist Law, 1985,

issue No. 2.25. Certain Issues Related to the Determination of the Nature of the

Crimes Committed by Two or More Persons. – Socialist Law, 1986, issue No. 6.

26. Valuable Studies on Misappropriation and Fraud Committed in Official Capacity. – Socialist Law, 1986, issue No. 11.

27. Differentiation of Criminal Liability According to Bulgarian Criminal Law. – In: Reports Presented at the II International Congress of Bulgarian Studies. S., 1987.

28. Labor under the Conditions of Scientific and Technological Revolution and Criminal Law. – In: The Labor Code in Effect. S., 1987.

29. Re Differentiation of the Criminal Liability. – Legal Thought, 1987, issue No. 5.

30. Criminal Law in Combating the Negative Consequences of the Scientific and Technological Revolution. – Bulletin of the Union of Lawyers in Bulgaria, 1987, issue No. 6

31. Re Differentiation of the Criminal Liability. – Legal Thought, 1987, issue No. 5.


32. Towards Limitation of the Discretionary Power of the Court. – In: Access to Justice. S., 1991.

33. Development of the Penal Legislation in Bulgaria. Digest. S., 1992.34. For Fair and Unbiased Criminal Justice. – Practical Law, 1993, issue

No. 2.35. Re the Subjective Aspect of the Crimes Murder and Bodily Injury. –

Modern Law, 1993, issue No. 1.36. Issues Related to Judicial Control over the Pretrial Process. – Modern

Law, 1993, issue No. 2.37. The Scientific and Technological Progress and Criminal Law. –

Practical Law, 1993, issue No. 3.38. Complicity in Crime (Art. Art. 20 – 22 of the Penal Code). – Bulletin

of the Supreme Court of the Republic of Bulgaria, 1993, issue No. 8.39. Can the Reviewing Authority Reverse a Verdict of „Not Guilty“. –

Practical Law, 1993, issue No. 6.40. Review of Case Law Regarding Complicity in Crime. – Modern

Law, 1993, issue No. 6.41. Commission of Crime by Two or More Persons. – Bulletin of the

Supreme Court of the Republic of Bulgaria, 1993, issue No. 9.42. Concerning the Distinction between Negligence and Incidental Act.

– Modern Law, 1994, issue No. 5.43. Re Continuous Crime under Art. 26 of the Penal Code. – Modern

Law, 1994, issue No. 6.44. Concerning the Adequacy of Punishment to Crime. In: Cesare

Beccaria, Digest. S., 1995.45. The Arrest of a Criminal – a Circumstance Excluding the Social

Danger of the Offensive Act. – Modern Law, 1995, issue No. 3.46. Problems of the Penal Legislation upon Transition to Market

Economy. – Bulletin of the Supreme Court of the Republic of Bulgaria, 1995, issue No. 5.

47. Grounds, Purpose and Gravity of the Punishment. – Legal Thought, 1995, issue No. 3.

48. Organized Crime upon Transition to Market Economy and the Penal Legislation of the Republic of Bulgaria. – In: Organized crime – Prospects (in English language). Kansas, 1995.

49. Crime upon Transition to Market Economy and Penal Legislation. – Modern Law, 1995, issue No. 6.

50. „Detention in Custody“ of the Accused and Judicial Control over It. – Modern Law, 1996, issue No. 4.


51. The New Law on Measures against Money Laundering. – Commercial Law, 1996.

52. New Case of Mandatory Defense for the Accused (Art. 6, item 3, letter ,,s“ of the European Convention on Human Rights). – Legal Thought, 1996, issue No. 3.

53. International Treaties and the Penal Legislation of the Republic of Bulgaria. – In: Bulgarian Penal Law – A Hundred Years. SU „St. Climent Ohridsky“, S., 1996.

54. The Control over „Money Laundering“. – Financial Accounting Control, 1996.

55. Market Economy and Criminal Law. – In: Legal Measures for Contesting the Insolvency of the Enterprises, University of National and World Economy, S., 1996.

56. Development of the Law of Criminal Process in the Course of Transition to Market Economy. – Legal Thought, 1997, issue No. 2.

57. Development of the Law of Criminal Process in the Course of Transition to Market Economy. – Legal Thought, 1997, issues No. No. 3-4.

58. The Summary Criminal Proceedings under Art. Art. 409 – 414 of the Code of Criminal Procedure. – Modern Law, 1997, issue No. 3.

59. International Law Aspects of Combating Organized Crime and Terrorism. – In: Collection of Lectures of the Second National Legal Conference, Varna, September, 1999.

60. Criminal Law as a Reaction against Social Injustice (in German language), in Co-authorship, Max Planck Institute, Freiburg, 2000.

61. Development of Crime and Social and Legal Control. Digest. S., 2001.62. International Law Problems of Combating Organized Crime and

Terrorism (in German language). – In: Digest. Development of Criminal Law in Eastern Europe: between challenges overcome and new challenges, Freiburg, 2002.

63. Development of Bulgarian Penal Legislation under Conditions of Transition (in German language). In: Digest. Reforms of the Judicial System in Central and Eastern Europe, Munich, 2003.

64. Organized Crime under Conditions of Transition. – Modern Law, 2003, issue No. 6.

65. Penal Legal Measures for Combating Organized Crime and Corruption. – In: Corruption. Legal Means of Counteraction. Bulgarian Academy of Science, Institute of Legal Science, S., 2003.

66. Differentiation of Criminal Liability. // Сб. 10 лет Уголовному ко-дексу Республики Казахстан. Астана : Каз ГЮУ, 2007.


проф. д-р Никола ФилчевВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО

И СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА

БългарскаПърво издание

Отговорен редактор Милена Цаковска, Михаил ГочевКоректор Лора Султанова

Предпечатна подготовка Петър Дамянов

Формат 60/90/16 Печатни коли 37,5

Сиела Норма АД

1510 София, бул. Владимир Вазов № 9тел. 02 903 00 23

www.ciela.bg, e-mail: [email protected]

Печат: печатна база Сиела

Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:

Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски № 101, СофияCity Center Sofia, бул. Арсеналски № 2, СофияParadise Center, бул. Черни връх № 100, София

Летище София – Терминал 2, СофияРекторат на СУ „Св. Кл. Охридски“, София

Фестивален и конгресен център, бул. Сливница № 2, ВарнаMall of Plovdiv, ул. Перущица № 8, ПловдивPark Mall, бул. Н. Петков № 52, Стара Загора

Mall of Rousse, бул. Липник № 121 Д, РусеPanorama Mall Pleven, пл. Иван Миндиликов, Плевен

интернет книжарници www.mobilis.bg, www.ciela.com, както и от всич-ки добри книжарници в страната.

ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО И...

Documents